Джесика Шатък
Жените в замъка (23)

Двайсет и втора глава

Тьолинген, юли 1950 г.

Бената се беше уговорила да се срещне с Франц, за да си говорят за бъдещето. Не беше го виждала, откакто се бяха сгодили — първо Клотилде била болна, после баща му, а после му се струпала много работа („Много умират хората“, беше се пошегувала Бената в един от кратките мигове на добро настроение). Най-сетне успя да го притисне. Трябваше да побързат с плановете за венчавката: Мариане реагира на новината за годежа им дори по-зле, отколкото бе предполагала Бената, и тази нова, тягостна тишина много я измъчваше. Всеки ден беше като наказание… но за какво? За това, че обичаше мъж, когото Мариане не одобрява ли? Това беше обидно, дори по-лошо: принизяващо. Като че ли тя нямаше никакви права върху собственото си бъдеще. Бената дължеше благодарност на Мариане за това, че беше намерила Мартин, когато тя самата беше повярвала, че е мъртъв; и да, вечно щеше да й бъде признателна за това. Но не й дължеше остатъка от живота си. Бената чакаше Франц в кафенето на Бемелман, изпълнена с нервна възбуда, и потракваше с лъжичката по чашата си с кафе.

Обикновено й беше приятно там, в това кафене. Първо, защото беше ново, а Бената обичаше новите неща. Харесваха й високите бляскави прозорци, модерните метални плотове на масите. Не можеше да се нарадва на подсладената сметана и асортимента от невиждани сладкиши по витрините, с ярките им цветни украси от несезонни плодове върху лъскави слоеве желатин.

Бената не хранеше почит към нищо старо или историческо. За нея историята беше нещо ужасно — дълга мърлява опашка на скръбта. Тя се мяташе в унищожителни махове след настоящето, събаряше и разпръскваше собственото, лично разбиране за миналото на всеки отделен човек. Това отчасти беше и обяснението защо толкова бързаше да се омъжи отново. За Мариане историята беше над всичко; за Бената означаваше смърт.

Но още в мига, когато Франц влезе, Бената разбра, че нещо не е наред. Лицето му — обикновено спокойно и кротко — сега се беше изострило от тревога. А и изглеждаше така, сякаш седмици наред не беше спал.

— Францл — поздрави го тя и сбърчи чело. — Какво има? Изглеждаш така, все едно си нагълтал чудовище.

Той поклати глава и седна на масата срещу нея. Първите думи, които се откъснаха от устните му, бяха „Не е редно“. Нито „Здравей“, нито „Как си?“, нито „Изглеждаш великолепно“. Такава грубост беше крайно неприсъща за него.

— Кое? — попита Бената.

Франц се загледа през прозореца в ситния дъждец навън.

— Не мога да се оженя за теб, Бената.

Бената се престори, че не го е чула:

— Не можеш какво?

Тъкмо тогава няколко весели, шумни девойки навън минаваха покрай кафенето — бъбреха, подтичваха, закачаха се.

— Не мога да се оженя за теб, Бената. Не би било редно.

Бената загуби почва под краката си, сякаш цялата земя се беше сринала.

— Редно? — едва успя да промълви тя. — За кого?

— За теб — въздъхна Франц. — За Мартин. Заслужаваш много повече.

— Много повече от кое? За жилището ли се притесняваш? — Тази мисъл я изпълни с облекчение и тя се вкопчи в нея като че беше спасителен пояс. — Изобщо не ме интересува къде ще живеем, все някога ще се изнесем оттам, а междувременно можем да намерим друга квартира за баща ти, може би някоя стая в къщата на ъгъла или…

— Не говоря за това — прекъсна я със суров глас Франц.

Бената се отдръпна назад в стола си.

— Ти си вдовица на мъж, участвал в съпротивителното движение. Заслужаваш някой, който не е правил толкова грешки.

Бената се вцепени. Този израз — „мъж, участвал в съпротивителното движение“ — не беше неин, тя не го беше използвала никога, когато говореха за Кони, Албрехт и другите. Това бяха думи на Мариане.

— Защо казваш това? — попита тя и се пресегна през масата да хване ръката му. — Мариане ли ти е наговорила нещо? Идвала ли е при теб…?

Франц извърна поглед и уморено отговори:

— Това е истината.

— Според кого? — настояваше Бената. — Според Мариане ли? Идвала е при теб, нали? Говорила ти е! Можеш ли да ме погледнеш в очите и да отречеш?

— Не става въпрос за Мариане. Няма значение какво е направила.

— Как е посмяла! Как може да идва тук и да ти говори зад гърба ми! Все едно съм дете… дори нещо по-незначително, играчка, която може да подхвърля насам-натам както си иска! Тя никога, никога не те е одобрявала. — Бената сниши глас така, че зазвуча като съскане. — Обвинява теб за онзи мъртъв руснак в гората и знаеш ли какво? Пак бих го убила, ако трябва! Само и само да й докажа, че съм го убила, аз…

— Бената…

— Това е истината, Франц. И ти много добре го знаеш. Но тя не разбира. Тя за всичко съди само през тези нейни принципи и идеали. А всъщност няма значение! Никакво значение няма какво мисли Мариане! Кажи какво мислиш ти! Не си ли щастлив, когато сме заедно? Аз не ти ли дарявам щастие? — Бената замълча за момент. — Кони… е… мъртъв! — Тези думи бяха доста груби, бяха се заклещили в гърлото й и едва се измъкнаха. Тя знаеше, че е повишила глас, но това не я интересуваше. Нека всички тези овце, всичките клиенти на Бемелман, малко да се стъписат. Нека да шушукат и да извръщат глави. — Но ние сме живи! Освен това и ние сме страдали! Нима не заслужаваме щастие?

— Да заслужаваме ли…? — попита тихичко Франц, взрян в нищото. — Аз нищо не заслужавам, Бената.

— Принудили са те да изоставиш семейството си! Да тръгнеш на изток, едва ли не да умреш от глад и студ, и един господ знае какво още… а сега всичко това е минало! Войната свърши! Най-сетне можем да започнем на чисто!

— Престани! — нареди Франц. — Нямаш право да говориш така! Съпругът ти, съпругът на Мариане… те са загинали за нещо, за което са били убедени, че е правилно, а ние, останалите, просто се носехме по течението, правехме каквото ни кажат, затваряхме си очите. Това няма как да го залича… не мога просто ей така да започна наново…

— Защо не? Да не би да има друга възможност?

Край тях се чуваше потракване на чинии и приглушено мърморене. Касовият апарат звънна. Някой се изсмя.

— Други възможности винаги има. — Франц погледна към нея. — Аз имам възможност да те оставя. А ти… да започнеш нов живот.

— Но аз не искам да започвам нов живот. — Бената вече плачеше. — Не и без теб. Не ме интересува какво си правил. За мен е без значение! Бих те обичала дори да беше самият Хитлер!

Погледът на Франц се впи в нея, но това беше погледът на непознат.

— Ти няма от какво да се срамуваш, Бената — каза накрая той. — А аз мога само да живея в срам, всичко друго би било грешно.

Бената отново потъна в стола си.

Значи това беше краят. Нейните собствени глупави думи отекваха в главата й. Настъпи тишина и Бената успя да види бъдещето: там нямаше симпатично, уютно жилище с цветя по прозорците и кът, където Клотилде и Мартин да учат уроците си; нямаше и голяма мека спалня; нямаше да се любят; нямаше да започнат нов живот от нулата, изпълнен с простички неща като готвене и пазаруване, нямаше да се разхождат покрай реката в неделя. Нямаше да има дълги сутрини, в които да пият кафе, да се радват на слънцето и да остаряват заедно.

Франц усещаше всички тези неща просто като безсмислено живуркане. Душата му вече беше в ада. И не Мариане бе застанала помежду им… а миналото.