Ханс-Улрих Рудел
Пилот на Stuka (12)

11.
Обратно към Днепър

И тук, на Харковския фронт, през последните няколко месеца станаха големи промени. Нашите напълно окомплектовани дивизии бяха изтеглени и Съветите преминаха в настъпление. Само ден или два след нашето пристигане съветските снаряди започнаха да падат върху града. На летището ни вече нямаше сериозни запаси от гориво и бомби, затова поредното преместване на друго, по-безопасно летище не беше нещо неочаквано. Новата база се намира на 150 километра на юг, близо до село Дмитриевка. Тъй като разстоянието до летището е доста голямо, ние използваме два аеродрума за прескок, единият е в Барвенково, откъдето летим до района на Изюм, а другият е в Сталино, за полети към Миуския фронт. На всяко от тези летища се намира малка група механици, които обслужват самолетите ни след полетите. По Донец и Миус са създадени отбранителни рубежи, които са подложени на силни съветски атаки. Често нашият оперативен офицер отново ни определя предишните цели: същата гора, същия овраг. Скоро вече няма нужда да гледаме картите и разни други глупости. Както някога Щеен казваше: „Ние вече сме големи момчета!“

По време на един от нашите първи полети в района на Изюм някой се обажда по радиото: „Ханелоре! — това е моята позивна. — Ти да не си оня пич, който «трошеше орехи» за нас?“ Аз не отговарям и той отново и отново повтаря въпроса си. Неочаквано разпознавам гласа. Това е един офицер от разузнаването, с когото често сме работили заедно и с чиято дивизия винаги сме постигали най-добро взаиморазбиране. Разбира се, това противоречи на правилата за секретност, но аз не мога да не се поддам на изкушението и отговарям, че наистина съм „трошил орехи за тях“ (танковете), а самият той, доколкото си спомням, се увлича по футбола. Той незабавно си признава и всичките ни екипажи, развеселени след като чуват разговора, пикират срещу яростно лаещите зенитки. Този офицер от разузнавателната служба на Луфтвафе с фамилията Еп бе един от най-добрите централни защитници на виенския футболен отбор. Тъй като той е зачислен към частта, която се намира в самия център на сраженията, ще се срещаме с него доста често.

Техниците подготвят за полет Ju-87G

Капитан Антон, който е поел командването на 9-а ескадрила след смъртта на Хьорнер, е убит при Миус. Самолетът му се взривява при излизане от пик по същия необясним начин, по който това става вече толкова пъти поред. Отново загива едно от нашите „стари кучета“, кавалер на Рицарския кръст. Някои от екипажите загиват, на тяхно място идват други, никой не се задържа задълго — безпощадният ритъм на войната.

Вече се усеща приближаването на есента, когато получаваме заповед да участваме в полетите по Днепърския фронт, още по-далеч на запад. В продължение на много дни ние излитаме на мисии от летището, което се намира северозападно от Красноармейск. Тук Съветите се стремят към Донецкия промишлен район от изток и североизток. Очевидно това е голямо мащабна операция, противникът е навсякъде. Освен това те извършват непрекъснати рейдове срещу нашето летище с помощта на бомбардировачи „Бостън“, което е сериозна пречка, защото ни се налага по време на атаките да прекратяваме обслужването и така закъсняваме с полетите. По време на тези атаки ние седим в окопите, изкопани зад самолетите, и чакаме ивановците да престанат да се забавляват. За щастие нашите загуби в самолети и снаряжение са относително малки.

Никой не ни казва, че армейските части, които преминават покрай летището, са вече почти последните и ивановците ги следват по петите. Минава съвсем малко време и самите ние се убеждаваме в това. Излитаме от западното летище и прелитайки над града, набираме отново височина. Предстои ни да атакуваме вражеските войски на 40 км на североизток. Намирайки се над другия край на града, аз имам видимост надалеч и забелязвам между шест и осем танка, те са камуфлирани и приличат на нашите собствени машини. Въпреки това формата на корпусите им ми се струва доста странна. Хенчел прекъсва размишленията ми: „Хайде на връщане да погледнем отново тези германски танкове!“

Летим към целта. Значително по на запад срещам силни вражески части, няма никаква следа от германски войски.

Летим обратно и виждаме онези танкове от близко разстояние. Всички те са Т-34 — руснаци! Екипажите им са застанали зад машините, проучвайки картите, явно имат инструктаж. Изплашени от появата ни, те се разбягват и се катерят по танковете си. Но точно в този момент ние не можем да направим нищо, защото първо трябва да се приземим и да попълним амунициите си. В това време Съветите навлизат в града. Нашето летище е разположено на другия му край. След десет минути аз излитам отново и търся онези танкове между постройките. Когато ги атакувам, те рязко се обръщат, крият се зад сградите и бързо изчезват от полезрението. Унищожавам четири от тях. Къде отидоха останалите? Те биха могли да се появят на летището ни всяка минута. Ние не можем да го евакуираме, защото част от наземния персонал е в града и трябва да ги чакаме, докато се върнат. Едва сега си спомням, че съм изпратил един от нашите офицери в армейските складове, които се намират в източната част на града. Той има невероятен късмет. По-късно се изясни, че автомобилът му е тръгнал точно в момента, когато един Т-34 завивал зад ъгъла на складовата сграда. След като натиснал газта и стиснал коленете си, за да не треперят толкова безобразно силно, той успял да избяга цял и невредим.

Излитащ на бойна задача „Каноненфогел“

Излитам още веднъж. Групата не може да лети заедно с мен, иначе горивото няма да ни стигне за задължителния преход до Павловка. Мога само да се надявам, че в момента на моето завръщане всички наши хора вече ще са се събрали на летището. След дълго търсене откривам два танка в западната част на града и ги унищожавам. Очевидно те са се движили по посока към нас, за да опушат гнездото на осите щуки. Точно сега е времето наистина да се разкарам и след като успяваме да подпалим всички неизправни самолети, ние излитаме. Докато правим кръг над летището, за да се строим в боен ред, виждам експлозии на танкови снаряди в покрайнините на летището. В крайна сметка са успели да стигнат до нашата база, но ние вече не сме там.

Компасът ни сочи запад-северозапад. Малко по-късно летим над някакъв път на малка височина. По нас открива силен огън моторизирана колона, която се движи под охраната на танкове. Ние се разделяме и започваме да кръжим над колите: съветски танкове и камиони, предимно американско производство, следователно това са руснаци. Признавам си, че съм озадачен как тия момчета са се озовали толкова далеч на запад, но това биха могли да бъдат само руснаци. Ние набираме височина и аз давам заповед да бъдат атакувани зенитките, които трябва да бъдат неутрализирани първи, така че да можем да започнем атаката си на малка височина и без никакви пречки.

След като укротихме повечето зенитки, ние си разделихме колоната на части и я разстреляхме. Денят бавно приближава към залеза си, цялата колона изглежда като огнена змия, това е истинска тапа от горящи автомобили и танкове, които не бяха успели да свърнат от пътя вдясно или вляво. Не пощадихме никого, материалните загуби на Съветите отново са големи. Но какво е това? Прелитам над четири или пет автомобила в предната част на колоната, по радиаторите им виждам нашите флагове.

Това са камиони германско производство. От канавките от двете страни на пътя излитат бели сигнални ракети. Това е сигналът на нашите собствени войски. Отдавна не съм усещал подобно вледеняващо чувство в корема. С удоволствие бих се хвърлил на земята още тук някъде. Възможно ли е тази колона да е била германска? Всичко гори. Но тогава защо ни подложиха на толкова силен обстрел от камионите? Как са се озовали тук американски автомобили? Освен това със собствените си очи видях бягащи хора с кафяви униформи! Потта струи по лицето ми, обхваща ме затъпяващото чувство за паника.

Вече се е стъмнило напълно, когато се приземяваме в Павловка. Никой от нас не произнася нито дума. Беше ли онази колона германска? Неопределеността ни задушава. По телефона не успявам да разбера нито от армията, нито от Луфтвафе чия е била колоната. Към полунощ пристигат няколко войници. Оперативният офицер прекъсва крайно неспокойния ми сън, като казва, че има важни новини. Нашите армейски колеги искат да ни благодарят, че сме им помогнали да избягат. Разказват ни, че техните камиони са били настигнати от вражеската колона. Те едва са успели да се откъснат на стотина метра, за да се прикрият от руския огън в канавките встрани от пътя. Именно в този момент на сцената сме се появили ние и сме разстреляли ивановците. Нашите момчета веднага се възползвали от ситуацията и успели да се скрият. Това сваля тежкия товар от плещите ми и аз споделям ликуването на нашите братя по оръжие.

Малко след този случай се озоваваме в Днепропетровск. Летището се намира на източния бряг на Днепър, много далеч от нашите казарми в центъра на града. За един обикновен руски град мястото прави добро впечатление, също както и Харков. Съветските бомбардировачи и щурмовици почти всеки ден атакуват мостовете над Днепър в центъра на града. Червените се надяват, че след като ги унищожат, ще отрежат пътя за отстъпление на германските войски и ще направят невъзможно снабдяването на армейската ни група с боеприпаси и резерви. Досега още не сме забелязвали някакъв успех при атаките им срещу мостовете. Но местните жители тържествуват. Веднага щом съветските самолети изчезват, те се втурват към Днепър с кошници, защото са успели да забележат, че след всяка въздушна атака на повърхността на водата се появяват големи количества зашеметена риба. Явно в града отдавна не са яли толкова много риба.

Ние летим ту на североизток, ту на юг, според придвижването на Съветите към Днепър, които се надяват да не допуснат създаването на наша отбранителна линия по реката и да свържем позициите си. По времето, когато преместваме нашата база от Днепропетровск в Болшая Костромка, на 120 километра по-далеч на запад, аз изгубвам Бекер. Той е командирован в щаба на дивизията. Дълго време се съпротивлявам на преместването му, тъй като той принадлежи към нашия „семеен кръг“, но е безполезно и след дълги преговори окончателното решение е взето.