Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Mein Kriegstagebuch: Aufzeichnungen eines Stukafliegers, 1983 (Пълни авторски права)
- Превод от немски
- Ленко Веселинов, 2009 (Пълни авторски права)
- Форма
- Мемоари/спомени
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Silverkata (2020 г.)
- Разпознаване, корекция и форматиране
- sqnka (2020)
Издание:
Автор: Ханс-Улрих Рудел
Заглавие: Пилот на Stuka
Преводач: Ленко Веселинов
Година на превод: 2009 (не е указана)
Език, от който е преведено: немски (не е указано)
Издание: второ (не е указано)
Издател: „Прозорец“ ЕООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2018
Тип: мемоари, дневник
Националност: немска (не е указано)
Печатница: Инвестпрес АД
Излязла от печат: 06.12.2018 г.
Редактор: Марин Гинев
Коректор: Мила Белчева
ISBN: 978-954-733-994-1
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17378
История
- — Добавяне
12.
Все по̀ на запад
Болшая Костромка е типично руско село, с всичките му предимства и недостатъци, които произлизат от това. За нас, жителите на Централна Европа, недостатъците са значително повече. Селото е много разхвърляно и се състои главно от пръстени колиби, съвсем малко от къщите са строени с тухли. Уличната мрежа е възникнала от само себе си, без никакъв план, това са просто непавирани пътечки, които се пресичат под най-немислими ъгли. При лошо време нашите автомобили затъват в калта до осите, така че след това е почти невъзможно да бъдат изтеглени. Летището е в северния край на селото, по пътя към Апостолово, който е почти непроходим за автотранспорта. Затова нашият персонал не си губи времето и за да опази мобилността си, започва да използва коне и волове, впрегнати в каруци. Екипажите често пристигат при машините си, яздейки коне, като се качват в самолета направо от седлото, защото „пистата“ изглежда немного по-добре от пътя. При тези метеорологични условия тя прилича на океан от кал с малки островчета тук-там и ако не са широките гуми на Ju-87, ние въобще нямаше да можем да излитаме. Жилищата ни са разхвърляни из цялото село, щабът на групата е настанен в сградата на училището в южния му край. Тук дори имаме офицерска столова.
Площадът пред сградата често се превръща в огромна локва и когато тя замръзва, което се случва понякога, ние играем там хокей. Еберсбах и Фикел никога не се отказват от възможността да поиграят. От известно време обаче са донякъде поохладнели към играта, защото целите им крака са в синини. Когато времето се разваля, хокейните врати се преместват под покрива, смаленото хокейно поле създава големи грижи на вратарите. Мебелите не страдат от хокея, защото такива просто няма.
Руснаците са потресени от множеството малки лични предмети, които нашите войници носят със себе си. Те мислят, че всички тези любителски снимки на нашите къщи, нашите стаи, нашите момичета всъщност са пропаганда. Нужно е много време да ги убедим, че всичко това е истинско, че германците не са човекоядци. Няколко дни след пристигането ни руснаците идват и питат дали може да окачат отново иконите и разпятията си по стените. По-рано, при съветската власт, те са били принудени да ги крият поради неодобрението на сина, дъщерята или комисаря. Това, че ние нямаме никакви възражения, очевидно ги въодушевява. Опитваме се да им обясним, че и в нашите домове също има разпятия и религиозни картини, но те много трудно успяват да повярват. Набързо окачват в „червените ъгли“ икони и отново, и отново изразяват надеждите си, че това разрешение няма да бъде отменено. Те живеят в страх от комисарите, които държат цялото село под наблюдение и шпионират обитателите му. Често поста на главен доносник заема директорът на училището.
Засега живеем в омагьосаното царство на калта и страдаме от произлизащите от това трудности със снабдяването, дори и с хранителни продукти. Когато летя ниско над Днепър, често виждам как и нашите, и руските войници хвърлят ръчни гранати във водата, за да ловят зашеметена риба. Ние воюваме, линията на фронта минава по Днепър, но се налага да се използва всяка възможност войската да бъде нахранена. И ето че веднъж аз решавам да си опитам късмета с 50-килограмова бомба. Гослер, нашият квартирмайстер, е изпратен начело на групата нестроеви войници към Днепър. Преди да тръгнат, аз им показвам на картата участъка от реката, в който възнамерявам да хвърля бомбата. След като се повъртях известно време над реката и дочаках да се появят нашите момчета, аз хвърлям бомбата от височина 15–20 метра. Тя пада до самия бряг и след кратка пауза се взривява. Вероятно нашите долу са изплашени от взрива, защото веднага залягат. Няколко досетливи рибари, които ловят професионално по средата на реката от борда на някакво древно корито, което едва не се е обърнало от вълната, предизвикана от взрива, бързо приближават и започват да събират зашеметената риба. Отгоре виждам белите кореми на мъртвата риба, плуваща по повърхността. Войниците влизат в битката и се опитват да измъкнат на брега колкото се може повече риба. По брега се появяват нови рибари и също започват да изхвърлят рибата в плитчините. Няколко часа след завръщането ми камионът с плячката се прибира от Днепър, докарват няколко центнера риба. Сред улова има и няколко огромни екземпляра, които тежат по 30–40 килограма, предимно есетра и разновидности на речния шаран. През следващите дни ние организираме истински оргии и откриваме, че рибната диета е прекрасна. Най-вкусна се оказва есетрата, пушена и варена, огромните шарани също стават за ядене. След две седмици е проведена и втора риболовна експедиция — с не по-малък успех.
* * *
Почти всеки ден излитаме с бойни задачи в най-различни направления. На изток и югоизток съветските оръдия, съсредоточени при Мелитопол, продължават артилерийския обстрел на нашия Никополски плацдарм. Сред имената на картата и много немски: Хайделберг, Грюнтал, Густавфелд. Тук са домовете на германските преселници, чиито прадеди са усвоявали този район още преди няколко столетия. На север от нас, в района на Запорожие, фронтът завива на изток и минава по Днепър. Още по-нататък, след като пресича реката, започва кременчугският сектор. Днепропетровск вече остава зад руските линии. По своя обичаен маниер Съветите оказват натиск в различни места и често успяват да пробият фронта на малка дълбочина. Ситуацията се възстановява с помощта на контраатаки, които обикновено извършват бронетанкови дивизии. В промишления център Кривой Рог, разположен северно от нас, направо на предната фронтова линия има бетонна писта за излитане. Но ние не можем да я ползваме.
Веднъж сутринта съветската атака стига до Кривой Рог и до нашето летище. Основният удар се нанася от север, откъм Пятихатка. Тук изчезва безследно капитан Менде. Въпреки отчаяните ни търсения не можем да открием нашия добър другар, който е погълнат от безкрайните простори на Русия. Тук ситуацията също е възстановена с помощта на контраатаки и фронтът се измества на няколко километра по на изток. Снабдяването на войските ни продължава без проблеми и ние скоро превключваме на мостовете над Днепър. След това наша цел става групировката на противника между Кременчуг и Днепропетровск. Една сутрин, когато започва ново настъпление на руснаците откъм север, ми се налага да излетя при лошо време. Задачата ми е да получа обща картина на разположението на вражеските войски и да направя оценка на шансовете за успешна атака с по-големи сили. Преди излитането ми съобщават, че нашите войски все още удържат едно от селата в зоната на боя, но ги атакуват постоянно и имат нужда от спешна помощ. С тази част трябва да бъде установен контакт и авионасочвачът вече е на мястото.
Нашата тройка лети в района на целта под ниски облаци. Чувам в слушалките гласа на познат авионасочвач и се надявам, че ми е било заповядано да установя връзка именно с него, а не с някой друг от офицерите. Тук е редно да спомена, че всеки авионасочвач иска нашата поддръжка за собствената си дивизия. Принудени сме да настояваме да ни бъде съобщавана позивната на дадената част. Нуждата от нас е толкова голяма, че за да удовлетворим всички молби, ще ни трябват двайсет пъти повече хора и самолети. Ако се съди по гласа, с мен отново говори футболистът Еп, но и без негова помощ аз вече съм забелязал концентрацията на вражески войски на три километра отпред. Все още летя над нашите позиции, но изведнъж, когато наклонявам машината, забелязвам избухвания от изстрелите на множество зенитки. Не виждам взривовете на снарядите, защото са скрити в облаците, но неочаквано усещам попадения в кабината и в двигателя. В лицето и ръцете ми се впиват осколки. Двигателят е готов да спре всяка секунда. Той работи още няколко минути, после угасва. В това време аз намирам ливада на запад от селото. Сигурен съм, че руснаците все още не са ме забелязали. Редом с мен бързо каца и Фикел. Нямаме никаква представа още колко време нашите войски ще удържат позициите си, затова двамата с Хенчел вземаме със себе си най-необходимото: оръжия, часовници и парашутите, и се качваме в машината на Фикел. Третият самолет от групата ни вече е отлетял за вкъщи и летецът е съобщил за произшествието. Скоро кацаме сполучливо в Костромка. В тези дни капитан Фриче също има късмет. След като бе свален от изтребители на югоизток от Запорожие, в района на Хайделберг, той скача успешно с парашут, но се удря в опашното оперение. След кратък престой в болницата този отличен летец, награден с Рицарски кръст, се завръща в строя.
Октомври 1943 г., полево летище Болшая Костромка. Поздравления от ескадрата за Рудел (1300 бойни полета) и бордовия стрелец Хенчел (1000 полета)
Но не на всички им върви толкова. Веднъж, завръщайки се от фронтовата линия, вече приближаваме нашето летище и започваме да захождаме един по един за кацане. Високо над нас се появяват руски изтребители. Те нямат никакво намерение да ни атакуват, но зенитните откриват огън по тях, като се опитват да стрелят между нашите самолети. Херлинг, командир на 7-а ескадрила, и Круминс, нашият офицер-инженер, са улучени и падат. След няколко мига загива и Фриче. Трима неразделни другари, наградени с рицарски кръстове, дават живота си за нашата страна. Ние сме съсипани от загубата. Те бяха първокласни пилоти и приятели на своите подчинени. Понякога тук, на фронта, се случват периоди, когато върху хората сякаш ляга проклятие и поредицата от нещастия изглежда безкрайна.
През ноември се получава радиограма: награден съм с Рицарски кръст с дъбови листа и мечове и трябва да отида за награждаването в щабквартирата на фюрера в Източна Прусия. Приблизително по същото време унищожавам стотния си танк. Радвам се на моята награда не на последно място и защото е принос към постиженията на ескадрата, но в същото време съм разстроен, че все още няма отговор на препоръката ми за награждаването на Хенчел с Рицарски кръст. Вероятно е потънала някъде. За всеки случай решавам да взема своя бордови стрелец на церемонията по награждаването. Хенчел току-що е завършил своя хиляден боен полет и е вписал в сметката си няколко съветски изтребителя — без никакво преувеличение може да се каже, че той е смятан за нашия най-добър бордови стрелец. През Виница, Проскуров, Лвов и Краков ние отлитаме в Източна Прусия, където в района на Голдап се намира щабквартирата на фюрера.
Първо се приземяваме в Льотцен. Докладвам за пристигането си на полковник Фон Белов. Той ми казва, че едновременно с мен „Дъбови листа към Рицарския кръст“ ще получи и майор Храбак. Довел съм и Хенчел и питам Белов дали моята препоръка вече не е пристигнала. Той ми отговаря, че още не е, но обещава веднага да провери при райхсмаршала докъде са стигнали нещата. Там също не успяват да открият този документ и предполагат, че папката е била предадена за подпис на райхсмаршала. Фон Белов се уговаря за всичко лично с Гьоринг, отива направо при фюрера и му докладва, че съм довел със себе си Хенчел поради описаните причини и че главнокомандващият на Луфтвафе вече е одобрил наградата. Отговорът е: „Хенчел да се яви заедно с останалите.“ За моя верен бордови стрелец това е голямо събитие. Само малцина получават Рицарския кръст от ръцете на самия фюрер, тъй като персоналното връчване от Главнокомандващия започва с „Дъбовите листа“.
Хитлер връчва „Дъбовите листа и мечовете към Рицарския кръст“ на кап. Ханс-Улрих Рудел, командир на III./SG2. Вляво от него е подполковник Дитрих Храбак, командир на JG5, вдясно — оберфелдфебел Ервин Хенчел
И ето че майор Храбак, Хенчел и аз сме се строили пред фюрера. Той първо ни окачва наградите и след церемонията пие чай с нас в своя кабинет. Говори за проведените на изток операции и за уроците, които трябва да си вземем от тях. Разказва ни, че в момента се формират нови части, които несъмнено ще са необходими за отблъсването на десанта на западните съюзници в Европа. В страната все още биха могли да бъдат формирани голям брой дивизии и нашата промишленост може да ги снабди с достатъчно оръжие. Между другото германският технически гений, съобщава ни той, продължава да работи над изумителни проекти, които ще ни позволят да изтръгнем окончателната победа от ръцете на болшевиките. Той е сигурен, че само германците са способни да изпълнят тази задача. Горд е със своите войници на Източния фронт, знае за техните гигантски усилия и трудностите, с които им се налага да се сблъскват. Той изглежда добре, пълен е с идеи и сигурност в бъдещето.
След като напускаме Льотцен, ние трябва да се отбием в Гьорлиц, където предоставяме на нашия смел Ju-87 два дни отпуск. Домът на Хенчел в Саксония не е чак толкова далеч и той заминава за там с влака, за да се срещнем отново след два дни, преди да отлетим за фронта. След това при лошо време летим през Виена, Краков, Лвов, Виница и Кировоград. Колкото по на изток отиваме, толкова повече се усеща приближаването на зимата. Ниските облаци и плътният сняг пречат на полета ни и затрудняват ориентацията. Чувстваме се значително по-добре, когато вече на свечеряване нашата машина рулира по замръзналата писта в Костромка и отново сме вкъщи, при нашите другари. Тук вече са настъпили студовете, но нямаме никаква причина да се оплакваме от това, защото студът подобрява състоянието на пътищата в селото. Големите открити пространства са покрити със здрав лед и не е толкова лесно да бъдат преодолени без кънки. Когато не летим поради лошото време, ние възобновяваме нашите игри на хокей. Дори онези, които досега са имали най-слабо влечение към спорта, се заразяват от ентусиазма на останалите. Използваме всякакъв пригоден инвентар — от истински хокейни стикове до стари метли и лопати. Примитивните руски кънки са конкурирани от специалните обувки, снабдени с подобаващите хокейни остриета. Мнозина тичат обути с кожени унти[9]. Важен е единствено спортният хазарт.
Тук, в южната част на Русия, понякога се случват доста топли дни, които отново превръщат всичко в неизбродимо блато. Възможно е по някакъв начин това да е свързано с влиянието на Азовско и Черно море. Нашето летище не издържа на такива превратности на климата и поради това ни се налага да се преместим на бетонната писта в Кировоград. Един от тези периоди съвпада с Коледа и Нова година. Озовалите се в Кировоград екипажи вместо с общ купон ще трябва да посрещат празниците в изолация. Дядо Мраз е приготвил подаръци за всеки войник, но ако погледнете лицата им, никой не би се досетил, че за тях това е вече петата военна зима.
В началото на 1944 г. лошото време отстъпва и операциите стават все по-интензивни. Съветите се стремят на запад и югозапад от района на Днепропетровск и за кратко време прекъсват комуникациите между Кривой Рог и закачките.
По време на нашите полети наблюдаваме съвсем необикновена драма. Аз излитам заедно с други противотанкови самолети в района на югоизток от Александрия. След като изстрелваме всичките си боеприпаси, ние се прибираме у дома, за да се презаредим и да попълним запаса от снаряди преди новия полет. Преминаваме към бръснещ полет на половината път до Кировоград и прелитаме над гъста горичка. Под нас се движат танкове. Веднага ги разпознавам: това са Т-34, които отиват на север. За един миг набирам височина и започвам да кръжа над плячката. Откъде, по дяволите, са се взели? Без съмнение това са руснаци. Вече нямаме нито един снаряд, затова се налага да ги оставим на мира. Кой знае докъде ще стигнат, докато успеем да се върнем с нов запас от снаряди и да ги атакуваме?
Т-34 не ни обръщат никакво внимание и продължават пътя си, заобикаляйки гората. По-нататък на север още някой се движи по земята. Летим на малка височина и разпознаваме германските танкове PzKpfw-IV. Танкистите ни зяпат от своите машини, мислейки за каквото си искат, само не и за близостта на врага и възможна схватка. Двете групи танкове се движат една срещу друга, отделени само от тясна ивица храсти. Нито една от страните не може да забележи другата, тъй като Съветите се придвижват в долчина, успоредна на железопътния насип. Стрелям с червени сигнални ракети, разклащам криле и хвърлям бележка в контейнер, в която съобщавам на своите колеги танкисти кой се движи към тях и вече е на три километра, ако се предположи, че и двете страни запазят курса си. Снижавайки се рязко над мястото, където в момента се движат Т-34, аз подсказвам на нашите танкисти близостта на врага. Двете групи бавно се приближават. Кръжим над тях и чакаме да видим какво ще стане по-нататък. Нашите танкове спират на място, където в живата ограда има разкъсване от няколко метра. Всеки момент двете страни могат да се забележат една друга, докато са на разстояние изстрел от упор. Няколко секунди чакам с напрежение кога и двете страни ще изпаднат в шок. Руснаците затварят куполните люкове, възможно е вече да подозират нещо нередно, наблюдавайки отчаяните ни маневри. Те продължават в същото направление, движат се бързо. Разстоянието, което разделя двете групи, се съкращава до 10–15 метра. И ето че се започва!
Руснаците, които се движат по дола, достигат до просвета и виждат врага право пред себе си. На първия PzKpfw-IV му трябват точно две секунди, за да стреля в своя опонент от разстояние 15 метра. Той се взривява и пламва, във въздуха летят осколки. През следващите няколко секунди — дотогава не съм забелязал да стреля нито един от изостаналите Т-34 — шест руски танка са обхванати от пламъци. Създава се впечатление, че са били заварени съвсем изневиделица и дори все още не разбират какво всъщност става. Няколко Т-34 под прикритието на оградата се придвижват още по-близо, другите се опитват да се оттеглят зад железопътния насип. Те се озовават в зоната на видимостта на германските танкове, които откриват огън над оградата. Цялата битка продължа не повече от минута. Това е един уникален дуел. Без загуби от наша страна всички Т-34 са унищожени. Нашите другари на земята се гордеят със своя успех, ние сме не по-малко възхитени. Хвърляме им бележка с най-добри пожелания и блокчета шоколад и отлитаме вкъщи.
* * *
След серия относително спокойни полети обикновено не минава много време, преди да получим ново напрежение. Излитаме трима, оберлейтенант Фикел и Щаплер ме съпровождат на лов за танкове. Нямаме изтребителен ескорт и в момента, в който прелитаме покрай една от нашите танкови части, се появяват 12–15 „Аерокобри“ с много агресивни намерения. Носовете на всички са боядисани в червено и те явно принадлежат към някаква елитна част. Над самата земя започва дива суматоха и аз се радвам, че мога да отведа моите колеги благополучно у дома, въпреки че нашите самолети не остават без известни повреди. Нашият опит вечер често става тема на спорове и спомени. Фикел и Щаплер смятат, че сме се спасили направо по чудо. В същото време спорът е полезен урок за нашите новаци, който ги учи правилно да избират тактиката на оттегляне при въздушен бой.
Една от нашите ескадрили известно време бе разквартирувана в Злинка, на север от Ново-Украинка и на запад от нас. Моята Трета група също получава заповед да прелети там с целия летателен персонал в същото време, докато наземният персонал се придвижва по пътя към Первомайск. В края на нашия престой в Кировоград постъпва заповед за моето повишаване в чин майор.
В Злинка като че ли вече е настъпила истинската зима. Почти всеки ден духа хапещ източен вятър. Температурата пада до 20–30 градуса под нулата. Студът влияе върху броя на самолетите в бойна готовност, тъй като обслужването и ремонтът на открито при тези температури си има особености. На нас определено не ни върви, защото ударните клинове на руското настъпление северно от Кировоград току-що са проникнали в устието на долината до село Мариновка. Руснаците докарват там много силни резерви с надеждата да укрепят позициите си, които да послужат за плацдарм на новото им настъпление. Всеки поне донякъде годен за полет самолет се използва за атака на малка височина. По време на един от полетите в източна посока капитан Фикел попада под силен обстрел и извършва принудително кацане. Местността е относително равна и аз успявам да се приземя до него и да го взема на борда си заедно със стрелеца. След известно време се връщаме на нашето летище обеднели с още един самолет.
Руските танкове рядко атакуват нощем, но през следващите няколко дни ние, и по-специално нашите колеги от север, получаваме възможност да опитаме и този специалитет. В полунощ моят офицер от разузнаването развълнувано ме събужда и докладва, че няколко души от изтребителната ескадрила, разквартирувана в Малие Виски, току-що са пристигнали с молбата веднага да излетим. Съветите са нахлули на тяхното летище и в самото село, където е разквартируван персоналът. Безоблачна звездна нощ. Решавам сам да поговоря с бежанците. Малие Виски се намира на 30 километра северно и на тяхната писта са настанени няколко части на Луфтвафе.
„Можем само да кажем, че докато спяхме, внезапно се чу грохот и когато се огледахме, наблизо вече минаваха руските танкове с пехота върху бронята.“ Другият войник описа нахлуването на танковете на летището. Всичко станало много набързо и е очевидно, че са били силно изненадани, защото по себе нямат нищо друго, освен бельо.
Преценявам ситуацията и решавам, че няма никакъв смисъл да се излита сега; за да улуча танк, ми е нужна относително добра видимост. Тя е недостатъчна дори при ясно звездно небе. Ще ни се наложи да чакаме до разсъмване. Безсмислено е да хвърлим няколко бомби само за да направим вятър на пехотата, още повече там има и германски части. Те са обслужващ персонал, почти безпомощен срещу съветските танкове.
На разсъмване трябва да излетим. За нещастие на връщане ще ни се налага да се съобразяваме с мъглата, която още отсега изглежда заплашително. Приближаваме летището на малка височина и виждаме нашите тежки зенитни оръдия в действие. Те вече са извели от строя някои от най-предприемчивите чудовища, останалите са се изпокрили и са недосегаеми. Целият личен състав е по местата си. Когато прелитаме над летището, те изпълняват обичайния военен танц, тъй като не се съмняват, че ще им помогнем да се измъкнат от затрудненото положение. Един Т-34 се е врязал право в диспечерската кула и е останал наклонен на една страна сред развалините. Някои са се скрили на територията на фабриката. Подходът към нея е затруднен от високите комини. Трябва да сме изключително внимателни, за да не се блъснем в тях. Изстрелите от нашите оръдия се разнасят из цялото село. Освен това хвърляме и бомби. Онези ивановци, които са навлезли най-далеч от всички, започват да разбират, че ще е по-добре, ако протръбят „отстъпление“. Повечето от тях се отдръпват към източния изход от селото, където биха могли да се скрият в многобройните оврази. Там са и техните камиони с боеприпаси и снаряди. Те се надяват да ни държат на разстояние със своите леки и средни зенитни средства, но ние засипваме позициите им с бомби и откриваме по тях огън от оръдията, като ги изваждаме от строя. Скоро камионите се запалват и започват един след друг да се взривяват.
Ивановците се носят по снега на изток. Нашата най-трудна работа за днес е приземяването в Злинка, тъй като мъглата на летището изобщо не иска да се вдигне и когато захождаме за кацане, видимостта е крайно ограничена.
До нощта ескадрилата прави седем полета, моят и още един самолет са излитали по петнадесет пъти. Малие Виски са прочистени от врага, шестнадесет танка на противника са унищожени от въздуха.
Краят на 1943 г., някъде край Харков. Заседнал в калта камион „Ман“ блокира придвижването на танкове „Тигър“ от СС дивизията „Лейбщандарт «Адолф Хитлер»“.
* * *
Скоро след този епизод летателният ни персонал се присъединява към наземните служби в Первомайск-Северни. Тук летището има малка бетонова писта, но тя не се използва, ако не се броят стоящите по нея самолети, което предотвратява тяхното затъване в калта. Практически излитането, приземяването и рулирането по земята са невъзможни, цялото място прилича на тресавище. Близо до летището има малко селце, в което се настаняваме. След полетите, а също и когато имаме лошо време, ние с Гадерман се занимаваме с упражнения. След кроса на дълга дистанция в пресечена местност вземаме гореща и студена вана и след това голи се търкаляме в снега пред къщата. Чувството, което изпитваш след такава процедура, е просто незабравимо, то е като да се родиш отново. Някои „пани“ и „паненки“[10] които в този момент минават наблизо, ни гледат смаяни. Надявам се, че дори само атлетичният ни вид ще опровергае тяхната пропаганда за „некултурните германци“.
Без метеоразузнаването утринните полети на големи формации в този сектор щяха да се превърнат в безполезна загуба на време. Районът, където се намира целта, може да се окаже покрит с мъгла и тогава е невъзможно да се атакува. Полетът наслука би бил напразна загуба на скъпоценно гориво, дори без да говорим за факта, че лошите метеорологични условия могат да се окажат фатални за големите групи и за неопитните екипажи. Затова бе дадена заповед всеки път на разсъмване да бъде изпращан разузнавателен самолет, а неговият отчет за времето в района на предполагаемата цел да определя дали да излитаме или не. Задачата е прекалено важна за мен, за да изпращам в подобен патрул първия, който ми попадне, с него трябва да лети Фикел или още някой, ако лейтенантът има нужда от отдих.
Една сутрин се насочваме отново към фронта. Възползвам се от благоприятното време и излитаме преди окончателно да е разсъмнало. Старая се да запомня целия фронт в този сектор. В сумрачната светлина ясно виждам избухванията на неприятелските оръдия. Съдейки по интензивността на артилерийския огън, стават ясни намеренията на противника за през деня. Веднага щом артилерийските позиции се изясняват, те се нанасят на картите. След известно време вече ще е невъзможно да се виждат от въздуха, а така е напълно вероятно след няколко часа да се озоват под бомбардировката на щуките. Тази разузнавателна информация, освен другото представлява и огромен интерес за нашите колеги на земята. Ако през онази сутрин съм прелетял достатъчно ниско над линията на фронта, мога да дам на армията точни сведения за местата на съсредоточаване на противника. Така през този ден ще е възможно да се противопоставим на евентуални сюрпризи. Това е впечатляваща картина и отгоре избухванията на вражеските оръдия ми напомнят гигантска железопътна гара, на чийто перон ту пламват, ту угасват множество запалки. Огнените нишки, на които са нанизани ярки и тъмни зрънца, ме настигат и образуват нещо като съединяващ ме със земята пунктир. Вражеската отбрана ни е забелязала. Ярките цветни сигнални ракети се издигат нагоре, това са сигнали, които си разменят подразделенията на земята. Постепенно по време на нашите редовни сутрешни визити започваме все повече да се приближаваме до ивановците. Това предизвиква тяхната извънредна досада, защото в тези ранни часове ние обикновено изненадваме танковете им. Обаче те също искат да се възползват от началото на деня, за да разчитат на изненадата, и откриват огън по мен. Мога да разбера Иван, който изпраща своите „червени соколи“, за да очистят фронта веднага след разсъмване. Ние често се сражаваме с червените соколи. При численото превъзходство на противника и без защитата от изтребители тези маневри не са особено благоприятни за нас.
Д-р Ернст Гадерман (на преден план вдясно), лекар на Втора щурмова ескадра „Имелман“, който лети с Рудел като бордови стрелец, в 850 бойни полета
По време на този етап от боевете Фикел изглежда много изтощен и Гадерман ме съветва да му дам почивка за известно време и поне да го освободя от тези полети с мен. Въпреки че Фикел го казва полушеговито, когато при последното ни кацане със силно повреден самолет отбелязва, че „тази мисия отне още пет години от живота ми“, самият аз виждам, че той не е атлет и дори неговата издръжливост има граници. Но аз съм му благодарен, че не отказва да ме съпровожда при тези полети, и в такива моменти винаги усещам, че бойната дружба е наистина свято чувство.
Нашето сутрешно разузнаване е концентрирано в района на северозапад и югозапад от Кировоград, където Съветите предприемат все нови и нови опити да пробият напред със своята неизтощима маса. Ако времето поне отчасти позволява, цялата група излита половин час след нашето първо завръщане, за да атакува онези важни цели, които ние току-що сме разузнали. Зима е и гъстата мъгла превръща всички наблюдения по-скоро в игра на отгатване и ние излитаме без никаква сигурност, че ще можем след час отново да се приземим обратно тук. Непроницаемата мъгла се спуска върху земята внезапно и може да провисне така по няколко часа. Когато времето е такова, автомобилът става по-полезен от самолета.
Веднъж летим с Фикел, вече завършихме нашето разузнаване и проведохме няколко атаки от малка височина в околностите на Кировоград. Съвсем светло е и летим на запад, прибирайки се вкъщи. Вече сме на половината път, но след като стигаме до Ново-Украинка, внезапно попадаме в гъста мъгла. Фикел се държи много близо до мен, за да не ме губи от погледа си. Прелитайки над селото, аз в последния момент забелязвам няколко по-високи комини на печки. Земята почти не се вижда. Горната граница на мъглата се вдига на голяма височина, толкова, че е възможно да не успеем да прелетим над нея. Все пак някъде ще ни се наложи отново да се спуснем долу. Кой знае каква територия е обхваната от тези метеорологични условия? Да поддържаме западен курс толкова дълго, колкото ни стигне горивото, и да се надяваме на късмета си, след което може би да кацнем върху територия, заета от партизаните? Това също не е изход. Скоро ще стигнем до нашите позиции и аз може спешно да потрябвам. Освен това след нашия дълъг рекогносцировъчен полет горивото е съвсем малко, така че ни остава само едно — да се държим близо до земята и да се опитаме да стигнем до нашето летище в условията на лоша видимост. Наоколо е плътна сива пелена. Линията на хоризонта я няма. Самолетът на Фикел изчезва. Не съм го виждал от момента, в който прелетяхме над Ново-Украинка. Може би се е блъснал в някой комин на печка?
Можем да летим през тази мъглива стена, докато местността продължава да бъде равна. Веднага щом пред нас се показва някакво препятствие, телеграфен стълб, дърво или хълм, ми се налага да дърпам лоста за управление към себе си и веднага след това се потапям в непроницаема грахова супа. Би било твърде рисковано по този начин да напипвам изхода от подобна мъгла. Земята се вижда на не повече от 3–4 метра, но на такава височина някои препятствия могат да се появят съвсем неочаквано. Летя само по компас и съдейки по часовника, би трябвало вече да съм на двайсет минути полет от моето летище в Первомайск. Сега или равнината ще отстъпи място на хълмовете, или мъглата ще се сгъсти още повече. С мъка избягвам няколко високи стълба. Стига ми толкова.
— Хенчел, кацаме.
Къде точно ще кацнем, нямам никаква представа, защото не се вижда почти нищо, само сива мътилка. Спускам задкрилките и отнемам газта. Удържам самолета на ниска скорост и усещам как колелата докосват земята. Кацането преминава нормално и след кратък пробег спираме. Хенчел дръпва назад люка и скача широко усмихнат.
— Този път ни провървя.
Видимостта на земята е не повече от 40 метра. Явно сме се оказали върху някакво малко възвишение, мъглата се стича някъде надолу. Чувам нещо подобно на звука на работещ автомобилен мотор и моля Хенчел да се поразходи отзад и да види. Възможно е това да е път. Докато той обикаля, аз седя неподвижно в моя надежден Ju-87 и за кой ли път се радвам, че съм останал жив. Хенчел се завръща. Предположението ми се оказва правилно, зад нас минава път. Армейските шофьори му обяснили, че до Первомайск има още цели 30 километра и този път води право там. Качваме се в самолета, включваме двигателя и излизаме на пътя. Видимостта все още не е повече от 30 метра, в най-добрия случай може да са 40. Пътуваме по широкото шосе като в лека кола, подчинявайки се на обичайните правила на пътното движение и отстъпвайки път на тежките камиони. Там, където колите са повече, аз спирам, за да избегна аварии, в случай че шофьорите не забележат самолета ми и минат направо през него. Мнозина от тях си мислят, че са видели самолет-призрак. По този начин пътувам около два часа, издигайки се нагоре по склоновете и спускайки се по тях. След това наближаваме кръстовище, където изобщо няма да мога да мина с моите крила, и аз отбивам от пътя. Тук оставям самолета. До Первомайск има още около десет километра. Закарва ме попътна армейска кола и аз скоро съм на стоянката на нашите самолети. Скоро заменят и Хенчел, който е останал като часови до самолета. Нашите другари вече са започнали да се безпокоят, тъй като ние не бихме могли да останем във въздуха толкова дълго време с малкия запас от гориво, а не сме се обаждали и по телефона отникъде, и сега те ликуват по повод нашето завръщане.
Продължава да няма никакви следи от Фикел. Много сме разтревожени. Към обед мъглата се разсейва, аз стигам до моя самолет и излитам направо от пътя. След няколко минути се приземявам на нашето летище и нашите верни механици оглеждат самолета като блудния син. Следобед още един полет. Когато се прибирам, Гадерман ми казва, че Фикел току-що се е обадил от Ново-Украинка. Заедно с бордовия стрелец те успели благополучно да се измъкнат от мъглата. Изгубил ме, когато мъглата се сгъстила, и веднага кацнал. Сега вече всички имаме основание да се радваме истински.
Скоро след тези събития центърът на тежестта на нашите операции се премества далеч на юг. Германските войски са обкръжени в района на Черкаси и с помощта на свежи резерви трябва да бъде предприет опит да бъдат спасени. Атаката за деблокирането на чувала ще се води от юг и югозапад. Ние поддържаме 11-а и 13-а танкова дивизия, които са ударили на север от района западно от Нови Миргород и са стигнали до реката, зад която Съветите са успели да се укрепят добре. Тук за нас има множество прекрасни цели. Активността във въздуха е висока и откъм двете страни. „Железните Густавовци“ се опитват да ни подражават, атакувайки нашите танкови дивизии и техните снабдителни части. С нашите бавни Ju-87 ние правим всичко възможно, за да разпъдим тези Ил-2, но те са малко по-бързи от нас, защото имат прибиращи се колесници. А и са доста по-добре бронирани и значително по-мощни. Това е особено забележимо по време на атака, те успяват много бързо да наберат скорост. Но тъй като ние обикновено сме заети с нанасяне на удари от малки височини, така или иначе не ни остава време за борба с тях.
"Летящият танк" Ил-2, най-масовият самолет през войната. Произведени са над 36 000 броя. Двигател АМ-38 с 1500 к.с.; макс. скорост 411 км/ч; въоръжение две 20-мм оръдия ШВАК, две 7,62-мм картечници ШКАС, 8 ракети РС-82
По време на тази фаза ми провървява в двубоя с един „Железен Густав“. Всички наши самолети участват в бомбардирането на съветски укрепени позиции в гората. Кръжа над тях, защото летя със самолет, въоръжен с противотанкови оръдия, а не съм открил още нито един танк, който да атакувам. Отпред, по диагонал спрямо нашия курс и 300 метра по-ниско, прелита група Ил-2, ескортирана от „Ла“ и „Аерокобри“. Самолетът, който водя, носи бомби. Казвам му, че атакуваме иловете. Вече сме започнали снижаване. Когато ги наближавам на разстояние 100 метра, виждам, че не мога да се приближа до тях, защото иловете отново летят по-бързо от мен. Нещо повече, от мен започват да се интересуват изтребителите. Два от тях вече са направили зад мен бойно разгръщане. Далечко е за прицелна стрелба, но вече съм хванал една от тези тромави птички в прицела и правя по един изстрел от всяко противотанково оръдие. „Густав“ се превръща в яркооранжево кълбо и се разпада на дребни огнени частици. Останалите явно разбраха накъде духа вятърът, те се понасят още по-бързо и разстоянието между нас видимо се увеличава. Освен това за мен вече е време да започна отклонение, защото на опашката на моя „самолет-злодей“ току-що са се лепнали изтребители. Моята тактика на отклонение ме приближава до групата и руснаците се махат. Без съмнение те са помислили, че някъде наблизо са нашите ескортиращи изтребители и няма да е чак толкова лесна задача да бъда свален. През втората половина на деня след боен полет в същия сектор не се завръща оберлейтенант Кюнц. Със своите 70 победи в списъка той бе начело на изтребителите на танкове. Късметът му започна още от Белгород и Харков, оттогава той придоби голям опит. Неговата загуба е удар за всички нас и още един пробив в нашия другарски кръг.
Общото настъпление, с цел да бъдат деблокирани частите, обкръжени в района на Черкаси, върви успешно и нашите ударни войски успяват да пробият проход в чувала. Веднага щом контактът е установен, тук фронтът се измества на запад. Ние прелитаме от Первомайск в Раховка, районът на Нови Миргород остава далеч зад руските линии.
Малко след като са изпълнили своя мисия над територията на Германия, в Нови Миргород се приземяват американски бомбардировачи. Техните руски съюзници им помагат да подготвят самолетите си за нови полети. Оперативната база на тези самолети се намира в Средиземноморието.
Въпреки всичко ситуацията на юг от нас също се променя и нашите войски изоставят никополския плацдарм. Съветите се хвърлят напред в района на Николаев и германските дивизии на северозапад от града влизат в най-тежките си битки.