Майкъл Конъли
Нощният пожар (28)

28

Докато Балард спеше, Бош се върна към случая Монтгомъри. Спря музиката, за да не й пречи. Не знаеше кога тя ще се събуди и затова реши да се заеме с най-малката купчина документи, свързана с трите оставащи дела, които трябваше да прегледа. Те бяха от работата на Монтгомъри като граждански съдия и бяха водени през последните две години от живота му.

Малката купчина се оказа всъщност хибридно дело — както гражданско, така и наказателно. Започваше с убийство. Някой си Джон Проктър бил осъден за умишлено убийство — прегазил жена, докато вървяла към колата си от един бар в Бърбанк, където отхвърлила няколкото му опита да я черпи и да завърже разговор с него.

На процеса Проктър бил представляван от адвоката Клейтън Манли. Проктър го уволнил след осъждането и наел друг, Джордж Грейсън, който да поеме обжалването. Преди осъждането на Проктър Грейсън подал иск за повторно гледане на делото поради некадърност на защитата. Това беше рутинен похват, макар че рядко се увенчаваше с успех. В този случай обаче доводите бяха имали основания. В иска се посочваха няколко неща, по които Манли не се бил подготвил, в това число вероятността извършителят да е трета страна, тъй като по времето на смъртта си жертвата преминавала през тежък развод, а съпругът й бил арестуван на два пъти заради домашно насилие.

В иска бяха включени и няколко случая в залата, когато Манли не задал важни въпроси на свидетели на обвинението или трябвало да бъде подканян от съдията да възразява на начина, по който прокурорът води разпитите. На два пъти в отсъствието на съдебните заседатели Монтгомъри мъмрел Манли за лошото му представяне, като веднъж направо го попитал дали не взема някакви лекарства, които биха обяснили неспособността му да се съсредоточи върху делото.

Манли работил в адвокатска кантора в центъра на име „Майкълсън и Мичъл“, която поела делото и после го дала на Манли. Въпреки че имал опит с други наказателни дела, това било първото му, свързано с убийство.

Като никога Монтгомъри наредил повтаряне на процеса, като обявил решението си в деня, в който трябвало да произнесе присъдата. При откриването на процеса той се съгласил с възражението на Грейсън, че Манли е опропастил делото с бездействието и неефективността си. С отмяната на произнасянето си и нареждането на нов процес Монтгомъри влязъл в аналите с мнението си за представянето на Манли, като порицал сурово адвоката за множеството му провали и му забранил повече да се явява на негови дела.

В залата имало репортер от „Лос Анджелис Таймс“, който трябвало да отрази присъдата в процес, привлякъл значително медийно внимание поради естеството на престъплението. Вместо това той написал статия за Манли, която включвала много от най-суровите думи на Монтгомъри. След излизането й на следващия ден Манли бързо се превърнал в изкупителната жертва в съда, герой на много шеги и вицове, разменяни между юристите в коридорите и не след дълго дори си спечелил прякора Ънманли^[1].

На новото гледане съдебните заседатели решили, че Джон Проктър е невинен. Никой друг не бил обвинен за убийството.

След това Монтгомъри се заел да гледа граждански дела и скоро самият той станал страна по едно от тях. Клейтън Манли завел иск към съдията за клевета и за щети заради „несправедливите и неверни“ квалификации, направени от Монтгомъри в съда, които били подхванати и раздухани от медиите. В иска си Манли твърдял, че Монтгомъри го превърнал в съдебен парий и съсипал кариерата му. Посочил, че все още работи за „Майкълсън и Мичъл“, но престанали да му дават наказателни дела и не се бил явявал в съда от делото срещу Проктър.

Искът бързо бил отхвърлен с довода, че решенията и изявленията на съдията в залата не само били защитени от Първата поправка за свободата на словото, но и били свещени за всеки безпристрастен съдия. Манли обжалвал решението, но то било отхвърлено и на две по-висши инстанции, след което той се отказал.

Така случаят приключил, но след като година по-късно Монтгомъри бил убит, секретарят му споменал за Клейтън Манли пред детективите, които го попитали дали съдията е имал някакви врагове. Густафсон и Рейс решили да проучат случая и започнали с преглед на всичко около делото Проктър. Видели достатъчно, за да продължат на следващото ниво, и Рейс разпитал Манли в кабинета му в присъствието на адвоката му Уилям Майкълсън. Манли представил солидно алиби за сутринта на убийството. Бил на почивка на Хаваите с жена си в курорт на Ланаи. Дал на детективите копия на самолетните билети, касови бележки от хотела и ресторанта и дори снимки от телефона си как лови риба в деня на убийството на Монтгомъри. Освен това представил копия на имейли от приятели и колеги, включително Майкълсън, който му съобщил за убийството, защото знаел, че е на хиляди километри от Лос Анджелис и няма как да е научил новината.

Разговорът с Манли се състоял седмица преди да излязат ДНК резултатите, уличаващи Херстад. Това обясняваше защо купчината на Манли беше най-малката. Детективите явно бяха приели алибито на Манли и отрицанието му да има нещо общо с убийството.

Въпреки това нещо около Манли човъркаше Бош. В хронологията не се споменаваше дали разговорът с него е бил уговорен предварително. Всъщност подобно уговаряне беше лош подход. Следователите по принцип разпитваха без предупреждение. Винаги е по-добре да получиш импровизирани отговори на въпросите вместо предварително съставени изявления. Това беше основно правило в разследването на убийство — не позволявай да се усетят, че са те взели на прицел.

Нищо в документите не сочеше, че Рейс е предупредил предварително, че ще иде при Манли, но той очевидно се беше подготвил за разпита — осигурил си беше адвокат и беше събрал доказателства за алибито си. Бош се запита дали това не е зачовъркало Рейс или Густафсон. Защото него определено го човъркаше.

Вярно, Манли бе имал продължителен спор с Монтгомъри и затова вероятно беше предположил, че от полицията ще решат да говорят с него. Това не беше подозрително за Бош. Дори присъствието на адвокат не го караше да повдигне вежда. В края на краищата Манли работеше в адвокатска кантора. Най-много го тормозеха подробностите около алибито. То изглеждаше желязно, чак до дигиталната щампа на снимката, направена минути преди Монтгомъри да бъде наръган в Ел Ей. Според опита на Бош никое алиби — дори напълно достоверното — не беше непробиваемо. Конкретно това му се струваше нагласено. Сякаш може би Манли беше знаел абсолютно точно за кога ще му трябва алиби.

Густафсон и Рейс очевидно не си бяха помислили същото. Веднага след излизането на ДНК резултатите те бяха зарязали версията с Манли като евентуален извършител. Самият Бош не би го направил дори да разполагаше с пряко съответствие за друг заподозрян.

Написа си бележка в бележника. Само една дума — Манли. Можеше спокойно да загърби първите две посоки на разследване, които беше прегледал, но имаше чувството, че Манли изисква допълнителна проверка.

Стана от масата да раздвижи коляното си. Взе бастуна, който беше подпрян в ъгъла до входната врата, и излезе на кратка разходка малко нагоре по склона и обратно. Коляното се отпусна и го усещаше сравнително здраво. Очакваше с нетърпение момента след още няколко дни, когато щеше да може да зареже напълно бастуна.

Когато се прибра, Балард седеше на масата, на която бе работил.

— Кой е Манли? — попита тя.

— Просто някакъв тип, може би заподозрян — отвърна Бош. — Мислех си, че ще поспиш повече от два часа.

— Нямаше нужда. Чувствам се отпочинала. Два часа в легло се равняват на пет на пясъка.

— Кога ще престанеш да правиш това?

— Не знам. Харесва ми да съм до водата. Баща ми навремето казваше, че солената вода лекува всичко.

— Има и други начини. Може и да си „отпочинала“ сега, но утре сутринта едва ще се влачиш, когато отидеш при Кид.

— Всичко ще е наред. Правя го непрекъснато.

— Това никак не ме успокоява. Трябва да измислим някакъв сигнал, така че да ти осигуря подкрепления, ако се наложи. Пълна лудост е да отиваш сама.

— Всяка нощ работя сама. Нищо ново.

Бош поклати глава. Продължаваше да се тревожи.

— Виж — каза Балард. — Сега искам да ти покажа програмата, за да можеш да наблюдаваш всичко, след като ида там и му изкарам акъла. Ще мина утре сутринта да ти оставя лаптопа, преди да тръгна.

— Не можеш ли просто да запишеш програмата на моя компютър?

— Невъзможно. Софтуерът е защитен. Ще са нужни само няколко минути да те запозная с всичко. Знам, че си от старата школа и никога не си правил такива неща.

— Покажи ми.

Бош освободи място на масата, за да може тя да седне до него. Балард отвори програмата за наблюдение и каза:

— Добре, работим. Линиите се следят.

— Значи седемдесет и двата часа вече текат — каза Бош.

— Да. Но разбира се, нищо казано днес няма да ни е от полза, тъй като той изобщо не знае, че го разследват.

Балард му показа как се работи с програмата. Настрои му различни предупредителни сигнали за стационарния и мобилния телефон на Елвин Кид, които щяха да звучат при всяко обаждане и позвъняване. Имаше и трети сигнал за текстови съобщения. Тя повтори правилата на подслушване. По закон полицията нямаше право да подслушва лични разговори. Ако в разговора не се говореше конкретно за престъплението, описано в искането за разрешително, подслушващият трябваше да изключи говорителя и имаше право да проверява за кратко на всеки трийсет секунди, за да се увери, че разговорът наистина е личен.

Софтуерът записваше само онова, което се следеше на живо. Разговорите, които не се подслушваха, не се записваха. Затова подслушването изискваше денонощно наблюдение. Бяха минали поне десет години, откакто Бош беше имал случай с подслушване. Софтуерът беше съвсем нов, но правилата не се бяха променили. Каза на Балард, че разбира всичко.

— Ами фактът, че вече не съм ченге? — попита той. — Ами ако излезе нещо добро, след като го раздрусаш, а аз съм сам тук?

— Все още се водиш резерва в Сан Фернандо, нали? — отвърна Балард.

След като напусна ЛАПУ, Бош постъпи като резерва в управлението на малкото градче в Долината, за да работи по стари случаи. Пребиваването му там обаче беше приключило преди близо година, след като беше обвинен, че прави твърде много нарушения при разследването на случаите.

— Ами, нещо такова — каза той. — Не са ми взели значката, защото все още има няколко мои случая, които не са стигнали до съда. Прокурорите искат да запазя значката и да остана резерва, когато дойде времето да свидетелствам. Така че технически все още се водя като полицай от резерва, но всъщност не правя…

— Няма значение. Имаш значка, а полицаят от резерва си остава полицай. Всичко е наред. Можеш да го правиш.

— Добре.

— Е, ще мина утре сутринта, ще ти дам лаптопа и ти просто го остави включен, докато си вършиш работата. Щом чуеш сигнал, просто започни да слушаш и да записваш, докато не разбереш какво е обаждането.

— А ти ще ми се обадиш преди да влезеш.

— Да.

— И веднага щом излезеш.

— Дадено. Не е нужно да се безпокоиш.

— Някой трябва да го прави. Защо не вземеш двама униформени от Риалто за всеки случай? Могат да те изчакат отвън, докато си вътре.

— Ако много настояваш, ще го направя.

— Настоявам.

— Добре, ще им се обадя по пътя натам и ще видя дали могат да отделят една кола.

— Хубаво.

Това накара Бош да се почувства по-добре във всяко отношение. Оставаше просто да се погрижи на сутринта тя да изпълни обещанието си.

Балард тъкмо посягаше да затвори лаптопа, когато прозвуча един от предупредителните сигнали на програмата.

— Охо, входящо повикване. Тъкмо ще видим как работи това.

Тя докосна тъчскрийна и плъзна курсора към бутона за запис. Чу се мъжки глас.

— Ало?