Ханс-Улрих Рудел
Пилот на Stuka (17)

16.
Коледа, 1944

Битката за разкъсване на обсадата на Будапеща е в самия си разгар. Ние сме в Кемемед, в района на Пап. С летателния персонал току-що сме пристигнали от летището във Варпалота и преди да сме започнали да се настаняваме, Фридолин вдига глава и пита:

— Момчета, знаете ли, че до Коледа има само два дни?

Той наистина е прав — ако се съди по календара, това е точно така. Излитане-боен полет-кацане-излитане-боен полет-кацане, живеем в един и същи ритъм ден след ден — вече години наред. Всичко останало е погълнато от този ритъм, студ и жега, зиме и лете, делник и празник. Животът ни се е превърнал в няколко идеи и фрази, които изпълват мозъка ни и никога не ни напускат, особено сега, когато войната се е превърнала в борба за оцеляване. Всеки ден следва другия — същото, както вчера. „Излитане!“, „Накъде?“, „Срещу кого?“, „Среща с ескорт“, „Зенитен огън“. Тези мисли владеят както младия пилот, така и командира на ескадрата. Докога ще продължава всичко това? Нима завинаги?

И така, вдругиден е Коледа. Фридолин заедно с друг офицер отива в нашия щаб, за да прибере коледната поща. В същото време поздравления с адрес „Пътуващият цирк на Имелман“ пристигат от почти всички армейски части. Връщаме се от нашия последен полет в самото навечерие на Коледа в пет вечерта. Мястото ни е украсено за празника, изглежда весело и тържествено, почти като вкъщи. Тъй като не разполагаме с голямо помещение, всяка от ескадрилите празнува в най-голямата стая на своя щаб. Обикалям всички поред. Всяка от частите празнува Коледа по свой начин, отговарящ на вкуса на нейния командир. Навсякъде цари веселие. Прекарвам по-голямата част от Коледа с офицерите от щаба на ескадрата. Стаята ни е украсена с клонки имел и дрян, навсякъде горят свещи. Две големи елхи и масата пред тях, отрупани с подаръци, ни припомнят детството. В очите на войниците ми проблясват ярките носталгични мечти, техните мисли са при жените и децата им вкъщи, с родителите им и семействата им, в миналото и бъдещето. Единствено с подсъзнанието забелязваме сред зеленината германското бойно знаме. То ни връща в реалността: ние празнуваме Коледа на фронта. Пеем „Тиха нощ, свята нощ“ и други германски песни. Загрубелите войнишки гласове се сплитат в меко съзвучие. След това в сърцата ни се извършва велико чудо: мислите за бомби и цели, за снаряди и зенитки се смекчават от свръхестественото чувство за мир, безметежен и успокояващ мир. И ние отново си мислим за възвишени и прекрасни неща със същата простота, с която мислим за орехите, пунша и бонбоните. Последното ехо от любимите германски песни заглъхва. Казвам няколко думи за германската Коледа, иска ми се моите хора да видят днес в мен, освен всичко останало и своя приятел, а не командир. Щастливо седим един до друг час или два, след това коледната вечер завършва.

* * *

През първия ден от празниците свети Петър е благосклонен към нас: пада гъста мъгла. От телефонните разговори по Коледа разбирам, че ивановците атакуват и има спешна нужда от нас, но все още не може да се лети. Следващата сутрин изигравам кратък хокеен мач с моите хора. Това означава, че обут с кожени боти, аз стоя на вратата, защото пет седмици след раняването мога едва-едва да се движа. Все още не бива да се пързалям с кънки. След обеда хазаите, при които сме настанени, поканват мен и още няколко офицери да половуваме. Знам твърде малко за обикновения, или „градински“ лов на земята. В нашия отряд има множество стрелци, но само няколко гончии. Изглежда, зайците знаят, че съдбата този път ги покровителства, и озовали се в „чувал“, без никакво колебание прескачат широките пробиви между нас и тях. Разходката в дълбокия сняг никак не помага на моето по-бързо оздравяване. Моят водач, ефрейтор Бьоме, е застанал отстрани. Неочаквано забелязвам как един великолепен екземпляр напуска скривалището си и хуква към нас. Вдигайки приклада, аз се извръщам като ловец по рождение, затварям лявото си око и — дум! — натискам спусъка. Пада нечие тяло, но не е на заека, а на Бьоме, когото аз, както всички новаци, обхванат от ловджийски ентусиазъм, изобщо не съм забелязал. Както изглежда, той все още се съмнява в моите намерения, защото ме гледа, легнал в снега, като казва укорително:

— Какво ви става, господин подполковник!

Забелязал е навреме, че се прицелвам, и се е хвърлил върху земята още преди самия изстрел. Сачмите са се разминали с него, но и заекът е останал невредим. Аз съм още по-изплашен от моите предполагаеми жертви. Това щеше без малко да бъде наистина коледен сюрприз! Още едно потвърждение на любимата поговорка на всички летци-пикировачи: „Нищо не става от само себе си, ако не се упражняваш.“

На следващата сутрин времето е хубаво. Ивановците вече са се вдигнали на крака, те атакуват летището ни. И отново тяхната бомбардировка е печално неуспешна, направо позор. Техните атаки на ниска височина се извършват от повече от 400 метра, на практика ние не понасяме никакви загуби. През целия втори ден след Коледа извършваме бойни полети, за да помогнем на наземните сили към североизток, при река Гран и по целия Будапещенски фронт. Мирното ни коледно настроение се разсейва. Отново ни обкръжава безмилостната война, тихият радостен покой на коледната вечер е изчезнал в чистилището на вчерашния ден.

Във въздуха и по земята бушуват яростни битки. В боя на наша страна бяха вкарани свежи подкрепления, това са мои стари познати — приятели от Източния фронт, танкистите, които, както и ние, играят ролята на „пожарна команда“ на върховното командване. Наша обща задача е да помогнем на частите, които са попаднали в обкръжение до Будапеща, да се измъкнат от него, като им отворим коридор за оттегляне и присъединяване към останалите сили. Ние бихме могли заедно да извадим и тези кестени от огъня. Година след година. Ден след ден. Воювал съм по всички сектори на Източния фронт, смятам, че съм се сдобил със значителни познания в областта на военната тактика. Опитът учи, че единствено практиката довежда до съвършенство, практическото познание е единственият критерий за възможно и невъзможно, за добро и лошо. Извършвайки полети всеки ден, ние трябва да познаваме подробно всяка канавка, всяка гънка върху земята под нас, защото постоянно летим на малка височина.

На земята цари бъркотия. Някои от нашите танкови части са разбити и панцер-гренадирите са хвърлени в боя като обикновени пехотинци. Танковете, които винаги са работили заедно с тях в един екип, се усещат несигурно, пехотата, която им е отредена, няма никакъв опит в съвместни бойни действия и това би могло да завърши с опасни сюрпризи. Трудно ми е да разбера как изобщо е издадена такава заповед, нещо повече, трудно ми е да си представя по-лош избор от сектора, избран за това настъпление, където има множество блата и всякакви други препятствия, докато съществуват толкова много благоприятни алтернативи. От друга страна, на пехотата й се налага да настъпва в плоска, открита местност, която е идеална за танковете, но има твърде малко прикрития. Врагът използва напълно преимуществата си и нашата пехота се изправя срещу съветските стоманени чудовища, лишена от поддръжката на танковете. Защо са необходими тези напразни загуби? Виновниците трябва да бъдат дадени под съд. Кой беше дал такива заповеди? Вечер всички заедно седим и обсъждаме тези въпроси.

* * *

На 30 декември се получава заповед веднага да замина за Берлин и да се представя на райхсмаршала. Кипя от яд, защото непрекъснато ми се струва, че моето присъствие е незаменимо по време на тези трудни операции. Излитам за Берлин още същия ден, минавам през Виена и съм изпълнен с решимостта да се върна при другарите си след два или три дни. Заповедта си е заповед. Единственият багаж, който нося със себе си, е голяма чанта за документи, в която има смяна бельо и тоалетни принадлежности. Поради сериозността на ситуацията не допускам да остана в Берлин по-дълго.

По пътя не ме напуска усещането, че ме викат по някакъв не особено приятен повод. Когато бях ранен последния път, през ноември, получих заповед, с която ми се забраняваше да летя, въпреки че възобнових полетите си веднага след като излязох от болницата. До днес никой не го беше споменавал и аз постепенно започнах да тълкувам това като мълчаливо съгласие, но сега предполагам, че този въпрос отново е бил поставен и ме викат „на килима“. Летя за Берлин с голяма неохота, защото знам, че никога няма да се подчиня на такава заповед. Не бих могъл просто весело да зяпам отстрани, да съветвам или да давам заповеди, докато страната ми се намира в опасност, особено когато моят голям опит ми дава предимства пред онези, които още нямат достатъчно подготовка. Успехът е плод на опита и е съразмерен с него. Въпреки че съм бил раняван пет пъти, няколко от тях сериозно, ми вървеше, защото винаги оздравявах бързо и бях способен отново и отново да пилотирам самолет, ден след ден, година след година, по целия Източен фронт — от Бяло море до Москва, от Астрахан до Кавказ. Познавам руския фронт нашир и надлъж. Затова чувствам непрекъсната необходимост да продължа да летя, докато не замлъкнат оръдията и свободата на страната ни не бъде в безопасност. Мога да го направя, защото съм физически здрав и трениран от заниманията си със спорт, моята добра форма е един от най-ценните източници на силата ми.

След кратка спирка при мои приятели във Виена аз се приземявам в Берлин и незабавно докладвам по телефона в Каринхале. Бих предпочел да замина за там веднага, за да не губя време, преди да излетя обратно. За мое смущение ми заповядват да остана във Фюрстенхоф и да се обърна към Министерството на Луфтвафе, където да получа пропуск за специалния влак на райхсмаршала, който отива на запад. Пътуването ми явно ще е по-дълго, отколкото съм очаквал. Струва ми се, че повикването няма нищо общо с налагането на наказания.

Следващата вечер се отправяме на запад от гара Грюневалд. Това означава, че ще посрещна Нова година във влака. Опитвам се да не си спомням за моето подразделение — веднага, щом се сетя за тях, пред очите ми причернява. Какво ли ще ни донесе 1945 година?

Пристигаме в района на Франкфурт рано сутринта на 1 януари. Чувам рева на самолетите и се вглеждам в сивата предутринна мъгла. Армада от изтребители, летящи на малка височина, минава близо до вагона. Моята първа мисъл е: „Американци!“ Вече е минала цяла вечност, откакто не съм виждал толкова много наши самолети в небето едновременно. Но това е просто невероятно: всички са с германската свастика и са само изтребители — Ме-109 или FW-190. Насочват се на запад. По-късно ще ми се наложи да разбера каква е била задачата им. Влакът спира, струва ми се, че сме близо до Наухайм — Фридберг. Вече ме очаква кола и след като преминаваме през гората, стигаме до сграда, която прилича на древен замък. Тук ме приветства адютантът на райхсмаршала. Той ми казва, че Гьоринг още не е пристигнал и ще се наложи да го почакам. Не знае защо са ме извикали. Нямам друг избор, освен да тракна с токовете и да остана тук, в западната щабквартира на Луфтвафе.

Отправям се на двучасова разходка. Колко е прекрасен въздухът в тази хълмиста и обрасла с гори местност! С удоволствие изпълвам дробовете си с него. Защо ме извикаха тук? След три часа трябва да се върна — тогава се очаква пристигането на райхсмаршала. Надявам се той да не ме накара да чакам дълго и да ме приеме. Но когато се връщам, него още го няма. Освен мен е пристигнал един генерал, мой стар приятел от тренировъчните полети с щуки в района на Грац. Той ми разказва за днешната операция, за чието планиране и провеждане носи основната отговорност. Постоянно пристигат доклади за широкомащабни атаки по летищата в Белгия и Северна Франция.

— Самолетите, които си видял сутринта, са участвали в атаки на малка височина срещу авиобазите на съюзниците. Надяваме се да унищожим там толкова много самолети, че вражеското въздушно превъзходство над района на нашата спряна настъпателна операция в района на Ардените да бъде неутрализирано.

Казвам на генерала, че подобно нещо на Източния фронт би било невъзможно, защото разстоянието, което трябва да бъде прелетяно над вражеската територия, щеше да е твърде голямо и полетът на малка височина би означавал огромни загуби от много силната противовъздушна отбрана. Можеше ли на запад да бъде нещо различно? Изглежда малко вероятно. Ако американците успяват с такива атаки над Германия, това е само защото нашите летища са недостатъчно защитени, поради простата причина че не можем да отделим достатъчно хора за тази цел, както и военно снаряжение. Той ми казва, че днес всички съединения са имали карти с нанесените маршрути на подхода към вражеските летища. На изток ние вече отдавна не разработваме практически действия, основавайки се на теорията, а правим точно обратното. Командирът на авиационното съединение получава само обща задача, а как ще я изпълнява, е изцяло негова работа, защото той носи пълната отговорност за това. Сега войната във въздуха е толкова многообразна, че никой вече не се опира на теории, само командирите притежават необходимия опит и в критичните моменти само те могат с голяма вероятност да вземат правилните решения. Много добре е, че ние на изток го бяхме разбрали навреме, в противен случай е напълно ясно, че никой от нас повече нямаше да има възможност да лети.

За противника петстотин самолета повече или по-малко на земята — това не е толкова важно, стига екипажите да оцелеят. Би било значително по-добре тези изтребители, събирани толкова дълго време, за да се организират нападенията, да се използват над нашия собствен фронт и да прочистят там въздушното пространство. Ако можехме да отстраним поне временно огромното въздушно превъзходство на съюзниците, щяхме да дадем на нашите другари на земята добър шанс отново да усетят вятър в платната си. Всяко придвижване на войски и припаси зад линията на фронта щеше да може да се осъществява безпрепятствено. Всички вражески самолети, които бихме унищожили, в повечето случаи щяха да бъдат истински загуби, защото заедно с противниковите самолети щяха да загиват и техните екипажи.

Такива мисли се въртят в главата ми. След няколко часа окончателните резултати от операцията потвърждават моите опасения. Петстотин вражески самолета са унищожени на земята, не са се завърнали двеста и двадесет наши самолета заедно с екипажите си. Между загиналите има ветерани, командири на съединения, старите кучета, които и без това бяха останали толкова малко. Всичко това ме натъжава. Днес за тази операция ще бъде докладвано на райхсмаршала и на върховния главнокомандващ като за велика победа. Какво е това — умишлено заблуждаване или раздути лични амбиции?

Влиза адютантът и ми казва:

— Току-що се обади по телефона полковник Фон Белов. Иска да ви види на чаша кафе.

— Но не мога ли да докладвам лично на райхсмаршала?

— Райхсмаршалът още не е пристигнал, защо не посетите засега Фон Белов?

Известно време размислям дали не трябва да се преоблека, но решавам да не го правя, за да запазя последната си чиста риза за разговора с райхсмаршала.

Сравнително дълъг път през гората ни отвежда в селище, което се състои от бараки и вилички, това е щабквартирата на фюрера на Запад. По време на кафето аз разказвам на Фон Белов за последните събития на руския фронт. След двадесет минути той ме напуска, но след малко се връща и лаконично ме моли да го последвам. Без да подозирам нищо, минавам през няколко от стаите, след това той отваря вратата, пуска ме напред и аз се озовавам лице в лице с фюрера. Всичко, за което съм в състояние да си помисля, е, че не съм успял да сменя ризата си, повече нищо не ми идва наум. Разпознавам и другите хора, които стоят около него: райхсмаршалът, който направо излъчва удоволствие, което му се случва крайно рядко, адмирал Дьониц, фелдмаршал Кайтел, шефът на Генералния щаб, генерал-лейтенант Йодл и редица други знаменити военни, включително и генерали от Източния фронт. Всички те са заобиколили карта с огромни размери, на която е показана ситуацията по фронтовете. Всички гледат към мен и тези погледи започват да ме изнервят.

Фюрерът забелязва смущението ми и се обръща към мен при пълна тишина. Подава ми ръка и превъзнася последната ми операция. Казва, че като признание за моята смелост ме награждава с най-високата награда за храброст „Златни дъбови листа с мечове и брилянти към Рицарския кръст на Железния кръст“ и ме произвежда полковник. Слушам думите му с изумление, но когато той с ударение произнася: „Стига толкова полети. Вашият живот трябва да бъде опазен за благото на германската младеж и заради вашия опит“, аз веднага заставам нащрек. Това означава, че ще ми се наложи да остана на земята! Прощавайте, мои бойни другари!

— Мой фюрер, не мога да приема тази награда и повишението в чин, ако след това вече не ми позволяват да летя с моята част.

Дясната ми ръка е все още в неговата, той все още ме гледа в очите. С лявата си ръка ми подава черен кадифен калъф, в който се намира новата ми награда. Многобройните лампи в стаята карат брилянтите да блестят с всички цветове на дъгата. Той ме поглежда с тъга, след това изразът на лицето му се променя и казва: „Добре, продължавайте да летите“, като ми се усмихва.

В този момент сърцето ми е обзето от топла вълна на радост и аз съм щастлив. По-късно Фон Белов ми казва, че той, както и генералите, едва не получили удар, когато съм поставил условията си; той ме уверява, че мълнията, която е озарила лицето на фюрера, невинаги се превръща в усмивка. Всички ме поздравяват, главнокомандващият Луфтвафе — със специална сърдечност, той силно ме ощипва по ръката, просто от удоволствие. Поздравленията на адмирал Дьониц са по-умерени, защото той добавя с раздразнение:

— Гледам на вашата молба да продължите полетите си, която отправихте към фюрера, като на несъответстваща на воинския дълг. Имам множество добри капитани на подводници, но рано или късно на всички им се налага да се подчинят на заповедите ми.

Добре, че не той ми е главнокомандващ!

Фюрерът ме отвежда към масата с картата и ми казва, че на съвещанието се е обсъждала ситуацията в района на Будапеща, а аз току-що идвам оттам, нали така? Той изброява докладваните му причини за не напълно удовлетворителния ход на операцията, която досега не е довела до създаването на коридор за връзка с обсадения град. Правя умозаключението, че като оправдание са били посочвани времето, транспортните и други трудности, но нито веднъж не са били споменавани грешките, на които самите ние често сме били свидетели, докато сме във въздуха: разделянето на танковите дивизии и избора на неподходящи местности за атаките на танковете и пехотата. Докладвам мнението си, основано на дългия ми военен опит по Източния фронт и на факта, че по време на тази операция съм летял в сектора по 8 часа всеки ден, предимно на малка височина. Всички мълчаливо ме изслушват. След кратка пауза фюрерът прави забележка, обхождайки с поглед своите съветници:

— Виждате ли как са ме заблуждавали — и кой знае откога трае това?

Той не упреква никого персонално, въпреки че е наясно с истинските обстоятелства, но очевидно е възмутен от лъжата. Посочвайки на картата, той изказва желание нашите сили да бъдат прегрупирани за нов опит да бъде свалена обсадата на Будапеща. Той ме пита къде според мен местността би била най-благоприятна за атака на танковите части. Изказвам мнението си. По-късно тази операция завършва успешно, ударната група е приближила отбранителната линия на защитниците на Будапеща и те са успели да се измъкнат от града.

Когато съвещанието завършва, фюрерът ме отвежда в личния си кабинет, мебелиран с голям вкус и функционална простота. Бих искал другарите ми да са тук и да преживеят заедно с мен всички тези часове, тъй като се намирам на това място единствено благодарение на техните постижения. Фюрерът ми предлага напитки и ми говори за много неща. Той ме пита за жена ми, сина, родителите и сестрите ми. Разпитвайки най-подробно за моите лични неща, той започва да говори за идеите си, отнасящи се до превъоръжаването. Напълно естествено, започва с Луфтвафе, наблягайки предимно върху предполагаемата модернизация на самолетите, които използваме сега. Той ме пита дали смятам, че е оправдано да бъдат продължавани полетите с бавните Ju-87 сега, когато вражеските изтребители вече летят с 400 километра в час по-бързо? На базата на някои чертежи и изчисления той посочва, че прибиращото се шаси може да увеличи скоростта на Ju-87 най-много с 50 километра в час; от друга страна, неговите характеристики по време на пикиране се променят по най-неизгоден начин. Той пита за моето мнение по всеки пункт. Обсъжда най-дребните детайли от областта на балистиката, физиката и химията с лекота, която много ме впечатлява. Казва ми и за намерението си да бъдат започнати експерименти за проверка на възможността да се монтират по четири 30-мм оръдия в крилата вместо сегашните две 37-мм оръдия. Той смята, че аеродинамичните качества на нашия противотанков самолет ще се подобрят много благодарение на тези промени; в качеството на боеприпаси ще бъдат използвани същите снаряди с волфрамова сърцевина, като резултат ефективността на самолетите, снабдени с такова оръжие, със сигурност ще бъде много по-висока.

След като ми обяснява модернизацията в другите области, артилерия, стрелково оръжие и подводници — и всичко това с поразяваща компетентност — той ми съобщава, че лично е написал предварителния текст на мотивите за моята последна награда.

Разговаряме около час и половина, когато ординарецът докладва, че „филмът е готов за прожекция“. Всеки пореден седмичен преглед на новините незабавно се прожектира пред фюрера, който дава разрешение за неговото показване в цяла Германия. Слязохме само на едно ниво по-ниско в зрителната зала и се оказа, че филмът започва със сцена, заснета на летище по време на престоя на нашата ескадра в Шулвесенбург, след което имаше кадри с излитането на щуки и панорама на танковете, унищожени от мен западно от Будапеща. След прожекцията аз напуснах върховния главнокомандващ. Полковник Фон Белов ми предаде грамотите за награждаването ми с „Рицарския кръст с дъбови листа, мечове и брилянти“, които се пазеха в райхсканцеларията. Всяка от тях тежеше повече от килограм, особено последните две, монтирани в масивни златни рамки, които, без да се брои сантименталната им стойност, сигурно струваха доста.

Заминах за щабквартирата на Гьоринг. Райхсмаршалът изрази своето удоволствие, което бе още по-голямо, защото неотдавнашните събития бяха направили положението му доста сложно. Превъзходството на врага във въздуха засили всичките ни неприятности и пречеше на нашите планове, но как бихме могли да го преодолеем? Той е безкрайно радостен и горд, че точно в този момент един от неговите хора е вдъхновил фюрера за създаването на новата германска награда за храброст. След като ме дръпва настрана, той ми казва шеговито:

— Нали виждате как всички ми завиждат и как се радват на неизгодното ми положение? По време на съвещанието фюрерът каза, че създава нова и специална награда за вас, тъй като вашите постижения не могат да се сравнят с нищо друго, в същото време представителите на другите родове войски възразяваха, че награденият е войник от Луфтвафе, чиито недостатъци са станали причина за толкова много затруднения. Искаха да разберат дали наистина е било невъзможно, поне теоретично, войници и от другите родове войски да спечелят такава награда? Вече знаете срещу какво трябва да противостоя.

Казва ми и че никога не би повярвал, че ще успея да убедя фюрера да промени мнението си относно забраната да летя. Сега, когато вече имам неговото позволение, дори и самият той не може да забрани полетите ми. Моли ме, както многократно го е правил и преди, да приема поста командващ на цялата фронтова авиация. Но след като вземам под внимание по какъв начин съм постигнал съгласието на фюрера да летя, не мисля той сериозно да вярва, че наистина ще успее да ме убеди в такава необходимост, поне засега.

Следобед се качвам в специален влак, пътуващ към Берлин, където ме очаква самолетът ми, който ще ме откара при моите другари на фронта. Прекарвам в Берлин само няколко часа, но това е достатъчно, за да се насъбере цяла тълпа любопитни, тъй като съобщението за моето награждаване вече се е появило в пресата и по радиото. Вечерта се срещам с Курт фон Халт, по онова време водач на организацията „Германски спорт“. Той ми разказва как след дълги опити е успял да убеди Хитлер, че след войната аз би трябвало да оглавя спортното движение в райха. Когато бъдат написани военните ми мемоари и предам на своя приемник сегашния си пост, ще ми бъде предложено това назначение.

По пътя към фронта се отбивам в Гьорлиц, където се срещам със семейството си, след това отново се издигам във въздуха и поемам курс към Будапеща в същия ден, когато докладите за положението в този участък на фронта започват да стават особено печални. По време на кацането ми ескадрата е строена, за да може заместник-командирът да ме поздрави от името на моята част с новата награда и чин. След това отново се издигаме във въздуха и извършваме боен полет в района на Будапеща.

— Само ако знаеха руските зенитчици колко много злато и брилянти летят над главите им — казва усмихнато един от механиците от наземния персонал, — бихте могли да се обзаложите, че ще стрелят значително по-добре и ще положат доста повече усилия.

* * *

След няколко дни получавам съобщение от унгарския лидер Салаши, който ме кани в своята щабквартира на юг от Шопрон. Съпровождат ме генерал Фютерер, командващ унгарските военновъздушни сили, както и Фридолин. Като благодарност за нашите операции против болшевизма в Унгария той ме награждава с най-високата унгарска военна награда — „Медал за храброст“. Дотогава с нея са били наградени само седмина унгарци. Аз съм нейният осми кавалер и единственият чужденец. Чифликът, който се присъжда заедно с наградата, не ме интересува особено много. Ще мога да вляза в правата на собственик едва след войната и без всякакво съмнение той ще стане място за почивка за всички летци от моята ескадра.

В средата на януари получаваме тревожни доклади, че Съветите са започнали настъпление от Баранувския плацдарм и са проникнали дълбоко в Силезия. Силезия — това е моят дом. Моля за незабавното командироване на ескадрата на този участък от фронта. До 15 януари не пристигат никакви определени заповеди, най-сетне получавам разпореждане да пребазирам цялата ескадра, с изключение на Първа група, на летище „Удетфелд“ в Горна Силезия. Не ни достигат транспортни самолети и ние откарваме първата смяна механици и оръжейници с нашите Ju-87, за да сме готови да излетим веднага след пребазирането. По пътя зареждаме в Олмюц. Докато летим над Виена, командирът на противотанковата ескадрила съобщава:

— Ще се наложи да кацна… двигателят ми отказва.

Аз съм много недоволен от това, не толкова заради близките до истината подозрения, че повредата е свързана с факта, че във Виена живее неговата годеница, колкото защото с него лети моят операционен офицер лейтенант Вайсбах. А това означава, че Вайсбах ще отсъства, когато се приземим на нашето ново летище, и ще се наложи аз да седя на проклетия телефон!

Приближаваме новата си база над познатите, покрити със сняг склонове на Судетите. Кой би могъл някога да си помисли, че ще ми се наложи да извършвам бойни полети над този район? Когато се намирахме над безкрайните простори на Русия — на 1700 километра от дома — и за пръв път ни се наложи да отстъпваме, ние на шега си казвахме: „Ако продължава така, скоро ще се наложи да се базираме в Краков.“

Отнасяхме се към този град като към типичната база за снабдяване с всички удобства, свързани с град с такива размери, който притежава и определена привлекателност — в крайна сметка поне за няколко дни. Сега нашата шега вече е реалност, дори вече е и по-зле. Краков е завладян от руснаците и сега се намира далеч от фронтовата линия.

Приземяваме се в „Удетфелд“. Научавам много малко от командира на авиационната дивизия, която е разквартирувана тук. Ситуацията е сложна, връзката с нашите предни части е прекъсната. Казват ми, че съветските танкове се намират вече на 40 километра на изток от Ченстохова, но нищо не е напълно ясно. Почти винаги става така, когато нещата излизат извън контрол. Танковите „пожарни команди“ в този сектор, 16-а и 17-а танкова дивизия, в момента са отрязани, отчаяно се сражават за живота си и не са в състояние да се притекат на помощ на другите дивизии. Както изглежда, руснаците са започнали широкомащабно настъпление, през нощта са пробили отбраната на 16-а и 17-а танкова дивизия и съответно нашите атаки от въздуха трябва да се извършват с голяма предпазливост, тъй като това, че някоя част се намира в дълбочината на руските позиции, не гарантира, че тя непременно е на противника.

Това напълно би могло да се окаже наша част, която се опитва да пробие назад. Затова аз призовавам всички пилоти преди атака да се убеждават, летейки на малка височина, че атакуваните от тях войски наистина са съветски. По време на отлитането ни от Унгария сме натоварили необходимите боеприпаси, но продължава да няма и следа от нашите бензиновози, които ни зареждат. Хвърлям поглед върху датчика на горивото: остава ни колкото за един кратък полет. Двайсет минути след кацането на „Удетфелд“ ние се отправяме на нашия пръв боен полет в този район. В далечината се показва Ченстохова. Изследвам пътищата, водещи на изток, по които, ако се съди от съобщенията, се движат руски танкове.

Летим на малка височина над града. Но какво всъщност става там? По главната улица се движи танк, след него втори и трети. Приличат на Т-34, но това просто не може да бъде. По-скоро са танкове на 16-а и 17-а дивизия. Правя още един кръг. Не бих могъл да бъркам, несъмнено това са Т-34 с пехота, която се е покатерила върху бронята. Ивановците. Това не биха могли да бъдат пленени от нас танкове, каквито понякога използваме, защото в такъв случай екипажите им биха започнали да стрелят във въздуха с ракетни пистолети или щяха да опънат върху корпусите им флагове със свастики. И последните ми съмнения се разсейват, когато виждам, че пехотата им открива огън по нас. Давам заповед за атака. Ние не трябва да хвърляме бомбите върху града, винаги има вероятност отдолу да се озоват мирни жители, които са били изненадани и не са успели да се евакуират навреме извън града. Стълбовете на високоволтовите мрежи, високите сгради с техните антени и други препятствия извънредно много затрудняват атаките на противотанковите самолети на малка височина. Някои Т-34 кръжат из градските квартали, така че е твърде лесно да бъдат изгубени от поглед по време на пикирането. Разстрелвам три танка в центъра на града. Тези танкове все пак трябваше да се появят отнякъде. Ние летим на изток, по продължение на железопътната линия и шосетата. Само на няколко километра от града следващата група танкове пътува пред колона от камиони с пехота, боеприпаси и зенитни оръдия. Тук, на откритата местност, ние се чувстваме в стихията си и поднасяме неприятен сюрприз на танковете. Настъпва сумрак и се връщаме в базата. Осем танка горят. Боеприпасите ни са свършили.

Никога не сме се отнасяли несериозно към нашите задачи, но вероятно бяхме склонни да гледаме на лова за танкове като на разновидност на спорта. Обаче сега аз чувствам, че всичко това вече е престанало да бъде игра. Ако бях срещнал още един танк, след като ми свършиха боеприпасите, щях да го таранирам със самолета си. Обхванат съм от ярост при мисълта, че тази степна орда върлува в самото сърце на Европа. Ще може ли изобщо някой някога да избави Европа от тях? Днес те имат могъщи съюзници, които ги снабдяват с материали и които откриха втори фронт. Ще донесе ли някога поетическата справедливост ужасно възмездие?

Летим от разсъмване до залез независимо от загубите, без да обръщаме внимание на противника и на лошото време. Участваме в кръстоносен поход. Мълчим между полетите и по време на вечерите. Всеки изпълнява дълга си със стиснати зъби, готов, ако потрябва, да даде и живота си.

Офицери и войници осъзнават, че жизнеутвърждаващият поток ги обединява в духа на другарството, независимо от чина и класата. И при нас винаги е било така.

* * *

През един от онези дни райхсмаршалът ме вика спешно в Каринхале. Абсолютно ми се забранява да летя, това е заповед на фюрера. Побърквам се от вълнение. Да пропусна цял ден полети и да замина за Берлин, за да проуча ситуацията. Това е непоносимо! Просто няма да го направя! В този момент аз чувствам, че вече съм отговорен единствено пред себе си. Обаждам се по телефона в Берлин между полетите с намерението да помоля райхсмаршала да ми дари отсрочка, докато не приключи кризата. Надявайки се на отстъпки от страна на фюрера, аз съм длъжен да получа разрешение да продължа да летя, не бих могъл да гледам това отстрани. Райхсмаршала го няма. Опитвам се да се свържа с шефа на Генералния щаб. Той е на съвещание при фюрера и не мога да стигна до него по телефона. Работата е много спешна, аз имам намерение да натисна всички лостове, преди съзнателно да не се подчиня на заповедите. Като последно средство се обаждам на фюрера. Телефонистът в щабквартирата на фюрера не ме разбира и вероятно стига до заключението, че искам да ме свърже с някой от генералите. Когато повтарям, че искам да говоря лично с фюрера, той ме пита:

— Вашият чин?

— Ефрейтор — отговарям аз.

Някой отсреща се смее, разбирайки шегата, и ме свързва. Слушалката вдига полковник Фон Белов.

— Знам какво искате, но ви моля да не гневите фюрера. Нима райхсмаршалът не ви е казвал нищо?

Отговарям му, че именно затова се обаждам, и описвам сериозността на сегашната ситуация. Но това не ми върши работа. Той ме съветва да пристигна лично в Берлин и да поговоря с райхсмаршала, смята, че вероятно ще има ново назначение за мен. Аз изпадам в такава ярост, че не мога повече да говоря и оставям слушалката. В стаята настава гробно мълчание. Всички знаят, че когато съм побеснял, най-добре е да ме оставят да охладнея в тишина.

* * *

Утре трябва да прелетим до Клайн Айхе. Познавам добре този район, тук наблизо живее нашият „танков познат“ граф Щрахвиц. Най-добрият начин да забравя моите притеснения е да замина за Берлин и да се срещна с райхсмаршала. Той ме приема в Каринхале, аз съм смаян от неговата раздразнителност и липса на добросърдечност. Разговаряме по време на кратка разходка в гората. Той веднага открива огън с най-едрокалибрените си оръдия:

— Миналата седмица разговарях с фюрера за вас и ето какво ми каза той: докато Рудел беше тук, не ми достигна воля да му кажа, че трябва да спре да лети, просто не бих могъл да го изрека. Но тогава за какво сте вие, главнокомандващият Луфтвафе? Вие бихте могли да му го кажете, докато аз не мога. Радвам се да видя Рудел, но не бих могъл да се срещам с него, докато той не се подчини на моето желание. Цитирам думите на фюрера и ви го казвам направо. Аз също не искам повече да обсъждам този въпрос. Предварително знам вашите аргументи и възражения!

Това е зашеметяващ удар. Връщам се в Клайн Айхе. По време на полета умът ми е зает със събитията от последните часове. Сега вече знам, че съм длъжен да игнорирам тази заповед. Чувствам, че това е мой дълг пред Германия, пред моята страна — да хвърля върху везните целия си опит и моите лични усилия. В противен случай ще се окажа предател на самия себе си. Трябва да продължа да летя въпреки възможните последствия.

В мое отсъствие ескадрата извършва боен полет. Лейтенант Вайсбах, който не е участвал в полетите, защото ми беше нужен оперативен офицер, отива на лов за танкове с лейтенант Лудвиг, първокласен стрелец и носител на Рицарски кръст. Те не се завръщат от боя, за нас това е непоносима загуба на двама безценни бойни другари. През тези дни ние сме длъжни да отдаваме всичко, което имаме, нямаме право да се щадим. Тези операции ме поддържат в по-голямо напрежение от когато и да било, защото през цялото време помня, че не съм изпълнил заповедта на върховния главнокомандващ. Ако с мен се случи нещо, ще ме лишат от военни почести и ще бъда опозорен завинаги, и тази мисъл ме безпокои. Но не мога да направя нищо с това, във въздуха съм от сутрин до късна вечер. Всичките ми офицери знаят, че ако някой ме потърси, аз не съм на боен полет, а съм „отишъл някъде“. Индивидуалните списъци на унищожените танкове винаги трябва да бъдат включвани във всекидневните отчети, които всяка вечер се изпращат в щаба на Луфтвафе с посочено името на летеца. Тъй като заповедта за забраната да летя остава в сила, броят на унищожените от мен танкове вече не се записва в личния ми списък, а остава в сметката на ескадрата. Досега в тази категория са били записвани унищожените танкове само в случай че двама летци са атакували една и съща цел. Тогава, за да бъде избягнато двойното преброяване, цифрата е била записвана в графата „Името на летеца е невъзможно да бъде посочено, победата се записва на цялото подразделение“. По-късно често възникваха спорове с командването, което твърдеше, че досега винаги сме можели да посочим името на летеца. Защо изведнъж толкова много танкове са се появили в графата „обща сметка“? В началото се измъквахме от въпроса, като обяснявахме, че сега, когато някой от нас забелязва вражески танк, пикираме върху него всички едновременно, тъй като всеки би искал да нанесе удара. По време на един от полетите ми, за да разследва, се появява шпионин, представяйки се за офицер от Луфтвафе, и измъква всичко от моя оперативен дежурен, като му обещава, че няма да каже на никого. Освен това един от генералите ме заварва изненадващо веднага след излитането ми от летището в Гроткау, на което току-що се бяхме пребазирали. Той не вярва на уверенията ми, че това е бил само „кратък изпитателен полет“, но по неговите думи това няма никакво значение, защото всъщност „изобщо нищо не е видял“. Въпреки това аз скоро узнавам, че истината е стигнала до върховното командване. Веднъж малко след посещението на генерала аз съм споменат във военното комюнике като унищожил единадесет танка и едновременно с това ме викат в Каринхале. Отлитам дотам, където ме посрещат доста хладно. Още първите думи на райхсмаршала са:

— Фюрерът знае, че продължавате да летите. Предполагам, че го е разбрал от вчерашното комюнике. Той ме помоли да ви предупредя да прекратите полетите веднъж завинаги. Не би трябвало да го принуждавате да предприема дисциплинарни актове заради неподчинение на заповед. Нещо повече, той не може да си представи, че така би могъл да се държи човек, удостоен с най-високата германска награда за храброст. Смятам, че не е необходимо да добавям собствените си коментари.

Изслушвам го мълчаливо. След като набързо ме разпитва за обстановката в Силезия, той ме освобождава и аз се връщам в частта си още същия ден. Наясно съм, че трябва да продължа да летя, ако искам да опазя душевното си равновесие по време на тези трудни за моята страна изпитания. Длъжен съм да летя.

* * *

На лов за танкове сме в промишления район на Горна Силезия, където на врага му е по-лесно да се маскира, а за нас е още по-трудно да го открием. Атакуващите ни Ju-87 се мотаят между комините на промишлените градчета в Горна Силезия. В Кифернщадтел срещаме нашата артилерия, която отдавна не сме виждали, и им помагаме да ликвидират превъзхождащите сили на Съветите и техните Т-34. Постепенно на Одер се създава нов фронт. Да направиш нов фронт буквално от нищо! На това е способен единствено фелдмаршал Шьорнер! Сега се срещаме често с него, когато той посещава нашата база, за да обсъди с мен текущата ситуация и възможните операции. Особена ценност за него са резултатите от нашето разузнаване. По същото време ни докладват, че командирът на група в ескадрата Лау е безследно изчезнал заедно със своя бордови стрелец. Той е свален от зенитките, извършил е принудително кацане в района на Трос Вюртенберг и е пленен от руснаците. След като не е успял да кацне далеч от съветските войски, накрая се е приземил точно в центъра им.

Постепенно се създава фронт по река Одер. Получавам заповед по телефона веднага да пребазирам ескадрата на летище Маркиш Фридланд в Померания, а Втора група — във Франкфурт. Ситуацията тук вече е станала още по-опасна, отколкото в Силезия. Вали плътен сняг, който не ни позволява да летим в близък строй. Някои от самолетите ни се приземяват на междинните летища в Заган и Зорау. Времето е отвратително. Във Франкфурт вече очакват приземяването ми. Трябва незабавно да се обадя в старата база в Гроткау. Когато ме свързват, разбирам, че скоро след като съм отлетял, фелдмаршал Шьорнер дошъл да ме види и вдигнал голям шум. Тропайки с юмрук по бюрото, той попитал кой ми е дал заповед за пребазиране. Лейтенант Ниерман, моят оперативен офицер, му казал, че заповедта е дошла от щаба на Луфтвафе.

— Щабът на Луфтвафе — всичко това е чист блъф! Искам да знам кой е заповядал на Рудел да отлети. Обадете му се във Франкфурт и му наредете да чака там. Ще поставя въпроса пред самия фюрер. Настоявам той да остане тук. Да не съм длъжен да удържам фронта единствено с пехотата и пушките й?

Научавам за всичко това по телефона. Ако искам да се добера до Маркиш Фридланд, преди да се е стъмнило, вече нямам време за губене. Обаждам се в щабквартирата на фюрера, за да попитам дали да продължа пребазирането, или да се върна в Силезия. В първия случай фелдмаршал Шьорнер ще трябва да освободи хората ми, които задържа в Гроткау, за да имам пълния комплект от пилоти и снаряжение, когато пристигна на новото място. Казват ми, че решението е взето: моята ескадра категорично се прехвърля на север, тъй като ситуацията в този сектор, за чийто командващ е назначен райхсфюрерът на СС Химлер, е далеч по-сериозна. Приземявам се в Маркиш Фридланд едновременно с няколко от първите самолети по време на силна виелица и пълна тъмнина, останалата част от ескадрата трябва да долети утре.

Втора група остава във Франкфурт и ще извършва бойни полети оттам. След като си уреждаме жилище за през нощта, аз се обаждам на Химлер в Орденсбург Крьосинзее, за да докладвам за пристигането си в сектора. Той се радва, че съм там, и е много доволен, че съм спечелил дуела с фелдмаршал Шьорнер. Пита ме какви са сега намеренията ми. Часът е 11 вечерта, затова отговарям: „Отивам да спя.“ И без това трябва да стана рано сутринта, за да си съставя обща представа за ситуацията. Но Химлер мисли иначе.

— На мен обаче не ми се спи — казва той.

Казвам му, че на него не се налага да лети утре сутринта и че когато хората летят без прекъсване, сънят е незаменим. След продължителни празни приказки той ми съобщава, че изпраща кола за мен, за да се срещнем колкото е възможно по-бързо. Така или иначе горивото и боеприпасите ми са малко, а информацията за новия сектор, която ще ми съобщи неговият командващ, би могла в някаква степен да облекчи част от моите организационни проблеми. По пътя към Орденсбург затъваме в снежни преспи. Когато стигам дотам, вече е два часът през нощта. Срещам първо неговия началник-щаб, с когото дълго обсъждаме ситуацията и различни общи въпроси. Особено ми е любопитно да чуя от него как Химлер пристъпва към новата си задача, след като вижда, че няма необходимата подготовка и опит. Началникът на неговия щаб е армейски офицер, а не член на СС. Той ми казва, че да работи с Химлер е голямо удоволствие, защото той изобщо не е самоуверен човек и не използва случая, за да покаже своята голяма власт. Той не смята, че знае повече от експертите в своя щаб, съгласява се с готовност с техните решения и след това използва целия си авторитет, за да превърне взетото решение в реалност. И поради това всичко върви както трябва.

— Само че едно нещо ще ви порази. Винаги ще имате чувството, че Химлер никога не казва онова, което наистина мисли.

След няколко минути аз обсъждам с Химлер ситуацията и моята задача. Веднага забелязвам неговата угриженост. Съветите почти са преодолели Шнайдемюл и са се устремили в Източна Померания по посока на Одер, отчасти в долината на Найсе, а също така на север и на юг от нея. В този район има много малко части, които биха могли да бъдат наречени боеспособни. В околностите на Маркиш Фридланд се формира бойна група, която трябва да възпира пробилите вражески сили и да предотврати предстоящото им напредване към Одер. Засега никой не може да предскаже в каква степен нашите войски в района на Позен-Грауденц (Познан-Грудзьондз) ще могат да пробият назад; във всеки случай те няма да могат да възстановят бързо силите си. Разузнаването има много недостатъци и затова е невъзможно да си създадем точна представа за тяхното положение. Следователно тази ще бъде една от първите ни задачи, освен това ще атакуваме противника във всички известни пунктове, които вече е достигнал, и по-специално неговите механизирани и бронетанкови сили.

Изяснявам потребностите си от бомби, гориво и боеприпаси. Ако те не бъдат удовлетворени, само след няколко дни вече няма да мога да изпълнявам никакви бойни задачи. Химлер ми обещава, с оглед собствените си интереси, че моите потребности ще бъдат удовлетворявани на първо място. Обяснявам възможностите, които виждам в използването на моето съединение, като обосновавам гледната си точка с картината, която той ми е нарисувал.

Напускам Орденсбург в 4:30 сутринта, като вече знам, че след два часа ще летя над този сектор. Щуките летят през целия ден без прекъсване. Нашите самолети са украсени с емблемата на Германския рицарски орден, защото сега, както и шест столетия по-рано, ние сме въвлечени в битка с Изтока. Времето остро захладява, снежната покривка на летището достига 5 сантиметра; когато излитаме, този снежен прах се натъпква в механизмите на оръдията на нашите противотанкови самолети и замръзва веднага след като се издигнем във въздуха. След като са изстреляни един-два снаряда, оръдията засичат. Не мога да го понеса! Ето, под мен руските бронирани колони настъпват срещу Германия и когато ние захождаме в атака, понякога преодолявайки много силна противовъздушна отбрана, какво се случва? Оръдията ни мълчат. Някои от пилотите вече замислят да правят тарани на танковете — отчаянието е пълно. Захождаме отново и отново — всичко остава безнадеждно. Това ни се случва в Шарникау, във Филен, на много други места. Т-34 са се устремили на запад. Има случаи, когато, за да се взриви един танк, е нужен само един изстрел, но понякога това не е достатъчно. Най-ценните дни са изгубени още преди най-сетне да получа достатъчно хора, които постоянно да почистват пистата от снега. Огромното количество танкове кара космите по главата ми да настръхват. Летим по всички посоки на света; ако светлият ден беше три пъти по-дълъг, и тогава нямаше да ни стига. Взаимодействието с нашата изтребителна ескадрила е прекрасно, те реагират на всеки наш разузнавателен доклад — „Челните отряди на противника са в тази и тази точка“.

При съвместните операции на изток от Дойче Кроне и в горите на юг от Шлопе ние успяхме да нанесем сериозни загуби на Съветите. Когато танковете се озовават в някое село, обикновено се завират направо в къщите и се опитват да се укрият там. След това те биха могли да бъдат забелязани единствено по дългия прът, който стърчи по средата на къщата, това не е нищо друго, освен танковото оръдие. В стената на къщата се образува отвор и тъй като е малко вероятно в нея все още да живеят германци, ние захождаме отзад и стреляме по двигателя. Не помагат никакви други методи на атака. Танковете пламват и се взривяват заедно с развалините на дома. Ако някой от екипажа остане жив, се опитва с горящия танк да влезе в ново укритие, но в този случай изходът от борбата е предрешен, тъй като вече може да се нанесе удар по всяка уязвима част на танка. Никога не хвърлям бомби по дадено село, дори да е оправдано от военна гледна точка, тъй като се разтрепервам само при мисълта, че мога да улуча германски жители, които и без това са беззащитни пред терора на руснаците.

Това е ужасно — да летиш и да се сражаваш над собствения си дом, още повече, когато виждаш как маса хора и военна техника заливат страната ти. Сега ние сме в ролята на преградна стена, малко препятствие, но не сме способни да спрем прилива. Германия и цяла Европа сега са залог в тази дяволска игра. Безценни сили са облени в кръв, последният бастион на мира се разрушава под натиска на Червената Азия. Вечер ние сме изтощени повече от тази мисъл, отколкото от непрекъснатите полети през деня. Отказът да се примирим с тази съдба и увереността, че „това не би могло да се случи“, ни кара да продължаваме да се движим. Не бих искал да се самообвинявам, че не съм извършил всичко, което зависи от мен, и не съм преодолял заплашителния призрак на поражението. Знам, че всеки достоен млад германец мисли също като мен.

Южно от нашия сектор ситуацията изглежда много мрачна. Франкфурт на Одер е под заплаха. Затова през нощта получаваме заповед да се придвижим в района на Фюрстенвалд, който се намира близо до критичния сектор. След няколко часа излитаме в операционния район Франкфурт — Кюстрин. Клиновете на съветското настъпление са стигнали до Одер в предградията на Франкфурт. По-нататък на север Кюстрин е обкръжен и врагът, без да губи време, завладява плацдарм в Гьориц-Райтвайн по западния бряг на замръзналата река.

Веднъж, както и пруският кавалерийски генерал Цитен преди двеста години, ние вземаме участие в битката на изток от Франкфурт, на мястото на историческото сражение. Тук малки германски сили са обкръжени от съветски танкове. Ние ги атакуваме и онези от танковете, които не са подпалени, се опитват да избягат в откритата местност. Захождаме срещу тях в атака отново и отново. Нашите другари на земята подскачат от радост, подхвърлят във въздуха своите оръжия и каски и без да се грижат за подсигуряването си, преследват отстъпващите руснаци. Нашият огън изважда от строя танковете — до един. Между всички, които са станали свидетели на нашия успех, цари радостно настроение. След като всички танкове са били унищожени или пленени, аз приготвям контейнер и написвам поздрав до нашите другари от името на ескадрата и лично от мен. Кръжа на малка височина и хвърлям контейнера с бележката и блокче шоколад право под краката им. Те имат щастлив вид, благодарните им лица ни подкрепят в навечерието на трудните операции и ни вдъхновяват за нови упорити усилия — да облекчим борбата на нашите другари.

* * *

За нещастие, първите дни на февруари са много студени, на много места Одер замръзва толкова силно, че руснаците могат да преминават през реката. Те често подреждат дъски върху леда и аз виждам как по тях пътуват камиони. Ледът не ми изглежда достатъчно здрав, за да понесе теглото на танковете. Тъй като фронтът на Одер все още не е установен, в неговите линии има много разкъсвания, в които няма нито един германски войник, който би могъл да противостои на настъплението, Съветите успяват да завладеят няколко плацдарма, например в Райтвайн. Нашите танкови войски, които са били въведени в боя прекалено късно, се сблъскват тук със силната вражеска отбрана на западния бряг, подкрепена от тежка артилерия. Переправите през реката още от първия ден са защитени от силен зенитен огън. Ивановците са добре информирани за нашето присъствие в този сектор. Всеки ден ми заповядват да унищожа переправите, за да отложа настъплението и да спечеля време за пристигането на нашите подкрепления и бойна техника. Съобщавам, че в настоящия момент това е почти безполезно, защото през Одер би могло да се премине практически навсякъде. Бомбените експлозии пробиват леда, оставяйки сравнително малки процепи, това е всичко, което можем да постигнем. Атакувам само разпознаваемите цели от двете страни на реката или транспорта, който я пресича, но не и така наречените мостове, които, по-точно казано, изобщо не съществуват. Онова, което на фотографиите изглежда като мост, обикновено се оказват следи от пехотата и коловози от автомобили, както и дъски, наредени върху леда. Ако бомбардираме тези следи, ивановците просто се отместват върху леда встрани от тях. Това ми става ясно още първия ден, защото летя над тях безброй пъти и освен това тези переправи не са нещо ново за мен, познавам ги от Дон, Донец, Днестър и другите руски реки.

Затова, без да обръщам внимание на заповедите, аз концентрирам атаките по истинските цели върху двата бряга на реката: танкове, автомобили и артилерия. Веднъж се появява един генерал, изпратен от Берлин, и ми казва, че на снимките, направени от самолетите-разузнавачи, винаги се появяват нови мостове.

— Но — казва той — вие не сте докладвали, че тези мостове са разрушени. Трябва да продължите да ги атакувате.

— Всъщност — обяснявам му аз, — това изобщо не са мостове.

Но когато виждам, че физиономията му се е превърнала във въпросителен знак, ми хрумва една идея. Казвам му, че току-що съм имал намерение да се издигна във въздуха и го каня да лети с мен, като му обещавам, че ще му предоставя практически доказателства. За момент той се колебае, но след като вижда любопитните погледи на младите офицери, които са изслушали предложението ми с известно ликуване, се съгласява. Давам на подразделението заповед да атакува плацдарма, а самият аз се приближавам до целта на пределно малка височина и прелитам от Шведт до Франкфурт на Одер. В някои места ние се натъкваме на сериозен зенитен огън и генералът скоро признава, че всъщност тези мостове са само следи. Вече е видял достатъчно. След кацането е много доволен, че е могъл да се убеди в това лично, и прави съответния доклад. Ние сме освободени от нашата всекидневна грижа да атакуваме тези „мостове“. Една вечер райхсминистър Шпеер ми донася нова задача на фюрера. Аз трябва да разработя план за нейното изпълнение. Той ми казва накратко:

— Фюрерът планира атаки срещу язовирните стени на хидроелектростанциите, снабдяващи с енергия военната промишленост в Урал. Той се надява, че производството на вражеското въоръжение, и по-специално танковете, ще бъде спряно за година. Тази година ще ни даде възможност да се възползваме от почивката. Предстои ви да организирате тази операция, но в никакъв случай не бива да летите самият вие, фюрерът го повтори няколко пъти.

Обърнах внимание на министъра, че има по-подходящи кандидатури за изпълнението на тази задача, а именно от командването на авиацията за далечни действия, които са запознати с такива неща като космическа навигация и пр. значително по-добре от мен, който съм получил подготовка в бомбохвърляне с пикиране и поради това притежавам съвършено различни знания и опит. Нещо повече, ако съм длъжен да поставям задачи на екипажите и след това да остана в нормално състояние, самият аз трябва да получа разрешение да летя.

— Фюрерът иска именно вие да ръководите тази операция — възразява Шпеер.

Задавам няколко от най-важните въпроси, отнасящи се до типа на самолетите и бомбите, с които трябва да бъде изпълнена тази операция. Ако трябва да бъде изпълнена колкото е възможно по-бързо, може сериозно да се разглежда само „Хайнкел-177“, макар да не е съвсем ясно дали той е напълно годен за тази цел. От моя гледна точка единствената бомба за тази цел представлява нещо като торпедо, но освен другото тя трябва да бъде изпитана в действие. Отхвърлям предложението му да бъдат използвани еднотонни бомби, сигурен съм, че с тях успех не може да бъде постигнат. Показвам на министъра снимки, направени в северния сектор на Източния фронт, когато аз хвърлих две еднотонни бомби върху бетонните опори на моста през Нева и той не се събори. Следователно този проблем би трябвало да бъде решен, както и въпросът за моето участие в мисията. Това са условията ми, ако фюрерът настоява аз да се заема с тази задача. Той вече знае моите възражения, че опитът ми е в напълно различна област.

Получавам досието със снимките на заводите и с интерес го проучвам. Виждам, че значителна част от тях се намира под земята и те са практически неуязвими от въздуха. На снимките, направени по време на войната, е изобразена самата стена, хидроелектростанцията и някои от фабричните сгради. Как са били направени тези снимки? Спомням си моя престой в Крим и събирам две и две. Когато седяхме в Сарабуз и се поддържахме във форма с вдигане на тежести и мятане на дискове след полетите, на летището често се приземяваше самолет, боядисан в черно, и от него слизаха много загадъчни пасажери. Веднъж член на екипажа под секрет ми каза какво всъщност става. Самолетът бе докарал руски свещеници от свободолюбивите държави в Кавказ, които се съгласили да изпълняват важни задачи на германското командване. Облечени в раса и с развяващи се от вятъра бради, всеки от тях носеше на гърдите си малък пакет или с фотоапарат, или с взрив, в зависимост от задачата си. Тези свещеници възприемаха германската победа като единствения шанс да си върнат своята независимост и заедно с нея свободата на религията си. Те бяха фанатични врагове на болшевишкия свят и поради това наши съюзници. И досега стоят пред очите ми: хора с бели бради и благородни черти на лицата, като че ли изрязани от дърво. От дълбините на Русия те доставяха фотографии, с месеци бяха на път и се завръщаха едва след завършването на задачите си. Ако някой от тях изчезваше, по всяка вероятност бе дал живота си за свободата или в резултат на неуспешен скок с парашут е бил заловен по време на изпълнението на задачата, или по обратния път зад линията на фронта. Направи ми голямо впечатление разказът на моя събеседник как тези свети хора без колебание са скачали през нощта, подкрепени от вярата си в своята велика мисия. В това време ние се сражавахме в Кавказ и тези хора ги хвърляха с парашути над планинските долини, където живееха техните роднини, с чиято помощ имаха намерение да организират съпротива и да извършват диверсионни актове.

Припомних си всичко това, когато размишлявах откъде са се взели снимките на тези заводи.

След няколко общи забележки за хода на войната, в които Шпеер изрази пълната си вяра във фюрера, рано сутринта си замина, като ми обеща да изпрати нови детайли, отнасящи се до уралските планове. Но нещата никога не стигнаха дотам, защото събитията от 9 февруари направиха невъзможно участието ми в тази операция.

Така разработката на плана бе поверена на някой друг. Но по-късно, в треската на събитията в края на войната, този план изгуби практическото си значение.