Ханс-Улрих Рудел
Пилот на Stuka (3)

2.
Войната срещу Съветите

Операцията в Крит завършва. Заповядано ми е да доставя повреден самолет в ремонтната работилница в Котбус и там да чакам по-нататъшни заповеди. Връщам се отново в Германия през София и Белград.

В Котбус не получавам никакви известия от ескадрата и нямам ни най-малка представа какви са намеренията им спрямо мен. В последните дни се разпространяват слухове за нова кампания, основани на това, че многобройните обслужващи части и летателните съединения се преместват на изток. Повечето от онези, с които обсъждам слуховете, предполагат, че руснаците ще ни позволят да минем през тяхна територия към Близкия изток, като по такъв начин успеем да се приближим до нефтените находища и да навредим на военния потенциал на Британия. Но всичко това са чиста проба измислици.

В четири часа сутринта на 22 юни чувам по радиото: току-що е обявена войната с Русия. След като дочаквам разсъмването, аз отивам в хангара, където ремонтират самолетите на ескадра „Имелман“, и питам дали вече нямат някой поправен. Малко преди обед ремонтът на един от самолетите е завършен и вече нищо не може да ме удържи. Предполага се, че моята ескадра се намира някъде на границата с Източна Прусия. В началото, за да направя необходимите справки, се приземявам в Инстербург. Тук получавам информация от щабквартирата на Луфтвафе. Мястото, към което трябва да се насоча, се нарича Разки и се намира на югоизток. След половин час се приземявам там и се озовавам сред множество самолети, които току-що са се прибрали от задача и се канят да излетят отново, след като ги заредят с гориво и боеприпаси. Цялото летище е претъпкано със самолети. Търсенето на моята ескадра, която ме посрещна толкова негостоприемно по време на кампанията в Гърция, ми отнема доста време. В щаба всички са заети с полетите и нямат време за мен.

Чрез адютанта командирът ми съобщава, че трябва да докладвам за пристигането си в първа ескадрила. Рапортувам на командира на ескадрилата, който ме поздравява и няма намерение да ме пренебрегва само защото някой ме смята за „черна овца“. Отнася се скептично към онова, което говорят за мен колегите ми, и аз получавам стартово предимство, тъй като той не е настроен отрицателно към мен. Трябва да им предам самолета, с който долетях от Котбус, но ми разрешават да участвам в следващото излитане с някаква съвсем допотопна машина. В главата ми има само една мисъл: „Смятам да покажа на всички ви, че си знам работата и вашата предубеденост към мен е несправедлива“. Излитам, воден от командира на ескадрилата, който ми възлага да следя за спазването на техническите изисквания. С помощта на старши механика аз съм длъжен да осигурявам в полетите да участват колкото е възможно повече самолети, а също така да поддържам връзка с инженера на ескадрата.

Щуки в бойна формация над съветска територия. Срещу Съветския съюз Луфтвафе хвърля 2598 самолета, от тях около 300 Ju-87 от 1-ва, 2-ра и 77-а ескадра

По време на полета се залепям като репей за опашката на моя водач, така че той започва да нервничи — дали няма да го таранирам отзад, докато накрая се убеждава, че контролирам машината си. Привечер на първия ден вече имам четири полета към фронтовата линия между Гродно и Волковиск. Руснаците са закарали там огромно количество танкове и камиони. Виждаме предимно танкове КВ-1, КВ-2 и Т-34. Бомбардираме танковете, зенитната артилерия и складовете с боеприпаси, предназначени за снабдяване на танковете и пехотата. Първото излитане е в 3 сутринта, последното кацане е в 10 часа вечерта. Налага се да забравим за пълноценен нощен отдих. Всяка свободна минута лягаме под самолетите и заспиваме. Когато някой ни повика, скачаме прави, дори не разбрали откъде идва гласът. Движим се като насън.

При първия полет забелязвам безбройни укрепления, построени покрай границата. Те продължават много стотици километри. Още са частично недовършени. Летим и над незавършени летища: върху току-що излятата бетонна писта вече има накацали самолети. Например успоредно на пътя към Витебск, по който настъпват нашите войски, има едно такова почти завършено летище с множество бомбардировачи „Мартин“^[4]. Очевидно не им достига или гориво, или екипажи. Летейки над тези аеродруми и укрепления, всеки разбира: „Ударихме навреме…“ Явно Съветите са правили тези приготовления, за да създадат база за нахлуване срещу нас. Кого другиго на Запад би искала да атакува Русия? Ако руснаците бяха завършили подготовката си, нямаше да има почти никаква надежда да бъдат спрени.

Унищожени съветски самолети в района на летището край Минск. На преден план изтребител И-15

Задачата ни е да атакуваме противника преди ударните клинове на нашата армия. За кратко време оставаме в Ула, Лепел и Яновичи. Целите ни винаги са едни и същи: танкове, автомобили, мостове, полеви укрепления и зенитни батареи. Понякога в списъка на целите се включват и железопътни гари или бронирани влакове, които Съветите се опитват да използват, за да поддържат артилерията на своите войски. Съпротивата пред нашите клинове трябва да бъде сломена, за да се увеличи скоростта и да се усили настъплението ни. В различните участъци отбраната също е различна. Наземната отбрана е значителна, от огъня от стрелкови оръжия до залповете на зенитни оръдия, дори без да се споменава картечният огън от въздуха. Руснаците имат само един изтребител — И-16 „Рата“^[5], значително отстъпващ на нашия Ме-109. Където и да се появят тези „плъхове“, сваляме ги като мухи. Те не са сериозен противник на нашите месершмити, но са маневрени и, разбира се, значително по-бързи от нашите щуки. Затова не можем да ги игнорираме напълно. Съветските военновъздушни сили, както изтребителните, така и бомбардировъчните им поделения, бяха подложени на безжалостно унищожение както по въздуха, така и на земята. Тяхната огнева мощ е слаба, машините им, такива като бомбардировачите „Мартин“ и ДБ-3, са остарели. Почти не се виждат самолети от новия тип Пе-2. Едва по-късните американски доставки на двумоторните бомбардировачи „Бостън“ променят ситуацията. Нощем срещу нас често извършват атаки малки самолети, чиято цел е да не ни позволят да се наспим и да нарушават снабдяването ни. Обикновено те не постигат сериозни резултати. За пръв път това се случва в Лепел. Някои от моите колеги, спящи в палатки, опънати в гората, станаха техни жертви. Където и да видеха светлина, тези „хвърчила“, както ги наричаме, малки, оплетени с телове биплани, хвърлят малки осколочни бомби. Правят го навсякъде, дори и по линията на фронта. Често изключват двигателите си, за да затруднят откриването им, и планират. Всичко, което чуваме, е свистенето на вятъра в крепежите им. Малките бомби се хвърлят в пълна тишина и тогава двигателите веднага започват да работят. Това не е толкова обичайният начин да се води война, колкото опит да ни опънат нервите.

Ескадрилата се сдобива с нов командир, лейтенант Щеен. Той пристига от същата част, в която аз получавах първите си уроци по летене на щука. Той свиква, че го преследвам като сянка и се държа само на няколко метра от него по време на пикиране срещу целта. Точността му е изумителна, но ако той пропусне, аз със сигурност покривам целта. Следващите самолети могат да хвърлят бомбите си срещу зенитните оръдия или други цели. Той е възхитен и когато ескадрилата незабавно му докладва за всички онези „любими агънца“, в списъка на които съм включен и самият аз, той не реагира. Веднъж го питат: „Е, как е там Рудел, наред ли е всичко?“ Когато той отговаря „Това е най-добрият пилот, с когото ми се е случвало да летя“, всички останали въпроси отпадат. Той признава способностите ми, но, от друга страна, ме предупреждава, че няма да оцелея дълго, защото съм „смахнат“. Терминът се използва отчасти на шега като оценка на един летец за друг. Той знае, че обикновено пикирам почти до самата земя, за да се убедя, че целта е поразена точно и че бомбите не са отишли на вятъра.

Лятото на 1941 г., полево летище някъде в Белорусия, принудително кацнала щука

„Някой ден това ще ти докара беля“, такова е неговото мнение. Общо взето, може би е прав, но засега ми върви. Опитът се натрупва с всяко поредно излитане. Дългът ми към Щеен е голям и аз се смятам за щастливец, че мога да летя с него.

Въпреки това през последните седмици всичко изглежда като че ли скоро неговите предсказания ще се сбъднат. По време на атака от малка височина срещу път, по който руснаците се опитват да настъпват, един от нашите самолети получава повреда и извършва принудително кацане. Самолетът на нашите другари каца върху малка просека, заобиколена от храсталаци и руснаци. Екипажът търси прикритие под самолета. По пясъка забелязвам фонтанчетата, които вдигат куршумите, изстреляни от руските картечници. Ако нашите пилоти не бъдат прибрани, те ще загинат. Но червените вече са наблизо. Дявол да го вземе! Длъжен съм да ги прибера! Спускам задкрилките и планирам към земята. Вече мога да видя светлозелените униформи на ивановците сред храстите. Бум! Картечен ред попада в двигателя ми. Няма никакъв смисъл да кацам с повредения самолет, а дори и да успея да кацна, след това няма да можем да излетим. С другарите ми е свършено. Когато ги виждам за последен път, те махат след нас с ръце. Отначало двигателят работи с големи прекъсвания, после някак се регулира, което ми позволява да се издигна над храстите в другия край на просеката. Маслото плиска върху предното стъкло на кабината и аз очаквам всеки момент някой от цилиндрите да блокира. Ако това се случи, двигателят ми ще угасне завинаги. Червените са точно под мен, те се хвърлят на земята, някои от тях откриват огън. Самолетът се издигат на около 300 метра и излиза от торнадото на стрелковия огън. Двигателят ми работи равномерно, докато не стигна до линията на фронта. След това спира и аз се приземявам. Връщат ме в базата с камион.

Ернст-Зигфрид Щеен, командир на III./StG2

Там току-що е пристигнал офицер-кадет Бауер. Познавам го още от времето, когато в Грац се учеше да лети. По-късно се отличи в боевете и беше един от малкото, успели да преживеят тази кампания. Но денят, в който той се присъедини към нас, е трудно да се нарече щастлив. Повреждам дясното крило на самолета си, защото по време на рулирането ме покри гъст облак от прах, в резултат на което се сблъсках с друг самолет. Това означава, че ще трябва да сменя крилото, но на летището няма резервно. Казват ми, че един повреден самолет все още е на нашата стара писта в Ула, но дясното му крило е цяло и здраво. Щеен е разгневен. „Ще полетиш, когато самолетът ти бъде изправен, не и преди това.“ Да бъдеш прикован към земята е сурово наказание. Така или иначе, последният за деня полет вече е завършил и аз отлитам за Ула. Там са оставени двама механици от друга ескадрила и те ми помагат. В три часа през нощта ние завършваме работата си и почиваме няколко минути. Рапортувам за пристигането си с изправния вече самолет точно навреме, за да участвам в първия полет в четири и трийсет. Командирът ми се усмихва и клати глава.

След няколко дни съм командирован в Трета група като офицер-инженер и трябва да се сбогувам с Първа. Щеен не може да осуети преместването ми. Едва съм пристигнал, когато командирът на Трета група напуска частта и на неговото място е назначен нов. Кой е той? Оберлейтенант Щеен.

Краят на юни 1941 г., германската сводка за бойните действия през първата седмица. „От 22 до 27 юни са унищожени: 2333 руски танка и 4107 самолета. Загубени 150 наши.“ Всъщност Луфтвафе губи в първата седмица на боевете със Съветския съюз 445 самолета

— Твоето преместване и наполовина не е чак толкова лошо, както виждаш. Да, никога не бива да се сърдиш на съдбата! — казва Щеен, когато се срещаме отново.

Когато той се присъединява към нас в Яновичи, в палатката, където е офицерската столова, цари истинска суматоха. Някакъв местен старец се опитва да напълни запалката си от голяма желязна туба с бензин точно в момента, когато щраква с нея, за да се убеди, че работи. Раздава се страшен грохот, тубата се взривява под носа му. Досадна загуба на хубав бензин, много бабички биха се зарадвали да го разменят срещу няколко яйца. Разбира се, това е забранено, защото бензинът е предназначен за по-различни цели от алкохола, който си правят местните жители. Всъщност всичко е въпрос на навик.

Олтарът на местната църква е превърнат в киносалон, галерията — в конюшня.

— Всеки народ с обичаите си — подсмихва се Щеен.

Шосето Смоленск — Москва е цел на много от полетите ни, то е задръстено с огромно количество военна техника и имущество. Камионите и танковете са спрели един зад друг почти без разстояние между тях, често в три успоредни колони. „Ако всичко това бе потеглило срещу нас…“ Не се замислям много, атакувайки тази неподвижна цел. Сега вече за няколко дни всичко това ще се превърне в море от отломки. Армията върви напред и нищо не може да я спре. Скоро се пребазираме в Духовщина, близо до железопътната гара Ярцево, за която по-късно ще започнат тежки боеве.

През един от следващите дни един „Рата“ пикира право в нашия строй и таранира Бауер. „Рата“ пада, а Бауер се връща вкъщи със сериозно повредена машина. Същата вечер московското радио възхвалява съветския пилот, който „таранирал и свалил проклетия фашистки пикировач“. С радио не се спори, а ние от малки обичаме да слушаме всякакви приказки.