Ханс-Улрих Рудел
Пилот на Stuka (15)

14.
Съдбоносното лято на 1944 година

След няколко часа кацам във Фокшани, в Северна Румъния. Групата ми сега е в Хуси, малко по на север. Фронтът е заздравен — повече, отколкото преди две седмици. Той минава от Прут към Днестър по ръба на платото, разположено на север от Яш.

Малкото градче Хуси се е приютило между хълмове. По някои от тях растат обширни лозя. Ще успеем ли да дочакаме виното? Летателната писта се намира в северните покрайнини на градчето. И тъй като нашите жилища са разположени на другия край, ни се налага всяка сутрин да ходим по неговите улици. Населението наблюдава действията ни с интерес. Когато разговаряш с тях, те винаги демонстрират дружелюбие. Особено тесни контакти с нас поддържат представителите на църквата. Оглавява ги епископ, при когото често ходя на гости. Той непрекъснато ми обяснява, че духовенството вижда в нашата победа единствения шанс да опази религиозната си свобода и независимост. В града има много търговци, броят на малките магазинчета е направо огромен. Всичко това много се отличава от Съветска Русия, която неотдавна напуснахме. Нейната средна класа е изчезнала, погълната от пролетарския Молох.

Когато минавам през града, особено ме смайва огромният брой кучета. По всички признаци те са безстопанствени. Скитат навсякъде, можеш да ги видиш на всеки ъгъл и на всеки площад. Временно се настанявам в малка вила с лозе, наблизо тече ручей, в който мога да се къпя. Нощем през лозето минават цели процесии кучета. Те се движат в индийска нишка, на глутници по двайсет-трийсет. Една сутрин, докато още съм в леглото, през прозореца ми надниква огромно дворно куче и слага предните си лапи на перваза. Зад него в подобна поза стоят петнадесетина негови колеги. Задните са поставили лапите си върху гърба на онези, които стоят отпред, и всички се блещят в моята стая. Когато ги прогонвам, те печално и без лай си тръгват, за да продължат безкрайното си скитосване.

Имаме храна в изобилие, живеем добре, тъй като получаваме заплатите си в леи и въпреки че няма какво особено да се купува, в крайна сметка винаги могат да се намерят яйца. Постепенно целите ни заплати отиват за яйца. Сред офицерите първо място по потребление на яйца държи лейтенант Щалер, той яде огромни количества. Веднъж, когато недостигът на гориво не ни позволява да летим, незабавно започвам проверка на този нов източник на енергия — цялата група, до последния човек, се занимава с физически упражнения, обикновено това е крос в пресечена местност, гимнастика и, разбира се, футбол.

Не мога да вземам участие в тези упражнения, тъй като ходилата ми все още не са се оправили, а рамото ме боли, когато непредпазливо вдигам ръка. Но за цялата Трета група спортните занимания са прекрасен отдих. Някои, на първо място аз, се възползваме от възможността и се разхождаме в планинските гори или практикуваме други видове спорт. Обикновено отиваме на летището между 4 и 5 часа сутринта. В отдалечения край на града винаги се натъкваме на грамадно стадо овце, пред което шества едно магаре. Очите му са плътно покрити от дълга сплъстена грива и ние се учудваме как въобще вижда. Заради тази грива го наричаме Затъмнението. Веднъж сутринта, минавайки покрай него, ние го дърпаме за края на опашката. Това довежда до цяла серия от реакции: отначало хвърля чифтета като кон, след това си спомня магарешката си природа, замира, после заешкото му сърчице надвива и духва като вятър.

* * *

Извършваме полети в относително стабилен сектор, където въпреки това постоянно пристигащите подкрепления сочат, че червените се готвят да нанесат удар в самото сърце на Румъния. Районът на нашите операции се простира от село Търгу Фрумос на запад до плацдармите при Днестър и до Тираспол на югоизток. Повечето полети извършваме в района на север от Яш, тук Съветите се опитват да ни изтласкат от възвишенията около Карбити към брега на Прут. Ожесточени боеве в този район се завързват около развалините на замъка Станца върху така наречения Дворцов хълм. Многократно губим тази позиция, но всеки път си я връщаме отново.

В тази зона Съветите струпват своите огромни резерви. Много често ни се налага да атакуваме мостовете над реката. Нашият маршрут минава през Прут към Днестър след Кишинев и по-нататък на изток. Дълго ще помним тези имена — Кошица, Григориопол, плацдарма при Бутор. За малко сме на общо летище с изтребителите от JG-52. Командва ги майор Баркхорн, който познава работата си от „а“ до „я“. Те често ни съпровождат по време на бойните полети и ние им причиняваме големи неприятности, защото новият Як-З, който току-що се е появил при противника, всеки ден ни устройва непрекъснати нови изпълнения.

Челната база на авиокорпуса се намира в Яш, оттам по-лесно се патрулира над фронтовата линия. Командирът на корпуса често е там, за да наблюдава взаимодействието на самолетите с наземните войски. Наблюдателният му пункт е снабден с радиостанция, която му позволява да слуша всички разговори във въздуха и на земята. Пилотите изтребители си говорят един с друг, изтребителите — с офицерите от наземния контрол, щуките — помежду си и с офицерите за свръзка на земята. Въпреки това ние обикновено използваме различни честоти. Малкият анекдот, който командващият 8-и авиокорпус ни разказва по време на последното си посещение, показва грижата му за неговите „пиленца“. Веднъж той видял как групата ни приближава към Яш. Отиваме на север, задачата ни да атакуваме целите в района на замъка, които армията, след като се е свързала с нашия диспечер, иска да бъдат неутрализирани. Над Яш ни посрещат не нашите изтребители, а силно съединение от „Ла“ След секунда небето е запълнено с маневриращи самолети. Бавните щуки не могат да се справят със стремителните като стрели руски изтребители, особено когато са с пълен товар от бомби. Командващият авиокорпуса наблюдава битката с противоречиви чувства и чува всички разговори. Командирът на Седма ескадрила, предполагайки, че не съм забелязал Ла-5, който захожда отзад, крещи:

— Ханелоре, огледай се, един от тях иска да те свали!

Отдавна съм забелязал изтребителя, но все още имам достатъчно време, за да предприема маньовър за оттегляне. Не харесвам тези викове по радиотелефона, това обезкуражава екипажите и влияе отрицателно върху точността им. Затова отговарям:

— Още не се е родил тоя, който ще ме свали.

Не се хваля. Искам само да демонстрирам определена безстрастност, за да бъда полезен за останалите пилоти, защото хладнокръвието в такива случаи е заразително. Комодорът завършва тази история с широка усмивка:

— Когато чух това, престанах да се боя за вас и за цялата група. Всъщност наблюдавах цялата тази суматоха с голямо учудване.

Много често, когато инструктирах екипажите, аз им четях следната лекция:

— Всеки, който не успее да се задържи редом с мен, ще бъде свален от изтребителите. Всеки, който изостане, ще се окаже лесна плячка и няма да може да разчита на никаква помощ. Затова се дръжте до мен колкото е възможно по-близо. Попадението от зенитка най-често е щастлива случайност. Ако нямате късмет, със същата вероятност може да ви удари по главата паднала от покрива керемида или да ви блъсне трамвай. Освен това на война застраховката „живот“ не важи.

Старите кучета вече познават гледната ми точка и моите крилати фрази. Когато обучават новобранците, ветераните крият усмивките си и казват: „Тук като че ли той наистина е прав.“ Самият факт, че ние практически не понасяме почти никакви загуби по време на срещите с вражески изтребители, потвърждава теорията ми. Разбира се, новаците трябва да преминат определена подготовка още преди да са попаднали на фронта, в противен случай ще станат опасни и за своите колеги.

Ето например само след няколко дни ние извършваме полет над същия район и отново вражеските изтребители ни атакуват с многобройни сили. Наскоро дошлият при нас лейтенант Рем пикира след водача и му отрязва опашката с витлото си. За щастие вятърът отнася парашутите им към нашите окопи. Снижаваме се по спирала надолу, докато те не стигнат до земята, защото съветските изтребители редовно откриват огън по екипажите ни, когато те скачат с парашути. След няколко месеца Рем вече се е превърнал в първокласен летец, самият той вече е водач и често замества командира на ескадрилата. Аз обаче изпитвам чувство на симпатия и към онези, които се учат по-бавно.

На лейтенант Швирблат обаче му върви по-малко. Той вече има 700 бойни полета и е награден с Рицарски кръст. Когато над целта го улучват, той трябва да извърши принудително кацане веднага след нашите окопи, изгубва левия си крак и няколко пръста на ръката. Съдено ни е да не се сражаваме заедно по време на последния стадий на войната.

Нямаме нито минута покой не само в района северно от Яш, но също така и на изток, където руснаците са завладели плацдарм на брега на Днестър. Веднъж следобед три наши машини летят над завоя на Днестър между Кошица и Григориопол, където нашата отбрана е разкъсана от голям брой Т-34. Лейтенант Фикел и унтерофицерът ме съпровождат на Ju-87, въоръжен с бомби. Предполага се, че ще ни очаква ескорт и когато наближавам завоя на реката, наистина мога да забележа в района на целта нисколетящи изтребители. Защото съм непоправим оптимист, аз стигам до заключението, че това са нашите. Летя към целта и търся танкове, когато разбирам, че тези изтребители въобще не са моят ескорт, а ивановците. Колко глупаво от наша страна, ние вече сме разкъсали формацията си, за да търсим отделни цели. Два от останалите самолети закъсняват със сближаването си и бавно започват да се пристрояват зад мен. Не стига това, ами щастието ни изневерява, ивановците са готови да се бият, подобно желание не възниква у тях толкова често. Самолетът на унтерофицера пламва бързо и превръщайки се във факел, изчезва в западна посока.

Фикел ми съобщава, че и него са го улучили и му се налага да се оттегли. Пилотът на Ла—5, който очевидно си знае работата, се лепва на опашката ми, останалите се държат на близко разстояние зад него. Каквото и да правя, не успявам да се отърва от този „Ла“. Той частично е спуснал задкрилките си, за да намали скоростта. Навлизам в дълбоки оврази, за да го задържам по-ниско и да направя така, че опасността да се блъсне в земята да попречи на прицела му. Но той се държи за мен и трасьорите му минават съвсем близо до моята кабина. Борд стрелецът Гадерман развълнувано крещи, че изтребителят непременно ще ни свали. Оврагът се разширява на югоизток от завоя на реката и аз неочаквано предприемам вираж с хваналия ме за опашката „Ла“. Картечницата на Гадерман засича. Трасьорите сега минават под лявото ми крило. Гадерман реве:

— По-високо!

Отговарям му:

— Не мога, и без това лостът вече опира в корема ми.

У мен започва да расте учудването как тоя тип, който ме гони, успява да следва виражите ми с изтребителя. По челото ми се стича пот. Непрекъснато тегля към себе си лоста за управление, трасьорите продължават да минават под лявото ми крило. Когато се обръщам, мога да видя напрегнатото съсредоточено лице на руския пилот. Другите „Ла“ прекратяват преследването, очевидно съобразявайки, че колегата им скоро сам ще ни свали. Не им стиска да летят в този стил: почти вертикални виражи на височина 10–15 метра над земята.

Неочаквано на върха на укрепление от пръст забелязвам германски войници. Те ми махат с ръце като откачени, явно не могат да схванат ситуацията. Но ето че се чува гръмкият вопъл на Гадерман:

— „Ла“ падна!

Дали Гадерман бе свалил вражеския самолет с картечницата си, или лонжероните на изтребителя не бяха издържали огромното напрежение при тези виражи с максимална скорост? В слушалките дочувам гръмките викове на руснаците. Те са видели какво е станало и за тях това явно е нещо извънредно. Изгубих Фикел и се прибирам вкъщи. Под мен в полето лежи горящ Ju-87. Унтерофицерът и бордовият стрелец стоят до него напълно здрави и читави, към тях бързат германски войници. Значи утре отново ще могат да летят. Скоро след кацането си се виждаме с Фикел. Имаме добър повод да отпразнуваме нашия нов рожден ден. Фикел и Гадерман също настояват за празник. На следващата сутрин по телефона се обажда наземният насочвач в този сектор и ми разказва с какво безпокойство е наблюдавал вчерашното ни представление и сърдечно ме поздравява от името на авиокорпуса. От радиосъобщенията, прехванати миналата вечер, става ясно, че пилотът на изтребителя е бил знаменит съветски ас, два пъти Герой на Съветския съюз. Трябва да призная, че той наистина бе добър летец, а това никак не е малко^[11].

* * *

Скоро след този епизод аз трябва да докладвам на райхсмаршала по два различни повода. Първия път се приземявам в Нюрнберг и отивам в замъка на неговите предци. Когато влизам в двора, с учудване забелязвам Гьоринг, маскиран в средновековен германски ловен костюм, който в компанията на лекуващия го лекар стреля с лък по ярко оцветена мишена. Той не ми обръща никакво внимание, докато не изразходва целия си запас от стрели. С учудване виждам, че не пропуска нито веднъж. Надявам се само, че обзет от желание да покаже умението си, няма да поиска да се съревновава с мен; би трябвало да се сети, че заради раната на рамото не мога да държа лък, камо ли да стрелям с него.

Фактът, че му се представям с унти, във всеки случай показва физическия ми недъг. Той ми казва, че често спортува по време на почивката си, това е начин да се поддържа във форма и лекарят му, волю-неволю, трябва да се присъединява към него в това приятно губивреме. След скромна вечеря в семеен кръг, на която сред гостите присъства единствено генерал Льорцер, научавам причината за моето призоваване. Фюрерът ме награждава със „Златна пилотска значка с брилянти“ и ме моли да формирам ескадра, въоръжена с новите „Месершмит-410“ с 50-мм оръдия, както и да поема командването й. Той се надява, че с този тип самолети ще успеем да се справим с четиримоторните самолети, които използва противникът.

Правя си извода, че тъй като току-що бях награден с „Брилянтите“, Гьоринг иска да ме превърне в пилот-изтребител. Сигурен съм, че разсъждава с категориите от Първата световна война, през която пилотите, награждавани с „Pour le Mérite“, обикновено са били изтребители, какъвто е и самият той. Има предразположение към този клон на Луфтвафе и пилотите му и иска да ме включи в тази категория. Аз му казвам, че по-рано много съм искал да стана пилот-изтребител, както и какво е попречило на това. Но оттогава съм придобил ценен опит като пикиращ пилот и не бих желал да променям нищо. Затова го моля да се откаже от тази идея. След това той заявява, че има съгласието на фюрера за това назначение, макар да признава, че и на него не му харесва особено идеята да бъда отстранен от полетите на пикиращите бомбардировачи. Въпреки всичко фюрерът се е съгласил с него, че аз в никакъв случай не бива повече да се приземявам в тила на руснаците, за да спасявам други екипажи. Това е заповед. Ако тези екипажи трябва да бъдат спасявани, нека в бъдеще с това се занимават други. Такова изискване ме безпокои. Част от нашия кодекс е правилото: „Всички свалени ще бъдат спасени.“ Смятам, че самият аз трябва да се занимавам със спасяване, защото поради големия си опит ще го извърша по-лесно от когото и да било. Ако това изобщо може да бъде извършено, то аз съм точно човекът, който трябва да го направи. Но да възразявам сега би означавало напразно хабене на сили. В критичния момент трябва да се действа така, както диктува необходимостта. След два дни се завръщам в Хуси и вземам участие в нови бойни операции.

Възползвайки се от паузата от няколко дни, решавам да направя кратко пътуване до Берлин на конференция, която непрекъснато отлагах. След завръщането се приземявам в Гьорлиц, навестявам близките си и отлитам на изток във Веслау край Виена. Рано сутринта, когато се събуждам в дома на мои приятели, научавам, че през цялата нощ се е опитвал да ме открие човек от щабквартирата на райхсмаршала. След като се свързвам с него, получавам заповед веднага да замина за Берхтесгаден. Доколкото мога да предполагам, това е поредният опит да ми бъдат натрапени щабни или някакви други специални задължения. Питам:

— Новината добра ли е или лоша?

Той ме познава добре и казва:

— Разбира се, че е хубава.

Не без чувство за недоверие аз се качвам в самолета и летя на малка височина покрай Дунав. Времето е възможно най-лошото, което мога да си представя. Облаците висят на височина от 50 метра, почти всички летища са затворени. Виенската гора е скрита от гъсти облаци. Летя нагоре по долината на реката от Св. Пелтен до Амщетен и Залцбург, където кацам.

Тук вече ме очакват и ме отвеждат в ловната хижа на райхсмаршала, близо до Бергхоф в Оберзалцберг. Той е на съвещание с фюрера и ние вече сме на масата, когато се завръща. Дъщеря му Еда вече е съвсем голямо момиче, позволяват й да седи с нас на масата. След кратка разходка в градината разговорът придобива официален характер и аз нямам търпение да разбера какво се носи във въздуха този път. Къщата и градината се отличават със своя наистина добър вкус, нищо вулгарно или луксозно. Семейството живее просто и скромно. Получавам официална аудиенция в светъл кабинет с многобройни прозорци, от които се открива величествената панорама на планините, блестящи под пролетното слънце. Без съмнение Гьоринг има слабост към старинните обичаи и костюми. Просто не знам как да опиша одеждите му, тази разновидност на роба или тога, каквато са носили древните римляни, червеникавокафява на цвят, закопчана със златна брошка. Всичко това за мен е нещо ново. Той пуши дълга до пода лула, с изрисувана порцеланова чашка накрая. Спомням си, че когато бях малък, баща ми имаше точно същата, по онова време лулата беше по-дълга от мен. След като мълчаливо ме наблюдава известно време, той започва да говори. Извикан съм за ново награждаване. Прикрепя на гърдите ми „Златен пилотски знак с брилянти“ в чест на моя двехиляден боен полет. Това е съвсем нов медал, с който още никого не са награждавали, защото никой друг няма 2000 бойни полета. Направен е от чисто злато, в центъра му има платинен венец с кръстосани мечове, под които е цифрата 2000, изписана с миниатюрни брилянти. Радвам се, че тази награда не е съпроводена от различни неприятни допълнения, както вече се е случвало.

След това обсъждаме ситуацията и той смята, че не бива да губя време и трябва да се върна в базата. Смятам да го направя във всички случаи. Той ми казва, че в този сектор се подготвя мащабно настъпление и сигналът за него ще бъде даден през някой от следващите дни. Току-що се е върнал от съвещание с фюрера, на което цялата обстановка е била обсъждана до най-подробния детайл. Изразява учудване, че не съм забелязал тези приготовления на място, тъй като в операцията ще участват около триста танка.

Напрягам слуха си. Числото „триста“ ме поразява. Това си е в реда на нещата за руската страна, но толкова много танкове от наша страна? Отговарям му, че ми е трудно да повярвам в това. Питам го не би ли могъл да ми каже кои са тези дивизии и количеството танкове, с които разполагат, защото аз съм съвсем точно информиран за повечето от подразделенията в моя сектор и колко изправни танка има във всяко от тях. В навечерието на моето отлитане от фронта разговарях с генерал Унрайн, командир на 14-а танкова дивизия. Това беше преди две седмици и той с тъга ми се оплака, че в цялата му дивизия има само един здрав танк и дори тази машина не би могло да се смята за боеспособна, защото той заповядал да я оборудват за наземен контрол на въздушните полети. За него тази машина беше по-ценна от един боеспособен танк, защото с нейна помощ получаваше добра връзка с щуките и можеше с тяхна помощ да неутрализира множество от целите, които неговите танкове сами не биха могли да извадят от строя. По такъв начин аз съвсем точно знам колко танка има в 14-а танкова дивизия. На райхсмаршала му е трудно да ми повярва, тъй като разполага със съвсем друга цифра. Той ми казва полусериозно, малко на шега:

— Ако не ви познавах, за тези думи щях да ви арестувам. Но сега ще изясним всичко.

Отива при телефона и се свързва с началника на Генералния щаб.

— Току-що сте съобщили на фюрера, че за участие в операцията „X“ са предназначени 300 танка.

Стоя до него и слушам всяка дума.

— Да, така е.

— Искам да знам поименно тези дивизии и с какъв брой танкове разполага всяка от тях. Тук при мен има един човек, който познава добре обстановката.

— Кой е той? — пита началникът на Генералния щаб.

— Един от моите хора, трябва и той да знае.

За нещастие на началника на Генералния щаб, той започна именно от 14-а танкова. Казва, че дивизията разполага с 60 танка. Гьоринг едва се сдържа.

— Моят човек казва, че в дивизията има само един танк!

Отсреща се възцарява продължително мълчание.

— Кога е напуснал фронта?

— Преди четири дни.

Пак тишина. И след това:

— Четиридесет танка са на път. Останалите са в ремонтните работилници, но непременно ще бъдат по частите си на нужната дата, така че тази цифра е вярна.

Той дава същия отговор за всички дивизии. Райхсмаршалът яростно захвърля слушалката.

— Ето така работя! Фюрерът получава съвсем лъжлива представа, основана на неверни данни, и след това се учудва, когато операцията не донася успеха, на който сме разчитали. Днес благодарение на вас този случай намери обяснение, но колко често сме строили надеждите си върху ето такива утопии. Цялата комуникационна мрежа в югоизточната зона непрекъснато е подложена на вражески бомбардировки. Например знае ли някой колко от тези четиридесет танка въобще ще стигнат до фронта и кога точно ще стане това? Кой знае дали ремонтните работилници ще получат навреме резервните части и ако ги получат, ще завършат ли ремонта в нужното време? Трябва незабавно да докладвам на фюрера за всичко това.

Той говори гневно, после млъква.

Когато се връщам на фронта, все още обмислям онова, което съм чул. Каква е целта на подобно заблуждаване и на фалшивите доклади? Случайно ли става, или се върши нарочно? Във всеки случай всичко това е в полза на врага. Кой и в кои кръгове върши тези гнусотии?

* * *

Прекъсвам пътешествието си, спирайки в Белград, и когато захождам за кацане на Семлинското летище^[12], над главата ми се появява ято американски четиримоторни бомбардировачи. След като излизам от пистата, виждам как целият летищен персонал се разбягва в различни посоки. На запад от пистата се намират хълмове, в които са изкопани подземни тунели за скривалища. Виждам формацията точно пред себе си, на малко разстояние от летището. Това никак не ми харесва. Тичам след потока от хора с цялата скорост, която мога да развия с унтите. Едва успявам да свърна в тунела, когато на летището се взривява серия от бомби, издигайки гигантски гъбообразен облак дим. Не мога да повярвам, че след това нещо ще е оцеляло. След няколко минути димът донякъде се разсейва и аз се връщам обратно на летището. Почти всичко е разрушено, сред развалините стои моят верен Ju-87, надупчен от осколките, но двигателят му не е повреден и шасито му е напълно в ред. По-голямата част от детайлите на управлението функционира нормално. Намирам ивица земя встрани от пистата, която да става за излитане, и се радвам, че отново успявам да се издигна във въздуха. Предано и смело моят ранен апарат ме прехвърля над цялата югоизточна зона и ме спуска на земята в Хуси.

По време на отсъствието ми към нас е била прикрепена румънска ескадрила от Ju-87. Екипажите се състоят предимно от офицери, някои имат определен опит, но скоро откриваме, че ще бъде по-добре, ако летят заедно с нас в общ строй. В противен случай броят на техните загуби при всеки полет винаги е голям. Понасят особено големи вреди от вражеските изтребители и им е нужно съвсем малко време, за да разберат от опит, че и нискоскоростният самолет не е задължително да бъде свален, когато формацията успешно се поддържа.

Щабът на ескадрата се прехвърля на FW-190. Нашата Първа група е извадена от боевете за осем седмици отдих и е базирана на летището в Реген. Тук опитните пилоти на Ju-87 се обучават отново на едноместни самолети. Като перспектива всички наши части ще трябва да направят същото, защото производството на Ju-87 скоро ще бъде спряно. Докато стоим в Хуси, в прекъсванията между полетите аз практикувам с щабните FW-190, за да не прекъсвам после бойните операции. Завършвам своята самоподготовка с един или два бойни полета и вече се чувствам напълно безопасно с този самолет.

* * *

Настъпва юли, нашите полети зачестяват, тъй като е започнало планираното настъпление на север от Яш. То се извършва не с измисленото количество танкове и по-късно, отколкото се препоръчваше в началните планове, но въпреки това с по-свежи и боеспособни части от обикновено. Трябва да се овладее възвишението между Прут и Търгу Фрумос. То по-лесно може да бъде отбранявано и превземането на този участък би лишило противника от удобен трамплин за атака. Цялата фронтова линия в този сектор се раздвижва и ние успяваме да отблъснем Съветите на значително разстояние назад. Оказвайки упорита съпротива, те се задържат само в няколко ключови пункта. Върви им, защото локалните атаки, с които имахме намерение да смажем тези огнища на съпротива, така и не бяха проведени. Някои от нашите атакуващи части, хвърляни в боя едва ли не като пожарни команди по местата, където се водят най-ожесточените боеве, се налага да бъдат изтеглени. По време на това настъпление аз извършвам 2100-ния боен полет. Целта е позната: мостът в Скулени, имащ важно значение за снабдяването на атакуваните съветски части. Всеки път, когато захождаме за атака към него от Яш, той вече е обгърнат в изкуствена димна завеса и ние никога не можем да бъдем напълно сигурни, че не хвърляме бомбите върху собствените си войски. Всеки път, когато виждам тази завеса, аз се смея, представяйки си лицата на ивановците там долу, които внимателно се вглеждат в пушилката, очаквайки нашето приближаване. Не трябва непременно да си лингвист, за да различиш една повтаряща се дума: „Щука, Щука, Щука…“ Дните ни в Хуси са преброени.

През първата половина на юли, след отпразнуването на рождения ми ден, пристига заповед да се пребазираме в Замошч, намиращ се в централния сектор на Източния фронт. Тук руснаците са започнали ново широкомащабно настъпление.

Пристигаме в нашата нова операционна база, прелитайки над Северните Карпати и заобикаляйки отстрани Лвов. Замошч е приятно градче и ни прави добро впечатление. Настаняваме се в стари полски казарми в северните покрайнини на града. Летището ни е далеч от града — обикновено поле с много тясна писта за кацане и един път това довежда до тъжен инцидент. По време на своето първо кацане самолетът на унтерофицера В. парашутира и пилотът получава сериозно нараняване. Той е един от моите най-добри танкови снайперисти и ще мине много време, преди да го видим пак. Тук отново има много работа за изтребителите на танкове, особено когато линията на фронта е толкова подвижна. Танковите пробиви се случват доста често. Задържахме Ковел, но Съветите го задминаха и имат намерение да форсират Буг. След съвсем кратко време техните ударни клинове се появяват на северозапад от Лвов — в Рава-Руска и Томашув, а също така на север завладяват Холм.

По време на тази фаза ние отново се пребазираме, този път в Милек, малък полски град на сто километра северозападно от Краков. Целта на съветското настъпление е ясна: те се опитват да стигнат до Висла на относително широк фронт. Нашата цел са приближаващите човешки маси и военна техника, които се опитват да пресекат река Сан на север от Пшемисл. Не бива да се подценява вражеското противодействие във въздуха, тъй като все по-често се появяват американски изтребители, които ескортират четиримоторните бомбардировачи. Засега те излитат от авиобазите в Средиземно море. Както предполагаме, те не се завръщат в базите си след завършване на мисиите, а се приземяват на руска територия за презареждане. На другия ден отново излитат по задачи и след тяхното завършване летят на юг към постоянните си бази.

По време на един от полетите над река Сан аз се срещам с тези мустанги. Те са почти 300. Летя заедно с още петнайсет щуки без никакъв изтребителен ескорт. Все още се намираме на 30 километра от Ярослав, нашата днешна цел. За да не подлагаме на риск групата и няколкото екипажа новаци в нея, аз давам заповед да хвърлят бомбите, за да можем по време на тази толкова неравна битка да маневрираме по-лесно. Давам заповедта с неохота, досега винаги сме атакували определената цел, дори пред лицето на многократно превъзхождащ ни противник. Избавяме се от бомбите за пръв и последен път през цялата война. Но днес нямам избор. Затова връщам групата вкъщи без загуби и вече сме способни да изгладим този неуспех, като завършим мисията на следващия ден при значително по-благоприятни условия. Успехът оправдава действията ми, защото вечерта научавам, че съседната част е понесла тежки загуби от грамадното съединение мустанги. Няколко дни по-късно, докато зареждаме, отново ни изненадват американски самолети, които незабавно се спускат надолу и започват да атакуват нашите. Отбраната на летището ни не е много силна и изненаданите наши зенитчици със закъснение откриват огън по атакуващите. Американците не са имали предвид зенитките и тъй като в плановете им явно не е влизала борба със съпротивяващ се противник, завиват и изчезват, за да си търсят по-лесна плячка.

Телефонно обаждане от щаба на Луфтвафе: за пръв път през тази война руснаците са стъпили на германска земя и се стремят към Източна Прусия в района на Волковиск по посока на Гумбинен — Инстербург. Искам веднага да отлетя за Източна Прусия, получава се заповед за командироването ми и на следващия ден вече съм в Инстербург заедно с целия летателен персонал. Намирайки се в божествената тишина на Източна Прусия, е невъзможно да си представиш, че войната е вече толкова близко и от това тихо местенце ще се наложи да бъдат извършвани бойни полети с участието на бомбардировачи и самолети-изтребители на танкове. В самия Инстербург хората още не са осъзнали цялата сериозност на ситуацията. Местното летище е затрупано със съоръжения, които са безполезни при такива масови бойни операции. Затова е най-добре да се преместим в Льотцен, в района на Мазурските езера, където се оказваме сами на миниатюрното летище.

Средата на лятото в прекрасна източнопруска селска местност. Нима тя ще трябва да стане бойно поле? Именно тук осъзнаваме, че се сражаваме за домовете си и за нашата свобода. Колко германска кръв вече е пролята върху тази земя и всичко е напразно! Това не бива да се случва отново! Тези мисли не ни напускат, докато летим към нашите цели — Мемел и Шауляй, Сувалки и Августово. Отново се озовахме там, откъдето започнахме през 1941-ва, точно оттук започна нахлуването на изток. Дали този величествен монумент в Таненберг не придобива още по-символично значение? Самолетите на нашата група носят емблемата на германското рицарство, сега за нас тя означава много повече.

Ожесточена борба в района на Волковиск. Градът няколко пъти преминава от ръце в ръце. Отбраната тук е поверена на малка немска танкова част. Оказваме й поддръжка от първия до последния лъч светлина, като няколко дни отбиваме безбройните атаки на руснаците. Някои Т-34 се укриват зад огромните сламени купи в полето, откъдето вече е прибрана реколтата. Палим купите със запалителни патрони, за да ги лишим от прикритие, след това атакуваме танковете. Лятото е горещо, настаняваме се до самата вода и често в половинчасовите прекъсвания между полетите се къпем, това е истинска наслада. Скоро резултатът от боевете върху земята и нашите полети започва да се усеща: първоначалната ярост на руските атаки забележимо отслабва. Все по-често се извършват контраатаки и фронтът отново се стабилизира до известна степен. Но когато боевете на едно място стихват, можем да сме сигурни, че ще пламнат отново на друго. Съветите се стремят към Литва, опитвайки се да заобиколят нашите армии в Естония и Литва. Ние, които сме във въздуха, съответно винаги имаме много работа. Съветите имат относително добра представа за силата на нашата отбрана по земята и във въздуха.

Един от полетите дава на лейтенант Фикел повод отново да отпразнува своя рожден ден. Излитаме за атака срещу струпване на вражески сили и червените отново използват стария си трик — водят радиопредавания на нашите честоти. Лично аз в този момент не мога да схвана какво дрънкат, но очевидно това се отнася за нас, защото през цялото време повтарят думата „щука“. Моят колега-лингвист и наземният пост, в който има преводач, после ми разказват цялата история. Става приблизително следното:

— Щуките приближават от запад — викам всички червени соколи. Щуките веднага да бъдат атакувани, те са около двадесет — отпред е единична щука с две дълги ивици, очевидно това е групата на Рудел, оня същия, който винаги изважда от строя нашите танкове. Викам всички червени соколи и зенитчици: да се свали щуката с дългите ивици.

Лейтенант Марквард още във въздуха прави кратък превод. Фикел казва през смях:

— Ако се целят във водача, мога да се хвана на бас, че ще улучат водения.

Той обикновено лети след мен и затова знае какво има предвид. Отпред под нас по пътя се движат ивановците с автомобили, артилерия и останалото имущество. Силен зенитен огън. Червените соколи са вече тук, нападат ни аерокобри. Давам заповед за атака. По-голямата част от самолетите пикира върху камионите, по-малката — върху зенитните батареи, като маневрира отчаяно. Изтребителите смятат, че вече им е дошло времето. Избухванията на зенитните снаряди са все по-близо до нашите самолети. Точно преди да влезе в пик, Фикел получава пряко попадение в крилото, той хвърля бомбите си и се оттегля натам, откъдето дойдохме. Самолетът му е обхванат от пламъци. Вече сме хвърлили бомбите си и излизаме от пикирането. Набирам височина, за да видя къде се е дянал Фикел. Той се приземява в центъра на неудобна за това площадка, с канавки, ями, пънове и всякакви препятствия. Самолетът му прескача през две канавки като разярен гъсок, просто е чудно как още не е парашутирал. Ето че неговият стрелец и той излизат от кабината. Ситуацията е гадна, вражески кавалеристи, зад които се придвижват няколко танка, наближават самолета откъм гората с напълно очевидното намерение да хванат екипажа. Отгоре аерокобрите атакуват още по-яростно. Аз казвам:

— Някой трябва незабавно да се приземи. Всички знаете, че на мен сега ми е забранено.

Чувствам се ужасно, защото ми бяха забранили да летя, а не ми е в характера да нарушавам заповедите. Всички още кръжим над падналия самолет, Фикел и Барч са там, долу, по всяка вероятност не могат да си представят, че при такива обстоятелства някой би могъл да се приземи цял и невредим. Руснаците постепенно наближават и както и преди, никой не предприема кацане: маневрите за отклонение от атаките на изтребителите изискват пълното внимание на всички екипажи. Трудно ми е да взема решението да кацна сам, но ако не действам незабавно в тази ситуация, другарите ми ще загинат. Ако въобще все още могат да бъдат спасени, аз имам най-добрите шансове. Знам, че е непростително да не се подчиниш на заповед, но решимостта да спася другарите си е по-силна от чувството ми за дълг. Забравил съм за последствията от моите действия и за всичко останало. Длъжен съм да ги спася. Давам заповедите си:

— Седма ескадрила да атакува кавалерията и пехотата от малка височина. Осма да кръжи на средна височина и да прикрива мен и Фикел. Девета: да се издигне по-високо и да влезе в бой с изтребителите. Ако те пикират, да ги атакува отгоре.

Летя много ниско над мястото на принудителното кацане и избирам парче земя, което, ако ми провърви, може да се използва. Бавно прибавям газ, ето че сме над втората канавка. Отнемам газта, ужасен подскок, след това спирам. Фикел и Барч тичат към нас като хора, които спасяват живота си. Ето, вече са до самолета. Куршумите на ивановците не са засегнали никого. Двамата се качват в кабината, аз давам газ. Ще успея ли да излетя? Ще се издигне ли самолетът ми, преди да се натъкне на някакво препятствие върху земята и да се разпадне на парчета? Ето я и канавката. Откъсвам се от земята, прелитам над канавката, колелата отново докосват земята. След това самолетът се изравнява. Напрежението бавно спада. Групата се приближава към нас и ние се завръщаме вкъщи без загуби.

 

 

„Пътуващият цирк на Рудел“ е разположен върху почистено поле край град Венден, близо до латвийско-естонската граница. Фелдмаршал Шьорнер през цялото време се опитваше да вземе групата ми в своя сектор и най-сетне постигна своето, озовахме се на Курландския фронт. Още не бяхме успели да се настаним на нашето поле, когато се появи неизбежната торта заедно с приветствието на фелдмаршала. Където и да попадна под командването му, винаги се появява една от тези приказни торти, обикновено с Т-34 от захарна глазура, заедно с броя на танковете, унищожени от мен до този момент. Сега тортата е украсена с числото 320.

Общата ситуация тук е следната: в района на Тукум ние проведохме настъпление, с цел да се възстанови прекъснатата връзка с останалия Източен фронт. Ударът, който нанасяше щурмова група под командването на граф Щрахвиц, се оказа успешен. Въпреки това Съветите предприемат упорити усилия, за да пробият нашата отбрана в Източна Курландия. Този сектор дълго време беше истински трън в хълбока им. Досега той се държеше благодарение на храбростта на нашите германски войници, независимо от колосалното материално превъзходство на Съветите. В сегашния момент секторът отново е подложен на необикновено силен натиск, фелдмаршалът ни извика на помощ именно за да отслабим този напор на противника. По време на нашите първи полети виждаме, че линията на фронта тук е относително стабилна: червените навсякъде са добре укрепени, маскировката им е прекрасна, зенитните им батареи са разположени близо до линията на фронта и навсякъде са достатъчно силни.

Вражеската активност във въздуха е доста оживена и не спира и за час. Там кръжат орди от вражески изтребители и само малко наши самолети, защото е трудно да се доставят припаси в чувала. Запасите от бензин, бомби и снаряжение трябва да са достъпни във всеки момент, когато са нужни, и изискват много място за складиране. Хлябът, който ядем тук, е спечелен с тежък труд, независимо накъде летим, на изток или на юг от чувала, към Тукумския фронт или там, където е насочен основният удар на руснаците — през Дерпт^[13] към Талин. По време на последните полети късметът бе с нас и успяхме да унищожим голям моторизиран конвой, включително и ескортиращите танкове, които бяха стигнали до Дерпт, пробивът бе спрян и фронтът затворен напълно със силите на армията.

Откъде се взема тази неизброима маса от хора и бойна техника? В това явно имаше нещо свръхестествено. Повечето камиони, които обстрелваме, обикновено са американски. Само понякога между танковете, на които се натъкваме, се движат малки групи „Шърман“. Руснаците дори не се нуждаят от тези американски танкове, защото техните собствени са по-добре адаптирани към бойните условия в Русия и се произвеждат в приказни количества. Това грамадно количество военно снаряжение и материали ни внушава смут и почти винаги — униние.

Често се срещаме със самолети американско производство, по специално „Аерокобри“, „Кингкобри“ и „Бостън“. Американците снабдяват своите съюзници с невероятно количество автомобили, а освен това и със самолети. Нима наистина е в техен интерес да помагат на руснаците в такива мащаби? Често спорим по този повод.

* * *

Веднъж в два и половина през нощта ме буди лейтенант Вайсбах, моят офицер по разузнаването. Фелдмаршал Шьорнер иска спешно да говори с мен. Дълго време нощем изключвах телефона си, защото първият ми полет е много рано и трябва да съм добре отпочинал. Затова моят офицер по разузнаването, който не трябва да лети на следващата сутрин, отговаря на всички нощни обаждания, но за фелдмаршала аз съм винаги на мястото си. Той не обича да се церемони — не е в стила му.

— Можете ли незабавно да излетите? Пробиха около четиридесет танка заедно с мотопехота. Нашите фронтови подразделения не успяха да спрат пробива и искат отново да затворим разкъсването тази вечер. Но тези руснаци са навлезли вече далеч и трябва да бъдат атакувани, за да не могат да разширят района на пробива. Ако успеят да го направят, могат да нанесат огромни вреди на нашите тилови снабдителни линии.

Пак старата история. Прекалено дълго вече съм в сектора на Шьорнер, за да се учудвам. Нашите братя по оръжие на фронта са залегнали и са пуснали танковете над себе си, а сега се надяват, че ние вместо тях ще вадим кестените от огъня. Те ни оставяха честта да се оправяме с вражеските сили в техния тил, надявайки се да затворят разкъсването още същата вечер или след няколко дни, защото всеки пробив на противника би могъл да доведе до разпадане на целия фронт.

След кратък анализ на ситуацията аз казвам на фелдмаршала:

— В тъмнината полетът няма да има никакъв успех, защото, за да атакувам танковете и камионите от малка височина, ми трябва дневна светлина. Обещавам на разсъмване да се вдигна във въздуха с цялата Трета група и противотанковата ескадрила, за да атакуваме на всяко място на картата, което ми посочите. След това незабавно ще се свържа с вас и ще ви докладвам каква е обстановката.

Според това, което той ми каза, червените бяха проникнали в езерния район и в настоящия момент с всичките си ударни бронетанкови съединения се намират на пътя, който минава между две езера. В същото време инструктирам лейтенант Вайсбах по телефона да събере метеорологичните бюлетини от всички възможни източници и да ни събуди, така че да можем да излетим в предутринния сумрак и да се появим над целта заедно с първите лъчи на слънцето. Кратко телефонно обаждане до командирите на ескадрили и по-нататък всичко върви автоматично. Онова, което сте вършили стотици пъти, можете да го правите дори насън. Готвачът знае точно кога да приготви кафето. Старши-механикът знае до секунда кога трябва да строи наземния персонал и да започне подготовката за полета. От мен се изисква само да съобщя на ескадрилите:

— Първи полет в 5:30.

 

 

Рано сутринта летището е обгърнато в мъгла. Тъй като задачата е неотложна и с надеждата, че в района на целта видимостта ще е по-добра, ние излитаме. Вземаме курс югоизток на ниска височина. За щастие местността отдолу е плоска като дъска, иначе полетът би бил невъзможен. Видимостта е малко повече от 400 метра, особено когато все още не е напълно светло. Летим вече половин час, когато мъглата пада към земята, защото наближаваме езерния район. Поради трудността на гюлета на височина 50–60 метра заповядвам престрояване. Заради безопасността се подреждаме един след друг. Съседните самолети се движат в приземния слой мъгла и от време на време изчезват. При тези метеорологични условия не можем да атакуваме успешно. Ако се наложи да хвърляме бомби, поради малката височина пръскащите се осколки могат да повредят собствените ни машини. А ако само стоим в зоната на целта, това няма да е от полза за никого. Радвам се, когато и последният от нас се приземява благополучно. Информирам за всичко фелдмаршал Шьорнер и той ми казва, че е получил същите метеорологични бюлетини от фронтовата линия.

Най-сетне около девет сутринта мъглата над летището донякъде се разпръсва и се издига на височина 400 метра. Излитам с противотанковата ескадрила, съпроводен от Седма ескадрила, която трябва да бомбардира целта. Под самия слой на мъглата отново се отправяме на югоизток. Но колкото по-надалеч отиваме в това направление, толкова по-ниско слиза долното ниво на мъглата. Скоро отново сме принудени да се спуснем на 50 метра, видимостта е крайно лоша. В местността няма почти никакви ориентири и затова летя по компас. Летим над района на езерата, времето вече е отвратително. От североизток приближавам към точката, която фелдмаршалът ми е дал като местоположение на ударните танкови клинове. Правя малък завой на запад и прелетявам покрай целта така, че след захода да продължа да летя по права към дома — крайно необходима предпазливост в такова време. Ако врагът е толкова силен, колкото ни го описват, вероятно е защитен от съответния зенитен огън. Ние не можем да се приближаваме предпазливо към целта под прикритието на хълмове или дървета, защото захождаме в атака над водата, и затова при избора на тактика трябва да вземем под внимание и зенитния огън. На целия строй бе препоръчано да се държат извън полезрението на зенитчиците, като навлизат в облаците, за да се скрият, но сега това се отменя поради опасността от сблъскване, защото летят толкова ниско над земята, макар че за единичен самолет това е напълно допустимо. На пилотите се налага да отделят внимание изключително върху самия полет и не биха могли да се концентрират достатъчно върху бойната си задача.

Летим ниско над водата, захождайки от юг, времето е облачно, не мога да различа нищо на повече от 700–800 метра. В този момент право пред нас забелязвам тъмна движеща се маса: път, танкове, камиони, руснаците. Незабавно извиквам:

— Атака!

Веднага почти в упор ПВО отбраната открива огън по моята машина: стрелят сдвоени и учетворени картечници, автомати, всичко е ярко осветено от изстрелите. Летя на височина 30 метра и съм попаднал в самия център на гнездото от оси. Не ми ли е време да се разкарам оттук? Другите самолети са се разгърнали ветрилообразно от двете ми страни и отбраната не им обръща никакво внимание. Кръжа и хвърлям машината в различни посоки, изпълнявайки най-налудничавите отбранителни маневри, за да избегна попадения, стрелям, без да се прицелвам, защото опитът да изравня машината за по-точно попадение би означавало сигурна гибел. Когато настигам танковете и камионите, набирам известна височина и прелетявам точно над тях, всяка секунда очаквам попадение. Всичко това ще свърши зле, главата ми е толкова гореща, колкото и парчетата метал, които с пищене се носят покрай мен. След няколко секунди се чува силно чукане. Гадерман крещи:

— Моторът гори!

Двигателят е улучен. Виждам, че вече губи необходимите обороти. Пламъците облизват кабината.

— Ернст, скачаме! Ще набера малко височина и ще прелетя колкото мога, за да се махна от пътя на руснаците. Видях нашите момчета наблизо.

Опитвам се да се издигна още — нямам никаква представа за височината ни. По остъклението на кабината се стича тъмна нафта, вече не виждам нищо и отмятам фанара да погледна, но това също не помага, огнените езици закриват всичко наоколо.

— Ернст, скачаме веднага.

Двигателят се задъхва и гърми, спира, отново проработел, спира, пак работи… Самолетът ни ще се превърне в нашия крематориум ей на онази ливада. Трябва да скачаме!

— Не можем! — крещи Гадерман. — Височината е само тридесетина метра.

Отзад той вижда по-добре. Ернст също е отметнал фанара си, прекъсвайки кабела на интеркома. Вече няма да можем да си говорим. Последните му думи са „Над гората сме!“ — аз опъвам лоста към себе си с всичка сила, но самолетът отказва да се катери нагоре. Гадерман каза, че летим прекалено ниско, за да можем да скочим с парашут. Дали не можем да кацнем? Може би да, дори и да не виждам нищо. За това двигателят трябва да работи, макар и нестабилно.

Бавно обирам газта. Когато започвам да усещам, че самолетът слиза надолу, хвърлям поглед встрани. Виждам как земята се носи покрай мен. Вече сме на височина 6–7 метра. Стягам мускулите си в очакване на удара. Неочаквано докосваме земята и аз изключвам двигателя. Вероятно това е краят ни. След което нещо изгърмява и повече нищо не помня.

Наоколо усещам нещо, следователно все още съм жив. Опитвам се да възстановя паметта си: лежа на земята, искам да се изправя, но не мога, прикован съм към земята, болки в крака и главата. След малко се сещам, че някъде наблизо би трябвало да бъде и Гадерман. Викам го:

— Ернст, къде си? Не мога да се изправя.

— Почакай малко — може би всичко е наред, боли ли те много?

Минава известно време, преди той да докуца до мен и да се опита да ме извади изпод отломките. Сега вече разбирам защо ме боли толкова много: дълго парче метал от опашката на самолета е пронизало долната част на бедрото ми и цялото опашно оперение лежи точно върху мен, поради което не мога да се движа. Къде са горящите парчета? На първо време Гадерман измъква парчето метал от крака ми, след това изважда и мен изпод останките на опашката. Налага му се да напрегне всичките си сили, за да ги повдигне. Питам го:

— Смяташ ли, че руснаците са вече тук?

— Няма как да знам.

Заобиколени сме от гора и храсталаци. Веднага щом се изправям на крака, оглеждам сцената на катастрофата: на около 30 метра от нас лежи двигателят, той все още гори, на десетина метра встрани са крилата, едното от тях също дими. Точно пред мен, на прилично разстояние, лежи част от корпуса със седалката на бордовия стрелец, в която Гадерман е бил затиснат. Ето защо чух гласа му някъде отпред, след като го повиках, обикновено го чувам отзад, защото седи зад мен. Превързваме раните си и се опитваме да разберем защо сме още живи и в относителна безопасност, тъй като без необходимата превръзка аз не мога да разчитам на спасение, изгубил съм прекалено много кръв. Падането ни от тридесетметрова височина, както ми се струва, е било в следната последователност: главният удар е бил омекотен от дърветата в края на гората, след това самолетът е попаднал върху ивица пясъчна почва, където се е разпаднал на парчета и частите му са се разпръснали наоколо, както вече го описах. И двамата сме били без колани, тъй като имахме намерение да скочим с парашутите си. Все още не ми е ясно защо не съм ударил главата си в пулта с уредите. Лежах далеч от останките на пилотската седалка, вероятно ударът ме е изхвърлил дотук заедно с опашката. Да, роди ме мамо с късмет, па ме хвърли на смет.

Неочаквано откъм храстите се дочува пращене: някой си пробива път покрай гората. Ние гледаме със затаен дъх по посока на шума… след това въздъхваме облекчено. Разпознаваме германски униформи. Те са чули грохота от падането ни от пътя, а преди това — разпокъсаната стрелба и горящия немски самолет. Подканват ни да побързаме.

— След нас няма никой… само пълчища от ивановци…

Един от тях добавя насмешливо:

— Но ми се струва, че ивановците и сами сте ги забелязали. — И посочва с поглед димящите останки от самолета.

Качваме се в камиона, с който те пътуват, и се насочваме на северозапад.

През деня пристигаме в ескадрата. Никой не е забелязал падането ни, защото в този момент всички са били прекалено заети. Първите четири часа от нашето отсъствие не са предизвикали големи опасения, тъй като аз в резултат от действията на врага често съм бивал принуден да кацам със смелия Ju-87 по корем близо до фронтовата линия и след това да съобщавам местонахождението си по телефона. Въпреки това, когато минали четири часа, лицата на хората ми помрачнели и вярата в моя пословичен ангел-пазител започнала да спада. Аз се свързах с фелдмаршала, той се зарадва повече от всички останали, че съм се върнал от оня свят, и едва ли би трябвало да обяснявам, че ме предупреди за скорошното пристигане на поредната празнична торта.

Небето е яркосиньо, последните остатъци от мъглата са се разсеяли. Докладвам на фелдмаршала, че отново излитаме, специално аз съм доста зле настроен към нашите съветски приятели. Те или аз: това е законът на войната. Този път не бях аз, следователно сега е техният ред. Ескадрата изпрати своя медик с един „Щорх“, той превързва раните ми и заявява, че имам сътресение на мозъка. Гадерман е с три счупени ребра. Не мога да кажа, че се чувствам прекрасно. Но решимостта ми да летя надвива всякакви други съображения. Инструктирам екипажите, определям целите им. Ще атакуваме зенитките с всички самолети-бомбардировачи и след като бъдат неутрализирани, ще унищожим камионите и танковете чрез атаки от малка височина.

Противотанковата ми ескадрила бързо се издига във въздуха и се насочва на югоизток. Летим на височина 2200 метра, така че можем да заходим откъм слънцето. Зенитчиците ще ни забележат трудно и ние ще успеем да хвърлим бомбите си върху техните оръдия, ако те проблеснат под слънцето. Ето ги и тях, пак са на старото си място! Очевидно нямат намерение да се придвижват по-нататък, докато не получат подкрепление. Част от зенитните са монтирани върху камиони, останалите са настанени в кръгообразни укрепления около колите. Веднага щом започва фойерверкът, аз набързо запомням целите и след това продължавам собствения си план за атака, като започвам от зенитните. Намирам особено удовлетворение в това, тъй като съм им длъжен заради инцидента само преди няколко часа, когато собственият ми живот висеше на косъм. С противотанковите самолети летим през облаци от прах и дим, които се издигат от взривовете на бомбите, като атакуваме Т-34. През цялото време трябва да внимаваме да не се окажем близо до взривяващите се бомби. Зенитките не след дълго са под контрол. Танковете се взривяват един след друг, камионите горят. Те никога няма да стигнат до Германия. Този бронетанков клин наистина вече не е чак толкова устремен.

Връщаме се вкъщи с усещането, че сме направили всичко, което е зависело от нас. Вечерта фелдмаршалът отново се обажда и казва, че нашите другари на земята са извършили успешна контраатака, пробивът е бил затворен и обкръженият противник е унищожен. От името на командването той ни благодари за нашата подкрепа. Утре сутринта аз трябва да предам неговото послание на цялата група. За нас най-голямата награда е да чуем, че помощта ни е била незаменима и е допринесла за техния успех.

* * *

В Латвия до нас достигат тревожните слухове, че Съветите са нахлули в Румъния. Веднага ни преместват в Бузъу, северно от Букурещ, нашият маршрут от Източна Прусия минава през Краков и Дебрецен: прекрасен полет през цяла Източна Европа в слънчевото сияние на циганското лято. Полетът се извършва от Трета група и щабната ескадрила, Втора група се намира в района на Варшава, докато първа е вече в Румъния. В Дебрецен губим много време за зареждане и вече е твърде късно да летим по-нататък в Румъния. Налага се да пресечем Карпатите и аз нямам намерение да губим екипажи по време на полета. Затова оставаме да нощуваме в Дебрецен и вечерта предлагам да се изкъпем. В града има прекрасни бани, където ваните се пълнят от топли минерални извори. За възхищение на моите компаньони, тук намираме жени от най-различна възраст, които флегматично седят във водата с дамските си чантички, с книжки и бродериите си. Техните водни процедури са съпроводени от безкрайните женски бъбрежи, почти през целия ден те се занимават само с това. За ветераните от руската кампания видът на жени с бански костюми е доста предизвикателно зрелище.

На следващия ден излитаме за Клаусенбург^[14], един прекрасен старинен град, в който трансилванските немци са живели столетия преди това, поради което местните жители говорят и немски. Бързаме много и спираме тук само за да заредим. В същото време на височина 7000 метра се появява американски самолет-разузнавач. Това означава, че скоро предстои и визитата на американските бомбардировачи. Полетът над Карпатите към Бузъу предизвиква неизгладимо впечатление, както всъщност и всеки полет над прекрасния планински пейзаж при хубаво време. Отпред се появява градът, по-рано местното летище е било използвано като междинна спирка по пътя към фронта, който се намира далеч на север, сега тази операционна база е почти на самата предна линия. Какво се бе случило със стабилната линия на фронта по линията Яш — Търгу — Фрумос и по-нататък към Хуси?

Летището се намира в открита местност и е трудно нашите самолети да бъдат замаскирани. Съвсем близо е Плоещ, нефтеното сърце на Румъния. Американските бомбардировачи го атакуват непрекъснато със силната защита от изтребители. След бомбардировката изтребителите могат да обърнат внимание и на нас, стига да решат, че си струва. Американските изтребители, изпратени да ескортират бомбардировачите по време на всеки от полетите, са повече от общия брой германски изтребители по целия фронт.

Когато захождам за кацане, виждам, че всички пътища, водещи към летището, са претъпкани от безкрайни потоци румънски войници, устремени на юг, на места колоните са замрели в транспортни задръствания. Сред тях е и тежка артилерия от всякакъв калибър. Но няма германски части. Оказва се, че съм очевидец на последния акт на трагедията. Цели сектори от предната линия са изоставени от румънските части, които са престанали да оказват каквато и да било съпротива и сега отстъпват по целия фронт. Съветите ги преследват по петите. Там, където румънците отстъпват, германските войници се сражават до последно, поради което ще бъдат отрязани и взети в плен. Те продължават да мислят, че нашите румънски съюзници никога няма да позволят на Съветите да нахлуят в Румъния без бой и няма да захвърлят своя народ на произвола на съдбата. Те просто се отказват да повярват в това.

След кацането нашите самолети веднага започват да се подготвят за бой. Докладвам за пристигането ни в щаба на ескадрата. Там се радват, че сме се завърнали и ще воюваме заедно с тях. Смятат, че ще имаме доста работа. Руските танкове са вече във Фоскари, тяхната цел е бързото завладяване на Букурещ и Плоещ. По на север все още водят боеве германските войски от групата армии „Юг“.

В това време нашите самолети вече са готови и ние излитаме незабавно, набираме височина и летим над главния път, който води на север, към Фоскари. На десет километра южно от града виждаме гигантски облаци прах: да, това са руските танкове! Ние атакуваме, те напускат пътя и се пръсват по полята. Но това няма да ги спаси. Разстрелваме някои от тях, след това се завръщаме, за да попълним боеприпасите си, и продължаваме битката със същата колона. Накъдето и да хвърлиш поглед, навсякъде има маса хора и военна техника, това са предимно азиатци. Нима човешките им резерви са толкова неизтощими? Получаваме ново нагледно доказателство, че производителната способност на СССР е била прекалено подценена от всички и всъщност никой не знае истинското положение на нещата. Масата танкове, отново и отново в невъобразими количества, е най-убедителното доказателство за това. Много от автомобилите са американско производство. Нашите атаки са една след друга, от изгрев до залез-слънце, както и през всичките тези години.

* * *

Един от последните августовски дни. Излитам рано сутринта, за да се отправя в района на север от нас, където червените са пробили, и се издигам на височина 50 метра над летището. Неочаквано нашите зенитки откриват огън, обслужват ги румънски разчети, които би трябвало да се предполага, че ще защитават летището ни от атаките на руските и американските самолети. Гледам натам, където се взривяват снарядите, и претърсвам небето за вражески бомбардировачи. Нима американците са се събудили толкова рано? Заедно с другите самолети правим разгръщане над самолетната писта, за да можем под защита да изчакаме как ще се развият по-нататък събитията. Но снарядите летят все по-ниско и се взривяват в неприятна близост с моя самолет. Поглеждам надолу към стрелящите батареи и виждам, че цевите на зенитките се завъртат, следвайки нашите маневри, един снаряд се взривява вече съвсем близо до мен. Не се виждат вражески самолети. Вече няма никакви съмнения, че зенитките стрелят по нашите самолети. Не успявам да си го обясня, но фактът си е факт. Летим на север срещу настъпващите Съвети, които с големи сили се стремят на юг от района на Хуси — Барлад — Фоскари.

Докато се връщаме на летището, аз съм подготвен за новите безумни изпълнения на румънските зенитчици, по време на обратния полет наземният контрол вече ми е съобщил, че оръдията са били насочени именно срещу мен. От днешния ден румънците вече са във война с нас. Ние веднага се спускаме на малка височина и кацаме поединично. Отделни румънски оръдия отново откриват огън по нас, но както и преди, нямат никакъв успех. Веднага отивам на телефона и се свързвам с румънския генерал Йонеску, Той командва цялата румънска авиация, както и зенитните батареи и аз го познавам лично още от Хуси, носител е на няколко германски награди. Казвам му, че недружелюбното внимание тази сутрин е било адресирано към мен и моята група, и го питам дали наистина е било така. Той не го отрича и обяснява, че неговите зенитчици са видели как германски изтребител е свалил румънски свързочен самолет и поради това те са много разгневени и стрелят по всички немски самолети, които се появят в тяхното полезрение. Той нито веднъж не споменава за войната, която се води между Германия и Русия. Отговарям на неговите оплаквания, че нямам и най-малко намерение да слушам подобни глупости и че съм имал намерение да извърша нов боен полет срещу руснаците на север от Ръмнику Сърат. Но независимо от това в момента аз и моите щуки смятаме първо да бомбардираме и разстреляме с картечниците си зенитните батареи около нашето летище, за да отстраним всякакви пречки за нашите полети. След това с помощта на още една ескадрила ще атакуваме неговия щаб, който прекрасно знам къде се намира.

— За бога, не го правете. Винаги сме били добри приятели и аз не мога да нося отговорност за действията на нашето правителство. Отправям ви предложение: нито ние, нито вие да не предприемаме нищо и да не обръщаме внимание на обявяването на война, все едно че то не съществува. Давам ви личните си гаранции, че докато аз съм командващ, срещу вашите щуки няма да бъде отправен нито един изстрел.

Между другото той се кълне в нашето старо приятелство и в топлите чувства, които изпитва към всички германци без изключение. След като между нас е обявен този сепаративен мир, вече нямам основания да се оплаквам от него. Ситуацията е любопитна: аз съм тук сам, единствено с летателния си персонал, на летището в една страна, която се намира в състояние на война с нас. Две румънски дивизии с цялото им снаряжение, включително и тежка артилерия, са обкръжили нашето летище. Кой би им попречил светкавично да ни ликвидират? Нощем не се чувстваме никак уютно, но през деня продължаваме да сме силни. Дори и двете дивизии не са много навити да проявяват агресивност спрямо моите щуки, защото са плътно съсредоточени и се намират в открита местност.

Запасите ни от бомби и гориво са към края си и нови не пристигат, тъй като явно Румъния вече не можем да я задържим. Единственият ни шанс е да се преместим на другия край на Карпатите и да се опитаме да създадем там нов фронт от остатъците от онези наши армии, които са успели да се измъкнат от Румъния, и всякакви други части, които бихме могли да съберем от резервите. Напълно ясно е, че нашата тежка артилерия никога няма да може да преодолее Карпатите и ще ни се наложи да я изоставим в Румъния. Поне да можеше по-голямата част от нашата смела армия да се измъкне от този дяволски чувал на измяната, за който можем да обвиняваме единствено румънското правителство! Колкото и да е трудно, оръжието винаги може да бъде заменено, но хората — никога! Наземният ни персонал се подготвя да тръгне по пътя, който води през прохода Бузъу, използваме последните си капки гориво, атакувайки руските клинове, които наближават все повече и повече. Често правим полети дълбоко над руските позиции, за да облекчим положението на германските войски, които все още участват в ожесточени боеве. Печално е зрелището, което би могло да докара всеки до отчаяние, когато виждаш как тези ветерани от руската кампания, обкръжени от противника, се бият с приближаващата се стена от числено превъзхождащия ги враг, докато вече не могат да се сражават с нищо друго, освен с личното си оръжие. Артилерията отдавна вече е изстреляла всичките си снаряди, скоро няма да имат дори и патрони за пушките и пистолетите. Единственият начин да се удължи тази съпротива е да се атакува и отново да се атакува.

Нашите запаси на летището вече са напълно изчерпани и ние летим на запад, над Карпатите, към нашата нова операционна база в Зехсиш-Реген в Унгария. В това градче почти всички говорят немски, това е цитаделата на трансилванските германци. Ето ги немската кирхе^[15] и училище; докато вървиш из града, въобще не може да ти хрумне, че не си в Германия. Градът е живописно разхвърлян между вериги от хълмове и малки планини, в околностите има много гори. Летището ни се намира върху възвишение и е обградено от гори, ние сме разквартирувани в самия град и в съседните чисто немски селца на север и североизток от него. В настоящия момент операциите ни са насочени срещу врага, който се стреми на изток през Карпатите. Тук има множество отлични отбранителни позиции, но ние не притежаваме достатъчно сили, за да ги задържим, тъй като цялата ни тежка артилерия е изгубена в Румъния.

Не можеш да защитиш дори най-благоприятната местност срещу модерното оръжие само с гол героизъм. Извършваме атаки от малки височини срещу планинските проходи и водещите към тях пътища. Имам опит от полетите в планините на Кавказ, но тук долините са особено тесни, особено в долната си част, и преди да успееш да се развърнеш, се налага да се издигнеш на значителна височина. Пътищата в проходите са с много завои и големи сектори от тях минават през участъци, изсечени в скалистите планински склонове. Тъй като автомобилите и танковете обикновено използват защитата на скалите, трябва да си дяволски точен, за да не се блъснеш в някоя скална козирка. Напълно е възможно, ако и друга група самолети лети в същия район и по същото време, захождайки към целта откъм насрещния край на долината и със закъснение забелязала ни в мъглата, за част от секундата „смъртта с костеливата си ръка да сграбчи лоста на управлението“ и двете групи да се сблъскат. Това е още по-голяма опасност от зенитките, които в никакъв случай не могат да бъдат пренебрегвани. Част от тях са разположени по планинските склонове отдясно и отляво на пътищата, преминаващи през проходите. Противникът вече е разбрал, че е относително неефективно да оставя зенитките в състава на конвоя, особено когато ние атакуваме целта отдолу, иззад група скали.

Засега изтребителите са малко. Нима руснаците толкова дълго време протакат пребазирането си на румънски летища? Съмнявам се, защото те вече нямат проблеми със снабдяването и летищата в Бузъу, Романе, Тукучи, Бъкъу и Силистра са прекрасно разположени и напълно достатъчни за битката. Очевидно е, че ивановците не си падат да летят в планините. Те особено се страхуват от полети на малка височина заради възможността неочаквано да попаднат в безизходица, когато курсът е затворен от рязко издигащите се планини. Имах точно същото чувство преди две години, когато летяхме над хребетите и долините в планините на Кавказ.

По това време получавам заповед да поема командването на ескадрата и да сдам моята Трета група. Мой приемник е оберлейтенант Лау, той служи отлично в ескадрата още в Гърция. След първата фаза на руската кампания бе изпратен на щабна работа и сега отново се е върнал на фронта. Що се отнася до моите собствени полети, тази промяна изобщо не ме засяга. За полетите разполагам с всички видове самолети, които са на въоръжение в ескадрата, и мога да летя с едно или друго подразделение по всяко време.

Веднъж в началото на септември излитам рано сутринта с моята Трета ескадрила, Втора ни съпровожда като ескорт, самият аз, заедно с ескадрилата противотанкови самолети, се занимавам с лов на танкове в района на Ойтоцкия проход. Ситуацията там не изглежда особено приятно. Заради това решавам веднага след завръщането да излетя с FW-190. В същото време самолетите на останалите пилоти преминават през обслужване преди следващия полет. Лейтенант Хофмайстер е готов за излитане и ще ме придружава като разузнавач.

Връщаме се в Ойтоц, извършваме няколко атаки от малка височина и разузнаваме ситуацията по всички карпатски проходи и височини, чрез което получаваме представа за общата картина в нашия сектор. Връщам се буквално без капка бензин и без никакъв патрон на нашето летище, когато виждам четиридесетина сребристи самолета, които летят на същата височина като моята. Минаваме много близо един до друг. Вече не можем да се скрием. Това са американски мустанги.

Казвам на Хофмайстер: „Кацай веднага!“ Спускам шасито, задкрилките и слизам надолу, преди мустангите да могат да се развърнат и да атакуват. Плъзгането по земята много ме изнервя, защото това е моментът, когато самолетът ти е напълно беззащитен и не можеш да направиш нищо друго, освен да чакаш търпеливо, докато не спре. Все още се поклащам върху земята, когато се оглеждам и забелязвам как мустангите започват атака и един от тях се насочва право към моя самолет. Светкавично отхвърлям назад фанара — все още се движа със скорост поне 50 километра в час, излизам на крилото и се хвърлям върху земята няколко секунди преди да залаят оръдията на мустанга. Самолетът ми, който сам се е довлякъл вече доста надалеч, пламва веднага след първата атака. Доволен съм, че съм успял да се измъкна от него навреме. На летището нямаме зенитки, защото никой не е очаквал и не е бил подготвен за нашето неочаквано отстъпление към унгарските аеродруми. Враговете ни, които разполагат с неограничени ресурси, могат да разположат своите зенитки на всеки ъгъл, но за съжаление ние не можем да си го позволим. Мустангите са се пръснали над цялото летище и спокойно се занимават с тренировъчна стрелба по мишени, почти като в мирно време. Ескадрилата, която би трябвало да бъде заредена с гориво и снабдена с боеприпаси, все още е на земята. Няколко от транспортните самолети, които ни доставяха боеприпаси, гориво и бомби, стоят на открито. Годните да летят самолети са в импровизирани хангари в гората и е трудно да бъдат улучени. Но самолетите, които се ремонтират, и транспортните с бомби и гориво хвръкват във въздуха, оръдията на четиридесетте мустанга гърмят без отдих, превръщайки всичко, което са забелязали пилотите, в пламъци и отломки.

Завладян съм от безсилна ярост, налага ми се да гледам всичко това, без да имам възможност да си го върна. По цялото летище горят самолети, над тях се издигат облаци черен дим. В тази бъркотия човек може да помисли, че е дошъл краят на света. Колкото и абсурдно да звучи, аз се опитвам да поспя малко. Когато се събудя, вече всичко трябва да е свършило. Ако онзи, който кръжи над мен, успее да ме улучи, ще ми е по-лесно да го възприема заспал.

След като пилотът на мустанга подпали самолета ми при първата си атака, би трябвало да ме е забелязал легнал в полето. Възможно е наистина да е видял как скочих от крилото на самолета, във всеки случай се връща отново и отново и се опитва да ме улучи с оръдията и картечниците си. Явно не ме вижда добре през прицела си, вероятно не му се вярва, че все още не ме е улучил, затова, захождайки един-два пъти, с рев се носи над мен, снижава се до височина няколко метра и ме разглежда. Лежа по корем, без да мърдам, само малко извивам глава, за да го погледна през полупритворените си клепачи. Всеки път, когато ме приближава отпред, върху мен се сипят песъчинки от попаденията на куршумите. Дали ще ме улучи следващия път? Не мога да побягна, те стрелят по всичко, което мърда. Това продължава почти безкрайно. Накрая аз съм почти сигурен, че вече е свършил боеприпасите си, той прелита над мен още веднъж и се отдалечава.

Колегите му също са изразходвали боеприпасите си, при това, трябва да призная, доста разумно. Те се построяват над летището и отлитат. Летището ни представлява ужасяващо зрелище, особено на пръв поглед. Най-напред търся лейтенант Хофмайстер. Самолетът му лежи на края на пистата, очевидно не е успял да се приземи бързо и е бил улучен по време на кацането. Ранен е: единият му крак ще се наложи да бъде ампутиран. На летището горят и се взривяват самолети, за щастие между тях са само няколко боеспособни машини, които са били добре маскирани и затова не представляваха чак толкова удобна цел. Когато посещавам всяко от подразделенията в гората, ми казват, че по време на атаката наземният персонал, както му е било заповядано, е водил непрекъснат огън от стрелково оръжие. Четири мустанга са свалени. Като се има предвид, че нямахме зенитки, това е особено похвално. Значи мустангите не са успели да извършат наистина безопасна тренировъчна стрелба по мишени. След няколко дни пристигат зенитните и вече е малко вероятно, че подобни успешни рейдове ще се повторят отново.

* * *

В нашия сектор често се срещат германски самолети, пилотирани от румънци, с които самите ние сме ги снабдили. Сега имат румънски опознавателни знаци и летят на страната на руснаците. Румънската операционна база не е много далеч от нашата. Затова ние извършваме две атаки на малка височина над летищата им в района на Карлсбург, Кронщат и Херманщат^[16]. Злите езици предполагат, че ние се опитваме да се държим като мустангите, те го правеха точно по същия начин. Унищожаваме повече от 150 самолета върху земята, някои от тях във въздуха, това са предимно тренировъчни и свързочни самолети, но и в този случай ги използват румънските ВВС. Успехът на тези атаки в много голяма степен зависи от силите на вражеската отбрана.

* * *

Бойните действия в Румъния завършиха. Съветското наводнение удави цялата страна и сега те се опитват да намерят подстъпи към Унгария. Руските колани една след друга се придвижват по прохода Ротер Турм в посока Херманщат. Полетите срещу тях са особено трудни, защото армията им е защитена много добре против въздушни нападения. По време на един от тези полети над северните склонове на превала 40-мм снаряд разбива фанара ми, за щастие нито една от осколките не ме наранява.

Същата вечер моят офицер по разузнаването ми казва, че почти всеки ден слуша по радиото пропагандни предавания на немски — всякакви истории за зверствата на германските войници и подстрекателства да се води партизанска война срещу тях. Предаванията винаги започват с изречението „Говори Кронщат“. След като го обмисляме с групата, определяме за утре първата ни атака срещу тази радиостанция — ще успеем да се разправим с тези провокатори. На разсъмване излитаме по посока на Кронщат, старо селище на трансилванските саксонци. Право пред нас в утринната мъгла се показва градчето. Не ни се налага да прелитаме над него, предавателната станция с двете си високи мачти е на главния път на седем километра североизточно. Между гигантските мачти има малка сграда — нервният център на целия предавател. Прелитам наблизо и вече се готвя да пикирам, когато забелязвам автомобил, който излиза от вътрешното дворче на станцията. Ако бях сигурен, че именно пътниците в нея са подстрекавали партизаните да ни ударят в гръб, бих могъл без никакъв проблем да ги ударя по време на атаката. Автомобилът изчезва в гората и пътниците в него наблюдават атаката ни срещу радиостанцията отдалеч. По време на атаката трябва да бъдем особено внимателни и да не пикираме прекалено ниско, защото мачтите са свързани помежду си с множество кабели, които лесно можем да закачим. Моята цел е малката сграда в средата, аз натискам бутона, излизам от пикирането и обикалям около мачтите, очаквайки да видя резултата, докато групата ми отново се строи в боен ред. Случайно една от моите малки 10-килограмови бомби е паднала върху самия връх на мачтата, тя се е строшила и се е наклонила под прав ъгъл. От сградата на радиостанцията не е останало нищо, бомбите са свършили работата си. Сега вече дълго време няма да могат да водят оттук своите злобни пропагандни предавания.

* * *

Нарастващият натиск срещу карпатските проходи все по-ясно и по-ясно показва степента на вредите, нанесени върху военната ни мощ от румънското фиаско. Съветите са се придвижили далеч зад Херманщат, те са почти в Торенбург и се опитват да завладеят Клаусенбург. Повечето от войските в този сектор са унгарски, предимно Първа и Втора бронетанкова дивизия. Практически няма вече никакви германски резерви, за да се формира гръбнакът на съпротивата в този важен сектор. Това съветско настъпление подлага на опасност германските войски, задържащи Карпатите далеч на север. Налага им се да изоставят позициите си в проходите, предизвиквайки сериозни последствия, защото Карпатите, които представляват естествена крепост, всъщност са ключът към унгарските равнини, които ще бъдат много трудно задържани от нашите намалели сили. През последните няколко седмици на Съветите им беше твърде лесно да си вършат работата, защото настъпваха през „съюзническа“ Румъния, в която бе невъзможно да се организира сериозна германска съпротива. Нашият девиз е: „Далеч от Румъния, следващата ни спирка са Карпатите.“ Но Румъния има разтеглена граница и това означава, че нашият слабо защитен фронт ще бъде удължен още повече.

За няколко дни се връщаме на нашето старо летище на запад от Сехсих-Реген, откъдето почти всекидневно извършваме полети в района на Торенбург. За пръв път от кой знае вече колко време в бой влизат „Железните Густавовци“. При всеки полет ние оставаме в района на целта толкова дълго, колкото ни позволява запасът от гориво, като винаги се надяваме на сблъсък с противника. Трета група се занимава с бомбардировките. Тя е ескортирана от втора, щабната ескадрила и от самия мен с FW-190. През този период успяваме да свалим голям брой руски щурмовици и изтребители. Ловът е особено успешен за командира на Втора група оберлейтенант Кенел, награден с „Дъбови листа“. Не е работа на пикировачите да свалят вражески самолети, но по време на сегашната криза ми се струва, че за нашите бойни другари на земята е много важно, когато успешно надвиваме вражеската авиация. Затова нашите противотанкови снайпери също влизат в бой с противниковите самолети и постигат великолепни резултати. Тези операции показват на нас, старите пилоти на Ju-87, че е по-добре да си хрътка, отколкото заек. Още повече че ние продължаваме да сме предани на нашите стари машини.

* * *

През септември 1944 година битката за равнините на Унгария се превръща в реалност. В този момент до мен достига новината, че съм произведен в подполковник. Щабната ескадрила и наземният персонал за известно време се настаняват в Таснада, на юг от Токай. Първа и Втора група, както и самият аз се намираме на югоизток от Таснада, Трета група се премества в района на Мишколц, където на полетите пречи лошата писта, както и цялата околна местност, включително пътищата, водещи към летището, които дъждовете са превърнали в блата.

Оставаме тук за малко, само колкото да помогнем на нашите войски в боевете, които се водят в района на Гросвадейн^[17] — Сегед — Дебрецен. Руските орди се придвижват на изток почти изключително само нощем. През деня остават на място, замаскирани добре в горите край пътищата, в царевичните ниви или в селата. Бомбардировките и атаките от въздуха стават вече по-маловажни от разузнаването, тъй като е необходимо целта да бъде разпозната, преди да стане възможно да й бъде нанесена сериозна вреда. Германският фронт вече не е единно цяло, това са предимно изолирани бойни групи, спешно създавани чрез сливане на подразделения, които или са се промъкнали с бой от Румъния, или предварително са били разквартирувани в Унгария. Тези подразделения са пъстра смесица от различни родове войски. В ключовите пунктове се намират ударните войски: пехотните полкове със сериозни традиции, частите от СС, все наши стари познати и приятели, с които сме делили всички трудности на тежките години в Русия. Те обичат и ценят нашите щуки и ние изпитваме същите чувства към тях. Когато знаем, че една от тези части заема позиция точно под нас, можем да сме сигурни, че няма да има никакви неприятни сюрпризи. Познаваме лично повече от офицерите радионасочвачи, или поне знаем гласовете им. Те ни посочват всяко огнище на съпротива, колкото и малко да е то, и след това ние го атакуваме с всичко, с което разполагаме. Наземните войски също атакуват с мълниеносна бързина и помитат всичко от лицето на земята. Но численото превъзходство на врага е толкова превъзхождащо, че и най-големите местни успехи са само капка в морето. Руснаците се придвижват отляво и отдясно от тези схватки, а ние нямаме достатъчно войници, за да ги удържим, след което следва нов пробив, чийто резултат принуждава дори онези войски, които поддържат здрава отбрана, да отстъпват, преди пътищата им за оттегляне да бъдат напълно пресечени.

Това се случва непрекъснато, докато ние отново не се озоваваме зад Тиса, която би трябвало да бъде задържана като новата отбранителна линия. Реката е тясна и при условията на съвременната война не представлява особено препятствие. В Сегед руснаците много скоро завладяват силен плацдарм, който ние не можем да унищожим, и от него противникът нанася стремителен удар на северозапад по посока на Кечкемет. Ескадрата ми е изтеглена назад, ние оставаме във Фармос, на запад от Солнок, на железопътната линия Солнок — Будапеща. Летището ни често е посещавано от четиримоторни американски бомбардировачи, които дотогава са концентрирали вниманието си върху железопътните мостове в Солнок.

Тук не се оплакваме от дажбите, тъй като Ниерман е получил позволение за лов, а околностите гъмжат от зайци. Всеки ден той се завръща с по един голям чувал. На Фридолин вече му прилошава само от вида на заешко. Понякога въздухът рязко застудява, наближава зимата. Докато вечер се разхождам в околностите на Фармос, аз се поддавам на очарованието на долините дотолкова, колкото не съм мислил, че е възможно за планинар като мен.

Летим предимно в околностите на Тиса, от едната и от другата й страна, тъй като на западния бряг Съветите са успели вече да създадат плацдарми. Нашите цели, както и преди, са съсредоточаванията на техника по бреговете на реката и пътищата, водещи към плацдармите, като допълнение към постоянно възстановяваните мостове и переправи, които са организирани по много примитивни методи. Салове, стари платноходни съдове, риболовни лодки и екскурзионни катери — всичко това плава по тясната Тиса. Ивановците не си губят времето, докато събират тази флотилия. Най-оживените переправи се намират между Сегед и Солнок, по-късно се появяват и на север. Създаването на множеството плацдарми винаги е предупреждение, че Съветите трупат резерви, необходими за ново настъпление. В района на Солнок — Мезотур — Кисуалас — Туркеве се извършва наше успешно настъпление, чиято цел е да се попречи на тяхната подготовка. Ние непрекъснато летим, за да поддържаме нашите атаки. Новото руско настъпление към Тиса се отлага и това разкъсване на комуникациите отслабва, поне в северния сектор, но се оказва, че руснаците успяват да продължават разширяването на големия плацдарм при Сегед и го обединяват с по-малките плацдарми на север.

* * *

В края на октомври започва настъпление по целия този сектор, отначало с удар на северозапад и север по посока на Кечкемет. Неговата цел е ясна: да предизвика колапс на нашата отбранителна линия по Тиса и те да се устремят напред по равнините към Будапеща и Дунав. Ивановците са много активни във въздуха. Оказва се, че са заели редица летища в околностите на Дебрецен и отново влизаме в бой с противник, който ни превъзхожда числено. Ние сме отслабени след загубата на множество самолети, свалени от зенитките, както и поради не навреме пристигащите припаси и нови попълнения, към които има множество упреци. Съветите няма защо да си приписват заслугата за нашето затруднено положение, те могат само да благодарят на западните си съюзници, които сериозно са нарушили нашите комуникации по време на атаките на четиримоторните бомбардировачи срещу градовете и железопътните гари. Останалото довършва патрулирането над железопътните линии и пътища от американските изтребители-бомбардировачи. Поради липса на хора и техника не ни достигат средства за защита на нашите транспортни магистрали.

С малкото останали в строя самолети на моята ескадра, включително и противотанковите, аз често летя по бойни задачи на югоизток от Кечкемет. Числеността на боеспособните самолети дотолкова е спаднала поради причините, които вече споменах, че ми се случва да летя сам, съпроводен от четири FW-190, за да атакувам вражеските танкове в този район. Когато се приближавам към целта, не мога да повярвам на очите си: на голямо разстояние северно от Кечкемет по пътя се движат танкове — това са руснаците. Над тях като грозд виси плътен чадър от съветски изтребители, които прикриват тази ударна група. Един от придружаващите ме офицери знае руски и веднага ми превежда всичко, което успява да разбере. Съветите отново използват нашите честоти, за да разговарят помежду си. Те си крещят и създават такъв невъобразим шум, че ще бъде цяло чудо, ако някой от тях може да разбере какво точно му казват. Преводачът ми във FW-190 схваща приблизително следното:

— Викам всички червени соколи — единична щука с две дълги ивици отстрани има намерение да атакува нашите танкове — сигурни сме, че това е същият нахален нацист, който изтребва нашите танкове — заедно с него са няколко фокера. Да се атакува тази щука, а не фокерите — той непременно трябва да бъде свален!

По време на цялата тази суматоха аз вече отдавна съм се спуснал към земята и съм атакувал. Един танк гори. Два FW-190 се вият над мен, опитвайки се да отвлекат вниманието на няколко Ла-5. Други двама са залепнали за мен, маневрират заедно с моята птица, нямат никакво намерение да ме оставят сам, което обаче непременно ще се наложи, ако влязат във въздушен бой с ивановците. Двайсет или трийсет Ла-5 и Як-9 вече ни обръщат внимание, явно наземният диспечер, който направлява действията на изтребителите, е някъде съвсем близо до танковете, защото реве като недоклан:

— Напред, напред, свалете тая гадина! Не виждате ли, че вече един от танковете гори?

За мен това представлява най-очевидното потвърждение на победата. Всеки път, когато един от тях атакува, аз правя рязък завой в същия момент, когато той се насочва към мен; неговата скорост не му позволява да следва маневрите ми и това нарушава прицела му. Затова аз се развръщам и захождам отзад, въпреки че той е твърде далеч от мен. Жал ми е да похабявам противотанковите си снаряди, стрелям по него с 37-милиметровите си оръдия, които, разбира се, също би било по-добре да използвам срещу танковете. Но дори ако сега не улуча, момчето, за което бяха предназначени моите снаряди, понеже не наблюдаваше опашката си, ще получи шок, когато види как огнените кълба ще минат съвсем близо до него. Отново един от ония, по които съм стрелял, вика:

— Огледай се — бъди внимателен — да не би да не виждаш? Нацистът стреля по теб!

Крещи така, като че ли вече е свален. Другият пилот, вероятно командир на тази част, казва:

— Трябва да го атакуваме от различни страни. Сбор над селото, към което се насочвам сега. Ще обсъдим какво трябва да правим.

В същото време аз атакувам друг танк. Досега те не се опитват да се крият, сигурни, че техните изтребители ги защитават безотказно. Още един танк избухва. Червените соколи кръжат над селото и крещят ужасно, те всички имат мнение как по-лесно да свалят моя Ju-87. Авионасочвачът от земята е побеснял, той ги заплашва, пита ги дали виждат, че вече горят четири танка. Те отново се завръщат и наистина атакуват от различни посоки; аз съм радостен, че улучвайки петия танк, съм изразходвал и последния си снаряд, защото ако тази игра беше продължила, трудно можех да се надявам на щастлив край. През цялото време по мен се стича пот, въпреки че времето е много студено; вълнението ме стопля много повече от всякакво кожено яке. Същото се отнася и за моя ескорт. Лейтенантите Бирман и Кинадер се страхуват по-малко за себе си, отколкото, че няма да се справят със задължението да ме защитават. Освен това е още по-вероятно, че ивановците могат да кажат същото и за себе си, след като не са успели да свалят щуката с ивиците, както им бе заповядано; в крайна сметка те биха могли да се заемат с фокерите. Насочваме се към къщи. Известно време ивановците ни следват, след това завиват обратно. Още известно време чуваме укорите на наземния офицер-насочвач и гласовете на Червените соколи, които се извиняват.

Понякога по пътя на руското настъпление няма нищо, освен отделни части, спешно насочени към района на пробива. Често те се състоят от зенитчици, обслужващ персонал на летищата и тилови армейски служби. Ние изпитваме недостиг на хора и техника, все старата история отново и отново. Индивидуалната храброст на отделните действия би могла да отложи, но не и да спре напълно настъплението на колосалната маса от хора и вражеска техника. Малкото ударни части, с които разполагаме, няма как да успеят навсякъде в едно и също време. Въпреки всичко нашите другари на земята водят боевете с непостижима храброст. Фронтът по Тиса повече не може да бъде удържан, следващата отбранителна линия ще се наложи да бъде Дунав. Разтревожен съм от съветския удар по крайния юг през Фюнфкирхен^[18] по посока на Капошвар — ако той се окаже успешен, тази нова позиция пак ще се озове в опасност. Минава съвсем малко време и моите опасения се потвърждават.