Майкъл Конъли
Нощният пожар (52)

52

Балард не можеше да помръдне в леглото, без това да предизвика изгаряща болка, която се разпространяваше като мълния по лявата страна на тялото й. Намираше се в „Уайт Мемориъл“ в Бойл Хайтс. Беше втората сутрин след събитията на Калифорния Плаза и вече я бяха изкарали от интензивното. Черната вдовица само беше засегнала аксиларната й артерия с извития си нож, но въпреки това Балард беше изгубила много кръв. Спешният екип беше успял да я стабилизира, след което в спешното зашиха повредените й кръвоносни съдове след четиричасова операция. Сега имаше чувството, че дясната й ръка е завързана за тялото й с ластици и, и най-малкото движение предизвикваше болка, каквато не беше изпитвала през живота си.

— Стига си мърдала.

Балард обърна глава и видя Бош да влиза в стаята.

— Лесно е да се каже — каза тя. — Този път имаше ли проблеми с влизането?

— Не — отвърна Бош. — Най-сетне съм в разрешения списък.

— Казах им, че си мой чичо.

— По-добре, отколкото дядо.

— Трябваше да се сетя за това. Е, някакви новини? Тя още ли е на свобода?

Бош седна на стола до леглото. От лявата му страна имаше маса, отрупана с вази с цветя, плюшени животни и картички. Разбира се, Балард говореше за Черната вдовица.

— На свобода е — каза той. — Но поне вече знаят кого търсят. Свалиха отпечатък от един от патроните в пистолета й и я идентифицираха — или поне така си мислят. Оказа се, че ФБР я търси от доста време за някаква мокра поръчка в Маями.

— Знаят ли името й?

— Катарина Кава.

— Това какво е, италианско ли?

— Не, кубинско.

— Как се е забъркала с Батман?

— Забравяш, че вече не членувам в клуба. Твоите хора не ми казват нищичко. Онова, което знам, е от федералния, който ме разпита и е член на специалния отряд, който сформират за случая. Включва Бюрото, полицията на Вегас и ЛАПУ. Той ми каза, че Бутино и хората му са я наели, когато трябвало да свършат някаква работа, която се оказала изгодна и за двете страни. После тя станала негов редовен изпълнител. Това пък насочило към нея вниманието на „Майкълсън и Мичъл“.

— Прибрали ли са Майкълсън?

— Да, пипнали го на летище „Ван Найс“. Канел се да отлети с частен самолет за Гранд Кайман. Сега се опитва да си уреди освобождаване и стоварва всичко на главата на Манли. Разбира се, Манли е мъртъв и компютърът му е бил прочистен, преди да полети от покрива. Аз обаче им казах онова, което ми каза Кава. Че Майкълсън е поръчал Манли и мен.

— Е, надявам се да приберат Майкълсън на топло за стотина години.

— Сложна работа. Той в крайна сметка ще осъзнае, че трябва да разкрие всичко, ако иска да има някакъв шанс за измъкване.

— Твоят човек от ФБР има ли някаква представа за Манли и какъв е бил козът му срещу Майкълсън? Защо не са се отървали от него по-рано?

— Просто приемат, че е знаел твърде много. Смятат, че ще открият и други случаи, в които Майкълсън е използвал Кава. Съдия Монтгомъри не е бил първата поръчка. Всъщност Манли може да е използвал фирмения наемен убиец без одобрението на Майкълсън. Но какво е можел да направи той? Да го уволни? Знаел е прекалено много. Вероятно е щял да изчака Херстад да бъде осъден, шумът да поутихне и след това да действа срещу него.

— Но се появи ти и ускори нещата.

— Нещо такова.

Бош разсеяно взе едно плюшено куче, пратено на Балард с картичка за по-бързо оздравяване.

— Това е от приятелката ми Тереза — каза Балард. — Прокурорът по случая Хилтън.

— Симпатично — рече Бош.

После остави кучето на мястото му. Балард погледна отрупаната маса. Изглеждаше странно да получава букети и картички, след като е била наръгана от нож на наемен убиец — „Холмарк“ нямаха картичка специално за такъв случай. Но масата и почти всяка друга хоризонтална повърхност бяха покрити с цветя, картички, плюшени животни или нещо друго от доброжелатели, повечето от които колеги ченгета. Странно противоречие беше да получаваш толкова много внимание и пожелания от отдел, за който тя смяташе, че й е обърнал отдавна гръб. Докторът й бе казал, че повече от трийсет ченгета се появили в нощта на операцията, за да дарят кръв. Даде й списък на имената им. Мнозина бяха от Късното шоу, но повечето й бяха напълно непознати. Докато четеше списъка, по бузата й се търкулна сълза.

Бош явно разбираше какво преживява. Даде й известно време, преди да попита:

— А Оливас намина ли?

— Да — отвърна Балард. — Тази сутрин. Сигурно е решил, че трябва да го направи.

— Седмицата беше добра за него.

— И още как. Първо получи заслугите за случая Хилтън. А сега и за всичко това. Монтгомъри, Банкс и Манли. Четири от четири.

— Страхотно постижение. И всичко благодарение на теб.

— И на теб.

— Може би това ще те извади от Късното шоу.

— Не, не искам това. Никога не бих работила за него. За Оливас. А ако не в ГУ, къде другаде бих могла да ида? Пък и всичко в този град се случва след полунощ. Обичам малките часове. Веднага щом ме изпишат, ще се върна.

Бош се усмихна и кимна. Знаеше, че отговорът й ще бъде такъв.

— Ами ти? — попита Балард. — Какво ще правиш сега?

— Днес ми е ден за посещения — каза Бош. — Отивам да се видя с Маргарет Томпсън.

Балард кимна, после попита:

— Ще й кажеш ли за Джон Хилтън?

— Не знам — отвърна Бош. — Не съм сигурен, че й трябва да знае.

— Може би вече знае.

— Може би. Но се съмнявам. Не мисля, че изобщо щеше да ме повика, ако е знаела. И не би ми дала досието, така че и аз да науча.

Бош замълча и Балард изчака известно време, преди да заговори.

— Съжалявам — каза тя. — Знам, че той беше много важен за теб. И да… откриеш тази истина…

— Да, ами… — отвърна Бош. — Май истинските герои са трудни за намиране.

Отново замълчаха и Бош реши да смени темата.

— Последния път, когато отидох при нея… за да огледам кабинета му, преди да разберем защо е взел досието… както и да е, намерих една кутия, в която държеше стари случаи. Не пълни досиета, а копия на хронологии, доклади и обобщения.

— Случаи, по които е работил ли? — попита Балард.

— Да, от неговите. И там намерих едно шейсетдневно обобщение на случай, по който работехме двамата с него. Момичето минало с колелото си под автострадата в Холивуд… и изчезнало. Няколко дни по-късно беше намерено мъртво. Така и не разрешихме случая.

— Как се казваше момичето?

— Сара Фрийландър.

— Кога е станало убийството?

— През осемдесет и втора.

— Еха, това е наистина стар случай. И си е останал неразрешен?

Бош поклати глава.

— Ще помоля Маргарет да ми даде тази кутия.

Личеше си, че очите му виждат случая от далечното минало. После сякаш се върна отново в настоящето, оживи се и се усмихна.

— Е, добре — рече той. — Ще те оставя да си почиваш. Имаш ли представа кога ще те пуснат?

— В момента се тревожат да не се получи инфекция — каза Балард. — Иначе всичко е наред. Така че вероятно ще ме наблюдават още един ден и ще ме изпишат. Най-много два дни.

— Тогава ще дойда отново утре. Имаш ли нужда от нещо?

— Добре съм. Освен ако не искаш да изведеш кучето ми на разходка.

Бош замълча.

— Май не — усмихна се Балард.

— Не ме бива с животните — каза Бош. — Имах предвид, искаш ли…

— Не се безпокой. Тереза наглежда Лола и я разхожда.

— Добре тогава. Идеално.

Бош стана, стисна лявата й ръка и тръгна към вратата.

— Сара Фрийландър — каза Балард.

Бош спря и се обърна.

— Ако решиш да работиш по случая, и аз ще се включа.

Бош кимна.

— Да. Разбрахме се.

Понечи да излезе, но Балард отново го спря.

— Всъщност, Хари, искам още едно нещо от теб.

Той се върна при леглото.

— Какво?

— Би ли снимал цветята и плюшените играчки? Искам да запомня всичко това.

— Разбира се.

Бош извади телефона си и се дръпна назад, за да хване всички подаръци в един кадър.

— Да снимам ли и теб?

— Господи, не — отвърна Балард.

Бош направи три снимки от различни ъгли, отвори приложението и избра най-добрата, която да й изпрати. Докато избираше ВСИЧКИ ФОТОГРАФИИ, видя снимката, която беше направил, докато претърсваше кабинета на Клейтън Манли. Напълно беше забравил за нея покрай станалото по-късно. Това беше документ от компютъра на Манли преди разчистването му.

Името му беше „Прехвърляне“ и съдържаше само тринайсетцифрено число, следвано от буквите Г. К. Сега Бош осъзна, че съкращението може да означава Гранд Кайман.

— Хари, нещо не е наред ли? — попита Балард.

— Ъ-ъ, не — отвърна Бош. — Нещо е съвсем наред.