Майкъл Конъли
Нощният пожар (38)

38

Велурената кушетка в чакалнята на „Майкълсън и Мичъл“ беше толкова удобна, че Бош едва не задряма. Беше понеделник сутрин, но той още не беше наваксал със съня след нощното си бдение при къщата на дъщеря му в събота. Нищо не се беше случило, от среднощния натрапник нямаше и следа, но Бош беше изкарал на кофеин цялата нощ. Опита се да поспи в неделя, но мислите за случая Монтгомъри не му позволиха дори да подремне. А ето че сега беше тук, за да се срещне с Клейтън Манли, и имаше чувството, че потъва в кушетката.

Най-сетне, след цели петнайсет минути, дойде млад мъж от рецепцията и го поведе по величественото извито стълбище и по дълъг коридор покрай врати с матово стъкло, на които бяха изписани имената на главните съдружници, докато не стигнаха до последния кабинет. Бош влезе в голяма стая с бюро, кътче с масичка и фотьойли и стъклена стена, която гледаше към Ейнджълс Флайт от шестнайсет етажа височина.

Клейтън Манли стана зад бюрото си. На възраст приближаваше четирийсет, с тъмна коса, но посивяващи бакенбарди. Беше със светлосив костюм, бяла риза и синя вратовръзка.

— Господин Бош, заповядайте. Моля, седнете.

Протегна ръка през бюрото и Бош я стисна, преди да седне на един от столовете.

— Колегата ми каза, че търсите адвокат за евентуален иск за причиняване на смърт по непредпазливост, нали така? — попита Манли.

— Да — отвърна Бош. — Трябва ми адвокат. Говорих с един, но не мисля, че ще ми свърши работа. Затова се обръщам към вас.

— Любим човек ли беше?

— Моля?

— Покойникът, станал жертва на смърт по непредпазливост.

— О, не. Аз съм жертвата.

Манли се разсмя, но после видя, че Бош е напълно сериозен, спря да се смее и се окашля.

— Господин Бош, не ви разбирам.

— Е, очевидно не съм мъртъв — каза Бош. — Но ми поставиха диагноза левкемия и се разболях от нея покрай работата си. Искам да съдя работодателя си и да осигуря пари за дъщеря си.

— Как се е случило? Къде сте работили?

— Трийсет години бях детектив от отдел „Убийства“ на ЛАПУ. Пенсионирах се преди четири години. Всъщност бях принуден да го направя и съдих управлението, задето се опита да ме лиши от пенсия. Част от споразумението покри напълно здравната ми осигуровка и това, от което съм болен, би ме докарало до банкрут и дъщеря ми не би получила нищо от мен.

Манли не показа видима реакция, когато Бош спомена, че е бивш детектив от ЛАПУ.

— И как сте се разболели от левкемия на работното си място? — попита адвокатът. — Всъщност по-добрият въпрос е как можете да го докажете?

— Лесно — отвърна Бош. — Разследвах убийство и кражба на голямо количество цезий от една болница. Материала, който използват в съвсем малки количества за борба с рака. Само че в този случай количеството изобщо не беше малко. Става въпрос за целия цезий, с който разполагаше болницата, и в крайна сметка аз бях онзи, който го намери. В продължение на пет години ме подлагаха на редовни прегледи в болница и ми правеха рентгенови снимки. Сега имам левкемия и няма начин тя да не е свързана с онзи случай.

— И всичко това е документирано? В материали по случая и така нататък?

— Всичко. Има материали от разследването на убийството, от болницата и от арбитража при пенсионирането ми. Можем да ги съберем. Освен това болницата направи пълна промяна на мерките за сигурност след случая — което за мен е признание за отговорност.

— Разбира се, че е. Съжалявам, че се налага да ви попитам, но казахте, че става въпрос за смърт по непредпазливост. Каква точно е диагнозата и прогнозата ви?

— Имам само диагноза. Непрекъснато бях уморен и не се чувствах добре, затова отидох да си направя изследвания и ми казаха от какво съм болен. Предстои ми химиотерапия, но човек никога не може да е сигурен. Рано или късно болестта ще ме довърши.

— Но не са ви казали колко още ви остава?

— Още не. Искам обаче да задействам нещата, защото, както казах, човек никога не може да е сигурен.

— Разбирам.

— Господин Манли, техните адвокати са корави типове. Вече съм си имал вземане-даване с тях. Обърнах се към предишния си адвокат, но той каза, че не иска да поема случая, защото битката щяла да е тежка. Затова искам да знам дали вие можете да го поемете. Стига да искате да го поемете.

— Не се страхувам от битки, господин Бош. Или трябва да ви наричам детектив Бош?

— Господин е добре.

— Е, господин Бош, както казах, не се страхувам от битки, което важи за цялата кантора. Освен това разполагаме със сериозни връзки. Обичаме да казваме, че можем да се справим с всичко. С всичко.

— Е, ако се получи, има и някои други хора, за които не бих имал нищо против да се погрижите.

— Кой беше предишният ви адвокат?

— Майкъл Холър. Работи сам. Хората го наричат Мики.

— Мисля, че правиха филм за него. Работи от колата си.

— Да, но откакто стана знаменит, престана да се заема с трудни случаи. Не пожела този.

— И той ли ви посъветва да дойдете при мен?

— Да, той ви препоръча.

— Не го познавам. Каза ли ви защо ме препоръчва?

— Не. Просто каза, че вие ще се изправите срещу предизвикателството.

— Много мило от негова страна. Ще се изправя срещу предизвикателството. Ще са ми нужни всички документи по арбитража за пенсионирането, с които разполагате вие и господин Холър. Както и всичко, свързано с медицинския проблем.

— Няма…

Някаква птица се блъсна в стъклото отдясно на Манли. Той подскочи в стола си. Бош видя как зашеметената птица — стори му се, че е врана — пада надолу. Беше чел статия в „Таймс“, в която се казваше, че огледалните кули на Бънкър Хил били като магнити за птиците. Стана и отиде до прозореца. Погледна надолу към площада пред станция Ейнджълс Хлайт. От птицата нямаше и следа.

Манли застана до него при стъклото и каза:

— Тази е третата за годината.

— Наистина ли? Защо не направят нещо по въпроса?

— Не могат. Огледалното покритие е от външната страна.

Манли се върна на мястото си зад бюрото и Бош също седна на стола си.

— Как се казва лекуващият ви лекар? — попита Манли.

— Гандъл — отвърна Бош. — Онколог в „Сидърс“.

— Ще трябва да му се обадите и да му кажете да ми прати документите по вашия случай.

— Няма проблем. Още не сме говорили за тарифата ви. Аз съм пенсионер и тъй нататък.

— Ами, има два начина да го направим. Можете да ми плащате на час. По четиристотин и петдесет. Или да се разберем за комисиона. Не плащате нищо, а кантората взема процент от присъдените или уговорените пари. Началният процент е трийсет и колкото по-висока е сумата, толкова по-малък става.

— Като че ли ще избера процента.

— Добре, в такъв случай ще представя въпроса пред управителния съвет, те ще го обсъдят и ще решат дали да го поемем.

— Колко време ще отнеме това?

— Един-два дни. Бордът заседава всеки вторник и четвъртък.

— Добре.

— Предвид всичко, което ми казахте, не мисля, че ще има проблем. И мога да ви уверя, че ние сме правилната фирма, която да ви представлява. Ще направим всичко, за да ви служим и да доведем случая ви до успешен край. Гарантирам ви го.

— Радвам се да го чуя.

Бош стана. Манли също стана.

— Колкото по-скоро ми донесете документите, толкова по-скоро бордът ще вземе решението си — каза адвокатът. — И после започваме.

— Благодаря — отвърна Бош. — Ще събера материалите и ще ви се обадя.

Излезе и мина покрай затворените врати на „Мичъл и Майкълсън“, като се питаше дали е постигнал нещо с Манли. Беше му направило впечатление, че в кабинета му няма нищо от лично естество. Никакви снимки на семейство или на самия него в компанията на важни хора. Бош щеше да си помисли, че кабинетът не е негов, ако Манли не беше споменал, че това е третата птица за годината, която се блъска в прозореца му.

Излезе от сградата и спря на площада, където офис служители седяха на маси и ядяха късни закуски или ранни обеди от различните магазинчета и ресторанти на долното ниво на станцията. Огледа се, но не видя падналата птица. Запита се дали не е успяла да оцелее по някакъв начин и да е полетяла преди да падне на земята, или дали сградата няма екип за бързо реагиране, който почиства останките при всеки подобен случай.

Пресече площада до въжената линия, купи си билет и взе древния трамвай надолу до Хил Стрийт. Вагонът подскачаше и се тресеше и Бош си спомни как преди много време беше работил по един случай, в който двама души бяха убити в теснолинейката. Пресече „Хил“, отиде в Гранд Сентрал Маркет и си взе сандвич с пуйка от „Уекслърс Дели“.

Отнесе сандвича и бутилка вода до местата за сядане. Докато се хранеше, написа съобщение на дъщеря си — знаеше, че така шансовете да получи отговор са по-големи, отколкото ако й позвъни. Споменаването й при срещата с Манли му беше напомнило, че иска да я види. Тайното наблюдение на къщата й в съботните нощи не беше достатъчно. Имаше нужда да я види и да чуе гласа й.

Мадс, трябва да сляза до Норуолк да взема материали по един случай. Това е на половината път до теб. Какво ще кажеш за кафе или вечеря?

Балард му се беше обадила в неделя от Вентура — гостуваше на баба си, която я отгледала като тийнейджърка. Новините по делото Хилтън бяха, че Балард се е видяла с прокурор, готов да заведе дело срещу Елвин Кид. Имаше някои неща, които трябваше да бъдат покрити, така че обвинението да бъде подковано отвсякъде. Сред тях беше актът за раждане на Хилтън. Обвинението не искаше изненади и липсващи части от пъзела, когато представи случая в съда.

Бош не беше очаквал, че ще получи толкова бързо отговор от дъщеря си. Почти никога не я приканваше да му отговаря. Макар че не се разделяше с телефона си и съответно получаваше съобщенията му веднага — дори когато е в час, — тя винаги сякаш обмисляше дълго какво да му отговори.

Този път обаче беше различно. Тя му отговори още преди да е довършил сандвича си.

Бива. Само че имам часове от 7 до 9. Ранна вечеря става ли?

Бош й писа, че всяко време е добро и че ще тръгне на юг след обед, ще се погрижи за работата си в Норуолк и ще седне в някое кафене край университета „Чапман“ и ще я чака, когато приключи.

В отговор получи вдигнат палец.

Хвърли отпадъците в кошче за боклук и отнесе бутилката вода до колата си.