Майкъл Конъли
Нощният пожар (42)

42

Убиването на Синтия Кид доведе до пристигането на колата за критични инциденти — десетметрова каравана, преоборудвана в мобилен команден център и място за разпити. ККИ беше паркирана през две къщи от дома на Кид. Улицата беше затворена при двете пресечки, а зад лентата се бяха събрали жадни за новини репортери. Криминалистите работеха при къщата, докато всички полицаи, участвали в операцията, бяха разпитвани от детективи от отдел „Разследване на употреба на сила“ във второто помещение на ККИ, наречено „кутията“ заради идеално кубичната си форма.

Детективите разпитаха полицаите от „Специални операции“ един по един за това как арестът е тръгнал в неочаквана посока. Балард беше последната в списъка. Всички полицаи бяха разпитани в присъствието на адвокат, защото знаеха, че резултатът от разследването може да определи кариерата им занапред. Навсякъде цареше гробна тишина. Отлично обучен специален екип беше убил съпругата на арестуван заподозрян. Това беше колосален провал в тактиката. На всичкото отгоре мъртвата жена беше чернокожа и това неизбежно щеше да привлече вниманието на обществото и да предизвика протести. Непременно щяха да плъзнат слухове, че жертвата е била невъоръжена и е била пречукана като куче. Истинската история — колкото и лоша да беше сама по себе си — щеше да бъде преиначена според привържениците на различни каузи в публичния форум. Всички участници бяха наясно с тези неща и в резултат над улицата в Риалто се беше възцарило изпълнено с лоши предчувствия мълчание.

Бяха минали почти три часа от стрелбата, когато най-сетне дойде ред на Балард. Разговорът с детектив Катрин Мелони продължи двайсет и шест минути и беше фокусиран основно върху тактиката, използвана от Балард по време на ареста, и какво е видяла от действията на задържащия екип. Защитникът на Балард също беше жена. Казваше се Селма Робинсън и двете с Балард се познаваха от академията, където помежду им се беше водило ожесточено съревнование във всички физически дисциплини, но след това винаги всичко завършваше с приятелски поздрави и бира в клуба. Именно тази връзка беше подбудила Балард да се обърне към нея за защита.

До двайсет и шестата минута на разпита Балард смяташе, че не е казала нещо, което да се отрази зле на нея или на специалния екип заради допуснати грешки или лоша тактика. И тогава Мелони й зададе въпрос капан.

— В кой момент чухте лейтенант Гонзалес или друг да нарежда някой да наблюдава или пази предната врата?

На Балард й трябваха няколко секунди да състави отговора си. Робинсън прошепна в ухото й, че няма добър отговор, но трябва да отговори.

— Много се викаше — каза най-сетне Балард. — Крещяха на Елвин Кид да излезе от пикапа. Вниманието ми беше съсредоточено върху него и върху ролята ми в арестуването. Затова не чух някой да е давал точно тази заповед.

— Искате да кажете, че е имало заповед, но просто не сте я чули ли? — попита Мелони. — Или че изобщо не е давана заповед?

Балард поклати глава.

— Вижте, не мога да отговоря категорично на този въпрос. Бях абсолютно съсредоточена върху ставащото и трябваше да действам. Така сме обучени. Следвах обучението си.

— Да се върнем на планирането на срещата преди операцията — каза Мелони. — Казахте ли на лейтенант Гонзалес, че заподозреният е женен?

— Да.

— Казахте ли на него или на други от екипа, че най-вероятно жена му ще бъде в къщата?

— Мисля, че всички го знаехме. Все пак арестът се провеждаше рано сутринта и би трябвало да очакваме и тя да е там. В къщата.

— Благодаря, детектив. Това е всичко засега.

Мелони посегна да изключи записващото устройство, но спря и отново се обърна към Балард.

— Още нещо. Смятате ли, че убиването на госпожа Кид може би е спасило живота на полицаи?

Този път Балард изобщо не се замисли.

— Категорично да — отвърна тя. — Вярно, всички носехме жилетки, момчетата бяха с каски и тъй нататък, така че не може да се каже със сигурност. Аз обаче стоях на открито пред пикапа и тя можеше да ме застреля. Но се поколеба за момент и самата тя беше застреляна.

— Щом се е поколебала, мислите ли, че не е имала намерение да използва оръжието?

— Не беше така. Тя щеше да стреля. Усетих го. Но се поколеба, защото се намирах между нея и съпруга й — докато той не побягна. Вероятно си е помислила, че ако стреля и не ме улучи, може да удари него. Затова се поколеба. После я застреляха и това може би спаси живота ми.

— Благодаря, детектив Балард. Ще ви помоля да останете в помещението, вашият капитан иска да говори с вас.

— Моят капитан ли?

— Капитан Оливас. Работите по този случай по негово нареждане, нали?

— О, да. Извинете, още не съм съвсем на себе си.

— Напълно разбираемо е.

Балард беше изненадана, че Оливас е тук. Намираха се на повече от един час път от града и тя не очакваше, че той ще бъде въвлечен в разследването на случая. Мислите й запрепускаха и започна да изпитва ужас, когато осъзна, че Оливас може да е бил информиран за случая, довел до Елвин Кид. Че е разбрал какво е направила.

— Той ми каза, че иска да говори с теб насаме — каза Робинсън. — Нещо против?

Двете с Робинсън продължаваха да се срещат от време на време на по бира, макар че пътищата им в управлението бяха много различни. Балард й беше разказала за историята си с Оливас.

— Мога и да остана — добави Робинсън.

— Не — отвърна Балард. — Всичко е наред.

Истината беше, че Балард не искаше да има свидетел на онова, което можеше да последва, дори ако въпросният свидетел е нейна приятелка и адвокат.

След като Робинсън излезе, Оливас се качи в ККИ и влезе в „кутията“. Седна мълчаливо срещу Балард и я изгледа продължително, преди да заговори.

— Знам как си го направила — каза той.

— Какво да съм направила? — попита Балард.

— Използвала си подписа ми за разрешителното за подслушване.

Балард знаеше, че няма смисъл да отрича. Ходът щеше да е погрешен.

— И какво?

— И съм склонен да застана на твоя страна.

— Защо?

— Защото ми остава една година до пенсиониране. Не искам още една разправия с теб, а и това може да бъде още едно перо в шапката ми. В края на краищата спипахме убиец и разрешихме случай отпреди трийсет години.

— Ние?

— Така ще го представим. И двамата печелим. Ти си запазваш значката, аз изглеждам добре. Какво да не му харесаш?

— Мисля, че жената с пръснатата глава би намерила нещо, което не би харесала.

— Хората правя глупости в напечени ситуации. Тя беше жена на гангстер. Няма да има последици от случая. Поне вътрешно. Ще има протести, лозунги от типа „Черните също са хора“ и тъй нататък. Но вътрешно тя няма значение в уравнението. Тя е странична жертва. Искам да кажа, Балард, че мога да те съсипя заради това. Да ти взема значката. Но няма да го направя. Ще изтъкна заслугите ти. И ти ще ми отговориш със същото.

Балард разбираше какво става. Командният състав в управлението беше известен с това, че се грижи за своите. Оливас се целеше в още едно повишение, преди да завърши кариерата си.

— Искаш да станеш заместник-началник, а? — каза тя. — И да се пенсионираш като такъв. Сладко. И като добавиш към пенсията парите от корпоративна охранителна работа, ще стане съвсем сладко. Ще си живееш царски.

Изплащаните от града пенсии се определяха според заплатата по време на пенсионирането. В управлението имаше дълга история на повишения точно преди пенсионирането — и данъкоплатците плащаха сметката. Имаше също и история на наказателни понижения, които водеха до намаляване на пенсиите и обезщетенията. Балард внезапно се сети за съдебните битки, които бе водил Хари Бош след своето пенсиониране. Не беше запозната с всички подробности, но знаеше, че от управлението се бяха опитали да го прецакат.

— Моята работа си е само моя — каза Оливас. — Сега трябва само да се разберем за начина на действие.

— Откъде да съм сигурна, че накрая няма да се опиташ да ме прецакаш? — попита Балард.

— Предполагах, че ще ме питаш това. Ето как ще го направим. Щом пушекът тук се разсее, двамата с теб се връщаме в Ел Ей, даваме пресконференция — заедно — и разказваме историята. Това е в твоя полза. След като историята се разчуе, няма да е добре за мен да направя нещо срещу теб, преди да напусна. Разбра ли?

Балард намери идеята да дава пресконференция точно с най-големия си враг за отвратителна.

— Ще пропусна пресконференцията — каза тя. — Но ще поделя заслугите с теб и ще си запазя значката. И не ми трябва предимство. Ако се опиташ да ми направиш нещо преди да се пенсионираш, ще кажа на целия свят за тази малка мръсна сделка и може да се пенсионираш като лейтенант, а не като заместник-началник. Разбра ли?

Балард посегна към бедрото си, вдигна телефона и го сложи на масата. Записващото приложение работеше. На екрана беше изписано времето, откогато беше включено — повече от трийсет и една минути.

— Правило номер едно — каза тя. — Ако от „Вътрешна сигурност“ или „Употреба на сила“ записват разговор с теб, ти също го записваш. За всеки случай. Само дето забравих да изключа приложението.

Балард видя как очите на Оливас се присвиха от гняв.

— Спокойно, капитане — каза тя. — Записът представя и двама ни в лоша светлина. Не мога да те нараня, без ти да нараниш мен. Това е целта, нали разбираш.

— Балард — каза Оливас. — Винаги съм знаел, че те харесвам не само заради външния ти вид. Ти си коварна кучка и това ми допада. Винаги ми е допадало.

Тя знаеше, че той си мисли, че думите му ще я засегнат и ще я разсеят. Оливас посегна към телефона, но Балард беше готова и го грабна първа, като пръстите му докоснаха нейните. Балард скочи на крака и столът й полетя назад и се удари в алуминиевата стена.

— Искаш ли да се пробваш да ми го вземеш насила? — попита тя. — Станах по-силна, откакто ми посегна. Ще ти сритам шибания задник.

Оливас остана на мястото си и вдигна ръце.

— По-спокойно, Балард. По-спокойно. Това е лудост. Онова, което си казахме, ме устройва. Сделката.

Вратата се отвори и Робинсън надникна вътре, привлечена от тракането на стола в тънката стена.

— Всичко наред ли е? — попита тя.

— Добре сме — отвърна Оливас.

Робинсън погледна Балард. Не вярваше на Оливас. Балард й кимна и едва тогава Робинсън затвори.

Балард отново погледна Оливас и попита:

— Значи имаме сделка?

— Казах, че имаме — отвърна той.

Балард изключи записващото приложение и прибра телефона в джоба си.

— Само че сега искам още нещо — каза тя. — Всъщност две неща.

— Господи — въздъхна Оливас. — Какво искаш?

— Ако Елвин Кид реши да говори, аз ще проведа разпита.

— Няма проблем. Само че той няма да се огъне. Подобно нещо ще го убие отвътре. Вече чух да казва на разследващите да чукат пясъка, когато се опитаха да го разпитат как е била убита собствената му жена. Отказа всякакви разпити. Иска адвокат.

— Просто казвам — случаят е мой и разпитът е мой, ако се стигне до него.

— Добре. Какво е другото нещо?

— Случаят с палежа. Върни ми го.

— Не мога просто да…

— Това беше среднощно престъпление и ти трябва среднощен детектив. Това ще кажеш и ще направиш. Кажи на другите работещи по случая, че утре в осем ще има брифинг, на който ще бъда запозната с разследването дотук.

— Добре. Но случаят ще продължи да се разследва от „Убийства“ и моите хора ще са водещите.

— Става. В такъв случай мисля, че приключихме.

— И искам доклада ти за това на бюрото си преди срещата.

— Няма проблем.

Балард се обърна към вратата, а Оливас каза:

— Пази се, Балард.

Балард погледна назад към него. Заплахата беше импотентна. Тя му се усмихна без капка веселие.

— Ти също, капитане.