Ханс-Улрих Рудел
Пилот на Stuka (19)

18.
Краят

На 7 май в щаба на групата на Шьорнер се провежда съвещание на офицерите от Луфтвафе, за да обсъдим плана, току-що разработен от върховното командване. Предлага се постепенно да отстъпим целия Източен фронт сектор по сектор, докато той не се очертае успоредно на Западния. Чувстваме, че скоро ще бъдат взети много печални решения. Ще види ли Западът, дори и сега, възможността да се обърне против Изтока, или така и няма да успее да се справи със ситуацията?

На 8 май излитаме, за да търсим вражески танкове в околностите на Оберлайтенсдорф. За пръв път през цялата война не мога да се концентрирам върху задачата си, задушава ме неописуема горчивина. Така и не успявам да унищожа нито един танк, те са все още в планините, където не можем да ги достигнем.

Погълнат от мислите си, аз обръщам към дома. Приземяваме се и отиваме в диспечерската. Фридолин го няма, казват ми, че са го извикали в щаба на групата. Това означава ли, че… Аз рязко прогонвам депресията.

— Ниерман, обади се в ескадрилата в Райхенберг и им кажи за новата атака, уговорете се за мястото и времето на срещата с ескорта.

Изучавам оперативната карта… какво би могло да се предприеме? Къде изчезна Фридолин? Виждам как отстрани каца един „Щорх“, това е той. Да се хвърля ли към него да го посрещна? Не, по-добре да чакам тук… струва ми се, че е твърде горещо за това време на годината… завчера двама от моите хора попаднаха в засада и бяха разстреляни от чехи с цивилни дрехи… Защо Фридолин го няма толкова дълго? Чувам как вратата се отваря и някой влиза. Заповядвам си да не се обръщам. Някой кашля приглушено. Ниерман все още продължава да говори по телефона… значи това не е Фридолин. Ниерман не успява да се свърже… колко е смешно… забелязвам, че днес мозъкът ми възприема всеки детайл много остро… всички тези малки глупави дреболии, които нямат никакво значение.

Обръщам се кръгом, вратата се отваря… Фридолин. Лицето му се е удължило, ние разменяме погледи и внезапно гърлото ми пресъхва.

— Е? — Това е всичко, което успявам да изцедя от себе си.

— Всичко е свършено… безусловна капитулация! — Гласът на Фридолин не е по-силен от шепот.

Край… Чувствам се като че ли падам в бездна и след това в замъгленото ми съзнание всички те минават пред очите ми: бойните другари, които съм изгубил, милионите войници, загинали в морето, във въздуха, на бойното поле — милионите жертви, умъртвени в домовете си из цяла Германия… ордите от изток, които сега наводняват страната ни…

Фридолин внезапно избухва:

— Остави най-сетне този телефон, Ниерман. Войната свърши!

— Ние сами ще решим кога да спрем да се сражаваме — казва Ниерман.

Някой грубо се смее. Смехът е прекалено силен, явно не е истински. Трябва да направя нещо… да кажа нещо… да задам въпрос…

— Ниерман, съобщи на ескадрилата в Райхенберг, след час при тях ще се приземи „Щорх“ с важни заповеди.

Фридолин забелязва моето безпомощно смущение и започва с развълнуван глас да ми обяснява детайлите.

— Отстъплението на запад определено е отрязано… англичаните и американците са настояли за безусловна капитулация на 8 май… тоест днес. Заповядано е да предадем всичко на руснаците без никакви условия до 11 часа вечерта. Но тъй като Чехословакия трябва да бъде окупирана от Съветите, решено е всички германски войски колкото е възможно по-бързо да се оттеглят на запад, за да не попаднат в ръцете на руснаците. Наземният персонал трябва да отлети по домовете си или някъде другаде…

— Фридолин — прекъсвам го аз, — строй ескадрата.

Повече не мога да седя и да слушам всичко това. Но няма ли да стане още по-зле, ако направиш онова, което си намислил… Какво можеш да кажеш на хората си? Те никога не са те виждали отчаян, но сега си на самото дъно… Фридолин прекъсва мислите ми:

— Ескадрата е строена.

Излизам. Протезата не ми позволява да вървя с подобаваща скорост. Слънцето блести в цялото си пролетно великолепие… тук-там в далечината потрепва лека сребриста омара — спирам пред строя.

— Мои бойни другари!…

Не мога да продължа. Ето я моята Втора група, Първа е разквартирувана в Австрия… нима никога вече няма да ги видя? И Трета — в Прага… Къде ли са всички сега, когато толкова много искам да ги видя до мен… всички… и тези, които оживяха, и мъртвите…

Настанала е свръхестествена тишина, всички погледи са устремени към мен. Длъжен съм да кажа нещо.

— … след като изгубихме толкова много приятели… след като е пролята толкова много кръв у дома и на фронта… непредвидимата съдба… ни лиши от победата… мъжеството на нашите войници… на целия ни народ… беше безпримерно… войната е изгубена… аз ви благодаря за верността, с която… в тази ескадра… служихте на страната си.

Стискам ръцете на всички наред. Никой от нас не произнася нито дума. Безмълвните ръкостискания говорят, че те са ме разбрали. Когато си тръгвам, за последен път чувам как Фридолин командва:

— Равнис! Мирно!

„Мирно!“ — за многото наши другари, които пожертваха младия си живот. „Мирно!“ — за нашия народ, за неговия героизъм, равен на който няма в историята. „Мирно!“ — за най-прекрасното наследство, което мъртвите някога са завещавали на потомците си. „Мирно!“ — за страните от Запада, които те се опитваха да защитят и които сега са сграбчени в съдбовните обятия на болшевизма…

* * *

Какво ще правим сега? Свърши ли войната за „Имелман“? Нима няма да дадем на германската младеж повод отново да вдигне глава и няма ли да направим някакъв последен жест, например да пикираме с цялата ескадра върху вражеския щаб или върху друга важна военна цел и с такава смърт да сложим достойна точка в списъка на нашите бойни полети? Цялата ескадра като един човек ще бъде с мен, сигурен съм в това. Поставям въпроса пред групата. Отговорът е „не“… може би това е правилно… стига толкова мъртъвци… и може би ще имаме и други мисии.

Реших да застана начело на колоната, която отива на запад. Това ще бъде много дълга колона, защото всички съединения, които са под мое командване, включително зенитчиците, трябва да се движат заедно с наземния персонал. Към шест часа всичко ще бъде готово и тогава ще потеглим. Командирът на Втора група получава заповед да се вдигне във въздуха и с всички самолети да лети на запад. Когато комодорът разбира за намерението ми да водя колоната, заповядва заради раните да летя със самолет, а в това време колоната да води Фридолин. Под мое командване остава ескадрилата в Райхенберг. Вече не мога да се свържа с нея по телефона, така че ми се налага да летя дотам заедно с Ниерман, за да ги информирам за новата ситуация. Щорхът лошо набира височина, а тя ми е нужна, защото Райхенберг се намира от другата страна на планините. Приближавам към летището с цялата си предпазливост откъм долината.

То има някак запуснат вид. В началото не виждам никого и рулирам към хангара с намерение да използвам телефона в диспечерската. Тъкмо излизам от щорха, когато избухва страшен взрив и хангарът излита във въздуха пред очите ми. Залягаме инстинктивно и очакваме градушката от камъни, които правят няколко дупки в крилата, но не успяват да ни наранят. Близо до диспечерската гори камион с ракети и те излитат във въздуха, светейки с всички цветове на дъгата. Символът на катастрофата. Сърцето ми се облива в кръв само при мисълта за това. Тук вече никой не очаква моите новини, че всичко е свършило, по всяка вероятност те са получили известието от някой друг.

Катерим се в нашия осакатен „Щорх“ и след безкрайно дълъг разбег самолетът измъчено се издига във въздуха. Летим обратно в Кумер, по продължение на същата долина. Всички са заети с подготовката за заминаване, определен е най-изгодният от тактическа гледна точка ред на оттегляне. Зенитните оръдия са разположени по цялата дължина на колоната, за да могат да я прикриват в случай на атака, ако някой се опита да спре нашия марш. Целта ни е окупираната от американците Южна Германия.

След като колоната тръгва, всички останали, освен онези, които искат да изчакат моето излитане, ще полетят кой накъдето види, много от тях ще имат шанса да избягнат пленяването, ако успеят да се приземят близо до домовете си. Аз не мога да постъпя така, трябва да се приземя на летище, окупирано от американци, защото кракът ми изисква медицинска намеса, така че идеята да се скрия някъде отпада. Освен това има множество хора, които биха могли да ме разпознаят. Не виждам причини да не кацна на обикновено летище, с надеждата, че войниците на противника ще се отнесат рицарски дори и с победените си врагове. Войната е свършила и затова едва ли ще ме арестуват и задържат задълго; мисля, че след немного време ще разрешат на всички да се приберат по домовете си.

Стоя, наблюдавам товаренето на колоната, когато чувам шум високо над нас. Това са петдесет или шестдесет руски бомбардировача „Бостън“. Едва успявам да вдигна тревога, когато върху нас със свистене започват да се сипят бомби. Лежа на пътя, притискайки към себе си патериците, и си мисля, че ако тези момчета се прицелват добре, при такава сгъстеност ще понесем огромни загуби. Ето че вече се чува грохотът на избухванията, бомбеният килим ляга право в центъра на града, на един километър от пътя, върху който е строена нашата колона. Бедните жители на Нимес!

Руснаците захождат още веднъж. Дори и след втория опит те не могат да улучат колоната. Колите тръгват. Виждам за последен път моята част, която седем години бе моят свят и всичко, което е имало значение за мен. Колко много кръв бе пролята за общото дело, укрепило нашата дружба! За последен път им отдавам чест.

* * *

На северозапад от Прага, близо до Кладно, колоната се натъква на руски танкове и много силна воинска част. Според условията на примирието всички оръжия трябва да бъдат предадени. На невъоръжените войници е гарантирано свободно преминаване. Изминава немного време след предаването на оръжието, когато чехите нападат нашите беззащитни хора. Зверски, с отвратителна жестокост, те безжалостно убиват германски войници. Само малцина успяват да пробият на запад, между тях е и моят млад офицер от разузнаването лейтенант Хауфе. Останалите попадат в ръцете на чехите и руснаците. Между онези, които стават жертви на чешкия тероризъм, е и моят най-добър приятел Фридолин. Безмерна е трагедията, че му се наложи да срещне такъв край, когато войната вече е свършила. Както и техните другари, отдали живота си в тази война, те също се превръщат в мъченици за германската свобода.

Колоната потегли и аз се връщам на летището на Кумер. Качнер и Фридолин все още са редом с мен, след това те се качват в колата и заминават, за да посрещнат съдбата си. Шест други пилоти настояха да летят на запад заедно с мен, ние пилотираме три Ju-87 и четири FW—190. Между тях е командирът на Втора група и лейтенант Швирблат, който също като мен изгуби крака си и въпреки това през последните седмици извърши огромна работа по унищожаването на вражеските танкове. Той винаги казва:

— На танковете им е все едно дали ще ги унищожим с един или с два крака!

След трудното сбогуване с Фридолин и Качнер — мрачното предчувствие ми казва, че вече никога няма да се видим — ние излитаме за последен път. Странно и неописуемо чувство. Сбогуваме се с нашия свят. Решаваме да летим за Китцинген, защото знаем, че там има голямо летище и следователно, както предполагаме, сега то е заето от американския въздушен флот. В района на Саац влизаме във въздушен бой с руснаците, които внезапно се появяват от дима и се надяват, опиянени от победата, да ни направят на кайма. Но онова, което не успяха да направят в течение на пет години, не им се удава и днес, по време на този последен бой.

Приближаваме към летището от изток, гадаейки напрегнато дали американските зенитки дори и сега ще стрелят по нас. Отпред вече се вижда голямото летателно поле. Инструктирам пилотите си по радиотелефона, че могат да блъснат самолетите си при кацането; нямаме намерение да предаваме в ръцете на американците машини, които все още са годни за бой. Заповядвам да свалят колесниците и след това да ги откъснат при рулиране с висока скорост. Най-добре би било да спрат рязко с едното колело и с всичка сила да натиснат педала от същата страна. Виждам тълпа войници на летището, те са строени като за парад — вероятно това е нещо като парад на победата, — над тях се развява американски флаг. Отначало летим ниско над летището, за да се убедим, че зенитките няма да стрелят по нас при кацането. Някои от участниците в парада ни гледат и неочаквано забелязват германската свастика над главите си. Те веднага залягат. Ние се приземяваме съгласно моята заповед. Само един от нашите самолети извършва меко кацане и рулира към парка. Фелдфебелът от Втора група, пилотиращ този самолет, возеше в опашката на самолета едно момиче и се изплашил, че ако кацне по корем, ще бъде повреден не само самолетът, но и неговият безценен товар. Разбира се, той я виждал „за пръв път“, тя стояла самотно на края на летището и не искала да попадне в ръцете на руснаците. Но неговите другари знаят всичко по-добре.

Понеже летях първи, моят самолет лежи върху пътя в самия край на пистата, някакъв войник вече стои до пилотската кабина с насочен към мен револвер. Отварям кабина и той веднага протяга ръка, за да хване моя Рицарски кръст със златни дъбови листа. Аз го блъсвам настрани и отново затварям кабината. Вероятно тази среща щеше да завърши зле за мен, ако наблизо не беше спрял джип с няколко офицери, които натриха носа на това приятелче и го пратиха да си гледа работата. Те се приближиха и видяха, че бинтовете на десния ми крак са подгизнали от кръв, това е резултат от въздушния бой над Саац. Първата им грижа е да ме отведат в превързочния пункт, където ми сменят превръзката. Ниерман не позволява да изчезна от погледа му и ме следва като сянка. След това ме водят в голяма преградена стая в залата отгоре, превърната във вариант на офицерска столова.

Тук се срещам с останалите мои другари, доведени направо тук, те се изпъват в стойка „мирно“ и ме приветстват с поздрава, наложен от фюрера. В далечния край на стаята е застанала малка група американски офицери, този спонтанен поздрав не им харесва и те мърморят нещо помежду си. Те очевидно принадлежат към смесена изтребителна част, която е разквартирувана тук с нейните „Тъндърболт“ и „Мустанг“. Към мен се приближава преводач и пита дали говоря английски. Казва ми, че техният командир възразява против поздравяването по този начин.

— Дори и да мога да говоря английски — отговарям аз, — тук е Германия и ние говорим само немски. Що се отнася до поздрава, заповядано ни е да го правим точно по този начин и защото сме войници, ние изпълняваме заповедите. Кажете на своя командир, че ние сме летци от ескадра „Имелман“ и тъй като войната е завършена и никой не ни е побеждавал във въздуха, не се смятаме за пленници. Германският войник — посочвам му ги аз — не е бил победен в бой между равни, а просто е бил разбит от зашеметяваща маса бойна техника.

Кацнахме тук, защото не искахме да останем в съветската зона. Предпочитаме да не обсъждаме повече това, а да се измием, да се приведем в ред и да хапнем нещо.

Някои от офицерите продължават да се мръщят, но ние толкова усърдно се обливаме с вода, че на пода на столовата се образува цяло езеро. Настаняваме се тук като вкъщи, защо пък да не се измием? Освен всичко друго ние сме в Германия. Разговаряме без никакво притеснение. След това се храним, пристига преводачът и ни пита от името на командира на тази част не бихме ли могли да поговорим с него и с офицерите му, след като завършим с храната. Тази покана ни интересува като летци и ние се съгласяваме, особено когато върху всички споменавания „защо и къде войната е била спечелена или изгубена“ е наложена забрана. Отвън се дочуват изстрели и шум, цветнокожи войници празнуват победата, налели се с алкохол. Не бих искал да слизам на първия етаж, куршумите, изстреляни по повод празника, свистят навсякъде. Лягаме да спим много късно. Почти всичко, което носехме, освен дрехите върху нас, през нощта е откраднато. Най-ценната вещ, която изгубвам, е летателният дневник, в който са описани детайлите на всеки боен полет — от първия до две хиляди петстотин и тридесетия. Изчезнало е също така и копието на „Брилянтите“, удостоверението за награждаването ми с брилянтин пилотски знак, унгарската ми награда и още много неща, без да се броят часовникът и други вещи. Дори моята направена по поръчка протеза е открита от Ниерман под леглото на някакъв хлапак, вероятно е искал да си издяла от нея сувенир и по-късно да го продаде като „парче от един високопоставен «джери»“.

Рано сутринта получавам съобщение, че трябва да се явя в щаба на 9-а американска въздушна армия в Ерланген. Отказвам да го направя, докато моите жалки съкровища не ми бъдат върнати. След дълги разправии ми казват, че нещата са много спешни и ще мога да получа вещите си обратно веднага щом крадецът бъде заловен, и аз отивам заедно с Ниерман.

В щаба първи ни разпитват трима офицери от Генералния щаб. Започват с това, че ни показват няколко снимки, на които, според техните думи, се виждат жертвите на злодеяния в концентрационните лагери. Те ни доказват, че сме се сражавали за тази гадост, ние също споделяме вината за това. Отказват да ми повярват, когато им казвам, че никога през живота си не съм виждал нито един концлагер. Аз добавям, че ако са били извършвани някакви ексцеси, те са достойни за дълбоко съжаление и порицание и истинските виновници трябва да бъдат наказани. Посочвам им, че такива жестокости са извършвали не само германците, но и всички други народи във всички времена. Напомням им за англо-бурската война. Следователно тези ексцеси трябва да бъдат осъждани по същите критерии. Не мога да повярвам, че купищата трупове, изобразени на фотографиите, са били заснети в концлагерите. Казвам им, че сме виждали същите картини, и не върху хартия, а на живо, след въздушните атаки срещу Дрезден, Хамбург и други градове, когато четиримоторни бомбардировачи без никакъв подбор буквално ги удавиха с фосфор и бомби с огромна разрушителна сила и хиляди жени и деца станаха жертва на тези кланици. И аз уверявам тези джентълмени, че ако специално се интересуват от жестокости, ще намерят обилен материал при своите съюзници. След това вече не ни показват такива снимки. След като ни поглежда злобно, офицерът, който води протокола от разпита, когато завърших, изкоментира моите думи: „Типичен наци“. Не разбирам напълно защо трябва да наричаш някого „типичен наци“ само защото казва истината. Знаят ли тези джентълмени, че ние сме се сражавали за Германия, а не за някоя политическа партия. Вярвайки в това загинаха милиони наши другари. Казвам им:

— Ще дойде ден и вие ще съжалявате, че разбивайки нас унищожихте един бастион против болшевизма.

Това мое твърдение им се струва пропагандно и те отказват да ми повярват. Казват, че ние просто искаме да разделим съюзниците и да ги противопоставим един на друг.

След няколко часа ни заведоха при командващия тази въздушна армия генерал Уайленд. Генералът се оказа германец по произход, родом от Бремен. Той ми направи добро впечатление, по време на нашето интервю аз му казах за изчезването на вече споменатите предмети, които са толкова ценни за мен, в Китцинген. Питам го дали често се случват такива инциденти. Той вдига шум, но не заради моята откровеност, а по повод на тази позорна кражба. Заповядва на адютанта си да инструктира командира на частта, разквартирувана в Китцинген, да намерят моята собственост и заплашва виновника с военнополеви съд. Кани ме да му гостувам в Ерланген, докато не ми бъде върнато всичко. След разговора двамата с Ниерман ни откарват в предградията, където на наше разположение е изоставена вила. Часовият, оставен до вратата, ни напомня, че не сме напълно свободни. Пристига кола, която трябва да ни откара на обед в офицерската столова. Скоро сред жителите на Ерланген се разпространява новината за нашето пристигане и на часовия през цялото време му се налага да води преговори с нашите многобройни посетители. Когато не се опасява от внезапната визита на своето началство, той ни казва: „Ich nix sehen^[21].“ Така прекарваме пет дни в Ерланген. Повече не успяхме да се видим с нашите колеги, които останаха в Китцинген, американците нямат никакъв повод да ги задържат.

На 14 май във вилата се появява капитан Рос, офицер от разузнаването на въздушната армия. Говори добре немски и ни носи бележка от генерал Уайленд, в която той съжалява, че търсенето на моите вещи засега не е довело доникъде, но току-що е дошла заповед незабавно да ни закарат в Англия, за да бъдем разпитвани. След кратко спиране във Висбаден ни откарват в специален лагер за военнопленници близо до Лондон. Жилището и храната са аскетични, английските офицери се отнасят към нас коректно. Възрастният капитан, на чиито грижи сме поверени, в цивилния живот е бил патентен адвокат от Лондон. Той ни проверява всеки ден и веднъж вижда на масата моите „Златни дъбови листа“. Гледа ги замислено, поклаща глава и казва тихо, почти със страх:

— Колко ли човешки живота струва това!

Когато му обяснявам, че съм заслужил този орден в Русия, той ни напуска с известно облекчение. През деня често ме посещават английски и американски офицери от разузнаването, любопитни в различна степен. Скоро разбирам, че нашите възгледи са противоположни. В това няма нищо чудно, като се има предвид, че почти всичките си бойни полети аз съм извършил със самолет, развиващ неголяма скорост, и следователно опитът ми чувствително се различава от опита на съюзниците, които са склонни да преувеличават значението на всеки допълнителен километър в час, дори и само като гаранция за сигурност. Те изобщо не искат да повярват, че съм извършил повече от 2500 бойни полета с такъв бавен самолет. Също така съвсем не са заинтересувани от извличането на уроци от моя опит, тъй като там не съществуват никакви гаранции за сигурност. Хвалят се със своите ракети, за които вече знам и които могат да се изстрелват от най-бързия самолет; не им харесва, когато казвам, че точността на тези ракети е значително по-малка в сравнение с тази на моите оръдия. Не възразявам особено против тези разпити, успехите ми не са били постигнати с помощта на някакви технически тайни. Така нашите разговори не са нещо повече от дискусия за авиацията и за току-що завършилата война. Британците не крият своето уважение към противника, тяхното отношение се базира на понятията за спортна чест и ние приветстваме това. Всеки ден в продължение на четиридесет и пет минути ние имаме право да се разхождаме зад бодливата тел. През останалото време четем и кроим планове с какво ще се занимаваме след войната.

Приблизително след две седмици ни изпращат на север и ни интернират в обикновен американски лагер за военнопленници. В този лагер има много хиляди затворници. Дават ни минималното количество храна и някои от нашите другари, които са тук от доста време, са отслабнали от изтощение. Чуканчето ми създава неприятности, нужна е нова операция. Началникът на медицинската част на лагера отказва да ми направи операцията с обяснението, че съм летял с един крак и изобщо не го интересува какво става с моето чуканче. То е подуто и възпалено, страдам от остри болки. Лагерното началство не би могло да измисли по-добра пропаганда сред хилядите германски войници в полза на бившите офицери. Много от нашите пазачи знаят добър немски, те са емигрирали в Щатите след 1933 година и говорят немски не по-зле от нас. Черните войници имат добър нрав и са внимателни, с изключение на случаите, когато са пияни.

След три седмици мен и Ниерман, както и повечето от тежко ранените ни преместват в Саутхемптън. Наблъскани сме на борда на товарния кораб „Кайзер“. След като минава едно денонощие, а не ни дават никаква храна, ние подозираме, че така ще продължи до самия Шербур, защото американският екипаж има намерение да продаде дажбите ни на френския черен пазар. Група ветерани от руския фронт, след като разбира това, разбива складовете и взема в свои ръце разпределянето на храната. Моряците на кораба, които разбират за този рейд значително по-късно, застиват с удължени лица.

Пътуването от Шербур до нашия нов лагер, близо до Карентан, не би могло да се нарече приятно, тъй като френското цивилно население приветства дори тежко ранените войници с градушка от камъни. Не ни помагат спомените за истински комфортния живот, който френските цивилни водеха, докато се намираха в Германия. Мнозина от тях бяха достатъчно благоразумни, за да се радват на своя комфортен живот по времето, когато ние задържахме Съветите от изток. И онези, които сега хвърлят камъни по нас, някога ще се осъзнаят.

Условията в новия лагер са почти същите, каквито и в Англия. Още в началото и тук ми отказват операция. Не е ясно кога ще ме пуснат, ще ме задържат дори само заради моя ранг. Веднъж ме откарват на шербурското летище и в началото ми се струва, че ме предават на ивановците. Това би имало значение за Съветите — да получат фелдмаршал Шьорнер и мен като награда за войната, спечелена както на земята, така и във въздуха. Компасът показва 300 градуса, така че отново ни карат в Англия. Защо? Ние се приземяваме приблизително на 30 километра от морето, на танжмерското летище, където се намира школата на командния състав на Кралските военновъздушни сили (RAF). Тук разбирам, че преместването ми е издействал майор Бейдър. Той е най-популярният летец на RAF. По време на войната е бил свален и летял с протези. Разбрал, че съм интерниран в Карентанския лагер. Самият той е бил военнопленник в Германия и предприел няколко опита за бягство. Той може да разкаже истории, които се отличават от измислиците на злобните агитатори, опитващи се с всякакви средства да заклеймят нас, германците, като варвари.

Времето, прекарано в Англия, се превърна в истинско лечение с почивка след лагера на военнопленниците. Тук отново откривам, че съществува уважение към постиженията на противника, рицарство, което по естествен начин е присъщо на всеки офицер, който е на служба във всяка от страните по света. Бейдър ме изпраща в Лондон при човека, който му е направил протезите, с надеждата, че ще направи и за мен такива. Отклонявам това щедро предложение, защото няма да мога да платя поръчката. На изток съм изгубил всичко и все още не знам какво може да ми се случи в бъдеще. Във всеки случай няма да мога да му върна дълга в лири. Майор Бейдър е почти оскърбен, когато отказвам да се възползвам от добрината му и се безпокоя за заплащането. Той довежда този човек, за да ми направи гипсова отливка. Протезистът се връща след няколко дни и ми казва, че очевидно чуканчето е подуто отвътре, тъй като е по-дебело в края, отколкото в основата си, и преди да може да направи протезата, трябва да се извърши операция. След няколко дни от американците пристига запитване за мен, защото се оказва, че са ме дали „назаем“ само за известно време и трябва да бъда върнат на мястото си. Почивката ми почти е свършила.

По време на един от последните дни в Танжмер имах обясняваща доста неща дискусия с курсанти на RAF, които учеха в лятната школа. Един от тях, който не е англичанин, несъмнено с желание да ме вбеси или унизи, ме пита какво според мен могат да ми направят руснаците, ако се завърна в своето родно място в Силезия.

— Надявам се, че руснаците са достатъчно умни — отговарям аз, — за да се възползват от моя опит. В областта на борбата срещу танковете, която ще е неизбежна при всяка нова война, моите обяснения могат да поставят противника на руснаците в неизгодно положение. Унищожил съм повече от петстотин танка и ако се предположи, че през следващите години ще трябва да подготвя пет-шестстотин пилоти и всеки от тях унищожи най-малко по стотина танка, сами можете да пресметнете колко машини ще трябва да произведе промишлеността, за да възстанови всички тези загуби.

Този отговор поражда всеобщо учудване и развълнувано ме питат как е възможно с оглед предишното ми отношение към болшевизма. Досега не са ми позволявали да кажа нещо пренебрежително за Русия — техния съюзник. Но сега започват да ми разказват за масовите депортации на изток, за случаи на изнасилвания и жестокости, за кървавия тероризъм, с които ордите, нахлули от азиатските степи, измъчват покорените народи… Това е нещо ново за мен, защото дотогава те старателно са избягвали да докосват тази тема, но сега възгледите им съответстват на нашите собствени достатъчно често изказвани мнения и са изразени с думи, които често са копирани от нашия лексикон. Командирите от RAF, които са пилотирали „Хърикейн“ на страната на руснаците при Мурманск, споделят своите спомени, те са крайно резки. От всички наши свалени почти никой не е останал жив.

— И вие искате да работите за руснаците! — възклицават те.

— Беше ми много интересно да чуя мнението ви за вашите съюзници — отговарям. — Разбира се, не съм казал нито дума какво мисля за всичко аз, само отговорих на въпроса, който ми зададохте.

В мое присъствие вече никой не споменава за Русия. Откарват ме обратно във френския лагер, където оставам още известно време. Усилията на германските лекари най-сетне се увенчават с успех и ме преместват в болница. Няколко дни преди това пускат Ниерман в британската зона. Той няколко пъти беше настоявал да го оставят с мен, но вече няма възможност да се отлага. Седмица след като напускам френския лагер, се озовавам в санитарен влак, който пътува до болницата в Щарнбергерзее. В Аугсбург нашия влак го връщат и насочват към Ферт. Тук, след престой във военна болница, през април 1946 година аз успявам да издействам освобождаването си.

Като един от милионите войници, изпълнил своя дълг и по волята на провидението оцелял в тази война, написах своите спомени за войната със СССР, в която германската младеж и много други европейци, убедени в нашата правота, отдадоха своя живот. Тази книга не е прослава на войната, нито реабилитация на определена група хора и заповедите, които те са давали. Нека опитът ми да говори единствено с гласа на истината.

Посвещавам тази книга на загиналите през войната и на младежта. Сега това ново поколение живее в хаоса на следвоенния период. Въпреки това нека то съхрани своята вяра в родината и своята надежда за по-добро бъдеще, защото загива само онзи, който се е примирил с поражението!