Ханс-Улрих Рудел
Пилот на Stuka (11)

10.
В Кубан и при Белгород

Докарах въоръжените с оръдия самолети и запознавам групата с новите машини. Веднага щом забелязвам възможност за приложение на експерименталните самолети, те излитат заедно с моите. По-късно от тях се образува отделна противотанкова ескадрила, която действа независимо, но в бойните действия остава под мое командване. Следват ни останалите самолети, които са в Брянск. Капитан Степ също се връща в своята част.

За бомбардировачите „Щука“ работата няма свършване, защото Съветите са се прехвърлили през Черно море и са направили десант в тила на нашия фронт. Те са завладели плацдарм върху хълмистото крайбрежие на изток и югозапад от Новоросийск. Често излитаме, за да го атакуваме. Противникът продължава да получава подкрепления и снаряжение с десантни баржи. Противовъздушната отбрана вилнее със същата сила, както и по другите критично важни пунктове на кубанския плацдарм. Много от моите другари извършват там последния си полет. Моят командир скача с парашут над плацдарма, провървява му и вятърът го отнася зад нашите окопи. Летим напред-назад между плацдарма и Кримска. Обикновено аз и моите самолети пикираме почти до нивото на земята и след това продължаваме на ниска височина над морето или над разливите далеч на север, където отбраната е твърде слаба. Малката височина, от която хвърляме бомбите, увеличава точността на бомбардировките и освен това отбраната все още не се е приспособила към нашата тактика на удари от ниско.

Ако зенитките откриват огън, когато приближаваме Кримска, прелитайки над равнината със засаден тютюн, много от новите екипажи стават излишно бъбриви, но бързо се успокояват, когато чуват как „старите кучета“ се смеят по радиото над някаква шега или куплет от песничка. Някой крещи: „Максимилиан пак нещо е мръднал!“ Това се отнася за командира на Втора ескадрила, той има навика да кръжи дълго покрай взривовете на зенитната артилерия, вечно забавяйки пикирането си, така че летящите зад него самолети губят ориентация. Сигурността в себе си и хладнокръвието скоро се предават и на новаците. Аз често правя лупинг, тоно или някаква друга подобна фигура, а след това се опитвам да позная какво ли си мислят в това време зенитчиците, вероятно предполагат, че ми се е приискало да се позабавлявам и да си поиграя с тях.

Времето не пречи на бойните полети. Почти непрекъснато небето е яркосиньо и слънчево. Когато нямаме полети, отиваме да поплуваме в моретата, Азовско или Черно — по тези места има множество прекрасни плажове. Ако на мен и Швирблат ни се прииска да скачаме отвисоко във водата, отиваме в Керченския залив, където има пристанищни кранове и скели с достатъчна височина.

Летището в Керч е претъпкано със самолети и ние се преместваме в Керч-Багерово, на десет километра западно, като се настаняваме в „колхоз“. Тук има много дървета и скоро си построяваме столова. Точно в този момент горивото е малко и ние летим само когато е абсолютно необходимо. Така през тези седмици имаме много свободно време, което всеки прекарва както му е приятно. Ние с Швирблат бягаме по десет километра почти всеки ден и скоро вече сме добре запознати с цялата околност не само от въздуха.

Всяка нощ ни навестяват съветските Пе-2 и старите ДБ-3, те бомбардират предимно железопътната гара, залива и летището в Керч-IV. Там имаме зенитни оръдия и от време на време на лов излитат по няколко нощни изтребителя. Обикновено наблюдаваме как руснаците летят насам и обратно, като почти всеки път някой от тях пада долу, избухнал в пламъци. Нашите противници не са големи майстори на нощните схватки. Очевидно им трябва повече практика. Понякога направо им върви. Веднъж една бомба пада във влак с боеприпаси, който е застанал на странични линии, и в продължение на множество часове взривовете озаряват нощното небе с призрачна светлина, земята трепери от избухванията. Скоро след това тези рейдове стават част от нашия обикновен дневен режим, ние си оставаме в леглата и спим, иначе недоспиването ще повлияе зле върху нашите рейдове през следващата нощ, а това вече може да доведе до нещастия.

Полковник д-р Ернст Купфер, получава поздравления за извършените 500 бойни полета. Ернст Купфер командва StG2 от 13 февруари до 9 септември 1943 г.

Това са последните дни на юни и времето на нашия престой в Крим е към края си. Министър Шпеер е в Керч във връзка с голям строителен проект и на връщане ни прави визита, заедно с това частта ни е посетена и от японска делегация.

В същото време полковник Купфер, командирът на „Имелман“, отбелязва рождения си ден, това е съществен повод за празник. Прекрасната градина до лятната щабквартира на ескадрата е оживена от весела музика, но армейският оркестър леко фалшиви. Те свирят наред всичко, което им поръчват. Всеки има своите изисквания. В подобни часове всеки забравя, че домът му е толкова далеч и войната продължава. Всички се пренасяме във времето и пространството в невидимия свят на красота и мир, в който не съществуват нито Кримска, нито плацдарм, нито бомби и страдания. Тези часове на отдих и мечтания стоплят душите ни.

Към началото на юли натискът на Съветите отслабва и германският фронт се стабилизира. Той минава между Кримска и Молдованск, като съвсем леко се е отместил назад. Ние така и не успяваме да се заемем с изграждането на отоплението в нашата барака, на 4 юли получаваме заповед спешно да се преместим. Никой не знае точно къде отиваме, днес трябва да отлетим за Мелитопол, там ще получим заповедта за утре. Летим на север над сини води.

Мелитопол е възлов транспортен център далеч зад фронтовата линия. Летището е заето от бомбардировъчни части с „Хайнкел-111“. Колегите ни съобщават, че днес германска балетна трупа, в която влизат десетина прелестни момичета от 18 до 20 години, ще изнесе едно-единствено представление. Само за миг всички самолети са маскирани и приготвени за утрешния полет. Купидон снабдява всички ни с крила. Гледката на хубавичките германски момичета след толкова дълго прекъсване не би могла да не ободри сърцето на всеки войник на Източния фронт — и на стар, и на млад. Вечният ни смешник лейтенант Йекел обира всички цветя пред входа на театъра с надеждата, че ще ги предложи на девойките във вид на букети. Стараейки се да поддържа честта на своите полкове, армията няма намерение да отстъпва позициите си и ние сме въвлечени в оспорвано съревнование с тях. Не съм напълно сигурен дали ще отстъпим пред женското обаяние, или след няколко години, прекарани в Русия, всичките момичета ще ни се сторят еднакво привлекателни. Швирблат също има подобни съмнения. Накрая той заявява, че би било по-добре да се отправим на обичайния си десеткилометров крос и тогава ще успеем да си спестим всички тези съмнения.

На сутринта моторите отново запяват познатата ни песен. Вече знаем местоназначението ни: Харков. Кацаме на летището северно от града и оставаме там. Самият град прави добро впечатление и без съмнение е една от забележителностите на Съветска Русия, каквито няма много. Извисяващата се сграда на Червения площад е типичен образец на съветската архитектура и макар и повредена, продължава да бъде обект на гордост за ивановците. Останалите красиви къщи са построени още по времето на царска Русия.

Юни 1943 г.: Немска въздушна снимка на центъра на Харков със сградата на Госпрам (Дворецът на промишлеността)

В града има паркове, обширна мрежа от булеварди, театри и множество кина.

На следващото утро, веднага щом се разсъмва, ние излитаме и заминаваме по посока на Белгород, нашата операционна зона през следващите няколко седмици. На земята срещаме старите си познати от Източния фронт, ударните дивизии, за чиято поддръжка се радваме, че ще летим.

Знаем, че скоро ще преминем в настъпление и не ни очакват неприятни сюрпризи. Освен бронетанковите дивизии на фронта са СС дивизията „Тотенкопф“ и „Гросдойчланд“. Целта на това настъпление е удар на север, по посока на Курск, завладян от големи съветски сили. Ние трябва да ударим по диагонал в основата на Курската дъга, която се простира в западна посока към Конотоп и на юг граничи с Белгород, а откъм северната част — с откритата местност на юг от Орел.

В идеалния случай би могло да се излезе на линията Орел — Белгород, но дали това ще може да бъде постигнато от силите, които са хвърлени в настъпление. След разсъмване вече сме във въздуха и летим до свечеряване, напред са танковите ни клинове, които скоро изминават 35 километра и стигат до покрайнините на Обоян.

Съветската отбрана е силна, особено противовъздушната. През първата сутрин, приближавайки Белгород, аз виждам отляво и по-високо от мен формация от „Хайнкел-111“. Зенитните оръдия откриват огън по тях, един от самолетите се взривява във въздуха и се пръска на малки парчета. Такова зрелище е в състояние да ожесточи когото и да било. Жертвите на нашите другари не бива да остават напразни. По-късно ние атакуваме позициите на тези зенитни батареи, по време на атаките на ниска височина аз често хвърлям поглед към отломките от сваления „Хайнкел“, които блестят под слънцето. Следобед към мен се приближава един от офицерите от Луфтвафе и ми съобщава, че през същия ден е бил убит мой братовчед. Казвам му, че вероятно той е бил свален тази сутрин на северозапад от Белгород с „Хайнкел-111“. Офицерът се учудва откъде бих могъл да знам как точно е станало. Моят братовчед е третият убит в нашето семейство, по-късно неговият баща, мой чичо, също изчезва безследно.

* * *

През следващите няколко седмици ескадрата ни получава сериозни удари. Убит е моят другар от тренировъчната школа капитан Вутка, командир на Осма ескадрила. Убит е и лейтенант Шмит, чийто брат също наскоро загина във въздушен бой над Сицилия. В случаите с Вутка и Шмит не е напълно ясно дали самолетите им са се взривили при влизане в пикиране или в момента на натискането на бомбохвъргача. Може би поради някаква диверсия е станало късо съединение, което да е предизвикало взрива? Същата мисъл ни хрумва, когато стават и други подобни случаи, но в този момент, въпреки подробното разследване, не можем да открием никакви определени доказателства.

Юли 1942 г., Курската дъга. Началото на операция „Цитадела“. Pz.Kpfw.VI „Тигър“ от СС дивизията „Райх“

По време на тези полети под нас бушуват грандиозни танкови битки, картина, която рядко сме имали възможността да видим след 1941 година. Маса танкове се втурват един срещу друг по голите равнини. Вражеските противотанкови оръдия са разпределени в тила и са замаскирани. Понякога и самите танкове са вкопани в земята, особено когато вече не могат да се движат, но все още са опазили възможността си да водят огън. Числено съветските танкове са значително повече, в качествено отношение превъзходството на нашите танкове и въоръжение незабавно стават очевидни за всички. За пръв път се използват в големи количества нашите танкове „Тигър“. Всичките ни танкове стрелят по-бързо и точността им е по-голяма. Една от причините е по-доброто качество на оръжието ни, но решаващият фактор е по-умелото му използване.

Най-опасни за нашите танкове са съветските тежки и свръхтежки противотанкови оръдия, настанени във всички точки на бойното поле. Тъй като руснаците са майстори на камуфлажа, противотанковите оръдия много трудно могат да бъдат забелязани и неутрализирани.

Зрелището на тази маса танкове ми напомня за моя самолет от експерименталния авиоотряд, въоръжен с оръдия, който бях взел със себе си в Крим. Докато отдолу има все още толкова много вражески танкове, можем да се опитаме отново да го проверим. Наистина зенитната отбрана, която прикрива съветските танкове, е много силна, но аз си казвам, че двете групи се намират на разстояние една от друга на 1–1,5 км и докато не съм получил пряко попадение от зенитен снаряд, винаги мога да се опитам да приземя самолета зад нашите танкове. И ето че вече летя в самолета, въоръжен с противотанкови оръдия, а зад мен са останалите щуки с обикновени бомби. Опитът е извършен.

По време на първата атака четири танка са взривени от преки попадения на снаряди от моите оръдия, до вечерта общият им брой нараства на дванайсет, всички сме обзети от страстта на преследването, породена от прекрасното чувство, че с всеки нов унищожен танк ще бъде спестена много германска кръв. След първия ден механиците са претрупани с работа, защото почти всички самолети са повредени от зенитен огън. Животът на подобен самолет не трае дълго. Но важното е, че дяволското заклинание е преодоляно и след като имаме такъв самолет, ние вече притежаваме оръжие, което може да бъде настанено навсякъде и да бъде способно успешно да се бори с огромното количество съветски танкове. Това е откритие и неговото практическо приложение въодушевява всички ни. За да се осигури пристигането на тези експериментални самолети, на всички екипажи е заповядано незабавно да се присъединят към нас. Така се формира противотанкова ескадрила. С оперативна цел тя се намира под мое командване.

Следващите дни и сражения допълват картината и успехът не ни изоставя. Докато противотанковите самолети атакуват, част от бомбардировачите се опитва да неутрализира наземната отбрана, останалите кръжат на ниска височина като квачка над пиленцата си, за да защитават противотанковите самолети от вражеските изтребители.

Малко по малко аз откривам всички необходими трикове. Новите умения се постигат едва след като някой пострада. Ние губим самолети в слабо защитени райони, защото летим на средна височина, в разгара на артилерийския дуел. Би трябвало да избягваме въздушното пространство по продължение на траекторията на снарядите, в противен случай има опасност някой от нас да бъде „случайно“ свален.

След известно време Съветите успяват доста успешно да се справят с нашите въздушни противотанкови атаки. Когато е възможно, те придвижват противовъздушните си средства заедно с челните танкове. Танковете са снабдени с димни снаряди, за да могат да създават непрозрачен екран или да имитират запалване с надеждата, че преследвачите им ще ги оставят на мира, предположили, че са улучили своята цел. Опитните екипажи скоро разгадават този трик и повече не се хващат на въдицата на руснаците. В действителност запаленият танк гори много ярко, да се имитира такъв пламък е твърде рисковано. В много от случаите танкът се взривява веднага след като огънят стигне до боеприпасите. Крайно неприятно е за нас, когато взривът избухне неочаквано и самолетът ни се намира на височина 10–15 метра над танка. През последните няколко дни два пъти прелитам през завеси от пламък и си мисля: „Този път е за последно!“

Въпреки всичко обикновено пробивам огнената стена и се появявам цял и невредим от другата страна дори когато боядисаната със зелена камуфлажна боя обшивка на самолета ми е обгорена и осколките от взривения танк са я изпъстрили с пробойни.

Понякога пикираме над стоманените чудовища отзад, понякога отстрани. Избираме малък ъгъл на атака, за да не минаваме ниско над земята и да не попаднем в беда.

Бордовете са бронирани по-слабо. Но най-добрата цел е кърмата. Там се намира двигателят, който трябва да бъде охлаждан, корпусът там е най-тънък. За да се облекчи охлаждането, в бронята са направени отвърстия. Това е добро място за прицел, защото където е двигателят, там е и горивото. Когато двигателят работи, е лесно танкът да бъде забелязан от въздуха по синкавия дим на изгорелите газове. От двете страни на танка се намират резервоарите с гориво и снарядите. Но там бронята е по-дебела, отколкото отзад.

Рудел показва върху макет на пилотите от Десета противотанкова ескадрила на Втора щурмова ескадра уязвимите места за атака на танк Т-34

Руските танкове често возят върху себе си и пехота. Когато действаме в сектори, в които ни познават добре, пехотинците скачат от танковете по време на движение, дори те да се движат с пълна скорост. Мислят, че е настанал последният им час и ние всеки момент ще ги връхлетим. А ивановците предпочитат да посрещат атаките, намирайки се върху твърда почва.

* * *

През втората половина на юли съпротивата срещу германските дивизии нараства, налага им се да преодоляват едно след друго множество укрепления и темпът на настъпление доста се забавя. Ние извършваме полети всеки ден, от сутрин до вечер, и поддържаме атакуващите клинове, които се придвижват на север през река Псьол, покрай железопътната линия, която отива към Белгород.

Една сутрин внезапно ни атакуват голям брой бомбардировачи Ил-2, които се приближават до нашето летище на малка височина и не е имало време да бъдат забелязани. Излитаме във всички направления, за да се махнем от летището, много от самолетите все още рулират по пистата. По някакво чудо не се случва нищо сериозно, зенитните ни оръдия откриват най-силния огън, на който са способни, и това съвсем очевидно не предизвиква въодушевлението на ивановците. Забелязваме как обикновените 20 мм зенитни снаряди рикошират от бронята на руските щурмовици.

Само няколко места са уязвими за тези снаряди, но бронебойните 20 мм снаряди са способни да свалят и бронираните ивановци.

По същото време получаваме заповед да се преместим в Орел, от другата страна на дъгата, където Съветите са преминали в настъпление и заплашват да превземат града. След няколко часа пристигаме на летището северно от Орел. Обстановката около него горе-долу съответства на слуховете, които стигаха до нас още в Харков — Съветите атакуват града от север, изток и юг.

Настъплението ни е спряно по всички фронтове. Ясно разбираме причините: първата е десантът на съюзниците в Сицилия, а след това — превратът срещу Мусолини; всеки път нашите най-добри дивизии трябваше да бъдат вадени от боя и прехвърляни в други места из Европа. Както често говорим помежду си през тези седмици, Съветите би трябвало да благодарят на своите съюзници, че все още съществуват като военна сила!

Август е горещ за нас месец във всеки смисъл на тази дума, на юг се води ожесточена битка за Кроми. По време на една от нашите първи атаки, насочени против мостовете в този район, с мен се случва нещо много странно. В момента, когато влизам в пик, на моста се появява руски танк. 500-килограмова бомба, насочена към моста, попада в него, когато той вече е минал половината от пътя, в резултат на което мостът, както и танкът, се разхвърчават на парчета.

Отбраната тук е необикновено силна. След няколко дни на север, в района на Болхов, аз получавам пряко попадение в двигателя. Осколките летят право в лицето ми. Първо си помислям, че е време да скоча с парашута, но кой знае къде ще ме отнесе вятърът? Надеждите да стигна до земята жив и здрав са много малки, особено когато наоколо кръжат яковете. Въпреки това успявам да извърша принудително кацане със спрял двигател до самата германска предна линия. Пехотната част, която е заела този участък, след два часа ме откарва до нашето летище.

Веднага излитам в същия район. Усещането да се завърнеш в същия район, където току-що са те свалили, е доста странно. Но това избавя от колебанията и мрачните мисли за риска, на които се подлагаш.

Подготвяме се да нанесем удар по позициите на зенитните батареи. Издигнал съм се високо и виждам как те откриват силен огън по нашата формация. Позициите им се откриват по изстрелите на оръдията. Атакувам ги незабавно и заповядвам на самолетите, които ме съпровождат, да хвърлят бомбите си върху руските зенитчици едновременно с мен. Летя към къщи с приятното чувство, че този път противникът си е получил заслуженото.

Всяка нощ руските самолети извършват нападения срещу нашето летище в района на Орел. В началото живеем в палатки, след това — в каменни постройки на края на летището. Близо до палатките са изкопани ровове, предполага се, че ще се крием в тях по време на нападенията. Въпреки това някои от нас продължават да спят и по време на тези рейдове, защото след цял ден непрекъснати полети добрият нощен отдих е незаменим, ако искаме да бъдем годни и на следващия ден. Във всеки случай ивановците ни бомбардират по цяла нощ.

Моят приятел Валтер Краус, командир на Трета група, е убит по време на едно такова нападение. В миналото пилот-разузнавач, той е преминал при мен в Грац курс по преподготовка и бързо усвои новото поприще, като се превърна в истинско откритие за нашата ескадра. Току-що беше станал командир на Трета група и бе награден с Дъбовите листа. Скърбим за загубата на нашия другар и приятел с дълбока тъга, неговата смърт е истински удар за нас. Колко ли още тежки удари на съдбата ще трябва да понесем?

Прехвърлят под мое командване Трета група. Познавам я като петте си пръста, нали преди това служих в нея като инженер? Въпреки че тук има нови лица, аз вече съм се запознал с всички по време на моите посещения в групата. Няма да е трудно да бъде приведена в подходяща форма, още повече че тук е и оберлейтенант Бекер. Ние го нарекохме Фридолин. Няма нещо, което да не знае, той е майката и бащата на наземния персонал. Медицинската служба е поверена на доктор Гадерман, освен всичко останало той е приятел на всички и техен утешител. Не след дълго щабът на Трета група се превръща в истинско семейство, в което всички заповеди се дават и изпълняват в духа на сътрудничество и взаимопомощ. Съотнесено към действията във въздуха, това означава, че не е нужна никаква реорганизация, тъй като през изминалата година често самият аз се налагаше да я водя в бой.

В състава на групата извършвам своя 1200 поред полет. Като ескорт ни съпровожда ескадрила от изтребители, с които по чисто съвпадение лети и знаменитият скиор Йеневайн. В паузите между полетите ние често бъбрим за нашите родни планини и, разбира се, за ски спорта. Веднъж той не се прибира след наша съвместна мисия и е записан в доклада като безследно изчезнал. По всяка вероятност е бил свален, след което, според разказа на неговите другари, предал по радиото: „Имам попадение в двигателя, летя по направление на слънцето.“ По това време слънцето беше точно на запад. Той не би могъл да избере по-неподходящ курс, защото след пробива на север от нас, в района на Болхов, Съветите успяха да направят в нашата фронтова линия издатък във формата на улей, който се стесняваше от изток на запад. Следователно, ако Йеневайн бе полетял на запад, щеше да се озове над центъра на този улей и да се приземи на територия, заета от руснаците. Ако бе прелетял само няколко километра на юг, това щеше да му е достатъчно да стигне до нашите позиции, тъй като улеят бе съвсем тесен. Тук, до Орел, серията от неуспехи не свършва. Адютант на щаба на 9-а ескадрила е Хьорнер, кавалер на Рицарския кръст и един от старшите офицери в нашата група. След като неговият самолет е свален от зенитките североизточно от Орел, той рязко губи височина и пада на ничия земя. Хьорнер не излиза от кабината на самолета, лежащ върху склона на малък овраг. В началото реших, че е направил принудително кацане, макар все пак да ми се струва, че е получил сериозни повреди още докато е бил във въздуха, и когато се е блъснал в земята, ударът се е оказал прекалено силен. След като прелетях няколко пъти над това място на малка височина, не забелязах никакво движение в кабината. Медикът ни, с помощта на войници-пехотинци, стига до отломките, но вече е твърде късно и не успяват да спасят екипажа. Той доведе свещеник и не след дълго двамата ни другари се сдобиха с вечен покой.

Свалена, щука от StG2 някъде в района на Курската дъга

* * *

През следващите няколко дни в групата почти никой не говори, летците разменят помежду си само най-необходимите думи: през тези дни всички сме потиснати от тъгата. Същото е и в другите подразделения. По време на утринните атаки срещу важните артилерийски позиции на изток от Орел ескадрила от Първа група лети заедно с моята Втора ескадрила, командвана от капитан Йекел. Той вече е отличен летец и има любим трик, който прави непрекъснато. Където и да забележи вражески изтребител, той го атакува, въпреки че другият значително превъзхожда пикиращия бомбардировач на Йекел по скорост и мощ на бордовото оръжие. Още на Кубанския фронт той многократно ни разсмиваше. Въобразяваше си, че неговият самолет е особено бърз и при пълна газ оставя всички самолети далеч зад себе си. Този жизнерадостен шегаджия често сваля изтребители; напомня ми елен, който претърсва гората, за да открие ловец, и когато намери някого, се хвърля в атака, навел глава и насочил напред рогата си. Той е душата на ескадрилата, нито веднъж не се повтаря и не се спира, може да разказва вицове от девет вечерта до четири сутрин. Разбира се, в репертоара му са и Бонифаций Кийзеветер^[8], както и други балади.

Една сутрин заедно с други самолети той атакува съседната батарея, след което се връщаме заедно в базата. Намираме се точно над линията на фронта, когато някой започва да крещи: „Изтребители!“ Виждам, че са далеч от нас и нямат намерение да атакуват. Йекел обръща и започва бой с тях. Той сваля единия, но дебелият Йенш, неговият бордови стрелец, иначе надежден и отговорен, изглежда, сега гледа настрани, а не пред себе си. Друг Ла-5 захожда зад опашката им. Виждам как от височина 600 метра самолетът на Йекел стръмно пада, обърнат нагоре с колесника, и се взривява при удара в земята. Мога само да се досещам, че в бойната си страст Егберт е забравил колко ниско лети и че не бива да се увлича с акробатичните си номера. И така го изгубихме.

На мнозина от нас им хрумва една и съща мисъл: „Сега, когато старите кучета един след друг си отиват, мога да определя точно кога ще дойде и моят ред, достатъчно е да погледна календара.“ Рано или късно на всеки му идва краят, ние всички го очакваме, а неуспехите не ни напускат.

Когато живееш в постоянна опасност — това предизвиква фатализъм и определено чувство за примиреност. Вече никой не скача от леглото, когато през нощта над него се изсипват бомби. Смъртно уморени след полетите, които продължават по цял ден, чуваме в полудрямка как бомбите се взривяват някъде съвсем наблизо.

* * *

В зоната на пробива нещата все повече се влошават, току-що е възникнала заплаха за Кричев, който е на северозапад от нас. За да не губим много време за приближаване към целите и да летим над Жиздринския сектор, който се намира още по на север, ние се прехвърляме на Кричевското летище. Боевете се водят в горите, където от въздуха е много трудно да се види нещо. Червените маскират позициите си по-лесно и е много трудно да бъдат атакувани. Крайно рядко виждам долу танкове и затова летя по-често с обикновен бомбардировач. Тъй като вече съм командир на група, противотанковата ескадрила още по-тясно взаимодейства с другите машини и щабната работа, както техническата, така и тактическата, бързо се приспособява към използването на противотанковите самолети.

Не оставаме в Кричев задълго. Говори се, че скоро пак ще ни преместят на юг, където ситуацията е критична. След няколко полета в района на Брянск ние наистина се връщаме в Харков. Този път сме базирани на летището южно от града.