Ханс-Улрих Рудел
Пилот на Stuka (2)

1.
От чадъра към пикиращия бомбардировач

1924 година. Живея в дома на баща ми — пастор в малкото селце Зайфердау в Силезия. На осем години съм. Веднъж по повод Деня на авиацията баща ми и майка ми отиват в съседния град Швайдниц. Аз съм бесен, че не са ми позволили да тръгна с тях, и след като се връщат вкъщи, родителите ми отново и отново са принудени да ми разказват какво са видели там. От тях научавам за един човек, който скочил от голяма височина с парашут и благополучно се спуснал на земята. Това ме възхищава и аз измъчвам сестрите си, като изисквам от тях точното описание на този човек и неговия парашут.

Мама ушива малък макет, аз му връзвам един камък и парашутът плавно се спуска към земята. Мисля си как бих могъл самият аз да изиграя ролята на камъка и следващата неделя, когато ме оставят сам за няколко часа, без да губя време, решавам да се възползвам от откритието си.

Нагоре, на първия етаж! Покатервам се върху прозоречния перваз с чадър, разтварям го, гледам надолу и скачам бързо, за да нямам време да се уплаша. Приземявам се върху меката цветна леха и с учудване разбирам, че доста съм се ударил и дори съм си счупил крака. По най-подлия начин, по който се държат всички чадъри, моят „парашут“ се обърна наопаки и почти не спря падането ми. Но аз съм преизпълнен с решителност: ще стана летец.

След кратък флирт с „мъртвите“ езици в местното училище, в което аз преглъщам класиците и зубря гръцки и латински в Саген, Ниски, Гьорлиц и Лаубан — баща ми го местеха от една енория в друга в прекрасната провинция Силезия, — моето училищно образование завършва. Ваканциите ми почти напълно са посветени на спорта, в това число и на мотоциклетния. Леката атлетика през лятото и карането на ски през зимата положиха основата на здравото тяло, което по-късно ми свърши добра работа. Нашето село не можеше да ми предложи особено широк кръгозор — знанията за спортното оборудване получавах единствено от списанията, така че аз опитвах овчарски скок, прескачайки въжето за простиране на пране; което мама бе окачила. Далеч по-късно, използвайки подходящ бамбуков прът, успях да преодолея напълно прилично ниво. Когато бях на десет години, стигнах до Еленгебирге на четирийсет километра от къщи със ските, които ми подариха за Коледа, и едва там се научих да ги карам както трябва…

Неочаквано бе създадено Луфтвафе, което се нуждаеше от кандидати за офицерския резерв. Бях „черна овца“ и нямах никаква надежда, че ще успея да издържа приемния изпит. Познавах няколко момчета, доста по-големи от мен, които се опитваха да го преодолеят, но така и не успяха. Беше ясно, че трябва да бъдат подбрани шейсет човека от шестстотин, и аз не биваше да си въобразявам, че по някакво чудо ще се озова точно между тези десет процента. Въпреки това съдбата реши друго и през август 1936 г. аз вече държах в ръката си съобщението, че през декември започвам да уча във военното училище във Вилдпарк-Вердер. След училищния бал на завършилите през август следваха два месеца работа в Трудовия фронт по изграждането на бента през Найсе (Ниса) в района на Мускау. По време на първия семестър във Вилдпарк-Вердер ние, курсантите, минахме базова тренировка. Пехотната ни подготовка завърши за шест месеца. Засега виждахме самолетите само от земята.

Строгите правила забраняват пушенето и употребата на спиртни напитки, ограничават цялото ни свободно време с физически упражнения и игри, на мода е демонстративното равнодушие към съблазните, които предлага намиращата се наблизо столица. Не съм изкарал нито една ниска оценка по военна и физическа подготовка и затова наблюдаващият ме офицер, лейтенант Фелдман, е напълно доволен. Независимо от това аз нямам репутацията на „мълчалива риба“.

Вторият семестър минава в съседния град Вердер, курорт на езерото Хавел. Най-сетне започват да ни учат да летим. Компетентни инструктори ни посвещават в тайните на авиацията. Заедно с унтерофицер Дизелхорст се упражняваме в полет в кръг и кацане. Някъде около шестнадесетия път аз съм в състояние да предприема самостоятелен полет, като това постижение ме прави един от средните в курса ни. Едновременно с уроците по летене продължават и заниманията по технически и военни предмети, едновременно посещаваме и удължен офицерски курс. Той завършва в края на втория семестър и ние получаваме пилотско звание. Третият семестър, отново във Вилдпарк, вече не е толкова шарен. Полетите не са толкова важни, обаче въздушната тактика, атаката срещу наземни цели, методите на отбрана и другите специални предмети заемат главната част от времето ни. Точно тогава ме изпращат в Гибелщат, близо до Вюрцбург, прелестен старинен град край Майн, където ме назначават в летателното поделение като офицер-кадет. Наближава времето за решаващия изпит и започват да се разпространяват слухове в коя част и като какъв ще служи всеки от нас. Почти всички без изключение искаме да бъдем пилоти-изтребители. Очевидно това не е възможно. Тръгват слухове, че целият ни курс ще бъде зачислен към бомбардировъчната авиация. На онези, които вземат този труден изпит, обещават повишение до старши офицер-кадет и служба в елитните части.

Малко преди завършването на лятната школа ни изпращат на посещение в школата за зенитни артилеристи на балтийското крайбрежие^[1]. Там неочаквано пристига Гьоринг и произнася реч. В края на речта си ни призовава да влезем като доброволци в частите на пикиращите бомбардировачи. Той ни заявява, че се нуждае от млади офицери за току-що формиращите се ескадрили пикиращи бомбардировачи (щуки^[2]). Не ми е необходимо много време, за да взема решение. „Ти би искал да бъдеш пилот-изтребител — казвам си, — но ще се наложи да станеш летец-бомбардировач. Така че можеш да станеш доброволец в «Щуките» и да решиш проблема.“ Във всеки случай не мога да си представя себе си като пилот на тежък бомбардировач. Не се двоумя дълго и ето че името ми е включено в списъка на кандидатите. След няколко дни ни казват в кои части трябва да заминем. Почти всички от випуска са записани в изтребителните части! Горчиво разочарован съм, но не мога да поправя нищо. Аз съм пилот на щука. И ми се налага да видя как моите щастливи другари се разотиват, накъдето трябва.

Командващият Луфтвафе Гьоринг сред курсанти от летателно училище

През юни 1938 година пристигам в Грац, в живописната провинция Щирия, за да докладвам за зачисляването ми към тамошната част като старши офицер-кадет. Преди три месеца германските части бяха влезли в Австрия и населението е преизпълнено с ентусиазъм. Ескадрилата, разквартирувана в селцето Талерхоф, наскоро е получила Ju-87 и едноместните „Хеншели“ вече няма да бъдат използвани като пикиращи бомбардировачи. Основите на бойните учения са отработване на пикирания под всички възможни ъгли, включително до 90 градуса, полет във формация, стрелба с бордово оръжие и бомбардиране. Не след дълго вече сме добре запознати с тази програма. Не може да се каже, че уча бързо, освен това останалите летци са преминали тези изпитания още преди да пристигна. Нужно ми е прекалено много време, за да ги настигна, твърде много, за да е доволен моят командир на ескадрилата. Схващам толкова бавно, че той вече е престанал да вярва, че някога ще овладея всичко това. Положението ми не се облекчава от факта, че прекарвам свободните си часове в планините или се занимавам със спорт, а не участвам в разговори в офицерската столова, и когато все пак се появявам там, се задоволявам само с чаша мляко.

"Юнкерс-87" модел А-2. Този първи сериен модел (пилотите го кръщават Антон) се произвежда през 1937–1938 г. През 1939-а вече се използва само за обучение. Въоръжен е с две 7,92-мм картечници — една в дясното крило и една в задната част на кабината. Максимална скорост 292 км/ч на височина 3000 м с бомбен товар 250 кг

По това време получавам чин офицер-летец и на Коледа 1938 година на ескадрилата е заповядано да отдели офицер за подготовка като летец-разузнавач. Всички останали ескадрили са върнали празни формуляри, нито една не е поискала да се лиши от своите хора. Въпреки това предложението се оказва великолепна възможност любителят на мляко да бъде изпратен в най-затънтеното място. Естествено, аз възразявах, исках да остана при щуките. Но всичките ми усилия да навра прът в колелата на военната машина не донесоха никакви резултати.

Септември 1939 г., лейтенант Рудел, преди разузнавателен полет в Полша

Така през януари 1939 година аз, напълно отчаян, започнах занимания в лятната школа за разузнавачи в Хилдесхайм. Четяха ни лекции по теория и практика на въздушните снимки и в края на курса тръгна слух, че ще ни изпратят да служим в частите, които трябва да изпълняват специални мисии за командването на Луфтвафе. В самолета-разузнавач наблюдателят играе ролята и на щурман и всички ние получихме съответната подготовка. Вместо да пилотираме самолета, ние трябваше да седим неподвижно и да поверяваме живота си на пилота, когото съвсем естествено приемахме като дилетант, пророчествайки, че някой ден непременно ще катастрофира — и ние заедно с него. Учехме се на въздушни снимки, правехме вертикални и панорамни фотографии в района на Хилдесхайм. Останалото време бе посветено на еднообразната теория. В края на курса бяхме разпределени по частите си. Аз съм преведен в ескадрилата за далечно въздушно разузнаване 2(F)121 в Пренцлау.

След два месеца ни преместват в района на Шнайдемюл (Пила). Войната с Полша е започнала! Никога няма да забравя своя първи полет през границата на друга държава. Седя напрегнато в самолета си, очаквайки онова, което трябва да се случи по-нататък. Ние изпитваме благоговеен страх пред зенитния огън и се отнасяме към него със значителна почит. Полските изтребители рядко се издигат във въздуха, при това с голямо закъснение. Онова, което беше само сух предмет в класната стая, сега се превръща във вълнуваща реалност. Фотографираме железопътните гари по линията Брест-Литовск — Ковел — Луцк. Върховното командване иска да знае как поляците се прегрупират на изток и как реагират руснаците. За мисиите в южната зона като база използваме Бреслау (Вроцлав). Войната в Полша скоро завършва и аз се връщам в Пренцлау с Железен кръст 2-а степен. Моят командир веднага схваща, че разузнавателните полети не са ми по душа. Той смята, че при сегашното състояние на нещата моята молба да бъда преместен в част на пикиращи бомбардировачи няма да има успех. И наистина, няколкото мои опита не свършват с нищо положително.

Септември 1939 г., Полша: формация щуки от StG2 „Имелман“ в боен полет. Това вече е новият модел В-1 (Берта). Оборудван е с 12-цилиндров двигател Jumo-211Da с мощност 1200 к.с. Въоръжение: две 7,92-мм картечници в крилата и една подвижна отзад в кабината, макс. скорост 380 км/ч на 4100 м, бомбен товар — една 500 кг бомба или една 250 кг и 4 по 50 кг

Прекарваме зимата във Фрицлар, близо до Касел. Ескадрилата ни извършва полети на запад и северозапад, излитайки от пограничните летища. Летим на много голяма височина и поради това всеки екипаж трябва да премине през специално изследване, за да провери годността си за подобни полети. Присъдата на Берлин — не съм успял да премина теста за полети на голяма височина. Тъй като щуките летят на малка височина, ескадрилата подкрепя молбата ми за преместване в частите на пикировачите и аз се сдобивам с надежда, че ще мога да се върна към своята „първа любов“. Обаче, след като два от екипажите един след друг изчезват безследно, отново ме изпращат на изследване. Този път решават, че съм „изключително годен за полети на големи височини“, очевидно е, че първия път просто са допуснали грешка. Въпреки че министерството не дава конкретни заповеди за преместването ми, аз съм зачислен в Стамерсдорф (Виена), в тренировъчния авиационен полк, който по-късно е преместен в Крайлсхайм.

По време на кампанията във Франция изпълнявам функциите на полкови адютант. Всичките ми опити да заобиколя съответните канали и да се свържа пряко с кадровия отдел на Луфтвафе не помагат — получавам сведения за войната единствено от радиото и вестниците. Никога не съм падал духом толкова, колкото през онова време. Чувствах се като че ли съм бил сурово наказан. Единствено спортът, на който отдавах цялата си енергия и всяка свободна минута, ми донасяше някакво облекчение. По онова време рядко се вдигах във въздуха, и то на лек спортен самолет. Основната ми работа се състоеше в подготовка на новобранци. След като излетях през почивните дни в най-гадното възможно време със самолет „Хайнкел-70“ заедно с командира ми като пътник, аз едва не катастрофирах в Швабските Алпи. Но все пак имахме късмет и се върнахме благополучно в Крайлсхайм.

Моите безкрайни писма и телефонни обаждания най-сетне подействаха, вероятно защото ме приемаха като досадник, от когото трябва да се отърват. И ето, аз се връщам в старата си ескадра пикиращи бомбардировачи в Грац, която в този момент е базирана в Кан, на брега на Ламанш. Тук бойните действия практически са към края си и мой приятел, с когото съм служил още в Грац, ми предава опита от своите полети в Полша и Франция. Усвоявам уроците му достатъчно бързо, тъй като съм очаквал този момент цели две години. Но никой не би бил в състояние да схване всичко за няколко дни и дори сега аз се уча на новостите недостатъчно бързо. Нямам практическия опит. Тук, във френската атмосфера на вечното търсене на удоволствия, моят начин на живот, пристрастието ми към спорта и навикът ми да пия мляко са още по-подозрителни отпреди. И затова, когато командироват нашия авиокорпус в Югоизточна Европа, ме пращат в резервната част в Грац, за да очаквам там по-нататъшни заповеди. Ще науча ли изобщо някога своя занаят?

Март 1941 г. Щуките от Трета група на StG2 на военното летище Крайници край Сепарева баня. Преди нападението срещу Югославия в България е разположен 8-и въздушен корпус под командването на ген. Волфрам фон Рихтхофен. Щабът на корпуса е в Горна Джумая, а ескадрата е базирана на летищата Крайници и Белица-север

Започва кампанията на Балканите — и аз отново се оказвам непотребен. Грац временно се използва като база за частите на пикировачите. Тежко ми е да виждам това. В Югославия и Гърция се води война, а аз си седя вкъщи и практикувам групови полети, хвърляне на бомби и водене на огън с бордовото оръжие. С това се занимавам три седмици и в едно прекрасно утро си казвам: „Най-сетне звънецът удари и вече можеш да правиш със самолета каквото си поискаш.“ И това е истина. Инструкторите ми са смаяни. Дил и Йоахим могат да правят всякакви трикове, когато водят нашия така наречен „цирк“, но моята машина винаги държи мястото си в строя, вдясно зад тях, сякаш сме свързани с невидимо въже, все едно дали започват да правят лупинг, пикират или летят по гръб. По време на учебните бомбардировки аз почти никога не пускам бомбата по-далеч от десет метра от целта. В стрелбата по време на полет обикновено улучвам 90 от възможните сто точки. С други думи, обучението ми е завършило. Следващия път, когато пристигне искане за попълнение на фронтова ескадрила, аз ще съм един от тях.

Малко след коледната ваканция, която прекарвам разхождайки се със ски в околностите на Пребикл, настъпва дългоочакваният момент. Пристига заповед да се изпрати самолет в ескадрата „Щуки“, базирана в Южна Гърция. Заедно с това пристига и нареждане да бъда преместен в тази част. Летя през Аграм^[3] и Скопие в Аргос. Там научавам, че трябва да продължа още по на юг. Ескадрата се намира в Молаи, в самия край на Пелопонес. За човек с класическо образование като мен полетът е особено впечатляващ и събужда много училищни спомени. Без да губя време, аз докладвам на командира на моята нова част за пристигането си. Дълбоко съм развълнуван, най-сетне моят час е ударил и скоро ще взема участие в сериозни военни операции. Първият, който ме посреща, е адютантът и лицата и на двама ни помрачняват. Ние сме стари познати, това е моят инструктор от Кан.

— Какво правиш тук? — пита ме той.

Тонът му ми действа като студен душ.

— Докладвам за пристигането си.

— Няма да получиш никакви бойни задачи, докато не се научиш да управляваш щуката както трябва.

С мъка сдържам гнева си, но се контролирам дори когато той добавя с унижаваща ме усмивка:

— Въобще научил ли си нещо през цялото това време?

Ледено мълчание, докато аз не нарушавам нетърпимата пауза:

— Аз умея да управлявам самолет.

Почти с презрение, или поне така ми се струва, той ми говори с натъртвания, които ме връхлитат като ледена вълна:

— Ще предам досието ти на командира, за да го прегледа, и да се надяваме на нещо добро. Нека той да решава. Това е всичко, можеш да си вървиш и да се приведеш в ред.

Когато излизам от палатката под ослепителното слънчево сияние, аз премигвам не само защото то е толкова ярко. Боря се с нарастващото чувство на отчаяние. Само здравият разум ми подсказва, че нямам причини да губя надежда.

Адютантът може и да е настроен против мен, но неговото мнение е едно, а решението на командира може да бъде съвсем друго. Дори да предположим, че адютантът има голямо влияние над командира — дали изобщо е възможно решението да не бъде в моя полза? Не, едва ли командирът ще се колебае особено, защото той дори не ме познава, и, разбира се, ще поиска сам да си създаде мнение. Размишленията ми прекъсва заповед незабавно да се представя на командира. Вече съм сигурен, че той сам ще реши как да постъпи с мен. Аз му рапортувам. Той отговаря на поздрава ми доста апатично и ме подлага на продължителен и мълчалив оглед. След това, разтегляйки думите, произнася: „Ние вече се познаваме“, и вероятно забелязвайки на лицето ми израза на отрицание, махва пренебрежително на моя мълчалив протест. „Разбира се, че се познаваме, тъй като моят адютант знае всичко за вас. От неговите думи ви познавам толкова добре, че до следващото ми нареждане вие няма да летите с моята група. Виж, ако в бъдеще започнат да не достигат хора…“

Не чувам какво ми говори. За пръв път нещо връхлита върху мен, някакво чувство в дълбочината на корема, чувство, което няколко години след това повече не изпитах, до момента, когато веднъж се връщах със самолета си, надупчен от вражеските куршуми и със сериозна загуба на кръв, която бе изсмукала силите ми.

Нямам ни най-малка представа колко дълго говори командирът и още по-малко знам за какво е ставало дума. В мен кипи бунт и чувствам как в главата ми като чук отеква предупреждението: „Не, не го прави… не го прави…“ След това гласът на адютанта ме връща към реалността: „Свободно.“

Щуките от Първа група на StG3 атакуват летище Малеме е Крит през май 1941 г.

Виждам го като че ли за пръв път. До този момент не съм сигурен, че изобщо е присъствал. Гледа ме с вкаменен поглед. Вече напълно съм възстановил самоконтрола си.

Няколко дни по-късно започва операцията по завладяването на Крит. Двигателите реват над пистата за излитане. Аз седя в палатката си. Крит е премерване на силите между щуките и английския флот. Крит е остров. Според всички военни аксиоми само превъзхождащи военноморски сили могат да отнемат острова от англичаните. Англия е морска държава. Ние не сме. Разбира се, не сме, защото Гибралтар не ни позволява да докараме в Средиземноморието нашите кораби. Но тази военна аксиома, господството на Англия по море, сега е поставена под съмнение от бомбите на нашите пикиращи бомбардировачи. А аз седя самотен в палатката си…

„До следващо нареждане вие няма да летите с моята група!“

Хиляди пъти дневно това изречение ме възмущава — високомерно, саркастично, превръщащо ме в посмешище.

Отвън се чуват гласовете на екипажите, развълнувано споделящи своя опит и разказващи за кацането на нашите въздушнодесантни войски. Понякога се опитвам да убедя някой от тях да ми позволи да летя вместо него. Безполезно е. Дори приятелският подкуп не ми донася нищо. Както ми се струва, от време на време мога да прочета нещо като симпатия върху лицата на колегите и от това гърлото ми пресъхва от още по-горчив гняв. Когато излита самолет, ми се иска да си запуша ушите, за да не чувам музиката на моторите. Но не мога. Слушам я. Не мога да направя нищо със себе си! Щуките работят непрекъснато, излитане след излитане. Те коват историята някъде там, в битката за Крит, а аз седя в палатката си и ридая от ярост.

„Ние вече се познаваме!“ Точно обратното! Нищо подобно! Аз съм напълно сигурен, че дори и сега мога да бъда полезен на ескадрата. Умея да летя. Волята ми е достатъчна, за да изпълня поставената задача. Предубеждението е застанало между мен и шанса да получа рицарските шпори. Предубеждението на моя началник, който отказва да ми даде възможност да го убедя, че неговото „съждение“ е неправилно.

Въпреки неговото мнение смятам да му докажа, че с мен са постъпили несправедливо. Много добре разбирам, че не бива да се отнасяш така с подчинените си. В мен отново и отново бушува пламъкът на неподчинението. Дисциплина! Дисциплина! Дисциплина! Контролирай се, само по пътя на самоограничението можеш да постигнеш нещо. Длъжен си да се научиш да разбираш всичко, дори и грешките. Дори слепотата на старшите офицери. Няма друг начин да станеш по-добър от тях в ролята на командир. И да разбираш грешките на подчинените си. Стой си в палатката и обуздавай темперамента си. Ще дойде и твоето време. Никога не губи сигурността в себе си.