Ханс-Улрих Рудел
Пилот на Stuka (16)

15.
Битката за Унгария

Един от последните ни дни във Фармос. Току-що е получено съобщение: бронетанкова колона на руснаците се е промъкнала по посока на планините Матра и е стигнала покрайнините на Гьонгес. Нашите части, които са обградени откъм фланговете, се опитват да възстановят ситуацията и да затворят пробива. Времето се развали и ни изправи пред допълнителни изпитания, защото цялата местност е силно хълмиста и облачната покривка е паднала много ниско. Оставяме Будапеща вдясно от нас и скоро виждаме пред себе си планините Матра, а още по-нататък — Гьонгес. На юг пламтят пожари, там очевидно става нещо. Вижда се, че по пътя се движат танкове, които явно не са германски. Когато завивам към тях, за да получа обща представа за силите на противника, ме посреща силен зенитен огън. Кръжим на малка височина над челото на танковата колона. Пред Т-34 и ИС-овете^[19] се движи танк от нов тип, какъвто никога досега не съм виждал, но това не е американска машина. Унищожавам първо този танк, след което превключвам на останалите. Скоро пет от тях горят, но боеприпасите ми са свършили. Противотанковата ескадрила е поработила добре и за ивановците денят е започнал твърде неуспешно. Ние се престрояваме и се отправяме към къщи. По пътя ни прехващат появилите се на сцената съветски изтребители Як-9, но не ни причиняват никаква вреда. Вече сме близо до нашите позиции и до базата остават някакви си десетина минути полет, когато внезапно се сещам: как би трябвало да опиша първия поразен танк в доклада си? Дали снимката се е получила достатъчно ясна, за да се определи типът на този танк? Много важно е нашият Генерален щаб да знае какви модели танкове се появяват в различните участъци на фронта; тази информация определя какво ново оръжие се произвежда или пристига от други страни. Трябва да разбера модела на този танк. Затова заповядвам на командира на Трета група да отведе самолетите вкъщи, а самият аз обръщам и летя назад.

Отнемам малко газта и на височина 3–4 метра няколко пъти облитам загадъчното стоманено чудовище, оглеждайки го от съвсем близко разстояние. Встрани от него е спрян ИС, който по всяка вероятност е дошъл някъде откъм опашката на колоната, за да разбере какво точно става. Странният танк все още пламти. Когато го облитам за последен път, виждам как няколко от ивановците се катерят по купола на ИС към монтираната там 13-мм зенитна картечница. Като по команда всички вдигат глава, аз виждам дима, който се издига над дулото на картечницата, и разбирам, че са открили огън по мен. Намирам се на разстояние 50, най-много 60 метра, трудно е да ме улучат, защото кръговете, които описвам, са с твърде малък радиус, освен ако не са много опитни стрелци, специално обучени да стрелят по подобни цели. Продължавам да размишлявам в същия дух, когато самолетът ми е връхлетян от два удара и аз чувствам пареща болка в лявото бедро. С мъка надвивам тъмнината пред очите си и се убеждавам, че по крака ми струи топла кръв. Съобщавам за раняването си на Гадерман, но той не би могъл да направи нищо, защото не може да ме достигне. Нямаме никакви бинтове. Местността, над която летим, изглежда слабо населена и не особено удобна за кацане. Ако се приземим тук, ще ни трябва бог знае колко време, за да получим медицинска помощ, а кръвта ми изтича. Затова трябва да се опитам да стигна до Будапеща, която е на двадесет и пет минути полет.

Чувствам как силите ме напускат бързо. Кръвта продължава да се лее… Изпитвам странно усещане… някакъв транс… но продължавам да летя и все още мога да контролирам усещанията си. Питам Гадерман:

— Мислиш ли, че мога внезапно да изгубя съзнание… или ще отслабвам постепенно?

— Никога няма да стигнеш до Будапеща… най-вероятно… но няма да изгубиш съзнание внезапно.

Последните думи произнася като допълнение, набързо, вероятно не иска да ме тревожи.

— Тогава продължавам полета… ще си опитам късмета.

Максимална газ… минути на неспокойно напрежение… няма да се предам… аз не… ето я и летателната писта с изтребителите, Будапеща… да сваля задкрилките, да отнема газта… приземявам се… това е…

* * *

Лягам на операционната маса в една частна клиника. Медицинските сестри са ме наобиколили и ме разглеждат с любопитство. Зад гърба на хирурга доктор Фик е застанал Гадерман, той поклаща глава. След това ми казва, че докато съм бил под наркоза, съм изрекъл няколко неща, които е нямало как да предизвикат възхищението на медицинските сестри. Какво можеш да направиш в такава ситуация? Професор Фик обяснява, че съм улучен с два 13-мм куршума от картечницата, единия вече го е извадил — влязъл е под ъгъл в бедрото ми, другият ме е пронизал. Казва ми, че съм изгубил много кръв и веднага след като ми сложат гипса, ще ме изпратят в санаториум на езерото Балатон, за да възстановя там по-бързо силите си и раните ми да зараснат в тишина и покой. По същото време пристига Фридолин и ме ругае, че съм се натресъл на всичко това заради любопитството си, но макар да не ми го казва направо, явно е доволен, че не се е случило нещо по-лошо. Докладва ми, че се налага да се прехвърлим в района на Щулвесенбург, а самите ние ще се настаним в Боргоенде. Те монтират носилката ми в санитарен „Щорх“ и ме докарват до Хевис, на брега на езерото Балатон, където трябва да премина лечение в санаториума на доктор Петер. Вече съм питал професор Фик колко време ще отнеме оздравяването ми и кога отново ще проходя, без изобщо да споменавам за летене. Дава ми уклончив отговор, явно защото Гадерман вече е споделил с него нещо относно нетърпеливия ми характер. Настоявам доктор Петер веднага да свали превръзките и да ми каже колко време според него ще се наложи да остана тук. В началото той отказва да свали превръзките, но след продължителни спорове оглежда раните ми и казва:

Д-р Ернст Гадерман до оперирания Ханс-Улрих Рудел в болницата

— Ако не се появят някакви усложнения, ще прекарате тук шест седмици.

До този момент не съм се притеснявал особено за раните си, но сега усещам, че отново губя всичко, обречен на бездействие по време, когато всеки човек е нужен. Бесен съм. Ето каква е ситуацията: кракът ми е в гипс и аз се придвижвам трудно. Но съм твърдо убеден в едно: това не би могло да трае дълго. Няма никакво значение колко благотворно ще ми повлияят медицинските грижи и почивката, не бих могъл да си почина истински, докато не се върна в ескадрата и не започна да летя заедно с тях. Всеки ден Фридолин пристига от Боргоенде и носи чанта, натъпкана с документи за подпис. Той ме държи в течение на бойните дела на ескадрата, на всичките й проблеми и потребности. След Фармос и досега ескадрата бе временно настанена, само за няколко дни, на летището във Весеке, предградие на Будапеща. Времето е лошо по ноемврийски и въпреки критичната ситуация ние извършваме няколко бойни полета. На осмия ден той ме посещава още веднъж и ми донася новината, че Съветите атакуват Будапеща с големи сили и вече са овладели плацдарм от другата страна на Дунав; още по-лошото е, че тяхното ново настъпление на юг, по посока на Балатон, заплашва да забие клин между нашите позиции. Той съвсем не е учуден, когато му казвам, че ми стига толкова лежане и имам намерение веднага да стана и да се върна заедно с него в ескадрата.

„Но…“ Той не завършва фразата си. Познава упоритостта ми. Сестрата чува, че Фридолин събира багажа ми, и не може да повярва на очите си, когато надниква през вратата, за да разбере какво става. Когато информираният от нея доктор Петер пристига, ме заварва вече почти готов да си тръгна. Знам добре, че той не може да поеме отговорността и всъщност аз не го моля за нищо. Поклаща глава, докато гледа нашето заминаване. След час колата ни докарва до гарата.

За времето, когато ескадрата е разквартирувана във Фармос, ние оставаме на село. Хората са настроени много дружелюбно към нас, което не е нещо неочаквано. Те се надяват, че ще успеем да спрем руснаците и да освободим вече окупираната от тях територия на страната. Ординарецът ми Далман вече се е приготвил за моето пристигане и е стоплил стаята в малката вила, явно предполагайки, че тя ще ми е нужна като болнична. Минават няколко дни и времето се оправя. Летя още от първия ден, укрепвайки гипсирания си крак с допълнителни ремъци. Движа се трудно, но все някак се справям. В средата на декември поради силните дъждове и мокрия сняг летателното ни поле все повече и повече заприличва на блато и ние се връщаме във Варпалота. Това летище се намира върху издигнато сухо място и можем да излитаме по всяко време.

Най-сетне моята Трета група е преоборудвана с изтребители „Фоке-Вулф-190“ и като се има предвид създалата се ситуация, не ми се иска да им предоставям прекалено много време за преподготовка. Затова по един или двама пилоти се редуват като командировани в щаба на ескадрата и между бойните полети аз ги запознавам с новия тип самолет и ги уча как да се справят с него. Всеки от тях прави по няколко кръга, количеството зависи от неговото летателно майсторство, след което ги вземам със себе си като водени по време на бойни полети. След петнайсет или двайсет полета запознаването им с новите самолети се смята за приключено, тогава идва ред на други екипажи. Накрая Трета група вече е способна да извършва бойни полети без прекъсване.

При първите бойни полети се налага екипажите да получават най-трудните уроци, тъй като зенитната отбрана навсякъде е силна и освен това те все още се страхуват да летят със самолетите от новия тип, особено защото нямат бордови стрелец, който да ги застрахова срещу атаките на противника отзад. По време на първия си боен полет FW-190 на лейтенант Щалер получава попадение в двигателя и веднага започва да се снишава. Успява да извърши принудително кацане зад нашите окопи. През този ден всичко върви наопаки. Тъкмо се готвя да излетя заедно с лейтенант М., който също преминава обучение с новата машина, когато голяма група Ил-2 заедно с изтребителен ескорт прелита близо до летището на височина 600 метра. Днес е студен декемврийски ден и ми трябва известно време, за да подгрея двигателя така, че да заработи в нормален режим, но, разбира се, през това време ивановците изчезват зад хоризонта. След това се сещам, че механиците през няколко наистина много студени дни са използвали устройства за подгряване, което ни позволявала излитаме незабавно, без предварителна работа на двигателя. Работата на това устройство зависи от специално приготвеното гориво. Правя знак на М. незабавно да дозареди и да излети след мен. Бомбеният товар за планирания полет все още се намира под коремите на нашите самолети. Не ми се иска да свалям бомбите, тъй като ни предстои да завършим мисията си. Възможно е дори с такъв товар да настигнем строя на иловете. М. пилотира по-бавен самолет и изостава, а аз се приближавам до „Железните Густавовци“, които пресичат фронтовата линия, когато съм на неколкостотин метра от тях. Но аз съм упорит и имам намерение да ги атакувам дори и сам. С моя FW-190 не се страхувам от руските пилоти с техните Ла-5 и Як-9. Внезапно в двигателя се разнася грохот, започва да пръска масло, така че вече не мога да виждам нищо, маслото е оплескало всички прозорци на кабината и те изгубват прозрачността си.

В първия момент си мисля, че двигателят е улучен от зенитен снаряд или картечен откос от руски изтребител, но след това разбирам, че буталото на двигателя е блокирало. Двигателят има лоша тяга и издава ужасяващ грохот, всеки момент е възможно да спре. В следващия миг аз инстинктивно свалям носа надолу и се насочвам към нашите позиции. Скоро би трябвало да съм точно над тях. Невъзможно е да скоча с парашута, дори ако не се вземе под внимание малката височина, защото кракът ми е с шина. Самолетът не е в състояние да се издигне дори и на метър повече. Вдигам фанара, за да се огледам встрани и назад. Летя на височина 50 метра, отдолу местността е неудобна за кацане, освен това се старая да бъда колкото е възможно по-близо до летището и след кацането, без да губя време, да се върна в своята част. Съвсем наблизо до мен се мярва шпилът на църква, пак добре, че не беше точно на пътя ми. Право пред мен виждам пътен насип, пресичащ под ъгъл курса ми, очаквам всяка секунда двигателят да спре. Мога само да се надявам, че самолетът ще премине над насипа. Дърпам лоста към себе си и чакам. Ще успее ли машината да прескочи този насип или не? Успях! Докосвам земята. С пращене и скърцане самолетът наклонено се плъзга по земята, успоредно на широка канавка, докато спира. Повече от всичко ме тревожи кракът, но явно той си е напълно в ред. Оглеждам тихия и мирен пейзаж, само далечната канонада на оръдията ми напомня, че войната продължава, въпреки че Коледа е на прага. Откопчавам коланите, хвърлям поглед към димящия двигател и присядам върху корпуса. По пътя минава кола с двама войници. В началото те внимателно ме оглеждат, за да са сигурни, че не съм руснак, тъй като те доста често падат зад нашата фронтова линия, за разлика от нас. Войниците прехвърлят дъски над канавката и ме пренасят до автомобила. След час сме вече на летището и аз се подготвям за следващия полет.

* * *

Разквартирувани сме в казармите на няколко километра от летището, в предградието Варпалота. На следващия ден в прекъсването между полетите, докато лежа в леглото, за да си почина поне малко, дочувам рева на самолетни двигатели: това не са германски самолети. Когато поглеждам през отворения прозорец, забелязвам строй от руски бомбардировачи „Бостън“, летящи на височина 400 метра. Идват право към нас. С писък започват да се сипят бомби. Моментално се озовавам на пода, дори и със здрав крак не бих успял да се придвижа толкова бързо. Тежка бомба се взривява на 15 метра от прозореца и пръска на парчета моето БМВ. Далман, който в същото време влиза в стаята, за да ме предупреди за нападението, се оказва с прозоречната рамка около шията. Разминава се с шок, но не е ранен.

В момента, благодарение на поддръжката ни от въздуха, в района на Балатон настава затишие, но по на изток Съветите са заобиколили Будапеща и са стигнали до река Гран, северно от Дунав. На юг от Будапеща те се устремяват от своя плацдарм и взаимодействайки с частите, които се движат откъм юг на северозапад, преминават в настъпление. Настъпват по източните склонове на планините Визул, на север от Щулвесенбург, като по този начин Будапеща се оказва в обкръжение. Ние извършваме бойни полети в този район и още по на изток. Опитваме се да нанесем удар по техните комуникации в дълбокия тил, в района на Хадван, през който минават руските товарни влакове. По време на тези стремително развиващи се събития се превръщаме в специалисти по всичко: играем ролите на пикировачи, щурмови самолети, изтребители и самолети-разузнавачи.