Ханс-Улрих Рудел
Пилот на Stuka (4)

3.
Полет в лошо време

В Рехилбици през лятото е много горещо, в момента щом службата ни приключи, ние лягаме върху койките в прохладата на палатките. Командирът ни живее в обща палатка с нас. Не ни се налага да разговаряме много, но между нас има взаимно разбиране. Изглежда, характерите ни са сходни. Вечер след разбора на полетите той излиза да се поразходи в гората или в степта, а аз, когато не го съпровождам, вдигам тежести, хвърлям диск или правя крос около летището. Така си отдъхваме след тежкия ден и следващото утро се събуждаме свежи и отпочинали. След това сядаме в нашата палатка. Той не обича да пие и няма нищо против, че и аз не пия. След като попрочита нещо от някоя книга, той поглежда някой от околните и отбелязва: „Е, Вайнике, ти май днес много се умори.“ И още преди той да е започнал да отрича: „Е, добре тогава, значи вече е време да спим.“ Ние винаги си лягаме по-рано и това ми допада. „Живей и остави и другите да живеят“, такъв е неговият девиз.

Миналият опит на Щеен е същият като моя. Той го използва и иска да бъде по-добър командир от онези, под чието командване е служил. По време на полетите оказва странно влияние върху нас. Той не обича плътния огън на зенитките точно колкото и всички останали, но нито една ПВО не може да бъде дотолкова мощна, че да го принуди да хвърли бомбите си от голяма височина. Отличен приятел е, изключително добър офицер и първокласен летец. Комбинацията от тези достойнства го прави наистина рядка птица. Бордовият стрелец на Щеен е най-старият войник в нашата ескадрила, унтерофицер Леман. Моят е най-младият, унтерофицер Алфред Шарновски. Алфред е тринадесетото поред дете в обикновено източнопруско семейство. Той рядко отваря устата си и вероятно поради тази причина нищо не е в състояние да го извади от равновесие. С него никога не ми се налага да се безпокоя за вражеските изтребители, тъй като никой от ивановците не може да бъде по-мрачен от моя Алфред.

"Железните Густавовци" — съветските щурмоваци Ил-2 в атака

Тук, в Рехилбици, понякога се случват истински бури. В огромните пространства на Русия цари континентален климат и за благословеното прохладно време се налага да заплащаме с бурите. В разгара на деня внезапно всичко наоколо потъмнява и облаците слизат почти до земята. Дъждът се лее като из ведро. Видимостта се скъсява само до няколко метра. Като правило, когато срещнем буря във въздуха, ние се стремим да я заобиколим. Но така или иначе, рано или късно ще ми се наложи да се сблъскам отблизо с лошото време.

Оказваме поддръжка на нашата армия в Лужкия сектор на фронта. От време на време ни изпращат на задачи в далечния тил на противника. Целта на една от тези мисии е железопътната гара Чудово, важен транспортен възел по линията Москва — Ленинград. От опита си от предишните мисии знаем, че там има силна противовъздушна отбрана. Огънят на зенитките е много плътен, но докато не са пристигнали свежи изтребителни съединения на противника, ние не предвиждаме там никакви особени сюрпризи.

Точно преди нашето излитане летището ни е атакувано от група руски щурмоваци, които ние наричахме „Железните Густавовци“. Хвърляме се към скривалището, изкопано зад самолетите. Лейтенант Щал скача долу последен и се приземява точно върху гърба ми. Това е още по-неприятно от нападението на „Железните Густавовци“. Нашите зенитки откриват огън по тях. „Густавовците“ хвърлят бомбите си и се оттеглят, притискайки се към земята. След това и ние излитаме. Курс североизток, височина 3000 метра. По небето — нито облаче. Летя, воден от командира. По време на полета го настигам и надниквам в кабината му. След известно време започват да проблясват тъмносините води на Илменското езеро. Колко пъти сме летели по този маршрут към Новгород, разположен по северното крайбрежие на езерото, или към Старая Рус, откъм южната страна. Когато наближаваме целта, на хоризонта се изправя черна буреносна стена. Преди целта ли е, или след нея? Виждам как Щеен проучва картата си и вече летим през плътен облак, часовия на буреносния фронт.

Не мога да намеря целта. Тя е някъде там, долу, под буреносния облак. Ако се съди по часовника, сега сме много близо до нея. В този монотонен ландшафт дрипавите облаци затрудняват ориентирането на око. Няколко секунди летим в тъмнина, после отново става светло. Приближавам се до Щеен на разстояние няколко метра, за да не го изгубя в облаците. Ако го изгубя, можем да се сблъскаме. Но защо Щеен не обръща назад? Разбира се, не можем да атакуваме в такава буря. Самолетите, които летят след нас, също започват да се престрояват, вероятно си мислят същото, което и аз. Възможно е командирът да се опитва да намери вражеската линия на фронта с намерение да атакува там няколко цели. Той се спуска по-ниско, но облаците са на всички нива. Щеен откъсва поглед от своята карта и неочаквано рязко накланя машината си. Най-вероятно накрая е взел предвид лошото време, но не е обърнал внимание на близостта на моята машина. Реакцията ми е мълниеносна: рязко дръпвам самолета встрани и започвам дълбок вираж. Самолетът се накланя под такъв ъгъл, че вече лети почти нагоре с колесника. Той носи 700 килограма бомби и сега тази тежест ни влачи надолу с непреодолима сила. Изчезвам в облачния мастилен слой.

Около мен е абсолютна чернилка. Чувам свистенето и ударите на вятъра. Дъждът се просмуква в кабината. От време на време избухва мълния и осветява всичко наоколо. Яростните пориви на вятъра тресат кабината и корпусът на самолета трепери и подскача. Земята не се вижда, няма хоризонт, по който бих могъл да изравня самолета. Стрелката на индикатора за вертикална скорост е спряла да се движи. Топчицата със стрелка, която показва позицията на самолета спрямо неговата надлъжна и напречна ос, е притисната в края на скалата. Индикаторът за вертикална скорост показва нула. Индикаторът за скоростта показва, че с всяка секунда самолетът се движи все по-бързо. Трябва да направя нещо, за да приведа уредите в нормално положение, и при това колкото може по-бързо, тъй като висотомерът сочи, че продължаваме да се носим надолу.

Мястото на пилота в Ju-87 с приборното табло и лоста за управление

Индикаторът на скоростта скоро започва да показва 600 километра в час. Ясно е, че пикирам почти вертикално. Виждам на осветения алтиметър цифрите 2300, 2200, 2000, 1800, 1700, 1600, 1300 метра. При такава скорост до катастрофата остават само няколко секунди. Целият съм мокър, от дъжда или от пот? 1300, 1100, 800, 600, 500 метра на висотомера. Постепенно успявам да принудя другите прибори да функционират нормално, но продължавам да усещам обезпокоително напрежение в лоста за управление.

Продължавам да пикирам. Индикаторът за вертикална скорост продължава да се крепи на максимума. През цялото време съм в пълна тъмнина. Призрачни трептящи избухвания пронизват мрака, правейки полета по прибори още по-труден. С две ръце тегля към себе си лоста на управлението, за да приведа самолета към хоризонтално положение. Височината е 500, 400 метра! В главата ми нахлува кръв, аз с хлипане си поемам въздух. Нещо вътре в мен настоява да прекратя борбата с разбушувалата се стихия. Защо трябва да продължавам? Всичките ми усилия са безполезни. Едва сега схващам, че висотомерът е спрял на 200 метра, но стрелката леко потрепва. Това означава, че катастрофата може да последва всеки момент. Не, полетът продължава! Внезапно се усеща тежък удар. Е, сега вече наистина съм покойник. Мъртъв ли съм? Но ако е така, не бих могъл да мисля. Освен това чувам рева на двигателя. Наоколо, както и преди продължава да е тъмно. И невъзмутимият Шарновски казва спокойно: „Май се блъснахме в нещо.“

Невъзмутимото спокойствие на Шарновски ме кара да занемея. Но знам едно: все още сме във въздуха. И това знание ми помага да се съсредоточа. Вярно е, че дори и при пълна тяга не бих могъл да летя по-бързо, но приборите показват, че започвам да се катеря нагоре и това вече ми е достатъчно. Компасът показва точно на запад, което съвсем не е зле. Мога само да се надявам, че това нещо все още работи. Не откъсвам поглед от уредите, като че ли ги хипнотизирам със силата на волята си. Спасението ни зависи от тях. Трябва да дърпам лоста с все сила, иначе „топчето“ отново ще се плъзне към ъгъла. Управлявам самолета внимателно, като че ли е живо същество. Аз го умолявам гласно и изведнъж се сещам за Олд Шуърхенд и неговия кон.

Шарновски прекъсва мислите ми.

— Имаме две дупки в крилата и от тях стърчат две брезички. Освен това сме изгубили парче от елерона и задкрилките.

Ju-87 от StG2, извършил принудително кацане в района на гара Чудово

Оглеждам се назад и разбирам, че съм излязъл от най-долния облачен слой и сега вече летя над него. Отново дневна светлина! Забелязвам, че Шарновски е прав. Две големи дупки във всяко от крилата и в тях стърчат парчета брезови клони. Започвам да разбирам: дупките в крилата обясняват загубата на скорост, а оттам и трудностите с управлението на машината. Колко дълго ще успее да издържи доблестният Ju-87? Предполагам, че би трябвало да се намирам на 50 километра от фронтовата линия. Едва сега си спомням за бомбения ми товар. Хвърлям ги и самолетът олеква. По време на всеки полет ние се срещаме с изтребителите на противника. Днес на нито един от тях няма да му се наложи да стреля по мен, за да ме свали, ще му бъде достатъчно просто да ме изгледа недружелюбно. За щастие не виждам никакъв изтребител. Най-сетне пресичам линията на фронта и бавно се приближавам към нашето летище.

Ще заповядам на Шарновски незабавно да скочи с парашута. Ще му дам тази заповед, в случай че няма да мога повече да управлявам самолета. Пресъздавам в паметта си неотдавнашното чудо, което удължи живота ми: разрази се буря; докато привеждах уредите в работно положение и изравнявах машината, бях се оказал твърде близо до земята. С такава скорост вероятно съм прелетял между две брези и именно там съм отнесъл тези клони. Невиждан късмет — дупките са по средата на крилете и брезите не са засегнали витлото, иначе полетът щеше да приключи за няколко секунди. Нито един самолет, с изключение на Ju-87, не би могъл да опази стабилността на полета си и да ме достави благополучно вкъщи.

Обратният полет отнема значително повече време, но накрая право пред себе си виждам Солци. Напрежението ми спада и отново изправям рамене. Над Солци патрулират няколко наши изтребителя и до летището остава още съвсем малко.

— Шарновски, трябва да скочиш над летището с парашута си.

Изобщо нямам представа на какво прилича машината ми, гледана от земята, и как дупките в крилата ще повлияят върху нейната аеродинамика по време на кацането. Сега по възможност просто трябва да се избегнат излишните жертви.

— Аз няма да скоча. Вие ще се справите — отговаря ми той с нормалния си глас.

Какво бих могъл да му отговоря?

Летището е точно под нас. Гледам го с нови очи. Изглежда някак по домашному, уютно. Тук самолетът ми би могъл да си почине. Тук са приятелите, все познати лица. Някъде там долу виси и моят кител. В джоба ми е последното писмо, което получих от къщи. Какво беше написала в него мама? Трябваше да го прочета по-внимателно!

Изглежда, ескадрилата е строена. Може би получават задачата за следващия полет? В такъв случай трябва да побързаме. Ето че всички са вперили поглед в моя самолет и се разбягват, за да ми освободят полоса. Готвя се да кацна и снижавам скоростта, доколкото мога. Най-сетне приземяване! Самолетът още дълго се носи по земята. През последните стотина метра някой тича редом с нас. Излизам от самолета, след мен се спуска Шарновски с равнодушен вид. Колегите ни заобикалят и ни тупат по гърбовете. Бързо си проправям път през тълпата посрещачи и рапортувам на командира.

— Пилот Рудел се връща от задача. Особен инцидент — контакт със земята в района на целта — самолетът временно не е годен за полет.

Щеен ни стиска ръцете, по лицето му има усмивка. След това отива в щабната палатка. Разбира се, ние сме длъжни да повторим цялата история на останалите. Те ни разказват как са се строили, за да чуят кратката възпоменателна реч на командира.

— Пилотът-офицер Рудел и неговият екипаж се опитаха да направят невъзможното. Те атакуваха целта, пикирайки към нея през бурята, и смъртта ги настигна.

Тъкмо бил поел въздух, за да започне следващото изречение, когато нашият повреден Ju-87 се появил над летището. Щеен побледнял от вълнение и бързо разпуснал строя. Дори сега, в палатката, той отказва да повярва, че аз не просто съм пикирал в бурята, а съм бил погълнат от чернотата, затова съм летял прекалено близо до неговия самолет точно в момента, когато той е започнал да завива.

— Уверявам ви, че не беше нарочно.

— Глупости! От вас можеше да се очаква точно това. Вие нарочно изостанахте, за да атакувате гарата.

— Надценявате ме.

— Бъдещето ще докаже, че съм бил прав. След малко отново ще излетим.

Час по-късно летя редом с него в друг самолет, за да бомбардираме цели в Лужкия сектор. Вечерта свалям вътрешното си напрежение и физическа умора с игри. След това извършвам нещо извънредно важно: спя като убит.

На следващото утро нашата цел е Новгород, където големият мост над Волхов е рухнал под нашите бомби. Докато все още не е прекалено късно, Съветите се опитват да преведат колкото се може повече хора и техника през Волхов и Ловат, която се влива в Илменското езеро от юг. Затова ние продължаваме атаките срещу мостовете. Тяхното унищожаване отлага съветското прехвърляне, но не задълго, ние го разбираме твърде бързо. Редом скоростно се строят понтонни мостове: Съветите упорито закърпват пробивите, които сме им нанесли.

Полковник Оскар Динорт, командир на StG2 „Имелман“ от 15 септември 1939 г. до 15 октомври 1941 г.

Тези постоянни полети ни донасят симптомите на умора, понякога с обезкуражаващи резултати. Командирът ги забелязва много навреме. За да се избегнат грешки, оперативните заповеди от ескадрата, които ни предават по телефона в полунощ или дори по-късно, трябва да се прослушват и записват от Щеен и мен едновременно. В някои случаи утрото започва с неразбиране, заради което, както всеки от нас е сигурен, останалите ругаят именно него. Причината е единствено във всеобщото изтощение на силите.

Командирът и аз сме длъжни съвместно да прослушваме полунощните инструкции от щаба на ескадрата. Един път в щабната палатка звъни телефонът. Отсреща е командирът на ескадрата.

— Щеен, срещаме се с изтребителите от ескорта в пет сутринта над Батайск.

Точното място е много важно. Търсим го на картата с помощта на джобно фенерче, но не откриваме никакъв Батайск. Без помощ ние не можем да се досетим къде е мястото. Отчаянието ни е голямо колкото Русия. Накрая Щеен казва:

— Моля за извинение, господин полковник. Не мога да намеря мястото на картата.

Веднага сърдитият глас на командира на ескадрата пронизително лае с берлински акцент:

— Какво?! Наричате се командир на група и не знаете къде се намира някакъв си Батайск!

— Господин полковник, моля ви, дайте ми координати.

Продължително мълчание, което се разтегля до безкрайност. След това неочаквано:

— Проклет да съм, ако самият аз знам къде е това място, но ви давам Пекрун. Той знае къде се намира.

След това неговият адютант тихо ни обяснява точното местоположение на миниатюрното селце до блатата. Своеобразен тип е нашият полковник. Когато е сърдит или иска да бъде особено дружелюбен, говори като типичен берлинчанин. Ако става дума за дисциплина и система, нашата ескадра му е задължена много.