Ханс-Улрих Рудел
Пилот на Stuka (14)

13.
Отстъпление към Днестър

През март 1944 година нашият южен фланг се отбранява яростно срещу усилията на руските войски да постигнат решителен пробив в това направление, така че да ликвидират целия германски фронт на юг. Моята група щуки оперира от летището в Раховка, 200 км северно от Одеса, поддържайки нашите армейски части. Ние сме във въздуха от разсъмване до свечеряване. Правим всичко, което зависи от нас, за да помогнем на нашите другари на земята, като унищожаваме танкове, атакуваме артилерията и „катюшите“. Усилията ни завършват с успех и помагаме за предотвратяване на решаващия пробив на фронта. Нещо повече, в резултат на тези победоносни действия армията е способна след няколко седмици да отстъпи в пълен ред на новите си позиции далеч на запад.

Веднъж по време на тази битка ние се отправяме на разузнаване на северозапад, по продължение на Днестър. Тук реката прави завой. Румънските войски ни съобщават за големи колони от червени моторизирани и бронетанкови сили в околностите на Ямпол. Тези доклади изглеждат просто невероятни, защото ако се окажат истина, това ще означава, че Съветите са се промъкнали на север в същото време, когато са започнали настъпление на юг и са навлезли почти на 200 км в Бесарабия. Летя на разузнаване заедно с още един самолет. За съжаление тези страхове се потвърждават. В района на Ямпол се натрупват силни съветски групировки от всички родове войски, нещо повече, там се строи голям мост.

Можем да не се учудваме защо тази операция през цялото време е останала незабелязана. За нас в това няма нищо странно, доста често се бяхме сблъсквали с подобни неща по време на кампанията в Русия. Нашият Източен фронт е силно разтеглен, много често в разкъсванията между ключовите пунктове се намират само патрулите. Веднага щом тази верига от аванпостове бъде разкъсана, врагът започва настъпление в незащитената зона. Далеч зад линията на фронта той може да срещне единствено взвод от велосипедисти или обоз. Огромните простори на тази страна са най-ценният съюзник на руснаците. Притежавайки неизтощими човешки ресурси, врагът лесно би могъл да прониква в такъв слабо защитен вакуум.

Въпреки че ситуацията в Ямпол става заплашителна, ние не я смятаме за напълно безнадеждна, защото този сектор, който представлява врата към тяхната страна, е поверен на румънците. Затова по време на инструктажа преди разузнавателния полет ми беше казано, че на Днестър се намират румънски прикриващи дивизии и затова трябва да бъда внимателен при всяка атака. От въздуха е трудно да бъдат различени румънците и руснаците единствено по цвета на тяхната униформа.

Стратегическата цел на съветското настъпление е ясна: обкръжаването на нашите сили на юг и едновременен удар през Яш по направление към нефтените находища в Плоещ. Тъй като присъствието на моята група всекидневно е необходимо в района на Николаев, в началото не можем да извършваме повече от един или два полета в този сектор. За нашите операции използваме челното летище в Котовск, на юг от Балта. Затова тази мисия ни отвежда доста на запад. Нашата главна цел са концентрацията на войските в околностите на Ямпол и мостът, който се строи там. След всяка атака Съветите незабавно заменят повредените понтони и още по-бързо дострояват моста. Те се опитват да провалят нашите атаки със силен зенитен огън и изтребители, но ние нито веднъж не им позволяваме да ни отблъснат, преди да сме завършили мисията си.

Нашият успех е потвърден от прехванатите руски радиопредавания. Те се състоят предимно от оплаквания от техните собствени изтребители, червените соколи, обвинения в страхливост и изброяване на загубите в хора, военно снаряжение и строителни материали. Ние често можем да слушаме разговорите по руския радиотелефон между наземните войски и червените соколи. В моята група служи един офицер, който знае руски. Той настройва приемника на тяхната вълна и ни прави синхронен превод. Руснаците често реват дивашки по телефона, за да попречат на нашите разговори.

Те използват практически същата честота, която и ние. По време на полетите Съветите често се опитват да ни посочват лъжливи цели. Разбира се, новите цели се намират в дълбочината на германските позиции. Корекцията се прави на бърз немски език, но ние бързо разгадаваме тази хитрост и веднага след получаването на такива фалшиви поправки аз се снижавам толкова, че да се убедя, че предполагаемата цел действително е вражеска. Често чуваме предупредителни викове: „Прекрати атаката! В района на целта има наши войски.“ Дори не си струва да се обзалагам, че това го казва руснак. Последните му думи обикновено заглъхват в грохота на бомбите. Ние се смеем, когато чуваме как наземният им контрол след това проклина руските изтребители: „Червени соколи, ние ще съобщим на вашия комисар за проявената от вас страхливост. Атакувайте тези нацистки гадове! Отново имаме големи загуби!“

Ние отдавна познаваме ниския боен дух на червените изтребители, едва няколко от ударните им авиополкове са изключение от това правило. Тези доклади за загубите са ценно потвърждение на успехите ни.

* * *

Няколко дни преди 20 март 1944 година ние прекратяваме полетите заради отвратителното време със силни дъждове. За такова време ние, пилотите, казваме: „Дори врабците предпочитат да ходят пеша.“ Невъзможно е да се лети. Докато трае това време, Съветите биха могли да продължат настъплението си и да форсират Днепър без никакви пречки. Против тази заплаха е невъзможно да се организира отбрана, от района на Николаев не може да се отдели нито една рота, други резерви няма. Във всеки случай бихме могли да предположим, че нашите румънски съюзници от чувство за самосъхранение ще защитават страната си с фанатична ярост и с това ще компенсират нашата числена слабост.

На 20 март след седем полета в района на Николаев и Балта аз излитам с групата си за осми път, това е нашата първа мисия през последните пет дни срещу ямполския мост. Небето е яркосиньо и почти със сигурност би могло да се предположи, че след такова дълго прекъсване отбраната ще бъде съществено усилена със зенитни средства и защита от изтребители. Тъй като летището и самото село Раховка са потънали в кал, нашата изтребителна ескадра се е пребазирала в Одеса, където летището има бетонна писта. Нашите щуки, снабдени с широки гуми, са способни значително по-добре да се справят с калта и потъват в нея по-малко от изтребителите. По телефона ние се уговаряме за рандеву в определено време на 45 километра от целта, на височина 5000 метра, точно над забележим завой на Днестър.

Но явно в Одеса възникват някакви проблеми. В точката на срещата ескорта го няма. Целта е определена ясно, затова съвсем естествено ние решаваме да продължим полета. В групата ми има няколко нови екипажа. Качеството на тяхната подготовка не е толкова високо, колкото по-рано. Истински добрите летци вече отдавна са на фронта, горивото за тренировъчни полети е строго разпределено на лимит литри за всеки отделен човек. Твърдо вярвам, че ако самият аз бях ограничен с такова малко количество, едва ли щях да мога да летя по-добре от тези млади пилоти.

Все още се намираме на 30 километра от нашата цел, когато аз предупреждавам: „Вражески изтребители.“ Към нас се приближават повече от двадесет съветски Ла-5. Товарът от бомби затруднява нашето маневриране. Летя в отбранителни кръгове, за да мога във всеки момент да вляза откъм опашките на изтребителите, защото те имат намерение да свалят моя самолет, който е последен. Въпреки въздушния бой постепенно се приближавам към целта. Отделни руснаци, които се опитват да ме свалят, захождайки отпред, аз разочаровам с мобилната си тактика, след което в последния момент пикирам право през средата на групата им и започвам да се издигам. Ако младите екипажи могат да издържат до края на днешния ден, ще научат доста неща.

— Приготви се за атака — сгъсти строя — в атака!

И пикирам към моста. По време на пикирането виждам избухванията от зенитните оръдия, защитаващи моста. Снарядите с писък се носят покрай самолета ми. Хенчел казва, че небето е покрито с „фъндъци вълна“ — така нарича избухванията на зенитните снаряди. Строят ни губи своята монолитност и се разпада, това ни прави по-уязвими за атаките на изтребителите. Предупреждавам онези, които се мъкнат най-отзад:

— По-бързо ни настигайте, ние се боим не по-малко от вас.

От езика ми не се откъсва нито една ругатня. Започвам вираж и от височина 300 метра виждам как бомбата ми се взривява близо до моста. Това означава, че духа вятър.

— Вятър отляво, поправка наляво.

Пряко попадение на бомба от нашия трети поред самолет унищожава моста. Кръжейки наоколо, откривам позициите на зенитните батареи и давам заповед да бъдат атакувани.

— Днес ще си го получат — изказва мнението си Хенчел.

За нещастие два от новите екипажи са изостанали малко по време на пикирането. Лаговете ги отрязват. Единият от тези самолети е нарешетен от куршумите и минава покрай мен по посока на територията, заета от противника. Опитвам се да го настигна, но не мога заради него да изоставя на произвола на съдбата цялата група. Крещя му по радиотелефона, ругая го, но нищо не помага. Той се отдалечава, снижавайки се, към руския бряг на Днестър. След него се влачи тънка ивица дим. Без съмнение той би могъл да се задържи във въздуха още няколко минути, както останалите, и щеше да долети до нашите окопи.

— Не му издържаха нервите на тоя идиот — коментира Фикел по радиотелефона. В този момент аз вече не мога да се занимавам с улучения самолет, тъй като съм длъжен да се опитам да удържа заедно нашата нарушена формация и маневрирам в западна посока, използвайки отбранителни кръгове. След петнадесет минути червените изтребители се оттеглят и ние в обикновения си строй се отправяме към нашата база. Заповядвам на командира на Седма ескадрила да води групата към къщи. Заедно с лейтенант Фишер, който командва втория щабен самолет, аз завивам и се връщам обратно на малка височина над самия Днестър. Тук реката тече между високи и стръмни брегове. Напред по посока на моста виждам руски изтребители, които патрулират на височина от един до три километра. Но тук, в речната долина, е трудно да бъда забелязан и освен това никой не очаква моето завръщане.

Веднага щом се издигам над храсталака, с който са обрасли бреговете, вдясно на три-четири километра забелязвам нашия самолет. Той е извършил принудително кацане в полето. Екипажът стои редом с машината и когато прелитам над тях на малка височина, започват яростно да жестикулират. „Само ако бяхте ми обърнали внимание малко по-рано, щяхме да избегнем тая деликатна операция“ — мърморя си аз под нос и завивам, за да определя дали това поле изобщо става за кацане. Да, може да се кацне. Аз се окуражавам: „В такъв случай всичко е наред… продължавай. Това ще бъде седмият екипаж, който измъквам изпод носа на руснаците.“ Давам команда на Фишер да остане във въздуха и да привлече вниманието на изтребителите, ако решат да ни нападнат. След бомбардировката на моста вече знам накъде духа вятърът. Да спусна задкрилките, да отнема газта, ще се приземя за нула време. Но какво става? Аз пропускам, отново трябва да дам газ и да заходя още веднъж. Преди никога не ми се е случвало нещо подобно. Или това е лошо предзнаменование? Ти си много близко до целта, която току-що си атакувал, далеч от линията на фронта. Страхливост? Още веднъж да отнема газта, да спусна задкрилките — приземявам се… и веднага забелязвам, че почвата е много мека, дори няма нужда да ползвам спирачките. Самолетът ми спира точно пред моите двама колеги. Това е екипаж от новобранци, унтерофицер и ефрейтор. Хенчел вдига фанара и аз им показвам със знаци да влизат бързо вътре. Двигателят реве, те се катерят в кабината при Хенчел. Над главите ни кръжат червените соколи, те все още не са ни забелязали.

— Хенчел, готови ли сме?

— Да.

Давам газ, натискам лявата спирачка — имам намерение да рулирам така, че да излетя в същата посока, от която дойдох. Но дясното ми колело е затънало в пръстта. Колкото повече давам газ, толкова повече колелото ми потъва. Моят самолет отказва да се откъсне от мястото си може би защото между обтекателя и колелото се е натъпкала много кал.

— Хенчел, излез и свали обтекателя, може би така ще успеем да излетим.

Закрепването се е счупило, обтекателят остава на мястото си, но дори и без него не бихме могли да излетим, затънали сме в калта. Дърпам лоста към себе си, отпускам го и давам реверс. Ни най-малък намек, че това ще помогне.

Може би ще успеем да парашутираме, но това също не помага. Над нас прелита Фишер и пита по радиотелефона:

— Да кацам ли?

След секунда размисъл си давам сметка, че ако се приземи, също няма да може да излети, и отговарям:

— Не, не кацай. Трябва да се прибереш вкъщи.

Оглеждам се. Към нас на тълпа бягат ивановците. Те са вече на триста метра. Вън от кабината! „След мен“ — крещя аз и ето, ние вече тичаме на юг толкова бързо, колкото можем. Когато кацахме, забелязах, че сме приблизително на около пет километра от Днестър. Ще се наложи да преодолеем реката на всяка цена, или ще станем лесна плячка за преследващите ни червени. Не е толкова лесно да се бяга. Аз съм с високи унти и подплатено с кожа яке. Най-добре е да не обръщам внимание на потта! Не трябва да пришпорвам никого, ние нямаме намерение да се озовем в лагер за военнопленници, за пилотите на пикиращи бомбардировачи това е равносилно на сигурна смърт.

Тичаме така вече половин час. Да ни беше видял някой отстрани! Ивановците изостанаха от нас с цял километър. Неочаквано се озоваваме на края на почти отвесна урва, която стига до водата. Тичаме насам-натам, търсим пътечка, за да слезем долу, но това е невъзможно! Ивановците почти ни настъпват по петите. След това съвсем неочаквано един детски спомен ми дава идея. Когато бях момче, се спускахме от върха на дърво, плъзгайки се по клоните, и стигахме живи и здрави до земята. Върху каменистия склон растат в изобилие големи бодливи храсти. Един след друг ние се плъзгаме надолу и се приземяваме до самата вода. Ръцете и краката ни са изподрани, а дрехите ни са на парцали. Хенчел е изплашен. Той крещи:

— Гмуркаме се! По-добре да се удавим, отколкото да ни пленят руснаците.

Прибягвам до помощта на здравия разум. Задъхваме се от тичането. Кратък отдих, след което сваляме от себе си горните дрехи. Тежко дишайки, ивановците в същото време стигат до ръба на сипея. Не е толкова лесно да ни забележат. Те тичат напред-назад и изобщо не могат да схванат къде сме се дянали. Сигурен съм, не мислят, че сме скочили от склона. Днестър бушува, снегът се топи и в него плуват парчета лед. Реката тук е широка някъде около половин километър, температурата на въздуха е три-четири градуса по-висока от точката на замръзване. Останалите вече са във водата, аз се избавям от унтите и коженото яке. Влизам след тях само по риза и панталони, под ризата е картата ми, в джоба на панталона — ордените и компасът. Когато се докосвам до водата, си казвам: „За нищо на света“, след това се сещам за алтернативата и ето че вече плувам.

Минават няколко мига и студът ме парализира. Гълтам въздуха и вече не чувствам, че плувам. Концентрирай се, мисли за плуването и пази ритъма. Далечният бряг почти незабележимо се приближава. Останалите плуват отпред. Мисля за Хенчел. Той взе своя изпит по плуване заедно с мен, когато бяхме в резервната част в Грац, но ако днес вложи всичко от себе си, в тези значително по-трудни условия ще успее да повтори рекордното време или поне ще се доближи много до него. По средата на реката аз се оказвам редом с него, няколко метра по-назад е стрелецът от другия самолет, сержантът пердаши далеч напред, явно е отличен плувец. Постепенно ставаме невъзприемчиви към усещанията си, спасява ни инстинктът за самосъхранение, ще се огънем ли, или ще се пречупим? Учуден съм от издръжливостта на останалите, тъй като аз като бивш спортист съм свикнал със свръхнапрежението. Мозъкът ми се потапя в спомените. Когато се занимавах с десетобой, винаги завършвах с бягане на километър и половина, след като се бях опитал да покажа всичко, на което съм способен, в деветте останали дисциплини. Този път тежките тренировки ми се отблагодаряват стократно.

Унтерофицерът излиза от водата и пада на брега. Малко по-късно стигаме до брега и ние с ефрейтора. На Хенчел му остава да преплува още около сто и петдесет метра. Другите двама лежат неподвижно, премръзнали до кости, стрелецът мърмори нещо, като че ли е трескав. Бедничкият! Седя на брега и виждам как Хенчел се опитва да се добере до брега. Още 80 метра. Неочаквано вдига ръце и вика: „Не мога повече, не мога!“, и потъва във водата. Той тутакси изплува, но след това отново потъва и повече не се появява. Аз отново скачам във водата, изразходвайки последните десет процента енергия, които, както се надявам, съм успял да опазя. Стигам до мястото, където Хенчел потъна. Не мога да се гмурна, защото за това трябва да поема дълбоко въздух, но поради студа нямам достатъчно дъх. След няколко неуспешни опита едва успявам да стигна до брега. Дори и да бях успял да уловя Хенчел, сигурно щях да бъда заедно с него на дъното на Днестър. Той бе много тежък и такова напрежение нямаше да е по силите на никого. И ето че лежа на брега с разтворени ръце… слаб… изтощен… и някъде вътре в мен е дълбоката ми скръб за моя приятел Хенчел. Казваме молитва за упокой на душата на нашия другар.

Картата е съвсем мокра, но аз пазя всичко в главата си. Един дявол знае колко далеч сме навътре в руския тил. Или все още има шансове рано или късно да се натъкнем на румънците? Проверявам оръжието ни. Аз имам револвер калибър 6,35 с шест патрона, унтерофицерът има пистолет 7,65 с цял пълнител, ефрейторът е изгубил своя револвер във водата и в него е само счупеният нож на Хенчел. Тръгваме на юг, стискайки в ръце оръжието си. Леко хълмистата местност ни е позната от полетите. В околностите има няколко селца, на 35 километра южно минава железопътна линия. По нея познавам само две от гарите — Балта и Флорещи. Дори руснаците да са стигнали толкова далеч, можем да се надяваме, че тази линия все още не е заета от противника.

Часът е около 3 следобед, слънцето е високо. Първата ни грижа е да навлезем в малка долина, обградена от хълмове. Вкочанени сме от студ, ефрейторът продължава да бълнува. Трябва да сме благоразумни и да се опитаме да избягваме всякакви населени места. Всеки от нас получава определен сектор за наблюдение.

Умирам от глад. Изведнъж си спомням, че през целия ден не съм ял нищо. Това беше нашият осми полет и между задачите нямаше време за храна. След завръщането от всяка мисия трябва да бъде написан отчет и изпратен в ескадрата, а по телефона вече идват инструкции за следващата операция. В същото време самолетите ни се зареждат, оръжейниците товарят боеприпасите, окачват бомбите и ние отново излитаме. Екипажите могат за малко да отдъхнат и да хапнат нещо, но аз не мога да се надявам на нищо такова.

Предполагам, че вървим вече повече от час, слънцето започва да залязва и дрехите ни постепенно замръзват. Нещо се мярка отпред, или греша? Не, там наистина се мержелее нещо. В посока към нас точно на фона на слънчевото сияние — заради това детайлите не се виждат — се движат три фигури. Те са вече на 300 метра. Разбира се, невъзможно е да не са ни забелязали. Вероятно са били на позиция на върха на някой от хълмовете. Едри момчета, несъмнено румънци. Сега мога да ги разгледам по-добре. Онези, които идват отляво и отдясно, носят пушки през рамо, този в средата е въоръжен с автомат с кръгъл диск. Той е младо момче, другите двама са по на около четиресет, вероятно запасняци. Облечени са в кафяво-зеленикава униформа. Без да правят никакви враждебни жестове, те се приближават до нас. Аз внезапно се сещам, че сега ние сме без никаква униформа и затова те не могат да разберат какви сме. Спешно съветвам ефрейтора да прибере револвера и самият аз крия своя, в случай че румънците се изнервят и започнат да стрелят. Триото спира на метър пред нас и ни разглежда с любопитство. Започвам да обяснявам на нашите съюзници, че ние сме германци, извършили сме принудително кацане и ги моля да ни помогнат с храна и дрехи, като добавям, че бихме искали да се завърнем в частта си колкото е възможно по-бързо.

Повтарям: „Ние сме германски летци, направихме принудително кацане“, но лицата им помрачняват и в същия момент аз виждам три дула, насочени към гърдите ми. Младежът веднага хваща кобура ми и измъква оттам револвера. Стоят с гръб към слънцето. Вече мога да ги разгледам по-добре. Сърп и чук — значи са руснаци. Нито за секунда намерението ми не е да се предаваме в плен, мисля си само за бягство. Шансът ми е едно към сто. Вероятно в Русия за главата ми е определено добро възнаграждение, ако ме заловят жив, наградата би била още по-голяма. За тях няма да е никак практично да ми пръснат мозъка. Аз съм обезоръжен. Бавно обръщам глава, за да видя в коя посока е брегът. Те се досещат за намерението ми и единият крещи: „Стой!“

Обръщам се, навеждам се по-ниско и бягам презглава, хвърляйки се от една на друга страна. Раздават се три изстрела, след тях следва дълъг автоматен откос. Пареща болка в рамото. Младият ме уцелва с автомата, другите двама пропускат. Бягам като заек, на зигзаг се изкачвам по хълма, наоколо свистят куршумите. Ивановците тичат след мен, спирам за малко, огън, бяг, огън, бяг. Само преди минута си мислех, че мога само да влача краката си, така вкочанени от студа, но сега бягам така, както никога през живота си. Кръвта струи по рамото ми и аз се насилвам да разсея тъмнината пред очите ми. Спечелил съм вече 50 метра пред моите преследвачи, куршумите непрекъснато свистят. Моята единствена мисъл е: „Загива само онзи, който се е примирил с поражението.“ Хълмът ми изглежда безкраен. Тичам по посока на слънцето, за да затрудня прицела на ивановците. Фигурата ми почти се разтваря в слънчевия блясък и на тях им е трудно да ме улучат. Самият аз току-що съм научил този урок. Стигам до хребета, но силите ми свършват и с надеждата да ги продължа още малко решавам да се движа по върха, не бих могъл да издържа на ново слизане и изкачване. Затова бягам отстрани по продължение на хребета.

Не мога да повярвам на очите си: от съседния хълм към мен тичат още двайсетина ивановци. Вероятно са видели всичко и имат намерение да обкръжат своята изтощена и ранена плячка. Вярата ми в Господ е разколебана. Защо изобщо трябваше да ми позволява да повярвам във възможния успех на бягството ми? Току-що бях се спасил от напълно безизходна ситуация. И нима Той ще ме предаде в ръцете на враговете ми невъоръжен, лишен от последното оръжие — моята физическа сила? Решимостта ми да се спася с бягство внезапно получава нов импулс. Аз стремително слизам по хълма. Зад мен, на двеста или триста метра, се носят моите първоначални преследвачи, новата група притичва отстрани. От първото трио са останали само двама, за известно време те не могат да ме видят, защото съм върху далечния край на хълма. Единият от тях е изостанал, за да пази моите другари, които в момента на бягството ми са останали на мястото си. Преследвачите вляво от мен поддържат успореден курс, опитват се да ми отрежат пътя. Пред мен е разорано поле, аз се стъписвам и за миг хвърлям поглед към ивановците. Смъртно уморен съм, спъвам се в буца пръст и лежа там, където падам. Не ми остава още много до края. Още веднъж мърморя проклятия: нямам револвер и затова дори не мога да лиша ивановците от триумфа да ме пленят. Очите ми са извърнати към червените. Те вече тичат по същото разорано поле и трябва внимателно да гледат в краката си. Пробягват още петнадесет метра, след това се оглеждат вдясно, където лежа аз. Ето че се изравняват с мен, подминават ме, изминавайки още 250 метра, като се разгръщат във верига. Спират и отново се оглеждат наоколо, без да могат да разберат къде съм се дянал. Лежа върху отчасти замръзналата земя и се опитвам да се зария в нея. Много е твърда. Малките бучки пръст, които успявам да изкъртя, хвърлям напред, като полека си изкопавам „лисича дупка“. Раните ми кървят, нямам с какво да ги превържа, лежа по корем върху ледената земя с напълно мокрите си дрехи, вътре в мен всичко гори при мисълта, че могат всеки момент да ме заловят. Отново шансовете са сто към едно, че ще ме открият и хванат след по-малко от минута. Но нима това е причина да се предавам, въпреки че ситуацията е почти безнадеждна и може да ми помогне само вярата, че почти невъзможното може да стане възможно?

Сега руснаците идват към мен, съкращавайки разстоянието между нас; всеки от тях претърсва своя участък от полето, но не методично. Някои от тях гледат в съвсем друга посока, те не ме тревожат. Но ето че един от тях идва право към мен. Напрежението е ужасно. На двайсет крачки пред мен той спира. Вижда ли ме? Да или не? Несъмнено гледа към мен. Наближава ли? Какво чака? Няколко минути той стои нерешително, това ми изглежда цяла вечност. От време на време върти глава наляво и надясно, в действителност гледа някъде надалеч в полето. Моментално придобивам увереност, но след това отново виждам как опасността назрява право пред мен и моите надежди се разпадат. В същото време силуетите на моите първи преследвачи се появяват върху хребета, но сега, когато толкова много гончии вървят по следите ми, те вече не вземат чак толкова сериозно задачата си.

Неочаквано зад гърба ми и някъде встрани чувам шум от самолети и се оглеждам през рамо. Щуките от моята група заедно със силен изтребителен ескорт и два щорха летят над Днестър. Това означава, че лейтенант Фишер вече е обявил тревога и ме търсят, за да ме измъкнат от суматохата. Там горе те дори не подозират, че търсят в съвсем неправилна посока и след кацането аз съм изминал вече десетина километра и съм се озовал от другата страна на реката. От такова разстояние няма как да привлека вниманието им, не се осмелявам да повдигна дори върха на пръста си. Те правят един след друг кръгове на различна височина. След това се отдалечават на изток и изчезват, и мнозина от тях ще си мислят: „Този път дори той не успя да се измъкне.“ Прибират се вкъщи. Изпращам ги жадно с поглед. Вие поне знаете, че днес ще спите в укритието и ще останете живи, докато аз въобще не мога да бъда сигурен. Колко още минути живот са ми дарени? Слънцето бавно залязва. Защо все още не са ме открили?

По склона на хълма се движи колона от ивановци в походна индианска нишка, съвсем като индианците — с коне и кучета. Отново се усъмнявам в Божията справедливост, тъй като трябва още съвсем малко време, за да се стъмни и тъмнината да ме защити. Чувствам как земята се тресе от крачките им. Нервите ми са напрегнати до предела. Крадешком поглеждам назад. Хората и животните минават на сто метра от мен. Защо кучетата не ме усетиха? Защо никой не може да ме намери? След като ме задминават, те се разпръсват във верига с интервали от два метра. Ако го бяха направили петдесет метра по-рано, щяха да минат право по гърба ми. Те изчезват в бавно сгъстяващия се сумрак.

Вечерното небе става тъмносиньо, по него се появяват слабо проблясващи звезди. Компасът ми не свети в тъмното, но все още има достатъчно светлина, за да различа какво показва. Трябва да продължа да се движа на юг. В тази част на небосвода виждам забележима и лесно различима звезда и до нея друга, по-малка. Решавам да ги превърна в мой ориентир. Интересно кое ли е това съзвездие? Притъмнява съвсем и вече не виждам никого. Ставам, вдървен, гладен, цялото тяло ме боли, мъчи ме жажда. Сещам се за моя шоколад, но го оставих в кожената си куртка на брега на Днестър. Избягвайки пътища, пътеки и селца, защото Иван със сигурност навсякъде е оставил часови, аз вървя направо, ориентирайки се по звездите, нагоре по хълма и надолу към долината, прецапвам ручеи, пресичам заблатени низини и поля, от които през есента са прибрали царевицата. Босите ми крака са нарязани от стръковете. Отново и отново се спъвам в големи камъни. Постепенно краката ми престават да чувстват каквото и да било.

Волята за живот и свобода продължава да ме поддържа, всъщност те са неделими, животът без свобода е само черупка. Колко навътре е проникнал Иван в нашите позиции? Колко още ще трябва да пътешествам? Когато дочувам лай на кучета, заобикалям мястото отстрани, тъй като околните селца сигурно са заети от враговете. На хоризонта често забелязвам избухвания от оръдия и глух грохот, очевидно нашите са започнали артилерийски обстрел. Но това означава, че руският пробив е завършил. По дъното на овразите, които тук-там прорязват хълмовете, аз често се спъвам в тъмното и падам в канавка, в която има лепкава кал до колене. Тя ме засмуква, нямам повече сили да се освободя. Хващам се с ръка за ръба на канавката и измъквам тялото си от водата, но краката ми все още са в лепкавата кал. И така лежа, изтощен, чувствайки как всъщност „батериите“ ми вече са напълно изтощени. След като лежа пет минути, постепенно се „презареждам“ и натрупвам достатъчно сили, за да се изкатеря по стръмните стени на канавката. Но подобна неприятност се повтаря безмилостно отново и отново, поне там, където земята е неравна. Дори и след продължителен отдих аз вече не мога да възстановя силите си. Без вода, храна и сън не мога да продължа. Решавам да потърся някоя по-отдалечена къща.

Чувам как някъде в далечината лае куче и се движа по посока на звука. Вероятно съм съвсем близо до някое село. Малко по-късно се натъквам на самотна ферма и с усилие успокоявам лаещото куче. Този лай съвсем не ми харесва, страхувам се, че ще привлече вниманието на някой от постовете в близкото село. Чукам на вратата, но не се отваря, вероятно вътре няма никой. Същото се повтаря и с втората ферма. Отивам към третата. Когато и този път никой не ми отговаря, губя търпение и отварям прозореца, за да се вмъкна вътре. В този момент една старица с димяща газена лампа в ръката отваря вратата. Вече наполовина съм се промъкнал през прозореца, но сега се връщам обратно и пъхам крак зад вратата. Старицата се опитва да ме отблъсне. Минавам решително покрай нея. Обръщайки се кръгом, посочвам към селото и питам: „Болшевисти?“ Тя кима утвърдително. От това си правя извода, че Иван е заел селото. Мъждивата светлина от лампата осветява слабо стаята: маса, пейка, древен бюфет. В ъгъла на доста кривокрако легло хърка белобрад старец. Трябва да е на повече от седемдесет. Мълчаливо прекосявам стаята и лягам редом с него върху дървения нар. Какво мога да кажа? Не знам руски. Сега жената трябва да разбере, че нямам намерение да им причинявам никаква вреда. Аз съм бос, парцалите от ризата ми са лепкави от съсирена кръв, по-скоро приличам на преследван дивеч, отколкото на нощен разбойник. Лежа. Над главите ни мъждиво проблясва лампата. Искам единствено отдих.

Отново ме измъчват глад и жажда. Сядам на леглото и допирам дланите си в умоляващ жест, като в същото време показвам с жестове, че искам да ям и да пия. Тя за малко се колебае, после ми донася кана с вода и парче мухлясал царевичен хляб. Никога през живота си не съм ял нещо по-вкусно. С всяка глътка и хапка хляб усещам прилив на сили, волята ми за живот и действие отново се завръща. В началото ям алчно, но след като похапвам донякъде, започвам да размишлявам за ситуацията, в която се намирам, и планирам действията си през следващите няколко часа. Хапнах и пийнах. Ще си почина до един през нощта. Сега е девет и половина вечерта. Трябва да си почина. Затова отново лягам върху дъските заедно със старците, наполовина спя, наполовина съм буден. Събуждам се като по часовник на всеки петнайсет минути и проверявам времето. Каквото и да се случи, не бива да похабявам спасителната тъмнина за сън, длъжен съм да се придвижа колкото може по на юг. 9:45, 10 часът, 10:15 и така нататък, 12:45, 1:00. Време е да тръгвам! Промъквам се навън. Старицата затваря вратата след мен. Препъвам се и падам от стъпалата. Защото съм сънлив или е виновна тъмната нощ, а може би стъпалата са хлъзгави?

Вали дъжд. На една ръка разстояние не се вижда нищо. Звездите са изчезнали. Накъде да вървя? След това си спомням, че когато вчера вечерта идвах насам, вятърът духаше откъм гърба ми. Ако искам да се промъквам на юг, трябва да се движа по вятъра. Или той се е променил? Все още се намирам между постройките на фермата, тук съм защитен от вятъра. Той духа ту в една, ту в друга посока и аз се страхувам, че ще започна да се движа в кръг. Мастилена тъмнина, препятствия, блъсвам се в нещо и удрям коляното си. Кучетата хорово лаят, къщите все още са наблизо, това е селото. Мога единствено да се моля в следващите минути да не се сблъскам със съветски часовой. Най-сетне се избавям от дворните кучета. Както и преди, бродя нагоре по хълмовете, надолу по склона, нагоре, надолу, царевични ниви, камъни, храсталаци, в които е трудно да се поддържа посоката, защото в тях вятърът почти стихва. На хоризонта виждам непрекъснати оръдейни изстрели и чувам ритмичните им избухвания. Те ми помагат да поддържам курса си. Малко след 3 часа сутринта вляво от мен проблясва неясна светлина — разсъмването наближава. Това е добра проверка, сега вече съм сигурен, че вятърът не е променил посоката си и аз се движа накъдето трябва.

Изминал съм вече десет километра. Мисля, че вчера покрих около 15–18 километра, така че сега съм на 25 километра от Днестър. Пред мен се издига хълм с височина около двеста метра. Катеря се по него. Възможно е от върха му да видя нещо и да мога да определя няколко ориентира. Вече е светло, но не мога да открия никакви по-забележителни точки, отляво и отдясно на няколко километра виждам три миниатюрни дръвчета. Но тогава откривам, че моят хълм всъщност е началото на възвишение, което продължава от север на юг, така че ще мога да опазя посоката на движение. Склоновете на възвишението са гладки и голи, така че лесно бих могъл да забележа, ако някой се приближава към мен. Оттук е лесно да се забележи всяко движение, на преследвачите ще им се наложи да се изкачват нагоре, а това би ги поставило в неблагоприятно положение. Кой ли подозира моето присъствие в този момент? На душата ми е радостно, защото вече настъпва денят и аз съм сигурен, че ще успея да премина на юг поне още няколко километра. Ще ми се днес да измина колкото е възможно по-голямо разстояние, без да спирам.

Преценявам дължината на хребета на около десет километра, това е прекалено много. Но дали наистина е толкова? Освен всичко останало, ободрявам се аз, ти си вземал десет километра — при това толкова често — за 40 минути. Онова, което тогава си могъл да направиш за четиридесет минути, сега можеш да го направиш за един час — наградата ще бъде твоята свобода. Представи си, че тичаш на маратон!

Вероятно съм бил подходящ модел за налудничав художник, когато завърших това маратонско бягане по ръба на възвишението — куцукайки, парцалив, бос, с окървавени крака, — притиснал ръка към гърдите си, за да намаля болката от раненото рамо.

Трябва да го направиш… мисли за бягането… и тичай… продължавай да бягаш.

От време на време преминавам в тръс и след още стотина метра вече ходом. След това отново започвам да тичам… мога да го премина за час…

Но сега за нещастие трябва да сляза от защитаващите ме височини, пътят води надолу. Пред мен се простира широка равнина, малък дол върви в същата посока като хребета. Това е опасно, защото лесно могат да ме настигнат изненадващо. Освен това наближава седем часът сутринта и неприятните срещи са повече от вероятни.

„Батериите“ ми отново са изтощени. Трябва да пия… да похапна… да си почина. Все още не съм срещнал нито един човек. Да взема някакви предпазни мерки? Но какво бих могъл да направя? Аз съм невъоръжен: в същото време съм гладен и ме мъчи жажда. Нуждата ме прави непредпазлив. Отпред вляво на хоризонта от утринната омара изплуват две ферми. Трябва да се вмъкна вътре…

Спирам за малко при вратите на обора и поглеждам зад ъгъла. Вътре е напълно празно, няма нищо, никакви впрягове, никакви селскостопански инструменти, няма живо същество — все пак не! — в един от ъглите притичва плъх. Върху гумнището гние голям куп царевична шума. Алчно го претърсвам. Ако успея да намеря поне няколко кочана… или поне няколко зърна… но не намирам нищо… Продължавам да търся… пак нищо!

Неочаквано дочувам как отзад нещо хрущи. Няколко фигури се промъкват тихо покрай входа в съседния хамбар: какви са тези, руснаци или бегълци, също толкова гладни, колкото съм и аз, и надяващи се да се доберат до своите? Или са крадци, ровещи за плячка? Претърсвам и съседната ферма. Внимателно разглеждам всички купчини — нищо. Разочарован, решавам, че след като няма храна, в крайна сметка мога да използвам купчините, за да си почина. Правя си скривалище в куп царевична шума и тъкмо се каня да си легна, когато дочувам нов шум — по пътя громоли каруца, в нея има човек с висока кожена шапка, зад него седи момиче. След като има и момиче, това означава, че няма опасност, затова отивам при тях. Ако се съди по черната кожена шапка, това е румънски селянин.

Питам момичето:

— Имате ли нещо за ядене?

— Ако можете да ядете това…

Тя изважда от чувала няколко сухи питки хляб. Селянинът спира коня. Едва след това аз схващам, че съм задал въпроса си на немски и са ми отговорили също на немски.

— Откъде знаете немски?

Момичето ми казва, че се е промъквала заедно с германски войници от Днепропетровск и тогава е понаучила езика. Сега иска да остане с румънския селянин, който седи до нея. Бягали от руснаците.

— Но вие отивате точно към тях.

По лицата им виждам, че изобщо не ми вярват.

— Руснаците вече в града ли са?

— Не. Това е Флорещи.

Този неочакван отговор ме ободрява. Градът би трябвало да се намира на железопътната линия Балта-Флорещи, която аз познавам.

— Не бихте ли могли да ми кажете дали наблизо има някакви германски войници?

— Не, германците си заминаха, но тук може да има румънски войници.

— Благодаря ви и да ви помага Бог.

Махам с ръка след каруцата, която си тръгва. Сигурно после ще ме попитат защо не съм „реквизирал“ каруцата… такава идея никога не би ми дошла наум… Нима тези двамата не са същите бегълци като мен? И нима не трябва да съм благодарен на Господ, че до този момент съм успявал да избегна опасностите?

След като вълнението ми се уталожи, за миг бях обхванат от невероятна слабост. По време на последните десет километра ме измъчваше ужасна болка, тя неочаквано се завърна в изранените ми крака, рамото ми се скапваше при всяка крачка. Срещам тълпа бежанци с колички, пълни с вещи, които са успели да спасят, те бързат страхотно паникьосани.

В предградията на Флорещи на края на пясъчна кариера стоят двама войници. Германска униформа? Още няколко метра, и надеждите ми се потвърждават. Незабравимо зрелище!

Викам ги:

— Елате тук!

Те ми крещят отгоре:

— Какво значи това: елате тук? Ти какъв си, приятелче?

— Аз съм майор Рудел.

— Да бе! Майорите не изглеждат така.

Нямам никакви документи в себе си, но в джоба ми е Рицарският кръст с дъбови листа и мечове. Изваждам го от джоба си и им го показвам. След като го вижда, ефрейторът казва:

— Е, сега вече ви вярваме.

— Тук има ли германска комендатура?

— Не, само щабът на полевата болница.

Точно това ми трябва най-много. Те застават отстрани и ме водят. По-скоро куцукам, отколкото вървя. Докторът ми срязва ризата и панталоните с ножица, дрипите са залепнали за тялото ми, той намазва раните ми с йод и превързва рамото. По време на тая процедура аз алчно се давя с най-вкусния кренвирш през живота ми. Моля ги да ме откарат до летището в Балта. Надявам се там да намеря самолет, който да ме отведе в групата.

— Какви дрехи да ви дам? — пита ме докторът. Всички мои дрехи са нарязани на парчета. — Ние тук нямаме нищо.

Той ме завива гол в едно одеяло и ме откарва с кола в Балта. Но какво е това? Вратата на колата отваря инженерът на Трета група, лейтенант Еберсбах:

— Лейтенант Еберсбах, командир на авангарда на Трета група, преместваме се в Яш.

Съпровожда го войник, който ми донася дрехи. Оказва се, че за моето пътуване гол от Флорещи вече са се обадили в Балта по телефона и Еберсбах е бил в диспечерската, когато съобщението пристигнало. Казали му, че негов колега, който се е водил за безследно изчезнал, скоро ще пристигне с костюма на новородено. Влизам в един Ju-52 и отлитам за Раховка, където е моята група. Телефонът звъни, новината се разпространява като горски пожар и ескадреният готвач Рункел вече е започнал да пече празничната торта. Групата е строена, аз се вглеждам в усмихващите се лица. Чувствам се наистина новороден, като че ли е станало някакво чудо. Животът се връща в мен и присъединяването към моите бойни другари — това е най-високата награда за най-трудната дистанция в моя живот.

* * *

Оплакваме загубата на Хенчел, нашият най-добър бордови стрелец, извършил 1200 бойни полета. Вечерта сме седнали всички около огъня. Цари тържествена атмосфера. Ескадрата е изпратила делегати, между които и лекарят, който, както се предполага, би трябвало сега да „седи до моето болнично легло“. Той ми предава поздравите на генерала заедно със заповедта му, която ми забранява да летя и веднага да бъда изпратен в отпуск, след като се пооправя. И отново ми се налага да разочаровам бедния ни генерал, тъй като за мен е далеч по-важно дали ще можем навреме да спрем Съветите, които, форсирайки Днестър, напират на юг с големи сили. Не бих могъл да изкарам на легло даже един ден.

На следващата сутрин трябва да се преместим в Яш. Времето е отвратително, невъзможно е да се лети. Ако няма полети, тогава бих могъл да се подчиня на доктора и да си почина. На следващия ден излитам с моята група до Яш, откъдето е по-близо да бъдат извършвани бойни полети през Днестър. Рамото ми е бинтовано и не мога да движа ръката си, но това не ми пречи особено да летя. Най-лошото е, че краката ми са нарязани до костите и не мога да ходя. Всяко натискане на педалите предизвиква непоносима болка. До самолета ме отнасят на ръце.

Яш е хубаво румънско градче, до този момент напълно опазено. За нас това е великолепен пейзаж, напомня ни с нещо за дома. Зяпаме по витрините на магазините и се радваме като деца.

На следващия ден нашето разузнаване открива силни бронетанкови и моторизирани сили на противника на север от Балта, вероятно те вече нахлуват в града. В началото времето е лошо, в планинската местност високите върхове са обгърнати в мъгли. Ситуацията е тъжна: вече няма войски, които да удържат фронта. Мотопехотата на противника може да се озове тук само след няколко часа. Кой ще я спре? Останахме сами. Разузнаването съобщава за силен огън от зенитките, които червените са докарали дотук. Съветските Ла-5 и аерокобрите постоянно кръжат над тези бронетанкови клинове. Целият ни южен фронт в Русия и нефтените находища в Румъния, които имат огромно значение, се оказват под заплаха. Глух и сляп съм за всякакви съвети, които се базират на физическото ми състояние. Съветите трябва да бъдат спрени, а техните танкове, тяхната ударна сила, да бъдат унищожени. Явно ще минат още седмици, преди нашите колеги на земята да успеят да създадат отбранителна линия.

Бордовият ми стрелец, унтерофицер Ротман, ме носи на ръце към самолета. Сутринта шест полета до изнемога, след това още три следобед. Времето е страховито. Силен зенитен огън. Почти след всеки полет ми се налага да сменям самолета поради повреди, получени от зенитките. Чувствам се много зле. Поддържа ме единствено решителността Съветите да бъдат спрени където и да ги срещна. И освен това точно техните войници се опитаха да ме пленят и още същия ден, когато избягах, московското радио вече заявило, че са хванали в плен самия майор Рудел. Най-вероятно изобщо не са повярвали, че съм успял да стигна до своите. Нима колегите, които не успяха да избягат с мен, са издали името ми?

Използвайки бомби и оръдия, ние атакуваме танкове, колони от камиони с бензин и продоволствие, пехота и кавалерия. Нанасяме удари от височина 10 до 200 метра, защото времето е отвратително.

Заедно с други самолети, въоръжени с 37-мм оръдия, аз се отправям на лов за танкове на пределно ниска височина. Не след дълго другите екипажи остават на земята, тъй като моят самолет е повреден, налага се да използвам друг, а противотанкови машини вече нямаме. Ако е необходимо прекалено много време, за да се зареди цялата група, аз нареждам колкото може по-бързо да заредят моя самолет и двамата с другия летец извършваме допълнителни полети, освен общите. Обикновено във въздуха няма наши изтребители, руснаците използват своето числено преимущество единствено срещу нас. По време на тези въздушни боеве ми е трудно да маневрирам, тъй като не мога да натискам педалите — използвам само лоста за управление. Но досега получавам само попадения от зенитен огън, макар че се случва при всеки полет, а това все пак е достатъчно често. По време на последния боен полет през този ден аз летя с обикновена щука с бомби и две оръдия с двусантиметров калибър. С такова оръжие не може да се пробие дори средна по дебелина танкова броня. Предполага се, че червените не очакват да се появим толкова късно, единствената ни цел е да определим местата на тяхното съсредоточаване и да придобием обща представа за обстановката, което ще има важно значение за следващия ден.

Летим по продължение на две шосета, които отиват на север към Балта. Слънцето вече залязва, вляво отпред над село Фалещи се издигат огромни облаци дим. Вероятно там все още има румънски войски. Изоставам от групата и летя над селото, посреща ме силен зенитен огън. Виждам много танкове, зад тях — голяма колона от камиони и мотопехота. Любопитното е, че танковете имат по два-три запасни резервоара с гориво. Просветва ми: те вече не очакват ние да се появим и искат днес вечерта да стигнат до самото сърце на Румъния, в района на нефтените находища, като по този начин отрежат целия ни южен фронт. Ще се възползват от сумрака и тъмнината, защото през деня, когато над главите им летят моите щуки, те не смеят да се движат. Ето защо танковете им имат допълнителни резервоари, това означава, че ще могат да се придвижват и без камионите си. Само ние знаем какво се случва, това означава, че цялата отговорност лежи върху нас. Давам заповеди по радиотелефона:

— Тази атака има много голямо значение.

— Бомбите да се хвърлят поред.

— Атакувайте на малка височина, докато не свършите боеприпасите.

— Бордовите стрелци също да открият огън по машините.

Хвърлям бомбите си и започвам лова на танкове със своите 20-мм оръдия. В друго време би било чиста загуба да стрелям по танковете с оръжие от този калибър, но днес ивановците карат резервоари с гориво. И тук доста са сбъркали. След първите бомби руската колона спира и после под прикритието на свиреп зенитен огън се опитва да продължи, запазвайки строя. Но ние не позволяваме да ни изплашат. Едва сега те разбират, че намеренията ни са сериозни. Паникьосани се разбягват встрани от пътя, завиват в полето и кръжат непрестанно, изпълнявайки всички отбранителни маневри, които познават. Всеки път, когато стрелям, улучвам резервоарите им с осколочни и запалителни снаряди. Очевидно горивото тече от пробойните, някои от танковете остават в сянката на хълмовете, като се взривяват с ослепителни избухвания. Ако се взривят и боеприпасите им, небето се замрежва от истински фойерверки, а когато танкът вози и известно количество сигнални ракети, те обсипват всичко наоколо с невъобразими цветове.

Всеки път, когато захождам в атака, осъзнавам отговорността, която лежи върху нас, и се надявам, че ще успеем да постигнем успех. Прекрасно е, че засякохме тази колона точно днес! Боеприпасите ми свършват, вече съм унищожил пет танка, но в полето все още се движат няколко от чудовищата. Трябва по някакъв начин да ги поуча.

— Ханелоре-7 — това е позивната на командира на Седма ескадрила, — връщайте се у дома, след като свършите всички боеприпаси.

Заедно със самолета, който водя, летя с максимална скорост към летището. Не чакаме дозареждане, имаме достатъчно гориво за нов полет, трябват ни само боеприпаси. Здрачава се бързо. Всичко върви прекалено бавно, въпреки че оръжейниците ни работят до изнемога. Вече им обясних какъв е залогът и сега те правят всичко, за да не подведат другарите си, които са във въздуха. След десет минути отново излитам. По пътя срещаме връщащата се ескадрила, тя вече наближава летището, на което са включени сигналните светлини. Струва ми се, че е минала цяла вечност, докато стигна до целта. Още отдалеч се виждат горящите танкове и камиони. Взривовете осветяват бойното поле със зловещи светлини. Видимостта е много лоша. Насочвам се на север и летя на малка височина над пътя, настигам две стоманени чудовища, които се движат в същата посока, вероятно за да съобщят в тила печалната новина. Правя вираж и захождам в атака. Мога да ги различа едва в последната секунда, когато вече съм в бръснещ полет. Не е толкова лесно да бъдат улучени. Но и те, също като предшествениците си, са снабдени с допълнителни резервоари с гориво и аз успявам да взривя и двата, въпреки че ми се налага да изразходвам целия си боезапас. С тези двата през целия ден са унищожени седемнайсет танка. Моята група е унищожила приблизително също толкова, така че днес ивановците са изгубили не по-малко от трийсет танка. Това е техният черен ден. След всички тези събития нашият сън в Яш вече няма да бъде тревожен от нищо, в това можем да сме сигурни. Утре ще разберем колко далеч е стигнало настъплението. Кацаме вече в пълна тъмнина. Когато напрежението спада, постепенно започвам да усещам болка. Както армията, така и командването на ескадрата искат да узнаят всички подробности. До полунощ държа до ухото си телефонната слушалка.

* * *

Днешната задача е напълно предсказуема: да бъдат атакувани същите вражески сили, както и вчера.

Излитаме много рано, за да се окажем над целта веднага след началото на разсъмването, тъй като можем да сме сигурни, че Иван е използвал разумно краткия отдих. Времето продължава да е лошо, височината на долната граница на облачността е 100–120 метра. Отново свети Петър помага на противника. Околните хълмове трудно се различават. Можем да летим само по продължение на долините. Интересно ми е какво ли са ни приготвили за днес. Прелитаме над Фалещи, там са само отломките, както ги оставихме вчера. На юг от Балта срещаме първите танкове и мотопехотна колона. Приветстват ни зенитки и изтребители. Вероятно вече на всички е известно за нашето вчерашно представление, което направихме тук. Днес би трябвало да проявя особена предпазливост и в никакъв случай да не правя принудително кацане наоколо.

Атакуваме незабавно; по време на всеки полет влизаме във въздушни битки без никакъв ескорт, тъй като в сектора почти няма наши изтребители. Освен това имаме неприятности и с времето. Постоянно се налага да летим много ниско и няма да минем без загуби, но се налага да не обръщаме внимание на това, защото сме в извънредна ситуация и в наш собствен интерес е да не прекратяваме атаките си нито за минута. Ако не се издигаме във въздуха, няма да мине много време и ивановците ще завладеят летището ни. Жалко е, че при тези трудни полети с мен не е и Хенчел, със своя опит като бордови стрелец той щеше чувствително да облекчи живота ми. Днес мой бордови стрелец е унтерофицер Ротман. Добро момче, но му липсва опит. Всички обичаме да летим с него и казваме: „Дори никой да не се върне обратно, можеш да се хванеш на бас, че Ротман все някак ще се измъкне.“ След завръщането ни от първата мисия аз се ядосвам на бавенето и отивам на междинен полет, съпроводен от Фишер. Атакуваме танковете в предградията на Балта. Над целта трябва да се срещнем с няколко изтребителя. Летим колкото е възможно ниско, времето се влошава още повече, видимостта не надвишава 800 метра. Издигайки се по-високо над града, търся изтребители. Те наистина са там, но не са нашите, а руски.

— Гледай, Фишер, това са само аерокобри. Не изоставай. Приближи се до мен.

Те вече са ни забелязали. Около двайсетина са. Ние сме само двама, лесна плячка. Атакуват ни уверено. Не можем да наберем височина, налага се да летим над самата земя, използвайки всеки овраг, за да се прикрием. Не успявам да маневрирам, защото не мога да натискам педалите, мога донякъде да променям курса, работейки само с лоста на управлението. Такава тактика не може да ме опази дълго време, особено ако след мен идва изтребител, който познава поне основите на занаята си. Ротман започва да нервничи.

— Ей сега ще ни свалят.

Изревавам му да млъкне и да стреля, а не да си хаби напразно въздуха. Той продължава да крещи, във фюзелажа попадат снаряди — „рата-тат-тат“, — попадение след попадение. Не мога да се възползвам от педалите. Обзема ме сляпа ярост. Извън себе си съм от гняв. Чувам грохота на снаряди с голям калибър, в допълнение към 20-мм оръдия аерокобрата стреля по мен и с 30-мм снаряди. Колко още ще издържи верният ми Ju—87? Колко време ще мине, преди самолетът ми да бъде обхванат от пламъци или просто да се разпадне на парчета? През войната са ме сваляли тридесет пъти, но винаги зенитки и никога изтребители. Всеки път съм използвал педалите и съм маневрирал с тяхна помощ. Сега за пръв път ме улучва изтребител.

— Ротман, огън!

Той не отговаря. Последните му думи са „По дяволите! Картечницата засече!“

Сега отзад нямам вече никаква защита. Ивановците не се забавят да се възползват от това, те стават още по-агресивни и захождат към мен отзад, отляво и отдясно. Едно приятелче ме атакува отпред вече няколко пъти. Скривам се в най-тесния овраг, в който с мъка успявам да се напъхам, като едва не докосвам бреговете с крилата си. Те стрелят доста точно, правейки попадение след попадение. Шансовете ми да се върна вкъщи са много малки. Но близо до нашето летище в Яш те се отказват от преследването, вероятно са свършили боеприпасите си. Изгубих Фишер. През цялото време летеше встрани и отзад и съм го изтървал от погледа си. Ротман също не знае какво се е случило с него. Дали е извършил принудително кацане, или се е разбил? Не знам. Загубата на способен млад офицер се отразява върху групата с особена сила. Моят самолет е нарешетен от 20-мм снаряди и в него има осем попадения от 37-мм оръдие. Ротман не би могъл да ме защитава още дълго.

След подобно приключение всеки щеше да бъде изваден от релсите, но няма какво да се прави. Качвам се на друг самолет и отново летя. Съветите трябва да бъдат спрени. През този ден изваждам от строя девет танка. Труден ден. По време на последния полет трябва да напрягам зрението си, за да открия поне още един танк. Това е добър знак. Предполагам, че в този момент настъплението на противника е затихнало, а пехотата без броня не би могла да се промъкне много надалеч.

На следващото утро разузнаването потвърждава предположението ми. Всичко е стихнало и почти замряло. Когато се приземявам след първия си полет през този ден, младият механик скача на крилото на самолета ми, жестикулирайки пламенно, и ме поздравява за награждаването ми с Брилянтите към Рицарския кръст. Току-що се е получило съобщение от щабквартирата на фюрера, но в него също така се съдържа и забрана да летя. Отделните думи на момчето глъхнат в шума на работещите двигатели, но аз разбирам смисъла на онова, което ми казва. За да не виждам текста на съобщението, аз не отивам в диспечерската, а оставам до самолета си, докато не завърши подготовката му за следващия полет. На обед по телефона генералът ме вика в Одеса.

В същото време отвсякъде пристигат поздравителни телеграми, дори от членове на правителството. Предстои ми тежка борба, за да получа разрешение да летя. Мисълта, че моите другари се подготвят за следващия полет, а аз трябва да замина за Одеса, ме разстройва; чувствам се като прокажен. Това допълнение към наградата довежда до униние и свежда до нула цялото удоволствие, че постиженията ми са получили такова високо признание. В Одеса не научавам нищо ново, освен това, което вече знам и не бих искал да го чувам. Разсеяно слушам поздравленията, мислите ми са с моите бойни другари, които нямат никакви грижи и ще продължат да летят. Завиждам им. Трябва незабавно да замина за щабквартирата на фюрера, за да ме награди лично с „Брилянтите“. След спиране в Тираспол ние се прекачваме на Ju-87 — Хенчел вече не е с мен, сега отзад седи Ротман. Летим по маршрута Фокшани — Букурещ — Белград — Кечкемет — Виена — Залцбург. Не толкова често държавният глава приема офицер, който рапортува за пристигането си с унти, но аз се радвам, че мога да ходя с тях, дори и да изпитвам болка. Полковник Фон Белов пристига в Залцбург, за да ме съпроводи, докато в същото време Ротман си отива вкъщи с влака. Уговаряме се по обратния път да го прибера от Силезия.

В течение на два дни аз се припичам на терасата на хотела в Берхтесгаден, вдишвайки възхитителния планински въздух. Постепенно се отпускам. След два дни се озовавам в компанията на фюрера във великолепния Бергхоф. Той знае цялата ми история до най-малките детайли и изразява радостта си, че съдбата е била толкова благосклонна към мен и че сме успели да постигнем толкова много. Впечатлен съм от неговата топлота и загрижена сърдечност. Той ми казва, че съм направил достатъчно, затова ми е заповядал да остана на земята. Обяснява ми, че не е нужно всички велики войници да отдават живота си, техният пример и опит трябва да бъдат съхранени за следващите поколения. Отговарям с отказ да получа наградата, ако след това повече няма да мога да водя групата си в боя. Той се намръщва, следва кратка пауза, после на лицето му се появява усмивка: „Много добре, в такъв случай може да летите.“

Най-сетне аз съм истински щастлив и предвкусвам как ще видя израза на удоволствие по лицата на другарите си, когато разберат, че съм се върнал. После ние пием заедно чай и разговаряме час или два. Обсъждаме новите оръжия, стратегическата ситуация, историята. Специално ми обяснява, че неотдавна са преминали изпитанията на оръжието „Фау“. В настоящия момент, казва той, би било грешка да се надценява неговата ефективност, защото точността на новото оръжие не е достатъчно висока, но добавя, че това не е толкова важно, защото има надежда да бъдат произвеждани ракети, които ще бъдат абсолютно сигурни. По-късно ще можем да разчитаме не на обикновените взривни вещества, а на нещо друго, толкова мощно, че когато го приложим, войната незабавно ще свърши. Той ми казва, че неговата разработка се е придвижила вече много далеч и скоро може да се очаква то да е готово. За мен това е напълно нов обрат и аз не мога да си представя това вещество. По-късно разбирам, че взривният ефект на тези нови ракети ще бъде базиран на атомната енергия.

След всяко посещение при фюрера оставам с незаличимо впечатление. От Залцбург летя в Гьорлиц, моя роден град. Приемът, който организират в моя чест, ме уморява повече, отколкото някой от бойните полети. Когато в седем сутринта най-сетне се добирам до леглото си, девичи хор ми пее серенада, налага се жена ми дълго да ме убеждава да изляза навън и да им пожелая добро утро. Много е трудно да обясня на хората, че въпреки награждаването ми с „Брилянтите“ не искам да участвам в приеми и празници. Искам само отдих. Прекарвам няколко дни с родителите си в тесен семеен кръг. Слушам по радиото новините от изток и си мисля за войниците, които се сражават там. Най-сетне вече нищо не ме задържа и аз мога да се връщам. Обаждам се на Ротман в Цитау и нашият Ju-87 отново се понася на юг, през Виена и Букурещ — към Източния фронт.