Майкъл Конъли
Нощният пожар (11)

11

Централният мъжки затвор се намираше на Боше Стрийт, на петнайсет минути пеша от АСП. Балард обаче размисли и реши да отиде с колата, за да може да продължи със следващия разпит, след като разговаря с Денард Дорси.

Наложи й се да чака двайсет минути в стая за разпити, преди някакъв заместник-шериф, казваше се Валънс, да доведе Дорси и да го настани на масата срещу нея. Около Дорси витаеше атмосфера на небрежност, която показваше, че се чувства удобно в тази обстановка. Нямаше нищо общо с ококорените нещастници, попадащи за първи път в Централния. Беше афроамериканец с толкова тъмна кожа, че татуировките, които покриваха целия му врат, бяха неразличими и приличаха на стари белези. Гъстата му коса посивяваше и беше сплетена на плитки, а козята му брадичка с цвета на косата му беше толкова дълга, че също бе сплетена. Китките му бяха закопчани зад гърба, което го принуждаваше да седи леко наведен напред.

Според информацията, която Балард беше намерила в базата данни, преди няколко дни Дорси навършил петдесет в затвора, което означаваше, че по време на убийството на Джон Хилтън е бил само на двайсет и една. Но мъжът пред нея изглеждаше много по-стар и с лекота можеше да мине за шейсетгодишен, че и повече. Състаряването му изглеждаше толкова силно, че отначало Балард си помисли, че са направили някаква грешка и Валънс й е довел друг човек.

— Вие ли сте Денард Дорси? — попита тя.

— Аз съм — отвърна той. — Какво искате?

— На колко години сте? Кажете ми датата си на раждане.

— Десети март шейсет и девета. На петдесет съм. Какво искате, по дяволите?

Датата отговаряше и Балард най-сетне се убеди, че няма грешка, и продължи:

— Става въпрос за Джон Хилтън.

— Този пък кой е?

— Знаете кой е. Човекът, застрелян в уличката при Мелроуз, където сте продавали дрога.

— Нямам представа за какво говорите.

— Напротив, имате. Казали сте на шефа си от ЛАПУ за убийството. Брендан Слоун.

— Майната му на Брендан Слоун, този шибаняк нищо не е направил за мен.

— Спестил ви е среща с детективите от „Убийства“, когато са поискали да говорят с вас за Джак Хилтън.

— Майната им на детективите. Никого не съм убивал.

Дорси се обърна, за да привлече вниманието на някой надзирател зад стъклената врата зад него. Искаше да се махне.

— Стой на мястото си, Денард — каза Балард. — Никъде няма да ходиш. Не и докато не си поговорим.

— Защо пък да говоря с теб? — изсумтя Дорси. — Ако ще говоря с някой, това ще е с адвоката ми. Точка.

— Защото в момента говоря с евентуален свидетел. Извикаш ли адвоката си, ще говоря със заподозрян.

— Казах ти: никого не съм убивал.

— Тогава ще ти дам две причини да разговаряш с мен. Първо, познавам твоя наблюдаващ полицай — онзи, при когото така и не си се появил, след като си излязъл от Уаско. Работехме заедно. Помогни ми сега и ще поговоря с него. Може да отмени заповедта за задържането ти и отново да излезеш.

— А втората причина?

Балард беше с кафяв костюм на тънки светлосиви райета. Бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади сгънат лист, който беше извадила от досието преди разпита. Разгъна го и го сложи на масата пред Дорси. Той се наведе още повече напред.

— Не го разчитам. Тук не ми дават очила. Какво е това?

— Разказ на свидетел от разследването на убийството на Джон Хилтън през деветдесет и девета — каза Балард. — Водещият следовател посочва, че не може да говори с теб, защото си бил ценен доносник за отдел „Наркотици“.

— Пълни глупости. Не съм никакъв доносник.

— Сега може би, но тогава си бил. Пише го черно на бяло, Денард, и едва ли ще искаш този лист да попадне в неправилните ръце. Нали ме разбираш? Заместник-шериф Валънс ми каза, че те държат в отделението на Ролинг Сикстис. Как ще реагират според теб тарторите, ако разберат за този лист?

— Поднасяш ме. Не можеш да го направиш.

— Мислиш ли? Какво ще кажеш да проверим? Искам да ми разкажеш за онова убийство преди двайсет и девет години. Кажи ми какво знаеш и какво помниш и този лист ще изчезне и никога повече няма да се появи.

— Добре, виж, помня, че говорих със Слоун за случилото се. Казах му, че не съм бил там онзи ден.

— И той казал точно това на детективите, работещи по делото. Но това не е цялата история, Денард. Ти знаеш нещо. Няма начин дилърите на улицата да не знаят или да не са чули нещо за такова убийство преди или след него. Кажи ми какво знаеш.

— Почти нищо не помня от онова време. Аз самият здравата се друсах тогава.

— „Почти“ означава, че все пак помниш нещо. Кажи ми го.

— Виж, знам само, че ни казаха да се омитаме оттам. Помислихме си, че някой е снесъл, че предстои акция на ченгетата или нещо такова. Затова не бях там, както казах и на Слоун навремето и сега на теб. Не съм видял нищо, не знам нищо, защото не бях там. Точка. А сега скъсай този лист, както ми обеща.

— Това ли си казал на Слоун? Че са ви казали да се омитате?

— Не знам. Казах му, че не съм бил там онзи ден, и това не е лъжа.

— Добре, кой ви каза да се махате от уличката?

— Не знам. Не помня.

— Трябва да е бил някой тартор, нали?

— Сигурно. Беше преди много време.

— Кой тартор, Денард? Съдействай ми. Почти приключихме.

— Няма да ти съдействам. Измъкни ме оттук и ще ти кажа кой беше.

На Балард никак не й хареса, че сега Дорси се опитва да пише правилата на сделката.

— Не става така — каза тя. — Първо ти помогни на мен, после аз ще помогна на теб.

— Помагам ти — запротестира Дорси.

— Не. Просто дрънкаш глупости. Кажи ми кой ви е наредил да се махате и ще говоря с наблюдаващия ти полицай. Това е сделката, Денард. Приемаш ли я, или не? Смятам да си тръгвам. Мразя затворите.

Дорси поседя мълчаливо няколко секунди и накрая кимна, сякаш вътрешно се беше убедил да приеме предложението.

— И без това мисля, че вече е мъртъв — каза той.

— Тогава няма да е проблем да ми дадеш името, нали? — отвърна Балард. — Кой беше?

— Една стара пушка, Кид^[1].

— Искам истински имена.

— Това беше истинското му име.

— А малкото му как беше?

— Елвин. Почти като Елвис. Елвин Кид. Той беше шефът на онази уличка.

— И ти каза да не се появяваш през онзи ден, така ли?

— Не, каза само нещо от сорта да си вземем почивен ден. Вече бяхме там, той дойде и ни каза всички да се пръждосваме.

— Кои ние? Кой още е бил там с теб?

— Аз и Ви-дог, но този шибаняк също е мъртъв. Няма да ти помогне.

— Добре, Ви-дог истинското му име ли е?

— Винсънт, но не му знам фамилията.

— Винсънт Пилки?

— Казах ти, че не знам. Просто работехме заедно. Не им знам всичките имена.

Балард кимна. Мислено вече се беше върнала в онази уличка преди двайсет и девет години. В ума й се оформяше картина — Дорси и Пилки продават дрога в уличката, а Елвин Кид пристига с кола и им казва да изчезват.

Това вероятно означаваше, че Елвин Кид е знаел предварително какво ще се случи с Джон Хилтън.

— Добре, Денард — каза тя. — Ще се обадя на наблюдаващия полицай.

— И поговори хубаво с него.

— Обещах.