Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Феникс (9)

8

Гейбриъл се облегна на меката кожена седалка на мазератито си и натисна газта. Усмихна се на себе си, когато колата изфуча напред, носейки се по празния, но познат път като пантера. Господи, беше чудесно да е обратно в Калифорния. А още по-приятно беше да е тук, за да види омагьосващата, но кошмарно упорита Ела Прейгър. Гейбриъл беше мислил много за нея след последната им среща. Повечето му мисли бяха неприлични, нещо, което разумно бе решил да не споделя с шефа си.

— Това вероятно е най-важната мисия, която Групата е предприемала от десетина години — напомни му Марк Редмейн при последната им телефонна конферентна връзка. — Нуждаем се от това момиче. Но тя още се мотае.

— Да, господине, разбирам.

— Тя иска повече информация — намеси се Катрин Макавой. — Не само за дарбите си, но и за родителите си. Иска да узнае истината за случилото се с тях.

— Не ми пука какво иска тя, Катрин — изръмжа Редмейн. — Просто я подготви. Това е твоята работа.

Шефката на лагер „Надежда“ преглътна затруднено. Марк Редмейн беше водил Групата в най-успешните й изяви, но също така беше грубиян. Като повечето членове на старшия екип Катрин Макавой се страхуваше от него.

— Знам това, господине, и се опитвам да го направя. Просто не вярвам, че тя ще се обвърже с нас, освен ако не е сигурна, че ние се обвързваме с нея.

— Тогава я накарай да повярва, че сме обвързани.

— Как?

— Не знам! Но със сигурност не и като й разкажеш за родителите й. Накарай я насила, ако се наложи, но се нуждаем Ела Прейгър да се качи на този самолет.

— Насилването е глупава идея — обади се Гейбриъл, очевидно лишен от гена за самосъхранение и страх, който задвижваше Катрин и всички останали, когато ставаше дума за Редмейн. — Ако тя не е обвързана с мисията, ще се провали.

— Хм — изсумтя Редмейн, който трябваше неохотно да признае, че както винаги, Гейбриъл е прав. — Какво тогава предлагаш?

— Позволи ми да поговоря с нея. Ела ме познава. Имаме известно… разбирателство.

Марк Редмейн се поколеба. Можеше да си представи как ще се развие разбирателството на Гейбриъл с Ела. Този тип беше спал с повече жени, отколкото някой би могъл да преброи. Според Марк Редмейн той беше едва ли не аутист и тактичен като торба с чукове в лицето и последното нещо, което можеха да си позволят с жена, която трябваше да се превърне в най-ценния актив на Групата.

— Ела помоли да се види лично с Гейбриъл, господине — нервно добави Катрин Макавой. — Няколко пъти.

Тя реши да не споменава, че според професор Диксън Гейбриъл вече се беше свързал с Ела в лагер „Надежда“, предавайки й директно нещо, което би могъл да извърши само ако хакне компютърните системи на лабораторията. Фактът, че бе забелязал опита на Ела да си тръгне, означаваше, че има достъп и до камерите на лагера, а нищо от това не говореше добре за охраната им. Последното, от което някой се нуждаеше в момента, беше Гейбриъл да откачи. Тя щеше да го подхване за нарушенията на протокола, когато той се появи в лагера.

И така, Гейбриъл се понесе с висока скорост през калифорнийските гори със секвои, натоварен със задачата да промени решението на Ела Прейгър. Перспективата определено му допадаше — той обичаше предизвикателствата.

Наслаждавайки се на ръмженето на двигателя, Гейбриъл подкара още по-бързо. Шефът не харесваше факта, че кара скъпа кола. Самият Марк Редмейн беше невероятно богат, но предпочиташе агентите му да водят по-скромен живот. „Да се сливат със средата“, както се изразяваше. „Да бъдат сивите хора в тълпата.“ Но това никога не бе подхождало на Гейбриъл.

Навремето, преди да стане Гейбриъл, когато беше още дете със старото си име и живот, баща му, продавач на килими от Рокфърд, Илинойс, беше един от сивите хора. Водеше сив живот в сива къща, пълна със сиви мечти. И умря от най-сивото заболяване — рак на белите дробове — на ранната възраст четиресет и седем. Това определено не бяха стъпките, по които Гейбриъл възнамеряваше да тръгне.

Моралът на баща му също беше сив. Страстен, но безрадостен женкар, той разби сърцето и духа на жена си, докато тя също стана сива, бледа сянка на предишната си личност. Хората казваха на Гейбриъл, че депресията на майка му била дългосрочно заболяване, започнало още преди да се запознае с баща му, но малкото момченце не вярваше в това. Не и на погребението на майка си, когато бе едва на осем години. Не и сега. Баща му беше съсипал майка му. Това беше истината.

Гейбриъл се бе заклел никога да не съсипе жена. Наследил либидото на баща си, въздържанието никога не беше реална възможност. Вместо това имаше много по-просто и чисто разрешение — никога да не се ожени. Никога да не се обвърже. Самотник по природа, уединението му служеше добре. През последните десетина години бе женен за Групата и така страстно отдаден на каузата, както най-пламенният любовник на булката си, пристрастен към адреналина като наркоман. Беше сменил името си, отчасти в посвещение на новия си живот, но и за да остави зад себе си детство, което отчаяно искаше да забрави, да го ампутира като отрязан крайник.

Новият му живот не беше идеален. Не харесваше Марк Редмейн, но пък кой ли го харесваше? Не се беше присъединил към Групата, за да завързва приятелства, нито пък за да спечели нечие одобрение. Що се отнася до романтичните преживявания, макар да бе вярно, че стотици жени бяха минали през живота му, никоя от тях не беше останала с разбито сърце. Гейбриъл никога не даваше обещания, които не можеше да изпълни. Като цяло животът му бе доста задоволителен.

Оставяйки колата си на обичайното място, той извади раницата си и потегли по последната отсечка към лагер „Надежда“ — трикилометров път пеша. Помнеше го добре от собственото си обучение и винаги усещаше леко вълнение, когато се завръщаше на мястото, където бе започнало всичко. Но днес беше различно. Днес лекото вълнение се беше превърнало в бушуващ в гърдите му пожар. Нетърпението му да види момичето граничеше с тревогата.

Тук си, за да си свършиш работата, напомни си той. Жизненоважна работа. Насили се да мисли за удавеното момченце на плажа, за дяволското жигосване на крачето му.

Съсредоточи се.

 

 

— Май имаме посетител — каза Кристин, като сръчка Ела в ребрата и посочи задъхана към хубавия мъж, който вървеше по пътеката към бунгалото им. — Маха ти! — изписка тя развълнувано. — Мили боже! Това ли е мъжът, който те вербува? Никога не си ми казвала, че прилича на Райън Гослинг!

— Не прилича — отвърна Ела раздразнено, като си сложи слушалките и се намръщи към мъжа.

По-небрежно облечен, отколкото при последните им две срещи, в анцуг „Найки“, маратонки и черна тениска без ръкави, с леко запотени широки и мускулести рамена, Ела трябваше да признае, че Гейбриъл изглежда невероятно хубав днес. Тя, от друга страна, изглеждаше „чиста“, тъй като тъкмо бе излязла от банята, но с издраното си, негримирано лице, мокра коса и кльощави крака, покрити със синини, определено не беше в най-добрата си форма.

— Доста се забави — изсъска му тя, когато се приближи до нея.

— Имаш късмет, че въобще дойдох — отвърна той провлечено. — Ако щеш вярвай, но имам и друга работа, освен да те държа за ръката. Но когато шефката на лагера каза, че си молила да ме видиш…

— Да ме държиш за ръката? — възмутено заекна Ела. — Молила съм?

Гейбриъл я пренебрегна и се завъртя към Кристин. Очите му огледаха възхитено и безсрамно пищните й форми, подчертани от тесните дънкови шорти, и розовото горнище на банския й.

— Мисля, че не се познаваме — каза той.

— Да, вярвам, че не се познаваме — отвърна Кристин, вторачена също така безсрамно в мускулите му. — Определено щях да те запомня.

— Аз също.

— Да ви оставя насаме, а? — ядосано попита Ела, като си събра нещата и ги натъпка в торбата до краката си.

Била молила да го види! Ако беше молила за нещо, то бе за информацията, която Гейбриъл й беше обещал, а после не предал. Ако не бяха Дикс и напредъкът й в контролирането на гласовете в главата й, щеше да си е заминала оттук още преди седмица, със или без помощта на Гейбриъл.

— Не ставай глупава — каза той снизходително, все още приковал очи в тези на Кристин. — Дойдох тук, за да поговорим. Отиваме да се поразходим с колата.

— О, не, не отиваме — възрази Ела, като скръсти ръце пред гърдите си. — Можеш да ми кажеш абсолютно всичко тук.

 

 

Ела се загледа мрачно през прозореца на мазератито докато фучаха покрай дърветата, които отстъпиха на открити поля и тук-там ферми.

— Винаги ли си толкова мрачна? — попита Гейбриъл, а в крайчеца на устните му заигра усмивка. — Или е заради мен?

— Заради теб — отвърна Ела.

Мълчанието се възстанови.

— Казаха ми, че се казваш Гейбриъл — най-после се обади Ела, произнасяйки думата, сякаш я дразнеше. — Не ми приличаш на Гейбриъл.

— Така ли?

Никой преди не беше споменавал нищо за смененото му име. Стори му се леко притеснително.

— Не — отвърна Ела. — Архангел Гейбриъл — Гавраил? Определено не ти отива.

Той се ухили.

— Не всички с името Гейбриъл са ангели. Как ти харесва обучението? — попита той, като смени темата, преди тя да реши да го разпитва допълнително за името му.

Това беше разговор, който можеше да ги отведе към миналото му, а той определено не желаеше подобно нещо. Особено с Ела.

— Противно е — горчиво отвърна тя. — Нечовешко.

— Осъзнаваш, че мисията, за която тренираш, ще започне скоро, нали?

— А ти осъзнаваш ли, че няма да отида на никаква мисия?

Той й хвърли небрежна усмивка, която го направи още по-вбесяващо готин.

— Как върви гръцкият, между другото?

— Àντε γαμήσου^[1] — рязко излая Ела.

— Впечатляващо — ухили се той.

Думите на Ела означаваха нещо, което определено не беше подходящо за деца.

— Хайде да ядем — предложи той, зави рязко и подкара колата по тесен път, който бързо ги отведе до някаква стара ферма.

Ела излезе от колата внимателно.

— Ресторант ли е това?

— Когато се наложи. Принадлежи на Групата. Двойката, която живее тук, е в пенсия, но помага, когато е нужно. Очакват ни.

Последното се оказа вярно. Ела го последва в красива варосана трапезария. Вътре бе подредена огромна маса за двама с пиршество от топли и студени ястия, свежи цветя, кана вода с лед и охладена бутилка шабли.

— Сипвай си — подкани я Гейбриъл, като последва собствения си съвет и натрупа агнешка яхния, ориз и зелена салата в чинията си, преди да седне. — Можем да говорим свободно тук.

Ела се засмя цинично.

— Да говорим свободно? Това означава ли, че ще отговориш на въпросите ми?

— На някои от тях — отговори той, възхитен от начина, по който още влажната коса се спускаше по раменете и гърдите й.

Тя беше облякла семпла жълта рокля за екскурзията им, от онези, които биха изглеждали скромни и дори старомодни на всяка друга жена, но някак си прилягаше като втора кожа на съблазнителното тяло на Ела.

— Ако ти отговориш на моите. Вино?

— Не, благодаря.

Ела неохотно си сипа малко храна и чаша вода и седна срещу него. Гейбриъл си наля голяма чаша шабли, отпи щедра глътка и заговори.

— Ще се редуваме ли?

— Добре — кимна Ела. — Кой ще започне първи?

— Аз — заяви Гейбриъл решително. — Ако няма да заминеш на мисията, защо още си в лагер „Надежда“?

Ела замълча за момент. Добър ход.

— Обещах ти да ти помогна да се върнеш в града, ако решиш. Но не го направи. Защо не? — продължи Гейбриъл.

— Нямаше начин да се свържа с теб — промърмори Ела с неудобство.

— Глупости — ухили се той и отпи нова глътка вино. — Катрин можеше да се свърже с мен на мига. Просто никога не си опитала.

— Добре — отвърна Ела и усети как кръвта й закипя. — Останах заради Дикс. Помага ми да контролирам гласовете в главата си. Да разбера какви са, откъде идват и да изключвам някои сигнали, а да настройвам други. Помага ми и с други неща — как да разбирам хората по-добре и да се справям със социалните контакти, неща, които никога не научих като дете. И ставам все по-добра. Наистина! Дикс очевидно знае какво не е наред с мен, което е повече, отколкото някой лекар някога е успявал.

— Всичко си ти е наред — каза Гейбриъл. — Имаш…

— Не казвай „дарба“ — предупреди го Ела с вдигнат пръст. — Не смей да изричаш думата „дарба“. Никой от вас няма представа какво е това. Както и да е, мой ред е. Откъде разбра, че се опитвах да напусна лагера онзи ден? Сигурно си ме шпионирал.

— Не бъди такава параноичка — небрежно подхвърли той.

— Искам да знам как — настоя Ела. — Скрити камери ли има? Или имаш хора, които ме следят и ти докладват?

— Може би — каза той, като се наведе леко към нея — мога да чета мислите ти. Да проникна в объркания ти, великолепен мозък? Сещала ли си се някога за това?

Ела усети как й се зави свят и й се догади. Това не можеше да е вярно. Възможно ли беше?

— Не — отвърна тя с увереност, каквато не изпитваше. — Никога не съм се сещала за това, защото е пълна дивотия. Дикс вече ми каза, че само мога да приемам информация, но не и да предавам.

— Ами ако милият стар Дикс греши? — подкачи я Гейбриъл. — Той не е Господ, ще знаеш. Допуска грешки.

Гейбриъл се приближи още повече и постави топлата си, суха ръка върху тази на Ела. Замайването й се усили, но примесено с още нещо, което тя разпозна, но отказа да приеме. Не и сега. Не и за него.

— Ами ако ти кажа какво точно си мислеше в момента? Ще се уплашиш ли?

Ела преглътна затруднено.

— Не.

— Не мисля, че ти вярвам — усмихна се той и не положи усилия да скрие удоволствието си от притеснението й. — Какво се опитваш да скриеш от мен, Ела?

— Престани — излая тя и отдръпна ръката си. — Не можеш да проникнеш в мислите ми.

Той се облегна назад и се засмя.

— Добре, права си. Не мога. Има камери. В къщичката на пазачите и на различни места из лагера. И да, може да съм те шпионирал малко. Само за да проверя дали си добре. А в онази нощ определено не беше добре. Затова се намесих да помогна. Няма нужда да ми благодариш — добави той в отговор на ледения поглед на Ела. — Прекалено си слаба — каза той, като й махна да си сипе още.

— Така ли? И чия е вината? Всеки ден ме скапват от бачкане — изсумтя Ела, но все пак си взе малко ориз.

— Въпросът ми — продължи той, докато тя ядеше — е как върви с Дикс?

— Чудесно.

— Какво означава чудесно? Колко време ще мине, докато можеш да използваш пълноценно твоите… както и да ги наричаш? Докато можеш да се включваш в нещата, които искаш, и да изключваш останалите?

— Нямам представа — честно отговори Ела. — Никога преди не съм го правила. Нито пък Дикс. Може би няколко месеца. Той ми дава упражнения. Нещо почти като самохипноза. Трябва да…

— Можеш ли да се справиш в рамките на десет дни?

— Какво? Не! — извика Ела. — Разбира се, че не. Това не е като да натиснеш ключа на осветлението.

— А ако се наложи?

— Не се налага — отвърна Ела. — И преди да изречеш и още една дума за тази мисия, ще ти кажа същото, което казах на Катрин Макавой. Няма да отида никъде, нито да направя нещо за вас, докато някой не ми разкаже нещо за шибаните ми родители.

Гейбриъл се поколеба. Марк Редмейн му беше наредил изрично да не навлиза в тази територия при никакви обстоятелства.

Майната му! Можеше да се справи.

— Майка ти и баща ти се присъединиха заедно към Групата през 1990 година — започна Гейбриъл. — По времето, когато ти се роди, бяха станали пълноправни членове, въпреки че върхът на активната им служба дойде по-късно, около времето, когато те повериха на грижите на баба ти.

Ела се облегна назад, поглъщайки всяка дума.

— Работата им беше свързана с научния им опит. Както ти казах преди, майка ти беше невролог, а баща ти — пионер в теорията за смяна на гените. Работеха заедно, макар че майка ти достигна по-висок пост в операциите и понякога работеше и с други агенти.

— Наистина ли? — попита Ела, заинтригувана от тази малка подробност.

И двамата й родители се бяха превърнали в сенчести фигури, но сега майка й изглеждаше още по-неясна от баща й. Той поне й беше писал картички и писма, оставяйки нещо, което Ела можеше да види и пипне. Мястото, където трябваше да се намират спомените за майка й, беше празно. Нищо повече от откъслечни спомени за думи, докосвания и ухания, но дори те избледняваха с течение на годините.

— Мисиите им бяха поверителни — продължи Гейбриъл, — затова не мога да говоря за тях.

— Само правителството може да класифицира разни неща като поверителни — раздразнено каза Ела. — Осъзнаваш ли понякога колко надут звучиш?

— Умряха през 2001 година — каза Гейбриъл, пренебрегвайки избухването й.

— Имаш предвид, че бяха убити тогава — поправи го Ела. — Така ми каза преди.

— Да — кимна той.

— Обеща да ми кажеш как са били убити. След като започна обучението си — напомни му тя.

— Мисля, че обещах да ти кажа, когато настъпи подходящият момент. Когато си готова.

— И кога ще е това? — повиши тя глас вбесено. — Според твоето велико мнение?

— Когато потеглиш на мисията си — отговори Гейбриъл, като допи виното, сгъна салфетката си и я остави на масата.

— Достатъчно — изсумтя тя ядосано.

Беше й писнало да спори за едно и също с него.

— Бих искала да ме заведеш у дома сега. Както ми обеща. В Сан Франциско.

— Добре — спокойно отвърна Гейбриъл. — Ако това е, което искаш.

— Това е.

Той кимна.

— Тръгваме още сега.

Върнаха се мълчаливо до колата. Той й отвори вратата с кавалерски жест и я изчака да закопчае предпазния си колан, преди да се настани зад волана и да запали колата.

— Дикс ще се натъжи, че не си се сбогувала с него — отбеляза Гейбриъл, когато поеха по тесния път към главното шосе.

— Той ще ми липсва — отвърна Ела. — Добър човек е. Моля те, кажи му, че ще продължа да упражнявам техниките, на които ме научи. И че съм му безкрайно благодарна за всичко, което направи за мен.

Тя извади слушалките, които професорът й беше дал в деня, когато се запознаха, и ги сложи в скута си.

— Поне ще имам слушалките като спомен от него.

— Боя се, че не — възрази Гейбриъл, като протегна ръка. — Ще трябва да ни ги върнеш.

— Какво? Не! — извика Ела, като се протегна и ги скри. — Мои са. Дикс ми ги даде.

— Докато работеше с нас — обясни й Гейбриъл. — Всичко, създадено в лабораториите ни, е частна технология. Трябва да ги върнеш.

— Ами ако не го направя? — попита Ела, която започваше да побеснява от заповедите на Гейбриъл. — Какво ще направиш? Ще се обадиш в полицията? Ще ме обвиниш в кражба?

— Не.

— Не — присмя му се тя. — Разбира се, че няма да го направиш! Защото знаеш не по-зле от мен, че властите ще се заинтересуват повече от това, което ти и приятелите ти правите в гората. Промивате мозъците на хората и ги карате почти да гладуват и да отдават живота си на култ, който ги изпраща да вършат престъпления и да ги убиват, а нарича това „справедливост“.

С писък на спирачките и пръскайки чакъл наоколо, Гейбриъл закова колата на място. Изключи двигателя и се завъртя побеснял към Ела.

— Наистина ли мислиш така? Вярваш, че сме култ? След всичкото това време и след всичко, което беше направено за теб, споделено с теб и показано ти?

Ела искаше да изкрещи, че не е молила да правят нищо за нея. Искаше да му каже, че единственото й желание е да я оставят на мира, да тъгува за семейството си и да продължи живота си, доколкото може, на спокойствие. Но нещо в лицето му, нараненото му, ядосано, абсурдно привлекателно лице, я въздържа.

— Мислиш ли, че професор Диксън е от хората, на които можеш да промиеш мозъка? — настоя Гейбриъл.

Ела трябваше да признае, че не мисли така.

— Но Дикс е изключение.

— Не е! — изрева Гейбриъл. — Не е изключение. Изключителен е, да. Гениален. Отдаден. Почтен. Смел. Но всичките ни агенти са такива, макар и по различен начин. Майкъл Диксън имаше живот и кариера в Англия, Ела. Имаше безкрайни възможности да натрупа пари и академична репутация. Но вместо това предпочете да жертва тези неща в името на по-велико добро. Посвети таланта си на доброто на другите, на усъвършенстването на човечеството, на нещо по-голямо от себе си.

— Ти твърдиш така — отвърна Ела, намирайки успокоение в собственото си негодувание. — Но за какво велико добро говориш? Никога не си ми обяснил. Никога не обясняваш нищо. Вместо това ме караш да рискувам живота си за кауза без име. Защо да го правя, Гейбриъл? Защо?

Той отмести очи настрани за момент. Беше получил категорична заповед да не разкрива нищо на Ела до началото на мисията. Докато тя излети на път към мишената, обвързана с тях. Докато не стане прекалено късно за нея да се отдръпне. Гейбриъл се беше подчинявал досега, макар от самото начало да му се струваше погрешно. Въпросът й беше добър. Защо да отива някъде си само на основата на доверие и залъгвания? Заслужаваше обяснение. Вероятно не цялата истина. Но заслужаваше нещо.

— Всички се присъединяват към Групата и поемат тези рискове по свои собствени причини — започна той. — В моя случай беше жена.

— Защо ли не съм изненадана? — изсумтя Ела, но погледът му й показа, че не е време за заяждане.

— Когато бях в колежа, започнах стаж в технологична фирма в Индия. Прекарах шест месеца в Бангалор — каза Гейбриъл. — Станах близък приятел с млада жена. Казваше се Мира. Мира Салуджа.

Ела се заслуша напрегнато.

— Мира беше пет години по-голяма от мен. Гениална, много красива, от образовано пенджабско семейство. Излизахме няколко месеца, но родителите й не одобряваха връзката ни. Вече бяха определили съпруг за Мира. Мисля, че тя вероятно можеше да им се възпротиви и да остане с мен, ако се бях обвързал с нея — замислено каза той. — Ако й бях предложил брак. Но не го направих. И тя помисли, че не съм сериозен.

— Права ли беше? — попита Ела.

Гейбриъл я погледна измъчено.

— Не! Обичах я. Беше идеална. Но не съм от типа мъже, които се женят.

Ела кимна с разбиране.

— И аз не съм от тези жени.

— Във всеки случай това нямаше значение, тъй като шест седмици преди стажът ми да приключи, Мира беше жестоко изнасилена и убита.

Гейбриъл го изрече толкова равнодушно, че Ела се втрещи.

— От кого? От индийския си съпруг? Или семейството му?

Гейбриъл поклати глава мрачно.

— Не. Въпреки че много влиятелни хора посветиха много време и усилия да се опитат да го представят като убийство на честта. Но не. Санджит, годеникът на Мира, беше свестен човек. Не, Мира беше убита от старши американски дипломат на име Скутър Райън. Може да си чувала за него.

Ела се шашна. Не си падаше по политиката и рядко четеше вестници и гледаше новини. Но дори тя беше чувала за Скутър Райън — всеотдаден патриот, семеен човек и баща на три деца, убит с кола бомба вън от Бостън в едно от малкото неразкрити терористични нападения в САЩ през последните десетина години.

— Скутър Райън? Републиканецът със семейните ценности?

Гейбриъл кимна.

— Да. Също така изнасилвач и лъжец.

— Той не беше ли бивш морски пехотинец? — попита Ела, като си спомни историята в Бостън.

— Точно така — потвърди Гейбриъл. — Скутър тръгнал да сваля Мира една вечер в хотелски бар, близо до американското посолство. Тя не се заинтересувала от него. След като го отхвърлила, той я проследил, пребил, изнасилил и накрая я удушил със собствения й шал. После изхвърлил трупа й на бунище около двайсет километра на север от града и продължил към почивката си в провинцията, където прекарал уикенда в игра на поло с купчина семейства от Държавния департамент.

— Не беше ли арестуван?

Гейбриъл се вторачи мрачно в скута си.

— Не, не беше — бавно изрече той, сякаш бе подготвян от психиатър, чиято работа беше да го поддържа спокоен. — Защото нещата не стават така в истинския свят. Слуховете бяха опровергани, доказателствата — унищожени. Раздадоха се пари и бе потърсена закрилата на дипломатическия имунитет. Мира беше погребана, пресата замълча, а Скутър се прибра у дома в Щатите с не повече шум, отколкото ако случайно беше прегазил беден селянин на пътя — каза той и прикова очи в Ела. — А аз бях ядосан.

Това омаловажаване на чувствата му увисна във въздуха между тях като светкавица.

— Няколко седмици по-късно открих Групата. Или пък те ме откриха, не съм сигурен как точно стана. Пиех много. Но Групата постъпва така, нали разбираш. Когато властите в истинския свят те разочароват, когато вземат страната на могъщите, независимо дали тези хора са добри или лоши, Групата се намесва, за да въздаде правосъдие.

След тишината, която сякаш продължи вечно, Ела го запита прямо:

— Да не искаш да ми кажеш, че ти и Групата убихте Скутър Райън?

За първи път откак започна историята си, Гейбриъл се усмихна.

— Не мисля, че казах това. Просто ти обяснявам какво се случи с приятелката ми Мира и как то ме доведе до този живот. Казвам ти, че Мира беше моята емоционална въдица. Защото искаш да узнаеш коя е твоята. Защо би трябвало да се присъединиш към група, за която не знаеш нищо.

— Вие ли убихте Райън? — настоя Ела отново.

Гейбриъл отвърна на погледа й.

— Понякога, обикновено, да постъпиш правилно означава да спасиш живот. Понякога означава да разкриеш това, което е било скрито. Или да скриеш онова, което другите биха искали да разкрият. Понякога означава да нарушиш закона в името на по-голямото добро. И от време на време, да, означава да убиеш някого. Лоши хора. Светът е пълен с типове като Скутър Райън. С хора, които вярват, че са над закона. Наркобарони, държавни глави и директори на компании до дребни трафиканти на хора, свещеници педофили и корумпирани затворнически надзиратели. Групата не е „Грийнпийс“, Ела. Но не сме и култ. Ние сме тайна, елитна морална сила. Да бъдеш поканена да се присъединиш към нея е едновременно привилегия и отговорност. Как ще решиш да отговориш, си е твой избор.

— Значи сте убили Райън.

Гейбриъл потисна усмивката си.

— Щом така твърдиш, Ела. Аз казвам само, че каквото и да съм направил, го направих заради Мира. И вярвам, че каквото ти направиш, ако решиш да се присъединиш към нас, ще го направиш заради родителите си. Те са твоята въдица. Така че, ако търсиш причина да заминеш на тази мисия, какво ще кажеш за тази да отмъстиш за убийството им?

Ела застина. Гейбриъл беше приковал вниманието й.

— Мисията има нещо общо с родителите ми?

— Да — кимна Гейбриъл. — Не мога да ти кажа повече от това. Дори не би трябвало и това да ти казвам. Но да, има общо със смъртта им.

Той стартира колата и потегли. Няколко минути по-късно стигнаха до разклонението на шосето.

— Сан Франциско е натам — посочи Гейбриъл надясно. — А лагер „Надежда“ е наляво. Изборът е твой.

Изборът е мой, помисли си Ела. В едната посока чакаше опасност, несигурност и принудата да се довери на група, която й казваше съвсем малко, а очакваше от нея сляпо да се подчини на заповедите й. В другата имаше безопасност, спокойствие и поне възможността за нормален живот.

Но няма да отмъстя за убийството на родителите си.

Няма да поправя нередностите от миналото.

Ще трябва да изживея живота си с мисълта, че никога няма да узная какво е можело да стане.

Безмълвно Ела посочи наляво.

Довършиха пътуването в мълчание. На обичайното място за паркиране в гората, където започваше пътеката, ги очакваше млад мъж, когото Ела смътно разпозна от лагера. Гейбриъл му махна от колата, но не слезе.

— Няма ли да дойдеш? — попита Ела.

Той поклати глава отрицателно.

— Не. Трябва да се върна към собствената си задача. Но ще поддържаме връзка. Късмет — каза той, после снижи глас и добави. — И не споделяй с никого какво ти разказах.

— Кога ще ми кажат повече? За мисията? — попита тя, внезапно паникьосана от идеята, че Гейбриъл си тръгва.

Не можеше да каже точно защо, но въпреки арогантността и грубостта си той беше връзка с реалността, с външния свят и със стария й живот. Начин за завръщане. Независимо дали го харесваше или мразеше, той бе спасителната й лодка. И не искаше да го види как отплава надалеч.

— Знаел си за Скутър и извършеното от него — напомни му Ела. — Каза ми, че ти си намерил Групата. Ти си търсил отмъщение. С мен не е така. Все още не знам нищо за тази мисия. Не знам кой е убил родителите ми, нито защо, нито къде ме изпращат. Имам предвид, очевидно съществува връзка с Гърция — в противен случай Дикс не би ме накарал да уча гръцки, но с изключение на това…

— Ела — прекъсна я Гейбриъл, като сложи ръка върху нейната. — Престани. Обвържи се с Групата. Те ще ти разкажат повече, когато е безопасно да го направят. Но не можеш да ги накараш да бързат. Предполагам, че няма да получиш пълни обяснения, докато не се качиш в самолета.

Ела завъртя очи.

— Ако това се окаже някаква дивотия, ще държа теб отговорен.

Тя отвори вратата и размаха пръст към Гейбриъл. Без да мисли, той се протегна и го хвана и внезапно ръцете им се сплетоха.

— Не разчитай на мен, Ела — каза й тъжно. — Не разчитай на никого. Само на себе си.

— Чудесно — отвърна Ела с внезапно предрезгавял глас, слезе от колата и оправи смачканата си пола. — Няма да разчитам на никого.

— Довиждане — каза Гейбриъл и стартира двигателя.

Това ли беше? Довиждане?

Ела се вторачи в лицето му, но изражението му отново бе равнодушно и непроницаемо като санскритска плоча.

С натежало сърце, тя го загледа как подкара колата.

За по-добро или по-лошо, новият й живот тъкмо започваше.