Майкъл Конъли
Нощният пожар (31)

31

Бош беше станал рано, за да довърши прегледа на петте изоставени посоки на разследване по случая Монтгомъри. Искаше да приключи преди да тръгне да осигури подкрепление на Балард в „Дюлан“.

Предишната вечер, след като Балард бе отишла на работа, беше прегледал четвъртата посока и бе открил, че се нуждае от допълнително разследване. Случаят беше свързан с отсъждане на съдия Монтгомъри по граждански спор. Някой си Лари Касиди от Шърман Оукс започнал да предлага на пазара изолирана кутия за обяд, за която твърдял, че е негово изобретение. Кутията имала студено и топло отделение, но онова, което я отличавало от другите, било пластмасовото прозорче от вътрешната страна на капака, зад което родителят можел да сложи бележка или снимка, която да бъде видяна от детето през обедната почивка.

Продажбите на кутията били скромни, докато жената на Касиди не започнала да се появява по кабелната телевизия „Хоум Шопинг“ и да предлага кутиите за 19,95 долара едната. Два пъти месечно пътувала до студиото на телевизията в Тампа, Флорида, като всеки път мъкнела със себе си хиляди кутии. Разходите за производството им били ниски и след телевизионната реклама семейството започнало да си докарва почти по двеста хиляди долара месечно. Именно тогава бившата жена на Касиди Мора Фредерик настояла за дял, защото тя била онази, която изобретила кутията, докато още била омъжена за Касиди и отглеждала сина им Лари-младши.

Касиди отказал да й даде каквото и да било от приходите от т.нар. „Любов към обяда“ и Фредерик завела иск срещу него. Той пък завел насрещен иск с твърдението, че претенциите й са лъжливи и че тя се опитва да се обогати от нещо, върху което няма право.

При първоначалното изслушване съдия Монтгомъри поискал двете страни да представят версиите си кой всъщност е изобретил кутията. Касиди представил оригиналните чертежи, направени много след развода му с Фредерик, заявлението за патент и разписки от производителя на пластмаса, който изработил първите модели на разноцветните кутии по дизайнерските скици.

Фредерик представила само заверено от нотариус заявление от сина й Лари-младши, вече седемнайсетгодишен, в което той заявявал, че помни как намерил бележки, картички и скици на майка си, когато бил малък и носел обяда си в училище в кутия от „Междузвездни войни“.

Монтгомъри отхвърлил претенциите на Фредерик и се произнесъл в полза на Лари-старши, като отсъдил, че макар действията на Фредерик в миналото наистина може да са вдъхновили изобретението, участието й спирало дотук и тя не е поела никой от рисковете или творческите аспекти при производството и продажбата на продукта. Направил аналогията с човек, който подпира телефона си на книга или друг предмет, за да гледа екрана му, и после съди производителя на телефона, че не е осигурил подставки за устройството. Фредерик не можела да бъде единственият родител, слагал някога бележка в кутията за обяд на детето си.

Всичко изглеждаше съвсем ясно и отначало Бош се зачуди защо делото е включено като потенциална посока на разследването на убийството на Монтгомъри. После обаче прочете доклад, в който се казваше, че Лари Касиди-старши и новата му жена, рекламното лице на „Любов към обяда“, били убити в Тампа, където отишли да запишат поредната реклама. Били открити застреляни в кола под наем на празния паркинг на някакъв кънтри клуб недалеч от ресторанта, който често посещавали, когато идвали в града. И двамата били застреляни в тила от човек, явно седял на задната седалка. Престъпността в района не била висока и убийството останало неразрешено по времето, когато Монтгомъри бил убит в Лос Анджелис. Приложените документи по легализирането на завещанието посочваха Лари-младши като наследник на баща си и на парите, спечелени от бизнеса му. Лари-младши все още живееше в дома на майка си Мора Фредерик.

Детективи Густафсон и Рейс бяха включили делото в списъка си на потенциални посоки на разследване с предположението, че ако Фредерик е замесена в убийството на бившия си съпруг и жена му, гневът й към двамата може да е бил насочен и към съдията, който отсъдил против нея. Бяха направили опити да разпитат Мора Фредерик, но те първо били блокирани от адвоката й, а после напълно зарязани, след като Херстад бил арестуван и обвинен в убийството на съдията.

Бош си записа името на Мора Фредерик под това на Клейтън Манли с намерението да я проучи допълнително.

Сега, седнал на масата с чашата сутрешно кафе, Бош се зае с последната посока на първоначалното разследване. Тя също беше свързана с гражданско дело, привлякло вниманието на разследващите. И тук имаше иск и насрещен иск. Този път спорът беше между известен холивудски актьор и дългогодишния му агент. Актьорът беше обвинил агента си, че натрупал милиони на негов гръб, и сега, когато кариерата му започнала да клони към залез, искал пълна отчетност и връщане на всичко, което му било откраднато.

Холивудските спорове обикновено не ставаха част от разследване на убийство, но в иска си актьорът твърдеше, че агентът му бил подставено лице на организирана престъпна фамилия и използвал положението си в Холивуд, за да смуче пари от клиентите си и да ги изпира чрез инвестиции във филмови продукции. Актьорът посочил, че бил заплашен от агента си и негови хора; дори в дома му (чийто адрес бил грижливо пазена тайна) се появил човек, който му казал, че ще бъде обезобразен с киселина и кариерата му ще бъде съсипана, ако не оттегли иска си или се опита да смени агента.

В делото, продължило през всичките три години, през които Монтгомъри бе работил по граждански спорове, съдията в крайна сметка беше отсъдил в полза на актьора, като му бе определил обезщетение в размер на 7,1 милиона и бе анулирал договора му с агента. Делото беше включено в разследването на убийството на Монтгомъри, защото в един момент от продължителното дело съдията съобщил на съдебните власти, че котката на жена му била намерена мъртва в двора пред къщата. Животното било изкормено, но раната му не можела да се припише на койот, макар че Монтгомъри и жена му живеели в Холивуд Хилс.

Разследването на случая бе насочило вниманието към спора между актьора и агента му заради заплахите, описани от ищеца. Между смъртта на котката и делото обаче не била открита връзка; нямало връзка и с други дела, гледани от Монтгомъри.

Густафсон и Рейс бяха добавили случая към списъка, но не бяха работили по него. Бош също сметна, че това е най-малко вероятната от петте потенциални посоки на разследване. Въпреки факта, че беше спечелил солидно обезщетение и се беше отървал от договора с агента си, актьорът не бе сполетян от нищо лошо след края на делото и не беше подавал сигнали за нови заплахи. Изглеждаше малко вероятно някой да тръгне да отмъщава на Монтгомъри, а да остави актьора на мира и да му изплати определената от съдията сума.

Бош приключи преглеждането на досието. Разполагаше само с две имена, които да проучи. Адвокатът Клейтън Манли, публично унизен от Монтгомъри, и Мора Фредерик, чиито претенции за авторски и финансови права върху „Любов към обяда“ бяха отхвърлени от съдията.

И двата случая не будеха особена тръпка у него. Нуждаеха се от допълнително проучване, но бяха малко вероятни и според Бош двамата замесени трудно можеха да бъдат заподозрени.

Освен това по случая имаше аспекти и възможни заподозрени, които не бяха включени в представеното в съда досие. Бош беше виждал това от двете страни. Досието беше библия. То беше свещено и у всеки разследващ убийства детектив имаше вкоренена склонност да не споделя всичко със защитата. Бош трябваше да приеме, че Густафсон и Рейс са действали по подобен начин. Но само по себе си това не означаваше нищо. Дали Густафсон щеше да бъде склонен да разкрие на Бош нещо друго по случая след онова, което беше казал в съдебната зала след оправдателната присъда? Ами Рейс?

Беше сигурен, че отговорът е категорично не. Трябваше обаче поне да опита, иначе никога нямаше да е сигурен.

Още помнеше главния номер на отдел „Грабежи и убийства“. Предполагаше, че никога няма да го забрави. Набра го на мобилния си телефон и когато секретарката се обади, помоли да говори с детектив Лусия Сото. Свързаха го незабавно.

— Лъки Люси — каза той. — Бош е.

— Хари. — Усмивката можеше да се чуе в гласа й. — Глас от миналото.

— Я стига, не беше чак толкова отдавна.

— Така изглежда.

Сото беше първият партньор на Бош в ЛАПУ. От пенсионирането му бяха минали повече от три години, но оттогава пътищата на двамата се бяха пресичали на няколко пъти.

— Би трябвало да шепна — каза Сото. — В последно време тук си нещо като персона нон грата.

— Заради случая Монтгомъри ли? — попита Бош.

— Позна.

— Точно затова се обаждам. Трябва да поговоря с Густафсон или Рейс. Те може да са зарязали случая, защото си мислят, че са пипнали правилния човек. Аз обаче не съм на това мнение. Още работя по случая и не познавам никой от двамата. Кой според теб ще е по-склонен да говори с мен?

Последва кратка пауза.

— Хм. Добър въпрос. Мисля, че отговорът е нито един от двамата. Но ако животът ми зависи от това, бих опитала Тил. Той е по-уравновесен и не беше водещият разследващ. Гуси беше главният и прие случилото се доста тежко. Ако имаше на бюрото си мишена за стрелички, със сигурност щеше да сложи снимката ти на нея.

— Добре — каза Бош. — Благодаря за информацията. Виждаш ли Рейс някъде в помещението?

— Ъ-ъ… да. На бюрото си е.

— Ами Густафсон?

— Не. Не го виждам.

— И знаеш директния номер на Рейс, нали?

— При теб винаги има уловка, Хари.

— Каква уловка? Просто търся телефонен номер, нищо особено.

Сото му даде номера и добави към него въпрос.

— Е, какво е да работиш за другата страна?

— Не работя за другата страна. В момента правя това за себе си. Това е.

Тонът му явно беше прекалено рязък. Сото премина на общи приказки и го попита формално дали има нужда от още нещо.

— Не — каза Бош. — Но оценявам помощта ти. С кого работиш сега?

— С Джоуи Робинс. Познаваш ли го?

— Да, той е свестен. Солиден детектив, може да му се има доверие. Харесваш ли го?

— Да, Джоуи си го бива. Харесвам стила му и разрешихме няколко добри случая.

— Още ли работиш по стари случаи?

— Стига да ни позволяват. Говори се, че новият шеф иска да затвори старите случаи и да изкара повече хора на улицата.

— Би било жалко.

— На мен ли ми го казваш.

— Е, успех, Лусия. И благодаря.

— Няма за какво.

Затвориха и Бош погледна телефонния номер на детектив Гилберто Рейс, който си беше записал току-що. Не мислеше, че Сото ще го предупреди, че ще бъде потърсен от него, но въпреки това реши да му звънне веднага.

— Отдел „Грабежи и убийства“, детектив Рейс. С какво мога да ви помогна?

— Като начало не затваряй. Хари Бош съм.

— Бош. Би трябвало да затворя. Трябва да говориш с партньора ми, не с мен.

— Говорих с партньора ти. Сега искам да говоря с теб.

— Нямам какво да ти кажа.

— Вие с Густафсон още ли мислите, че сте пипнали правилния човек?

— Знаем, че сме го пипнали.

— Значи вече не работите по случая.

— Случаят е приключен. Не получихме резултата, който искахме. Заради теб. Но случаят е приключен.

— Тогава какво лошо има да говориш с мен?

— Бош, постъпих тук след като си напуснал и чух разни неща за теб. Знам, че се бориш за добрата кауза и си свършил добра работа. Но това вече е минало. Ти си история, а аз имам работа.

— Отговори ми на един въпрос.

— Какъв?

— Какво задържахте?

— За какво става дума?

— За представянето на доказателствата. Имам копие от досието, което сте представили в съда, но сте задържали нещо. Винаги е така. Какво е?

— Всичко добро, Бош.

— Знаете, че алибито на Клейтън Манли е изфабрикувано, нали?

Последва пауза и Бош престана да се тревожи, че Рейс ще му затвори.

— За какво говориш?

— Той е знаел, че Монтгомъри ще бъде ударен, и затова е заминал за Хаваите и е запазил всичките си касови бележки и разписки за всеки похарчен цент. Направил си е куп селфита, включително едно сутрешно в лодка под наем — в часа, в който съдията е бил нападнат. Това не ви ли се стори фалшиво?

— Бош, няма да говоря за случая с теб. Ако искаш да преследваш Клейтън Манли, преследвай си го. Не очаквай обаче подкрепа от нас. Оправяй се сам.

— Ами Мора Фредерик? Красивата съпруга номер две продава изобретението си и прави милиони? Ако това не е мотив, не знам какво е.

Рейс се изсмя. Бош се опитваше да го предизвика с провокативните си думи, но не беше очаквал да чуе чак смях.

— Смешно ли ти се вижда? — каза той. — Позволявате й да извърши убийство и да й се размине.

— Явно това става, когато вече нямаш значка — каза Рейс. — Пусни компютъра си, Бош. Потърси в Гугъл. Полицията в Тампа разреши убийството преди месец и Мора Фредерик няма нищо общо с него. Длъжник си ми, човече. Току-що ти спестих голямо посрамване.

Бош усети как бузите му пламнаха от унижението. Би трябвало да провери случая във Флорида, преди да го хвърля в лицето на Рейс. Успя да се овладее и да отвърне подобаващо.

— Не, Рейс, вие сте ми длъжници — каза Бош. — Аз ви спасих от осъждане на невинен човек.

— Глупости, Бош — отвърна Рейс. — Един убиец остава на свобода заради това, което направихте ти и онзи задник Холър. Но това няма значение, защото този разговор приключи.

Рейс затвори и Бош остана със замлъкнал телефон в ръка.