Майкъл Конъли
Нощният пожар (9)

9

Завари Бош в дъното на заведението с отворен лаптоп и някакви документи, разпръснати на масата за четирима. Явно часът беше късен, щом от заведението му бяха позволили да монополизира мястото. На масата имаше чиния с няколко трохи и Балард поне се увери, че Бош си е поръчал поничка или нещо подобно и е плащащ клиент, а не някакъв авантаджия, прекарващ часове наред в заведението само с едно кафе.

Докато сядаше, забеляза бастуна, окачен на облегалката на един от празните столове. Когато я забеляза, Бош беше започнал да събира документите и Балард вдигна ръце, сякаш питаше „Какво става?“

— Мисля, че ти си най-заетият пенсионер, когото съм срещала.

— Едва ли. Просто реших да ги прегледам набързо.

Докато оставяше раницата си на празния стол до нея, Балард зърна заглавната бланка на един от документите. „Майкъл Холър, адвокат“.

— По дяволите, за онзи тип ли работиш?

— Кой тип?

— Холър. Работиш ли за него, работиш за дявола.

— Сериозно? Какво те кара да смяташ така?

— Той е адвокат. При това добър. Отървава хора, които не бива да остават на свобода. Разваля онова, което правим. Откъде изобщо го познаваш?

— През последните трийсет години прекарах доста време в съдебните зали. Той също.

— Това делото за съдия Монтгомъри ли е?

— Откъде знаеш за него?

— Кой не знае? Съдия, убит пред съда. Няма как да не привлече внимание. Освен това харесвах съдия Монтгомъри. Когато се занимаваше с криминални дела, често се случваше да се обръщам към него за заповеди за обиск. Беше истински педант, когато ставаше въпрос за спазването на закона. Помня как веднъж приставът ме пусна да отида в кабинета му да подпише една заповед. Влизам, оглеждам се и не виждам никакъв съдия. После го чувам да казва: „Тук“. Беше отворил прозореца, седеше на перваза и пушеше. На четиринайсетия етаж. Каза, че не искал да наруши правилото за забрана за пушене в сградата.

Бош сложи купчината документи на празния стол до себе си. Но това не беше краят на темата.

— Не знам — каза Балард. — Може да се наложи да преразгледам нашата… уговорка. Тоест, ако смяташ да работиш за другата страна.

— Не работя за другата страна, за тъмната страна или както там ще я наречеш — отвърна Бош. — Това е еднодневен ангажимент, на който се съгласих. Делото се гледаше днес и имаше нещо, което не пасва. Поисках да прегледам документите и между другото попаднах на нещо точно преди да дойдеш.

— Нещо, което ще помогне на защитата ли?

— Нещо, което съдебните заседатели би трябвало да знаят. Няма значение на кого помага.

— Еха, това си е направо изказване на тъмната страна. Преминал си чертата.

— Виж, за Монтгомъри ли си дошла да говорим, или за Хилтън?

— Не се връзвай, Хари. Просто се майтапя.

Тя придърпа раницата си, отвори я и извади досието на Хилтън.

— Преглеждал си го, нали?

— Да, преди да ти го дам — отвърна Бош.

— Е, има някои неща.

Балард извади от раницата пликовете с балистичните материали.

— Взех от кутията куршума и гилзата. Както сам каза, може и да изкараме късмет.

— Добре.

— В кутията намерих и това.

Тя отново бръкна в раницата и извади бележника. Подаде го на Бош.

— На снимките от местопрестъплението бележникът беше в централната конзола на колата. Мисля, че е бил важен за него.

Бош започна да прелиства бележника и да разглежда скиците.

— Добре — каза след малко. — Какво друго?

— Ами, от кутията е само това — каза Балард. — Мисля обаче, че важно е онова, което не намерих в нея, и точно тук се вписваш ти.

— Искаш ли да ми обясниш какво означава това?

— Джон Джак Томпсън никога не е отварял кутията с веществени доказателства — каза тя.

Реши, че реакцията на Бош е същата като нейната. Ако беше работил по случая, Томпсън бе трябвало да отвори кутията, за да види с какво разполага.

— Сигурна ли си? — попита Бош.

— Няма го в досието на кутията — каза Балард. — Не съм сигурна, че изобщо е работил по случая. Освен ако в дома му няма още нещо по него.

— Какво?

— Нещо, което да покаже, че е работил. Бележки, записи, може би второ досие. Няма абсолютно никакви индикации, че Джон Джак е взел случая, за да работи по него. Изглежда едва ли не, че е взел досието, така че никой да не се заеме с него. Така че трябва да идеш отново при вдовицата му и да провериш дали няма още нещо. Нещо, което да показва какво е направил.

— Мога да ида при Маргарет довечера. Но не забравяй, че не знаем кога точно е взел досието. Може да го е взел, когато се е пенсионирал, и после е станало твърде късно, за да ходи във „Веществени доказателства“. Вече не е имал значка.

— Но ако вземаш досие, за да работиш по него, няма ли да подредиш нещата така, че да идеш във „Веществени доказателства“ преди да се пенсионираш?

Бош кимна и каза:

— Да, би трябвало.

— Добре, значи ще идеш при Маргарет да провериш — каза Балард. — Съставих списък на имена от досието. Хора, с които искам да поговоря. Ще започна веднага щом приключим тук.

— Мога ли да видя списъка?

— Разбира се.

Балард бръкна за четвърти път в раницата си и този път извади бележника си. Отвори го и го обърна на масата, така че Бош да го прочете.

Максуел Талис

Доналд Хилтън

Сандра Хилтън

Вдовицата на Томпсън

Денард Дорси, дилър/доносник — защитен

Брендан Слоун, наркотици

Елвин Кид

Нейтън Бразил, съквартирант

Бош погледна имената и кимна. Балард прие това за съгласие.

— Да се надяваме, че някои от тях са още живи. Слоун още е в управлението, нали?

— Начело на Западното бюро. Технически ми се води шеф.

— Значи трябва само да заобиколиш по някакъв начин адютанта му.

— Това няма да е проблем.

Бош взе бастуна си и каза:

— Трябва да се връщам в съда. Има ли друго?

— Да — каза Балард. — Видя ли това?

Отвори папката, разкопча халките и даде на Бош страницата, която беше сложила най-отпред.

— Текстът е редактиран. Кой би зачеркнал редове в показанията на родителите?

— И на мен ми направи впечатление — каза Бош. — Странна работа.

— Цялото досие е поверително. Защо да заличават нещо от него?

— Знам. И аз не разбирам.

— И не знаем кой го е направил — Томпсън или следователите. Когато погледнеш двата реда в контекста им — докато пастрокът говори как е осиновил момчето, няма начин да не се запиташ дали не са се опитвали да защитят някого. Ще се опитам да намеря акта за раждане на Хилтън през Сакраменто, но това ще отнеме цяла вечност, защото не знам фамилията му по рождение. Сигурно и тя е била променена.

— Мога да опитам да го потърся в Норуолк. Следващия път, когато ида да видя Мади през работно време.

Норуолк беше мястото, където се намираха архивите на окръг Лос Анджелис. Намираше се в южния край на окръга и поради трафика пътят дотам можеше да отнеме по един час в двете посоки. Актовете за раждане не бяха общодостъпни с компютър за публиката и за органите на реда. Човек трябваше да представи съответните документи, за да може да види акт за раждане, особено ако лицето е закриляно от правилата за осиновяване.

— Ще се получи само ако Хилтън е роден в окръга. Но все пак май си заслужава да опитаме.

— Е, по един или друг начин ще разберем. Засега си остава загадка.

— За какво ще ходиш в съда?

— Искам да видя дали ще мога да извадя призовка. Трябва да ида преди съдиите да са се разотишли.

— Добре. Значи ти ще идеш при Маргарет, а аз ще се заема с имената от списъка. С онези, които са все още живи.

Бош стана и взе документите и лаптопа под мишница. Нямаше куфарче. Закачи бастуна си на облегалката на стола, за да може да бръкне в джоба си.

— Успя ли да поспиш днес, или направо се зае с това?

— Да, татко. Поспах.

— Не ме наричай татко. Само един човек може да ме нарича така, а никога не го прави.

Извади пари и сложи двайсетачка на масата — бакшиш като за четирима души.

— Как е Мади? — попита Балард.

— Точно сега не много на себе си.

— Защо? Какво е станало?

— Остава й един семестър, преди да завърши. Преди три седмици някакъв тип влязъл в къщата до училището, в която живее тя с три други момичета. Две от тях спели.

— Мади там ли е била?

— Не, тя беше тук заради коляното ми. Помагаше ми. Но това няма значение. Всичките откачиха. Онзи тип не влязъл, за да краде, нали разбираш. Не взел никакви пари, нищо. Изпразнил се върху лаптопа на едно от момичетата, който бил на масата в кухнята. Сигурно е гледал нейни снимки, докато го е правил. Очевидно е някакъв маниак.

— Ох, мамка му. Взели ли са проба от семенната течност?

— Да, и намериха съвпадение с друг случай. Същата работа, четири месеца по-рано. Проникване в дома, момичета от Чапман, семенна течност върху снимка, залепена на вратата на хладилника. Но няма никакви съвпадения в базата данни.

— Мади и момичетата изнесли ли са се?

— Не, на всички им остават два месеца до завършване и не искат да се занимават с местене. Сложихме допълнителни ключалки и камери вътре и отвън. Както и алармена система. Местните ченгета проверяват улицата два пъти на смяна. Няма да се изнасят.

— И това ти изкарва акъла.

— Именно. И двете прониквания са се случили в събота вечерта, така че си мисля, че това е ловната му нощ и че може би ще се върне. Затова последните две съботи прекарвам там. С това коляно. Седя на задната седалка на колата с крак на предната. Не знам какво бих могъл да направя, ако видя нещо.

— Ако искаш компания, пиши ме.

— Благодаря от сърце, но нямам предвид това. Върви се наспи. Помня миналата година…

— Имаш предвид онзи случай, по който работихме ли?

— Да. И двамата страдахме от недоспиване и това… се отрази на работата. На решенията ни.

— Какво искаш да кажеш?

— Виж, не ми се говори за това. Можеш да стовариш вината върху мен. Моите решения бяха повлияни от липсата на сън, ясно? Затова този път е по-добре да се погрижим да сме се наспали.

— Ясно. Извинявай, че изобщо повдигнах въпроса.

Бош взе бастуна си и тръгна към изхода. Вървеше бавно. Балард си даде сметка, че ще изглежда като пълен задник, ако го подмине и излезе преди него.

— Отивам до тоалетната — каза тя. — Да поговорим по-късно?

— Бива — отвърна Бош.

— И наистина съм сериозна за дъщеря ти. Ако имаш нужда от мен, на линия съм.

— Знам. Благодаря.