Ханс-Улрих Рудел
Пилот на Stuka (18)

17.
Борбата на живот и смърт през последните месеци

Рано сутринта на 9 февруари в щаба телефонът звъни. От Франкфурт съобщават, че руснаците са организирали переправа през Одер при село Лебус, на север от града, и с поддръжката на танкове удържат плацдарм на западния бряг на реката. Ситуацията е повече от критична, наблизо липсва пехота, която да ги атакува, и няма никаква възможност там да бъде закарана тежка артилерия, която би могла да спре противника. Така вече нищо не възпира съветските танкове да започнат марш към столицата, или най-малкото да прережат железопътната линия и шосето Франкфурт — Берлин, които са жизненоважни за снабдяването на фронта на Одер.

Отлитаме там, за да изясним доколко е верен този доклад. Още отдалеч виждам понтонен мост и дълго преди да сме го наближили, по нас откриват зенитен огън. Руснаците са ни приготвили нещо за закуска! Една от ескадрилите ми атакува моста, разположен направо върху леда. Нямаме големи надежди, че ще постигнем нещо съществено. Както знаем от опит, ивановците разполагат с такива количества строителни материали, че могат почти мигновено да възстановят моста. Летя ниско над земята заедно с противотанковите самолети и търся танкове по западния бряг на реката. Мога да различа следите им, но не виждам самите стоманени чудовища. Или това са били следи от артилерийски влекачи? Спускам се още по-ниско, за да съм напълно сигурен, и виждам танкове добре замаскирани в гънките на речната долина, в северния край на село Лебус. Вероятно тук са дванайсет-петнайсет броя. Нещо удря крилото, попадение от леко зенитно оръдие. Държа се ниско, отвсякъде стрелят зенитки, речната переправа е защитавана от около шест до осем зенитни батареи. Явно зенитчиците отдавна играят на тези игри и са придобили голям опит с щуките. Те не използват трасьори, ние не виждаме устремените към нас нишки с нанизаните червени зрънца. Разбираш, че са открили огън, когато изведнъж самолетът рязко подскача от удара. Веднага щом наберем височина, те престават да стрелят и нашите бомбардировачи вече не виждат кого да атакуват. Само когато летим много ниско над целта, може да се види как от цевите на оръдията се откъсва пламък, подобен на огъня на факла.

Мисля си какво да направя. Няма никаква възможност да се приближа скрито до целта, тъй като плоската речна долина не предоставя възможност за такава тактика. Тук няма нито високи сгради, нито дървета. Трезвото размишление ми позволява да направя извода, че опитът и тактическите ми навици могат да помогнат дори ако са нарушени всички основни правила, които произтичат от тях. Отговорът е: решителна атака и надежда за успех. Ако винаги съм бил такъв авантюрист, досега десетки пъти да съм легнал в гроба. Но наблизо няма наши войски и ние се намираме на 80 километра от столицата на райха, опасно малко разстояние, ако към нея са устремени вражеските танкове. Вече няма време за продължителен размисъл. „Този път ще ти се наложи да разчиташ на късмета си — казвам си аз. — Напред!“

Заповядвам на другите пилоти да спазват височината, между тях има няколко новаци и засега не мога да очаквам да нанесат големи щети на противника при такава отбрана, обратното, по-вероятно е самите ние да понесем неоправдано високи загуби. Когато аз се спусна надолу и веднага след като станат видими избухванията на зенитните оръдия, те ще трябва да концентрират огъня на оръдията си върху зенитките. Винаги има шанс това да смути ивановците и да повлияе върху тяхната точност. Тук има няколко танка ИС, останалите са Т-34. След като четирите танка пламнаха и ми свършиха боеприпасите, ние отлитаме обратно.

Аз говоря за моите наблюдения и подчертавам факта, че атакувах само защото имах предвид близостта на Берлин, иначе такава атака би била неоправдана. Ако бяхме удържали фронта още по на изток, бих изчакал по-благоприятна ситуация, или поне момента, в който танковете излязат от защитената от техните зенитки зона. След два полета сменям самолета, защото моят е получил повреди от зенитния обстрел. Летя за четвърти път обратно и ето че вече всичките дванадесет танка горят. Летя на бръснещ полет над един танк ИС, който изпуска дим, но все още не се е запалил.

Всеки път, преди да тръгна в атака, аз се издигам на 800 метра, защото на тази височина зенитките трудно могат да ме улучат. Оттам пикирам отвесно, хвърляйки машината от една на друга страна. Когато вече съм близо до танка, в момента на изстрела изравнявам машината, след това се отклонявам встрани над самия танк до момента, когато мога отново да набера височина — извън обсега на зенитките. Разбира се, би било по-добре, ако захождам към целта по-бавно, защото тогава самолетът се управлява по-лесно, но сега това е равносилно на самоубийство. Само благодарение на богатия опит и спокойна увереност в себе си аз съм способен да изравня машината за части от секундата и да поразя танка в неговите най-уязвими места. Разбира се, моите колеги никога не биха могли да извършат такива атаки, по простата причина че опитът им е недостатъчен.

Кръвта пулсира яростно в главата ми. Знам, че си играя на котка и мишка със съдбата, но този ИС трябва да бъде запален. Отново на височина 800 метра и надолу — срещу 60-тонния левиатан. Изобщо не иска да се запали! Яростта ме задушава! Той трябва да пламне — и ще пламне!

Върху приборния панел мига червен индикатор. Сега като допълнение и това! Затворът на едно от оръдията е засякъл, в другото има само един снаряд. Отново се катеря нагоре. Не е ли лудост да рискувам всичко заради един-единствен изстрел?

Този път моят Ju-87 набира височината от 800 метра значително по-дълго от обикновено, тъй като сега започвам да претеглям всички „за“ и „против“. Едното ми „аз“ казва: „Ако този тринайсети танк досега не е пламнал, не си въобразявай, че ще постигнеш своето само с един снаряд. Лети към къщи и попълни боеприпасите си, после винаги ще можеш да го откриеш отново.“ Но моето второ „аз“ разгорещено отговаря: „Възможно е само един снаряд да е достатъчен, за да попречиш на този танк да тъпче свободно Германия!“

„Да тъпче Германия!“ Звучи като в мелодрама. Значително повече руски танкове ще плъзнат по Германия, ако изпълниш зле работата си, а ти сега ще провалиш всичко, не си прави илюзии. Само някой луд може да се спусне толкова ниско заради един-единствен изстрел. Това си е чисто безумие!

„Сега ще кажеш, че не си могъл да направиш нищо само защото това е бил тринайсетият танк. Какви глупости — всичките тези суеверия! Останал ти е само един снаряд, така че остави тази неувереност и се хващай за работа!“

И ето че аз слизам надолу от 800-те метра. Съсредоточи се върху полета, хвърляй самолета насам-натам, ето оръдията отново плюят огън по мен. Изравнявам машината… огън… танкът избухва! С ликуване в сърцето аз се нося над горящия танк. Издигам се нагоре по спирала… трещене в двигателя и изведнъж кракът ми е пронизан от нажежен стоманен кинжал. Пред очите ми причернява, дъхът ми спира. Но трябва да продължа полета… полета… не бива да губя съзнание. Стисни зъби, трябва да се пребориш със слабостта си. Спазмите на болката обхващат цялото ми тяло.

— Ернст, кракът ми е откъснат.

— Не е, ако беше откъснат, нямаше да можеш да говориш. Лявото ни крило гори. Трябва да кацнеш, улучиха ни два 40-милиметрови зенитни снаряда.

Плашеща тъмнина забулва очите ми, повече нищо не виждам.

— Кажи ми къде да се приземя. След това ме измъквай по-бързо, за да не изгоря жив.

Вече нищо не виждам, пилотирам единствено подчинявайки се на инстинкта си. Смътно си спомням, че започвах всяка атака от юг на север и след това завих наляво. Значи би трябвало да летя на запад, по посока към дома. Така продължава няколко минути. Не разбирам защо крилото още не се е откъснало. Всъщност летя на северозапад, почти успоредно на руския фронт.

— Дърпай! — крещи Гадерман по интеркома и аз усещам как бавно се потапям в някаква мъгла… приятна забрава.

— Лоста към теб! — крещи отново Гадерман. Какво ли беше това, дървета или телефонни проводници? Не усещам нищо и тегля лоста към себе си само защото така ми крещи Гадерман. Само да беше спряла тази изгаряща болка в крака ми… и този полет… само да можех да си позволя да се потопя в този странен сив свят и в далечината, която ме примамва…

— Дърпай! — Отново автоматично притеглям лоста, но сега Гадерман за миг наистина ме е свестил. Изведнъж разбирам какво би трябвало да направя.

— Какво има отдолу?

— Лошо — само едри буци.

Но аз трябва да сляза надолу, иначе отново ще ме връхлети тази опасна апатия и ще изгубя контрол върху тялото си. Натискам левия педал и крещя в агония. Но нали бях ранен в десния крак? Вдигам носа на самолета нагоре. Само да не парашутираме. Самолетът гори… Разнася се глух удар и самолетът още няколко мига пълзи.

Сега вече мога да си отдъхна, да се плъзна в сивата далечина… чудесно! Лудата болка отново ме изтласква в съзнание. Някой тегли ли ме?… Колко е неравна земята тук… Ето че всичко свършва. Най-сетне се потапям в обятията на тишината.

* * *

Идвам на себе си, всичко наоколо е бяло… внимателни лица… горчива миризма… аз лежа върху операционната маса. Внезапно ме обхваща паника: къде е кракът ми?

— Няма ли го?

Хирургът кима. Спускане от планината с новички ски… скокове във водата… атлетика… овчарски скокове… какво означава вече всичко това за мен? Колко от приятелите ми бяха ранени далеч по-сериозно? Спомняш ли си… един в болницата в Днепропетровск, лицето и двете му ръце бяха откъснати от взрив на мина? Да изгубиш крака, ръце, главата си — всичко това няма никакво значение, стига жертвата да може да спаси родината от смъртна опасност… това не е катастрофа, единствената катастрофа е, че няма да мога да летя цели седмици… и то в такава критична ситуация! Такива мисли минават за секунда през главата ми и хирургът казва меко:

— Не можех да направя нищо. Освен няколко къса плът и влакна там вече нямаше нищо, затова се наложи да ампутираме крака.

Ако там вече е нямало нищо, мисля си с мрачен хумор, какво тогава е успял да ампутира? Е, разбира се, за него това си е в реда на нещата, обичайната му работа.

— Но защо другият ви крак е гипсиран? — пита той с изумление.

— Още от миналия ноември. Къде се намирам?

— В главната полева болница на СС войските в Зеелов.

— О, в Зеелов! Това е на седем километра от линията на фронта. Така че наистина съм летял на северозапад, а не на запад.

— Тук ви донесоха есесовците и един от нашите офицери-медици направи операцията. На съвестта ви тежи още един ранен — добавя с усмивка той.

— Какво, да не би да съм ухапал хирурга?

— Е, чак дотам не стигнахте — казва той, поклащайки глава. — Не, не сте ухапали никого, но лейтенант Корал се опитал да се приземи с „Щорх“ близо до мястото, където сте извършили принудителното кацане. Но явно това е било доста сложно, самолетът му е парашутирал… и сега главата му е превързана!

Добрият стар Корал! Както изглежда, дори да съм летял в безсъзнание, съм имал поне няколко ангели-пазители!

По същото време райхсмаршалът изпрати своя личен доктор с инструкции веднага да ме достави в болницата, която бе настанена в бомбозащитен бункер на територията на Цоо, берлинския зоопарк, но хирургът, който ме оперирал, не иска и да чуе за това, защото съм изгубил прекалено много кръв. Утре всичко ще бъде наред.

Докторът на райхсмаршала ми казва, че Гьоринг веднага е съобщил на фюрера за инцидента. Хитлер, казал той, много се радвал, че съм се отървал сравнително лесно.

— Така е, когато пилетата искат да са по-хитри от кокошката — казал той, освен всичко останало, както ми предават. Успокоих се, че не е споменал за забраната да летя. Надявам се, че предвид отчаяната борба и общата ситуация през последните седмици моето участие в бойните действия е било възприето като нещо подразбиращо се от само себе си.

* * *

На другия ден съм преместен в бункера в Цоо, който освен това служи за платформа на най-тежките зенитни оръдия, участващи в защитата на столицата от атаките срещу цивилното население. На втория ден върху шкафчето до леглото ми се появява телефон, аз трябва да се свързвам с моята част по повод на бойните операции, общата ситуация и прочее. Знам, че няма да остана дълго в леглото, и не искам да губя поста си, затова съм загрижен да съм в течение на всички детайли и да участвам в работата на моята част, дори и да е само по телефона. Докторът и медицинските сестри, проявяващи към мен трогателни грижи, в това отношение все пак никак не са доволни от своя нов пациент. Те продължават да говорят нещо за „отдих“.

Почти всеки ден ме посещават колеги от частта или други приятели, някои от тях са просто хора, които се представят за мои приятели, за да ги пуснат да влязат в стаята ми. Когато това са красиви момичета, те отварят широко очи и повдигат въпросително вежди, забелязали жена ми да седи до леглото.

С мен вече разговаряха за протеза, въпреки че не се знае до каква степен съм се оправил. Нетърпелив съм и искам да стана колкото е възможно по-бързо. Малко по-късно ме навестява и майсторът на протези. Моля го да ми направи временна протеза, с която да мога да летя, дори ако чуканчето още не е зараснало. Няколко от първокласните фирми отказват с обяснението, че все още е прекалено рано.

Един от майсторите приема поръчката, но само като експеримент. Той се заема с работата си толкова енергично, че направо ми се завива свят. Слага ми гипс до самите слабини, без да смаже повърхностите и да приспособи защитен слой. След като гипсът засъхва, той ме съветва лаконично: „Мислете си за нещо приятно!“ В същото време с всичка сила отлепя гипса, по който са се залепили косми, и ги изтръгва от корен. От болката ми се струва, че е дошъл краят на света. Явно момчето е сбъркало професията си, трябвало е да подковава коне.

В това време моята Трета група и щабът на ескадрата са се преместили в Гьорлиц, в същото градче, където съм ходил на училище. Домът на родителите ми се намира съвсем наблизо. В същия момент руснаците пробиват към градчето, съветските танкове тъпчат по онези места, където е преминало детството ми. Мога да се побъркам само от мисълта за това. Семейството ми, както и милиони други отдавна вече са бежанци, неспособни да спасят нищо, освен живота си. А аз лежа, обречен на бездействие. С какво съм заслужил такова нещо? Не трябва да мисля за това.

Цветята и всевъзможните подаръци, които носят всеки ден в стаята ми, са доказателство за любовта на народа към неговите войници. Освен райхсмаршала два пъти ме посещава министърът на пропагандата Гьобелс, с когото дотогава не се познавах. Той се интересува от моето мнение за стратегическата ситуация на изток.

— Фронтът на Одер — казвам му — е нашият последен шанс да задържим Съветите, заедно с него ще падне и столицата.

Но той сравнява Берлин с Ленинград. Посочва, че градът не е паднал, защото всички негови жители са превърнали в крепост всеки дом. И онова, което са могли да постигнат ленинградчани, го могат и берлинчани. Идеята му е на всеки дом, във всяка сграда да има радиопредавател, за да се постигне най-висока степен на организация на защитата. Убеден е, че „неговите берлинчани“ ще предпочетат смъртта пред перспективата да паднат жертви на червените орди. Доколко наистина е бил сериозно настроен така, по-късно ще покаже неговият собствен край.

— От военна гледна точка аз виждам това по друг начин — отговарям. — Веднага след падането на фронта на Одер ще започне битката за Берлин и смятам, че е абсолютно невъзможно градът да бъде задържан. Бих искал да напомня, че не може да се сравняват двата града. Ленинград имаше предимство — на запад е защитен от Финския залив, а на изток — от Ладожкото езеро. На север от него беше единствено слабият фински фронт. Единственият шанс да бъде завладян беше атака от юг, но от тази страна Ленинград бе силно укрепен и неговите защитници можеха да се възползват от отлична система предварително подготвени позиции, освен това градът така и не беше отрязан напълно от снабдителните си линии. През лятото товарните катери можеха да пресичат Ладожкото езеро, а през зимата руснаците прекараха железопътна линия по леда и снабдяваха града от север.

Моите аргументи не успяват да го убедят.

След две седмици вече мога за малко да ставам и да се наслаждавам на чистия въздух. По време на въздушните нападения аз се намирам на покрива на бетонната кула на Цоо, където са монтирани зенитни оръдия, и отдолу мога да видя онова, което вероятно винаги е особено неприятно за онези, които са във въздуха. Не скучая, Фридолин ми носи документите, които се нуждаят от моя подпис, понякога го придружават мои колеги. Фелдмаршал Грайм, Скорцени или Хана Рейч се отбиват, за да побъбрим час-два за събитията, които се случват; измъчва ме само това, че съм далеч от тях. Когато попаднах в бункера на Цоо, „под клетва“ обещах, че ще бъда на крака не по-късно от шест седмици и ще летя отново. Докторите знаят, че забраните им са безполезни, и могат единствено да ми се сърдят. В началото на март аз за пръв път излизам да се поразходя — на патерици.

По време на оздравяването една от сестрите ме кани на гости вкъщи и ето че съм гост на министъра на външните работи. Истинският войник рядко става добър дипломат и тази среща с Рибентроп много ме интригува. Това е възможност за разговори, които хвърлят светлина върху другата страна на войната, която се води без прилагането на оръжия. Той иска да знае мнението ми за силите, противопоставени на Източния фронт, и за нашия военен потенциал в настоящия момент. Казвам му, че ние на фронта се надяваме, че той по дипломатическите канали прави нещо за отслабването на онази мъртва хватка, с която двете страни са се вкопчили една в друга.

— Нима е невъзможно да се демонстрира на западните държави, че болшевизмът е техният най-голям враг и след окончателната победа над Германия той ще се превърне в същата заплаха за тях, каквато е и за нас, и че те сами няма да могат да се избавят от него?

Той възприема моите забележки като мек личен упрек. Няма съмнение, аз само повтарям онова, което толкова много пъти му се е налагало да чува от другите. Веднага ми обяснява, че вече е предприемал редица опити, които са завършили с неуспех, защото всеки път новото настъпление на един или друг участък от фронта, след като той е започвал преговорите, е подбуждало врага да продължи войната и да напусне масата на преговорите. Той ми припомня тези случаи и казва с укор, че договорите, които е сключил преди войната, между другото — с Англия и Русия, са били сериозно постижение, ако не и триумф. Но вече никой не си спомня за тях, днес хората виждат само негативните аспекти, за които той не носи отговорност. Естествено, преговорите продължават дори и сега, но в сегашната ситуация шансовете за успех, на които той все още се надява, изглеждат доста проблематични. Този поглед зад дипломатическите кулиси удовлетворява моето любопитство и аз не изгарям от желание да науча нещо повече.

* * *

В средата на март, в пролетното слънчево сияние, аз правя първата си разходка из зоопарка, придружаван от сестрите, и по време на първата екскурзия ми се случва малко произшествие. Ние, както и множество други сме очаровани от маймуните в клетките. Особено ме интересува голяма маймуна, седяща лениво с напълно безразличен вид на един клон, от който виси дългата й опашка. Разбира се, аз не мога да не направя онова, което не би трябвало, и пъхам патерицата си през прътите с намерението да погъделичкам опашката й. Още не съм успял да докосна опашката, когато маймуната внезапно хваща патерицата ми и с всички сили се опитва да ме натика в клетката. Подскачам на един крак до самите пръти, но, разбира се, звярът не може да ме промуши през тях. Сестра Еделгард се хваща за мен и заедно дърпаме патерицата към себе си. Човекът против маймуната! Нейните лапи започват да се плъзгат по гладката повърхност на патерицата и стигат до гуменото капаче накрая, което не й позволява да се забива в земята или да се подхлъзне при вървене. Гуменото капаче възбужда любопитството й, маймуната го подушва, сваля го от патерицата и го гълта с широка усмивка. В същото време аз успявам да измъкна патерицата от клетката и в крайна сметка удържам частична победа в този двубой. След няколко секунди се разнася воят на сирените, предупреждаващи за въздушна атака. Бързото ходене по пясъчните пътеки на Цоо ме кара да се изпотя, защото без гуменото капаче патерицата потъва дълбоко в пясъка. Всички наоколо бързат и се суетят, аз едва ли мога да се надявам на помощ и продължавам да куцукам. Става доста бавно. Едва успяваме да се доберем до бункера, когато започват да падат първите бомби.

 

 

Наближава Великден. Искам да се върна в частта си, преди той да е настъпил. Сега ескадрата ми е базирана в района на Гросенхайм в Саксония, Първа група отново е прелетяла от Унгария в района на Виена и продължава да е на югоизточния фронт. Гадерман през цялото време, докато ме няма, се намира в Брауншвайг, така че може да се занимава с лечението на болните. Обаждам му се по телефона, за да му кажа, че съм наредил Ju-87 да ме прибере от Темпелхоф в края на седмицата и имам намерение да се върна в частта. Тъй като малко преди това Гадерман е разговарял с лекуващия ме лекар, не може да повярва напълно. Освен това самият той е болен. Повече не се срещам с него по време на войната, в тези последни операции, които трябва да започнат сега.

Мястото на мой бордови стрелец заема лейтенант Ниерман, на когото не му липсва боен опит и е носител на Рицарски кръст.

Подчинявайки се на заповедта да се представя на Хитлер, преди да отпътувам, аз се сбогувам с него в бункера. Той отново ми казва, че е доволен от моето относително безпрепятствено оздравяване. Не ми забранява да летя, вероятно защото самата идея за мои нови бойни полети просто не му минава през ума. И ето че аз отново седя в самолета, за пръв път през последните шест седмици, и летя към бойните си другари. Навечерието на Великден е и съм щастлив. Малко преди полета се обажда Фридолин и ме моли да летя направо за Судетите, той има намерение да премести частта в Кумер ам Зее, близо до Нимес. Отначало се чувствам много странно в самолета, но скоро съм отново в стихията си. Управлението е затруднено от това, че мога да използвам само единия педал. Не мога да натискам десния, защото протезата ми още не е готова, и аз използвам левия си крак, за да надигам нагоре левия педал, това движение отпуска десния и така получавам търсения резултат. Чуканчето ми е в гипс и е прибрано под приборния панел без риска да го закача за нещо. След час и половина се приземявам на новото летище в Кумер. Ескадрата е пристигнала тук един час преди мен.

Летището ни е разположено на великолепно място, между два склона на Судетските планини, и от всички страни е обкръжено с гори. Наблизо е живописното карстово езеро Кумер. Докато не е решен проблемът с разквартируването, нощуваме в хотелски стаи. Тук, в Судетите, все още цари атмосферата на пълен мир и спокойствие. Врагът се намира зад планините и фронтът се удържа от войските на фелдмаршал Шьорнер, затова царящото спокойствие не е чак толкова абсурдно. Някъде около единадесет часа чуваме високите гласове на детски хор, който изпълнява „Gott grüße Dich“^[20]. Местното училище начело с хазайката ни посреща със серенада. Това пеене е нещо ново за нас, препатилите ветерани, то засяга онези струни, за които сега, в този стадий на войната, скоро ще се наложи да забравим. Слушаме омагьосани, всеки от нас е потънал в собствените си мисли; ние чувстваме, че тези деца вярват в нашата способност да отблъснем надвисналата опасност с всичките придружаващи я ужаси.

След края на песента аз им благодаря за очарователното посрещане и ги каня да посетят летището ни сутринта, за да разгледат нашите „птички“. На следващия ден те се появяват и аз започвам процедурата по излитането в своя противотанков самолет и стрелба по мишени с площ една трета от квадратния метър. Децата са застанали в полукръг и могат да си представят атаката срещу вражеския танк, това е добра разгрявка за мен, опитвайки се да улуча с един крак. Противоположният склон на Судетските планини все още е покрит с мъгла и тъй като не можем да извършим боен полет, ми остава малко свободно време, затова се издигам във въздуха с „Фоке-Вулф-190D2“ и демонстрирам въздушна акробатика на голяма и малка височина. Този гений, капитан Качнер, моят офицер-инженер, вече е преправил крачните спирачки, които са незаменими за такъв бърз самолет, така той може да се управлява само с ръце.

В момента, когато захождам за кацане, всички яростно жестикулират и сочат небето. Оглеждам се и през разпокъсаните облаци виждам американски мустанги и тъндърболти, кръжащи отгоре. Те летят на височина километър и половина-два над слоя мъгла. Не са ме забелязали, иначе нямаше да успея да се приземя необезпокоявано. Тъндърболтите носят бомби и както изглежда, са заети с търсенето на цели, по всяка вероятност това ще е нашето летище. Бързо, доколкото това би могло да се каже за човек с гипс, аз скачам на мястото, където са застанали другите. Те спешно трябва да се скрият някъде. Замъквам децата в подземието, където поне няма да ги засегнат осколките. Тъй като къщата, която използваме като щаб, е единствената на летището, сигурно ще бъде цел за онези момчета, които кръжат горе. Влизам последен, за да успокоя децата, и в този момент първите бомби падат, една от тях — близо до сградата, взривът изтръгва прозоречните рамки и отнася покрива. Нашата противовъздушна отбрана е твърде слаба, за да отблъсне нападението, но се оказва достатъчна, за да предотврати атаките от малка височина. За щастие, никое от децата не е пострадало. Аз съм много огорчен, че техните невинни романтични представи за авиацията толкова жестоко се сблъскаха с мрачната реалност. Скоро те се успокояват, учителката строява малкия отряд и го подгонва към селището. Ниерман е доволен и щастлив, защото е успял да заснеме цялата атака на кинолента. По време на цялото това „представление“ той е седял в един овраг, снимайки падащите бомби, като се започне от момента на тяхното отделяне от самолета и завършвайки с взривовете и фонтаните пръст, които вдигат във въздуха.

Новите метеорологични бюлетини от района на Гьорлиц — Бауцен също предсказват постепенно оправяне на времето, затова излитаме. Съветите вече са преминали зад Гьорлиц и се стремят отвъд Бауцен, който е обкръжен заедно с гарнизона, с надеждата да стигнат до Дрезден. Срещу тези ударни клинове, опитващи се да предизвикат колапс на фронта, удържан от войските на фелдмаршал Шьорнер, започват постоянни контраатаки. С нашата поддръжка Бауцен е деблокиран и ние успяваме да унищожим голям брой автомобили и танкове. Тези полети ме изтощават, изгубил съм много кръв и очевидно неизчерпаемата ми издръжливост също си има граници. Успехите ни са споделени от наземните войски и изтребителите, които са под моето командване и са базирани на нашето летище.

В началото на април ме повикват в райхсканцеларията. Фюрерът ми казва, че трябва да поема командването на всички реактивни самолети и с тяхна помощ да прочистя въздушното пространство над новата армия на генерал Венк, която се формира сега в района на Хамбург. Първата цел на тази армия ще бъде удар на юг, по посока на Грац, за да бъдат прерязани снабдителните линии на съюзните армии, които са по на изток. Успехът на тази операция зависи от предварителното прочистване на въздушното пространство над нашите собствени снабдителни линии, иначе настъплението ще бъде обречено на неуспех. Фюрерът е убеден в това и генерал Венк, назначен да командва операцията, също е съгласен с него.

Моля фюрера да ме освободи от тази задача, защото смятам, че в този момент съм незаменим в сектора на фелдмаршал Шьорнер, неговата армия е въвлечена в много тежка отбранителна битка. Моля го да назначи някой, който е по-близо до всичко това. Посочвам му, че опитът ми е ограничен в бомбардирането с пикиране и борбата с танковете и че винаги съм следвал един принцип: никога не съм давал заповеди, които самият аз не мога да изпълня. С реактивните самолети не бих могъл да го направя и следователно бих се чувствал неловко с командирите на групите и екипажите. Винаги трябва да съм способен да покажа на моите подчинени верния път.

— Изобщо няма да ви се налага лично да летите, ще се занимавате само с организацията. Ако някой постави под съмнение вашата храброст, защото се намирате на земята, кажете ми и аз ще заповядам този човек да бъде обесен.

„Да, това е радикална мярка“ — мисля си аз, но вероятно той иска само да опровергае моите съмнения.

— Ние имаме в изобилие хора с опит, но само опитът не е достатъчен. Длъжен съм да възложа това на онзи, който може да организира и проведе тази операция по най-енергичния начин.

През този ден не успяваме да стигнем до окончателното решение. Летя обратно, но след няколко дни райхсмаршалът отново ме вика при себе си. Той ми заповядва да изпълня тази задача. В това време ситуацията на фронта напълно се е влошила, дотолкова, че Германия е заплашена от разделяне на две части, и провеждането на тази операция едва ли вече е възможно. По тази причина и поради другите съображения, които вече бяха споменати, аз отказвам. Райхсмаршалът ми дава да разбера, че това не го учудва, тъй като още от времето на моето твърдо решение да не приемам командването на бомбардировъчната авиация съвсем ясно разбира моето отношение. Въпреки всичко главният мотив на моя отказ е, че аз не мога да поема отговорността за нещо, в чиято изпълнимост не съм убеден. Много скоро наистина разбирам в какви мрачни цветове вижда ситуацията райхсмаршалът. Докато обсъждаме ситуацията на фронта, наведени над масата с разгънатите карти, той си мърмори: „Чудя се кога ли ще се наложи да подпалим този хамбар“ — имайки предвид Каринхале. Той ме съветва да отида в щабквартирата на фюрера и да го информирам лично за моя отказ. Въпреки това, тъй като досега всъщност не съм получил никаква заповед, аз незабавно летя за моята част, където ме очакват с нетърпение. Но това все още не е последният ми полет до Берлин.

На 19 април пристига радиограма: викат ме отново в райхсканцеларията. Да стигна до Берлин от Чехия без ескорт вече не е толкова лесно, на много места руският и американският фронт са много наблизо един до друг. Във въздуха има много самолети, но нито един от тях не е германски. Пристигам в райхсканцеларията и ме канят да вляза в приемната в бункера на фюрера. Тук цари атмосфера на спокойствие и сигурност, присъстват предимно армейски офицери, които вземат участие в текущи или планирани бойни операции. Отвън се чуват тежките удари на многотонни бомби, които „москитите“ хвърлят в центъра на града.

Върховният главнокомандващ влиза почти в 11 часа вечерта. Аз съм предвидил темата на разговора; това е назначението, което бе обсъждано преди това. Отличителна черта на фюрера е да заобикаля темата и никога да не говори пряко за работата. И тази вечер той започва с половинчасова лекция, обясняваща решаващото значение на развитието на техниката, в което ние винаги сме били начело в света, предимство, което сега сме длъжни да използваме докрай и по такъв начин да преобърнем ситуацията и да постигнем победа. Той ми казва, че целият свят се бои от германската наука и техника, и ми показва някои разузнавателни сведения, в които са описани стъпките, предприети от съюзниците, за да откраднат нашите технически постижения и самите учени. Докато го слушам, аз както винаги съм смаян от неговата памет за цифри и специалните му познания за технически неща. В същото време аз вече съм летял повече от шест хиляди часа и с моя обширен технически опит знам почти всичко за различните типове самолети, за които той говори, но няма нещо, за което той да не е в състояние да се разпростре с неповторима простота и по повод на което да не направи уместни предложения за усъвършенстване. През последните три-четири месеца неговото физическо състояние се е влошило. Очите му ярко блестят. Полковник Фон Белов ми казва, че през последните осем седмици Хитлер практически не е спал, едно съвещание се сменя с друго. Ръката му трепери, останало му е от опита за атентат срещу него на 20 юли. По време на дългото обсъждане тази вечер аз забелязвам, че освен това той е склонен да повтаря едно и също, което по-рано не е правил никога, въпреки че думите му са точно обмислени и изпълнени с решимост.

Когато дългият преамбюл е завършен, фюрерът пристъпва към главната тема, за която толкова често съм слушал. Той изброява причините, които ми бяха съобщени преди няколко дни, и прави заключението:

— Искам тази трудна задача да бъде поета от вас, единствения човек, който носи висшата награда на Германия за храброст.

Аз отказвам, привеждайки същите или подобни аргументи както предишния път, подчертавайки особено, че ситуацията на фронта се е влошила още повече и е само въпрос на време Източният и Западният фронт да се срещнат в центъра на райха, след което в неговите две половини ще трябва да се оперира поотделно. Само северният „чувал“ може да бъде разглеждан от гледна точка на изпълнението на този план и именно там би трябвало да се концентрират всички наши реактивни самолети. Оказва се, че броят на годните за полети реактивни самолети, бомбардировачите и изтребителите заедно, според данните до днес, е 180 машини. На фронта ние дълго време усещахме, че врагът има числено превъзходство най-малко двадесет към едно. Като се има предвид, че реактивният самолет се нуждае от особено дълга писта за излитане, може да се започне с планиране само на ограничен брой самолети в северния чувал. Посочвам и това, че веднага, щом съберем нашите самолети в тези бази, вражеските бомбардировачи ще ги бомбардират денем и нощем и в чисто технически аспект тяхната оперативна ефективност ще бъде сведена до нула само за няколко дни. В този случай няма да можем да контролираме въздушното пространство над армията на Венк и катастрофата ще стане неизбежна, защото армията ще изгуби стратегическата си мобилност. Знам от личен разговор с генерал Венк, че неговата армия смята моята гаранция за свободно въздушно пространство за сигурен фактор и го взема предвид във всичките си предвиждания.

Този път не мога да поема отговорността и упорито отказвам. И отново се убеждавам: всеки човек, когото Хитлер смята за безкористно служещ на интересите на общото дело, има право свободно да изразява гледната си точка и това може да помогне на фюрера да преразгледа позициите си. От друга страна, Хитлер губи доверие към онези, които постоянно са го разочаровали и заблуждавали.

Той не се съгласява с моята теория за „двата чувала“, тъй като не вярва, че тя е способна да предскаже как ще се развият събитията по-нататък. Обосновава своето мнение с твърдото обещание, което са му дали командващите на секторите, че няма да отстъпят от заеманите в момента позиции по Елба, Одер, Найсе и Судетските планини. Аз правя забележката, че имам доверие в германския войник, който проявява сега особена храброст, тъй като се сражава на германска земя, но ако руснаците съберат всичките си сили за концентриран удар срещу един ключов пункт, ще направят пробив в нашите позиции, след което двата фронта ще се съединят. Припомням за случаите през изминалите години на Източния фронт, когато руснаците хвърляха в боя танк след танк, и ако три бронирани дивизии не можеха да постигнат целта си, тогава те хвърляха още десет, завладявайки позициите на нашия изтощен руски фронт с цената на огромни загуби в хора и бойна техника. Нищо не би могло да ги спре. Следователно въпросът бе дали те ще изтощят своите огромни човешки резерви, преди Германия да бъде принудена да застане на колене, или не. Това не се случи, защото помощта, която получаваха от запад, беше толкова голяма. От чисто военна гледна точка всеки път, когато ние отстъпвахме от нашите позиции в Русия и Съветите понасяха тежки загуби, това бе отбранителна победа. Но дори противникът да се присмиваше на тези победи, ние знаехме, че те бяха истински. Обаче този път победоносното отстъпление би било безполезно, защото руснаците щяха да се озоват само на няколко километра от Западния фронт. Западните съюзници бяха поели печалната отговорност — вероятно и за бъдещите столетия — да отслабят Германия дотолкова, че да дадат на Русия допълнителна сила. В края на нашия разговор аз казвам на фюрера следните думи:

— От моя гледна точка в този момент войната не може да завърши с победа на двата фронта, но все още може да бъде спечелена на един от тях, ако успеем да сключим примирие с другия.

По лицето му се плъзва уморена усмивка:

— Лесно ви е да го кажете. Още от 1943 година аз непрекъснато се опитвам да сключа мир, но съюзниците не го желаеха; още в началото на войната те искаха от мен да се предадем безусловно. Естествено, личната ми съдба няма никакво значение, но всеки здравомислещ човек вижда, че аз не бих могъл да избера за германския народ безусловната капитулация. Дори и сега се водят преговори, но аз изгубих всякакви надежди за тяхното успешно приключване. Следователно ние сме длъжни да направим всичко, за да преодолеем тази криза и за да може оръжието все още да е способно да ни донесе победа.

След размяната на мнения относно положението на армията на Шьорнер той ми казва, че има намерение да почака няколко дни, за да види дали общата ситуация се развива, както той е предвидил, или моите страхове ще се окажат оправдани. В първия случай той ще ме извика в Берлин, за да приема най-сетне неговото назначение. В един часа през нощта аз напускам бункера на фюрера. Първите посетители вече очакват своя ред в приемната, за да го поздравят за рождения му ден.

* * *

Рано сутринта се завръщам в Кумер на малка височина, за да избегна американските мустанги и тъндърболти, които скоро се показват във въздуха и започват да кръжат високо горе. Да летя, като си задавам непрекъснато въпроса „забелязаха ли ме или не“, е занимание, което ме държи в по-голямо напрежение, отколкото бойния полет. Не е чудно, че и двамата с Ниерман буквално сме изпотени от напрежение. Радваме се, когато най-сетне се приземяваме в нашата база.

Известно намаляване на натиска върху германските позиции на запад от Гьорлиц е свързано с нашите дневни операции, по време на които успяваме да нанесем големи загуби на руснаците. Една вечер след бойните полети аз отивам в Гьорлиц, родния ми град, който се оказа в зоната на боевете. Там срещам мнозина от моите приятели от младостта. Те всички са заети с работа, не на последно място е участието във фолксщурма. Това е странно завръщане, ние не изказваме гласно всички онези мисли, които са в ума ни. Всеки от нас има собствени проблеми, печал и тежки загуби, но в този момент виждам единствено заплахата от изток. Жените вършат работата на мъжете, копаейки танкови капани, оставяйки лопатите встрани единствено за да нахранят гладните си деца; старците са забравили възрастта си и работят, докато потта не започне да се стича по веждите им. Мрачна решителност е изписана по лицата на девойките, те знаят какво са им приготвили червените орди, нахлуващи на запад. Хората се сражават, за да оцелеят! Ако западните нации можеха само да видят с очите си какво се случва в тези съдбоносни дни и да разберат неговото значение, скоро щяха да се откажат от лекомисленото си отношение към болшевизма.

В Кумер е останала само Втора група, щабквартирата на ескадрата е настанена в нимеското училище, някои от нас живеят в домовете на местните жители, повечето от които са германци. Те правят всичко възможно, за да изпълнят всяко наше желание. Невинаги е лесно да се стигне до летището, някой от пътниците във всеки автомобил винаги наблюдава небето, за да предупреди за появата на вражеските самолети. Руските и американските самолети реват на малка височина през целия ден, често влизайки в бой един с друг.

Когато се издигнем във въздуха, често откриваме, че „амитата“ ни очакват в засада от едната страна, а руснаците — от другата. Нашите стари Ju-87 в сравнение с вражеските самолети пълзят като охлюви и когато наближим целта, от постоянните въздушни боеве нервите ни вече са напрегнати до крайност. Ако атакуваме, въздухът гъмжи от рояците врагове, ако се прибираме вкъщи, отново ни се налага да си проправяме път през пръстена от вражески самолети, преди да успеем да кацнем. На нашите зенитки, прикриващи летището, се налага буквално да ни разчистват път, за да заходим за кацане.

Американските изтребители не ни атакуват, ако видят, че се насочваме към линията на фронта и влизаме във въздушни битки с ивановците.

Обикновено излитаме от кумерското летище рано сутринта с четири или пет противотанкови самолета. Съпровождат ни 12–14 изтребителя FW-190, носещи бомби и в същото време играещи ролята на ескорт. Врагът очаква появата ни, за да се нахвърли върху ни с многократно превъзхождащи сили. Много рядко, когато имаме запас от гориво, ние сме способни да извършваме обединени операции с всички подразделения, които се намират под мое командване, но и в тези случаи противникът ни превъзхожда пет към едно! Действително изкарваме хляба си със сълзи и пот на чело.

* * *

На 25 април получавам още една радиограма от щабквартирата на фюрера, очевидно изпратена в състояние на пълно объркване. На практика нищо не се разбира, но се досещам, че отново ме викат в Берлин. Обаждам се в щаба на Луфтвафе, докладвам, че ме викат в Берлин, и моля за разрешение да излетя дотам. Комодорът отказва да даде съгласието си, според армейския бюлетин около Темпелхофското летище се водят боеве и той не е наясно дали изобщо е останало някакво летище, което да не е завладяно от противника. Той казва:

— Ако ви свалят над територия, заета от руснаците, ще ми отсекат главата, защото съм ви разрешил да летите.

После казва, че ще се опита да се свърже с полковник Фон Белов по радиото и ще го помоли за точния текст на съобщението, а също така и къде точно да се приземя, ако все още изобщо е възможно. В продължение на няколко дни не чувам нищо ново, след това в 11 вечерта на 27 април комодорът ми се обажда и съобщава, че най-сетне е успял да се свърже с Берлин и че аз веднага трябва да замина за там с „Хайнкел-111“ и да кацна върху широката магистрала, пресичаща Берлин, там, където е Бранденбургската врата и Паметникът на победата. Ниерман ще ме съпровожда.

Излитането с „Хайнкел-111“ нощно време не е лесна работа, защото нямаме светлини по периметъра на летището, нито каквото и да било осветление, освен това летателното поле е малко по размери и от едната страна близо до него има доста високи хълмове. За да можем изобщо да излетим, ни се налага да отливаме гориво от резервоарите и така да намалим теглото на самолета. Естествено, намалява и времето, което можем да прекараме във въздуха.

Излитаме в един през нощта — наоколо е непрогледна тъмнина. Летим над Судетските планини в северозападна посока, в зоната на боевете. Местността под нас е осветена от пожарища, горят села и градове, пламти цяла Германия. Разбираме, че не можем да предотвратим този ужас, но по-добре да не мислим за това. В околностите на Берлин съветските прожектори и зенитки вече са се прицелили в нас, почти е невъзможно да се ориентираме, тъй като градът е забулен в гъст дим. На някои места огънят пламти толкова яростно, че заслепява и по земята не могат да се видят никакви ориентири, налага ми се за малко да се втренчвам в тъмното, преди да мога отново да виждам, но дори и след това не мога да открия нужната ми градска магистрала. Пожарища едно след друго, избухвания на оръдия, кошмарно зрелище. Моят радист успява да се свърже със земята, заповядано ни е да чакаме. След петнадесет минути от полковник Белов пристига съобщение, че кацането е невъзможно, тъй като пътят се намира под силен артилерийски обстрел и Съветите вече са завладели Потсдамерплац. Инструкциите ми са да летя към Рехлин и оттам да се обадя в Берлин, за да получа по-нататъшни заповеди.

Моят радист има честотата на тази радиостанция, ние бързаме да намерим Рехлин, защото резервоарите ни са почти празни. Под нас се простира океан от пламъци, което може да означава, че руснаците са нахлули в града и от другата страна, в района на Нойрюпин, и само тесен коридор на запад е открит за бягство. На молбата ми да включат светлините Рехлин отговаря с отказ, страхуват се, че веднага ще предизвикат върху себе си нощна атака на вражеските самолети. Чета им с открит текст инструкциите за нашето кацане, като добавям от себе си няколко не особено вежливи забележки. Всичко това все по-малко и по-малко ми харесва, защото горивото всеки момент може да свърши. Изведнъж вдясно от нас светват оскъдни светлини и обозначават контурите на някакво летище. Кацаме. Но къде?

Това е Витсток, на тридесет километра от Рехлин. Витсток е чул нашия разговор с Рехлин и решил да включи светлините си. След един час, в три през нощта, стигам в Рехлин, чиято диспечерска е оборудвана с радиостанция. С нейна помощ успяваме да се свържем с Берлин. Полковник Фон Белов ми казва, че вече не е необходимо да ходя в Берлин, тъй като на предвиденото за мен място е бил назначен фелдмаршал Роберт фон Грайм, с когото са успели да се свържат навреме, нещо повече, той казва, че в Берлин кацането вече е невъзможно. Аз отговарям:

— Утре ще кацна с щука на тази магистрала. Мисля, че това ще е възможно с по-лек самолет. Освен това ми се струва важно фюрерът да бъде отведен от това опасно място, така че да не изгуби изобщо контрола върху ситуацията.

Фон Белов ме моли да не затварям телефона, докато направи необходимите справки. После се връща на телефона и казва:

— Фюрерът взе окончателно решение. Той реши, че Берлин трябва да бъде задържан до последно и затова не бива да изоставя столицата, където ситуацията изглежда критична. Сигурен е, че ако напусне града, войските, които го отбраняват, ще решат, че той изоставя Берлин на произвола на съдбата, и ще си направят извода, че всякаква съпротива вече е безполезна. Затова фюрерът има намерение да остане в града. Вие не трябва да се опитвате да влезете в града, а незабавно да се върнете в Судетенланд, за да осигурите поддръжката на армията на фелдмаршал Шьорнер, на когото е заповядано да нанесе удар по направление към Берлин.

Питам Фон Белов какво мисли за ситуацията, защото досега ми е говорил спокойно и без никакви емоции.

— Положението ни не изглежда много добро, но настъплението на генерал Венк или на Шьорнер все още може да спаси Берлин.

Възхищавам се от неговото хладнокръвие. Знам какво да направя и се връщам в своята част, за да продължа бойните операции.

* * *

Шокиращата новина, че държавният глава и върховен главнокомандващ на всички въоръжени сили на райха е мъртъв, оказва зашеметяващ ефект върху войските. Но ордите на червените опустошават страната ни и затова сме длъжни да продължим да се сражаваме. Ще свалим оръжие едва когато ни заповядат нашите ръководители. Това е нашият дълг според клетвата, която сме положили, нашият дълг пред ужасната съдба, която ни очаква, ако се предадем безусловно, както настоява врагът. Това е нашият дълг пред съдбата, отредила ни географски самото сърце на Европа, който ние сме следвали столетия наред: да бъдем бастион на Европа против Изтока. Дали Европа разбира или не тази роля, която съдбата ни е възложила, дали тя се отнася към нас с фатално безразличие или враждебност, всичко това и на йота не променя дълга ни към нея. Ние сме убедени, че ще можем да държим високо глави, когато бъде написана историята на нашия континент, и по-специално на онези тревожни дни, които все още предстоят.

Източният и Западният фронт се сближават все повече, все по-трудно става да провеждаме операциите. Можем само да се възхищаваме от дисциплината на моите хора, тя продължава да бъде същата, както и в първите дни на войната. Гордея се с тях. Най-суровото наказание за офицерите ми е, както винаги е било — да не им бъде разрешено да летят заедно с останалите на бойна задача. Изпитвам проблеми с моето чуканче. Механиците са конструирали за мен оригинално устройство, което прилича на дяволско копито, с чиято помощ летя. То е закрепено под коляното и всеки път, когато го притискам, да речем, когато трябва да натисна десния педал, долната част на чуканчето, която е започнала да зараства, се протрива така, че върху кожата се образува язва. Раната се отваря отново и започва да тече обилно кръв. Особено по време на въздушен бой, когато трябва рязко да завия надясно, чуканчето ограничава движенията ми и понякога след полет моят механик трябва да изтрива кръвта, с която е оплискана цялата кабина.

В първите дни на май отново ми провървява. Отивам на среща с фелдмаршал Шьорнер, но искам по пътя да се отбия в щабквартирата на Луфтвафе в замъка Херманщадтел, на приблизително седемдесет и пет километра от нас. Летя дотам с „Щорх“ и виждам, че замъкът е заобиколен от високи дървета. В центъра се намира парк, в който ми се струва, че ще мога да кацна. С мен в самолета е верният Фридолин. Кацането минава благополучно, след кратко спиране, за да вземем някои карти, ние отново излитаме по посока на високите дървета, набирайки височина. Щорхът набира бавно скорост, за да облекча излитането, спускам задкрилките право пред края на гората. Но самолетът не може да се издигне над върховете на най-високите стволове. Дърпам лоста към себе си, но скоростта ни е недостатъчна. Безполезно е да дърпам, носът на самолета сякаш се налива с тежест. Чувам някакъв страховит трясък. Сега вече окончателно съм строшил чуканчето си, ако не и нещо по-лошо. Изведнъж всичко стихва. Дали лежа на земята? Не, седя в кабината, а до мен е Фридолин. Заседнали сме в разклонението на самия връх на огромното дърво и весело се поклащаме насам-натам. Цялото дърво се клати, вероятно ударът е бил твърде силен. Боя се, че щорхът ще ни изиграе още някоя шега и ще се обърне нагоре с колелата. Фридолин се приближава до мен и пита с тревога:

— Какво става?

Аз му казвам:

— Не мърдай, или всичко, което е останало от щорха, ще се срине надолу.

Опашката и парчета от крилата са се откъснали и са паднали на земята. Все още стискам лоста, чуканчето не е пострадало, не съм го ударил никъде. Провървя ми! Не можем да слезем от дървото, то е много високо и с гладка кора. Ние чакаме и след известно време на сцената се появява генералът, той е чул трясъка и сега ни гледа как висим на дървото. Доволен е много, че сме се отървали толкова лесно. Тъй като няма никакъв друг начин да ни свалят, той изпраща за местната пожарна команда. Помагат ни да слезем долу по дългата подвижна стълба.

 

 

Руснаците са преминали през Дрезден и се опитват да пресекат Ерцгебирге от север, за да стигнат до границите на протектората и да излязат във фланга на армията на Шьорнер. Главните съветски сили се намират в района на Фрайбург и на изток от него. По време на нашия последен полет виждаме на юг от Диполдисвалде дълга колона бежанци, която застигат съветски танкове. Те минават направо през човешкия поток като валяци, унищожавайки всичко по пътя си.

Атакуваме незабавно танковете и ги унищожаваме, колоната продължава пътя си на юг. Очевидно бежанците се надяват да се скрият зад Судетските планини, където, както си мислят, ще бъдат в безопасност. В същия район ние атакуваме още една колона съветски танкове, които са защитени от зенитен огън, подобен на торнадо. Току-що съм стрелял по един танк ИС и се издигам на 200 метра височина, когато, след като съм се огледал, забелязвам отзад градушка от отломки. Те падат някъде отгоре. Питам:

— Ниерман, кого от нашите свалиха току-що?

Това ми изглежда единственото обяснение, и Ниерман също мисли така. Той преброява набързо самолетите, но всички са на мястото си. Значи не са свалили никого. Оглеждам се за танка и виждам само едно черно петно. Би ли могъл този танк да се е взривил с такава сила, че отломките му да се озоват на такава височина?

След полета екипажите, които летяха зад мен, потвърждават, че се е взривил именно този танк и аз съм видял неговите падащи отломки. Вероятно в него е имало експлозив и задачата му е била да разчиства път на другите танкове.