Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Феникс (8)

7

Опитват се да ме убият. Наистина се опитват да ме убият.

Ела се отпусна на колене, неспособна да направи още една стъпка. Дробовете й горяха. След десет километра тичане в обедната жега имаше чувството, че е погълнала торба с бръсначи. Кожата й пареше, мехурите на краката й пищяха, а от празния й стомах към пресъхналото гърло се надигаше гадене. Забрави за морските пехотинци. Първото обучение за „начинаещи“ в лагер „Надежда“ очевидно бе проектирано от опитен инквизитор, вероятно вербуван от някой затвор в Мала Азия.

— Добре, дами. Една минута почивка за вода и после активно възстановяване. Това означава лек крос обратно до базата. Никакво ходене.

Облеченият в анцуг гигант от вчера се усмихна на Ела и другите две млади жени, отпуснати на земята до нея, сякаш тъкмо им беше направил услуга. Очевидно беше зарязал вчерашния отбор скелети, за да посвети Ела и останалите новобранци в радостите на тренировките, преживяване, което Ела категорично нямаше да повтори след днешния ден. За нейна изненада и двете момичета се усмихнаха измъчено на великана и си спечелиха унищожителен поглед от Ела. Тя виждаше, че са стреснати от гнева й, но не й пукаше.

Тичайки обратно през гората, усети как раздразнението й се надига, въпреки че агонията в дробовете й спадаше. Днес още не беше чула нищо от мъжа за срещата, която трябваше да проведе, нито за каквото и да било друго. Гласовете в главата й бяха замлъкнали напълно. Тя не носеше часовник, но предположи, че трябва да е поне три, като се съди по позицията на слънцето и дългите, мъчителни часове тренировки. Копнееше да каже на великана къде да си завре заповедите, но след като бе стигнала чак дотук, не искаше нищо да застраши обещаната среща и обяснение. Сега обаче започваше да мисли, че мъжът просто я залъгваше, размахвайки под носа й морков, който не възнамерява да й даде.

Обратно в лагера, Ела спря за миг да си поеме дъх, преди да поеме по пътеката, която Кристин й беше казала, че води към административните офиси.

— Прейгър! — излая великанът. — Къде си мислиш, че отиваш? Душовете са в обратната посока.

Единственият отговор на Ела беше високо вдигнатия над главата й среден пръст. Тя продължи напред, а съотборниците й ахнаха шокирано. Няколко минути по-късно Ела отвори вратата на главния офис с такава сила, че едва не я изтръгна от пантите, и застана като разгневен бик пред рецепцията, потна и задъхана.

— Настоявам да видя отговорника на това бунище — каза тя рязко на младия мъж зад бюрото. — Веднага.

Младият мъж дори не мигна.

— Разбира се, госпожице Прейгър — усмихна се той. — Госпожица Макавой ви очаква. Мога ли да ви предложа чаша вода, или предпочитате направо да влезете?

Изненадана от реакцията му, Ела се поколеба. Преди да успее да отговори, стъклената врата зад рецепцията се отвори и привлекателна жена с професионален вид на около петдесет години пристъпи напред.

— А, Ела. Предположих, че си ти. Аз съм Катрин Макавой, началничката на лагер „Надежда“ — представи се тя, протегна ръка на Ела и се ръкува топло с нея. — Моля, заповядай.

Кабинетът й беше светъл и чист, с много бяло, модерни мебели и хром. Огромен панорамен прозорец откриваше великолепна гледка към секвоите и далечните пасбища, а стените бяха украсени със снимки на есенни пейзажи и водопади. Бюрото на Катрин Макавой беше празно, с изключение на отворен лаптоп, смартфон и бежова папка с името на Ела, напечатано отгоре.

— Моля, заповядай.

Катрин седна зад бюрото си и махна на Ела да се настани срещу нея.

— Сигурно си изтощена. Спомням си моя първи ден тренировки. Не е много лесно, нали?

Тя се усмихна мило, но Ела не отвърна на усмивката й. По никакъв начин нямаше да се поддаде на чаровните преструвки на тези хора.

— Не се интересувам от тренировките ви. Не съм член на тъпата ви Група, ясно ли е? Дойдох тук да науча повече за родителите си, Уилям и Рейчъл Прейгър, както и какво са направили с мозъка ми. Това буквално е единствената причина да седя тук сега. Защото ми обещаха отговори. А не защото вярвам на всичко това или пък на теб.

Катрин Макавой кимна спокойно.

— Разбирам.

— Не, не разбираш! — извика Ела. — Как въобще би могла да разбереш?

— Раздразнена си — нежно каза възрастната жена. — Защо не…

— Мъжът, който се свърза с мен, дойде на погребението на баба ми и ми разказа за това място. Твърдеше, че майка ми и баща ми били част от организацията ви. Показа ми запис на баща ми, който потвърди това. Също така каза, че родителите ми били учени и… — тя затърси подходящата дума — и редактирали определени части от мозъка ми.

— Това е вярно — призна по-възрастната жена.

— В детските години бях накарана да повярвам, че майка ми и баща ми са загинали в катастрофа през 1998 година. Вярно ли е това?

Катрин Макавой посрещна враждебния й поглед спокойно.

— Не, не е вярно. Но предполагам, че мъжът, с когото си се срещнала, вече ти е обяснил това?

— Той каза, че родителите ми са били убити.

Катрин се прокашля.

— Боя се, че това е вярно, Ела.

— Да, е, ще ме извиниш, ако не ти повярвам безрезервно — изсъска Ела, бясна от безпомощността си като разгневена змия. — Искам да видя доказателство.

— Разбирам. Е…

— Също така искам доказателство, че родителите ми, а не вие, хора, сте си играли с мозъка ми, така че сега да чувам тези проклети… неща. Непрестанно!

Ела удари слепоочията си с юмруци. Струваше й се, че годините потискан гняв, страх и безпомощност ще избухнат в нея всеки момент. Сякаш черепът й буквално щеше да експлодира като граната.

— Защото този мъж каза и това. Излъга ме, че ако дойда тук, ще ми помогне, но не стана така. И снощи ми обеща отново, изпращайки шибани аудио послания в мозъка ми, сякаш има право на достъп там, какъвто няма. И всъщност си мисля, че вие всички сте смахнати!

Ела удари с юмрук по масата, изпращайки бежовата папка в другия й край. Тя забеляза името си отгоре и я грабна.

— Това е за мен, нали? — попита тя, все още ядосана.

— Да — отвърна Катрин Макавой все така спокойно.

— И е доказателство?

— Не — отговори Катрин. — Доказателството, което търсиш, не съществува, Ела. Но всичко, което Гейбриъл ти е казал, е вярно.

Гейбриъл? Ела не можеше да си представи, че това е името на мъжа.

— Тази папка — обясни Катрин — съдържа кратки документи за нас и работата ни, както и предварителна информация за първата ти мисия. Надявам се да отговори на някои от въпросите ти. Но вероятно е по-добре първо да я прочетеш и после да поговорим отново?

— Не — извика Ела, като скочи и поклати глава отрицателно. — Не. Това свършва тук. Този човек, Гейбриъл, ми каза снощи, че ако не съм доволна от срещата днес, мога да си тръгна и той ще ми помогне да се върна в Сан Франциско. Така че си тръгвам. Веднага.

Катрин Макавой се вгледа в лицето на Ела. Не видя съжаление, нито колебание. Само опасна комбинация от отвращение и решителност.

Ако тя си тръгне сега, ще я загубим. Няма да се върне.

— Как Гейбриъл се свърза с теб снощи?

Ела се беше завъртяла да си тръгне, но въпросът се заби като стрела в гърба й.

— Предаде направо в мозъка ти, нали? — притисна я Катрин Макавой. — Чу гласа му в главата си.

Ела кимна неохотно.

— Казах ти. Той го прави понякога. Отрязва всички други шумове.

— Как? — попита Катрин. — Със сигурност единственият начин, по който би могъл да го направи, е ако е наясно с промените, внесени в мозъка ти от родителите ти, нали? Помисли, Ела. Знаем коя си. Разбираме защо си различна. Никой друг не знае.

— Тогава ми кажете! — изръмжа Ела и се завъртя към нея. — Кажете ми веднага, днес, в противен случай ще си тръгна и никога няма да се върна. Искам да се видя с Гейбриъл. Искам да е тук — извика тя, като удари по бюрото на Катрин. — Искам да ми разкаже всичко, което знае за мен и за случилото се с родителите ми. А ако не го направи, ще си тръгна и… и ще отида в полицията и ще им разкажа за това място.

Лицето на Катрин потъмня.

— Не го прави, Ела.

Спокойният тон не се промени, но под него се усети непогрешима заплаха.

— Защо да не го правя? — ядосано попита Ела.

— Просто не го прави.

За момент се възцари мълчание, после Катрин продължи:

— Ще поискам Гейбриъл да дойде в лагер „Надежда“ лично, докато си тук — каза тя. — Също така ще се задължа да ти осигуря по-подробни писмени доказателства за времето на родителите ти с нас, особено за последната им мисия и обстоятелствата, при които загинаха.

— Кога? — попита Ела.

— Имам нужда от няколко дни. Може би седмица.

— Седмица? Не. Няма да остана тук цяла седмица. Не мога.

— Разбира се, че можеш — усмихна се отново Катрин. — Младите жени на твоята възраст плащат хиляди долари, за да отидат на подобна фитнес почивка.

— Аз не плащам — възрази Ела. — И това не е почивка.

— Права си — съгласи се Катрин. — Това е много повече. Физическите тренировки са само част от обучението ти.

Ела въздъхна раздразнено.

— Какъв е смисълът да ме обучавате за мисия, на която вече ви казах, че няма да отида?

Катрин я погледна напрегнато.

— Защото вярвам, че си добър човек, Ела. Личност с морал. Вярвам, че си дъщеря на родителите си. И като такава, когато научиш каква работа вършим и колко важна е — каза тя, като й подаде папката отново, — убедена съм, че ще избереш да се присъединиш към нас. По-късно.

Ела взе папката безмълвно.

— Но — добави Катрин, като се облегна назад — ако греша и решиш да не се присъединиш към нас, поне гледай на това време като на възможност, на шанс да влезеш във форма, да научиш повече за способностите си, да се издигнеш по-високо. Шанс да откриеш истинската си сила, Ела. Бих искала да започна, като те изпратя да се видиш с професор Майкъл Диксън. Той ще може да ти помогне веднага с главоболията.

— Как да ми помогне? — попита Ела изморено, осъзнала, че отново са я подмамили да остане в лагера. — Лекар ли е?

Усмивката на Катрин се разшири и тя доби блажено изражение.

— В известен смисъл.

— Не можеш да бъдеш лекар в известен смисъл — възрази Ела. — Или си лекар, или не си.

— Сигурна съм, че ще го харесаш — каза Катрин весело. — Гордън на рецепцията ще ти покаже къде да отидеш. Можеш да тръгваш.

— Искаш да се видя с този човек веднага? — изненада се Ела.

Катрин я погледна развеселено.

— Вземи решение, скъпа. Мислех, че бързаш.

 

 

Професор Майкъл Диксън, Дикс, се оказа дребосък малко над метър и петдесет, с гъста посивяла коса, приведен и с толкова набръчкано лице, че Ела се сети за маринованите орехи, които баба Мими затваряше в буркани. Малките му черни очи бяха дълбоко разположени като две стафиди, набутани прекалено навътре в тестото на козунак. Носеше плътна памучна риза и плетена жилетка, които накараха Ела да се изпоти, съчетани с торбест панталон от рипсено кадифе и чифт идеално лъснати обувки. Когато заговори, акцентът му беше на британец от висшата класа и звучеше точно като от сериала „Имението Даунтън“.

— Ела Прейгър! Прекрасно!

Той я огледа преценяващо в мига, когато тя влезе в лабораторията му, незабележителна тухлена сграда с квадратни, високо разположени прозорци, която отвътре беше блестящ пример за технологичен прогрес.

— Всички мислехме, че си легенда, скъпа. Градска легенда. Но не! Ето те тук. От плът и кръв. При това идваш да говориш с мен. Е, поласкан съм, скъпа. За мен е чест.

Професор Диксън се завъртя към групата техници, струпани около монитора в ъгъла, и се намръщи неодобрително.

— За бога! Няма ли някой от вас, хулигани, да поднесе стол на госпожица Прейгър?

Двама млади мъже скочиха незабавно и единият пристигна с пластмасов стол и го постави на земята, без да я погледне в очите, а после забърза обратно към групата си.

— Чаша чай? — предложи й професор Диксън любезно.

— Благодаря — усмихна се Ела. — Звучи чудесно.

Беше невъзможно да не хареса сладкия добродушен старец, особено след като той изглеждаше въодушевен от присъствието й.

— Съжалявам — изчерви се Ела, когато стомахът й изкурка шумно. — Не съм хапнала нищо от закуска.

Професорът плесна с ръце към помощниците си и извика:

— Чай, бисквити и кекс! Незабавно! Честно казано, не знам какво им има на тези тъпаци в отдел „Операции“ — каза той весело. — Физическите тренировки са чудесно нещо. Но хиляди пъти съм им казвал, че никоя армия не може да марширува на празен стомах. Е, госпожице Ела Прейгър, откъде да започнем? Какво мога да направя за теб, скъпо момиче?

За първи път Ела усети как циничното й отношение към лагер „Надежда“ започна да се топи. Ако този човек бе избрал да посвети живота и таланта си на Групата, значи те просто не можеха да са толкова лоши.

— Очевидно знаете коя съм, професор Диксън — колебливо започна тя. — Имам предвид, името ми ви беше познато, нали?

— Разбира се — кимна старецът сериозно. — Името Прейгър означава много за всички нас, Ела. Мога ли да те наричам Ела?

— Естествено.

— Благодаря — засия той. — А ти трябва да ме наричаш Дикс. Всички го правят.

Ела кимна.

— Добре.

— Всички ние в Групата те очакваме отдавна, Ела. Научно казано, ти си… ами ти си уникална.

Ела си пое дъх дълбоко.

— Професор…

— Дикс — поправи я той.

— Дикс. Съжалявам. Колко знаеш за процедурите, извършени с мозъка ми, преди да се родя?

— Ами… да видим — усмихна се той окуражително, като потри ръце, сякаш Ела беше проект, с който няма търпение да се захване. — Предполагам, че знам колкото всички останали, които не са били тук по онова време. Виждал съм всичките ти медицински документи и бележките, свързани с бременността на майка ти. Също така имах късмета да наследя генетичните неврологични изследвания, по които родителите ти са работили, докато са били тук. Така че, бих казал, доста съм наясно с това, което са се опитвали да постигнат. Що се отнася до постигнатия от тях успех — обхвата и ограниченията на силите ти днес — е, никой от нас няма да знае това, докато не започнем да работим заедно. Затова е толкова вълнуващо, че си…

— Можеш ли да ми помогнеш да се отърва от главоболията? — прекъсна го Ела.

Дикс я изгледа замислено. Беше показателно и отрезвяващо, че това е първият й въпрос. Горкото момиче сигурно страдаше повече, отколкото си мислеше той.

— Надявам се, че да — сериозно отговори той.

— Ами други неща… — нервно прехапа устни тя, а той изчака обяснението й. — Не съм много добра с другите хора — изчерви се Ела. — Не мога да разчета емоциите им, нито знам какво да кажа. Допускам грешки.

— Всички допускаме грешки — мило каза Дикс. — Уверен съм, че заедно можем да облекчим… неудобството ти в социалните контакти — успокои я той, като подбираше думите си внимателно. — Не може да е лесно да се опитваш да тълкуваш хората, когато в собствения ти мозък цари хаос.

— Така е — кимна Ела, изпълнена с благодарност към разбирането на професора.

— Разбира се, променянето на дългогодишни навици няма да стане за един ден, нито пък усъвършенстването на дарбите ти. Трябва да си готова да положиш труд.

— О, готова съм — настоя Ела. — Повярвай ми, ще направя всичко.

— Добре — усмихна се Дикс. — Извини ме, че се раздрънках така по-рано. Позволих на вълнението ми да вземе превес. Ще открием много неща заедно в предстоящите дни и седмици, Ела. Но имаш ли други въпроси, на които да отговоря сега?

Ела се замисли. Имаше безброй въпроси и й беше трудно да реши откъде да започне.

— Гейбриъл, човекът, който ме вербува — най-после започна тя. — Той ми каза, че гласовете, които чувам в главата си, са електронни сигнали. Вярно ли е?

— Ами… това е твърде широко обяснение — промърмори Дикс с неодобрение. — Но да, би могло да даде подобно обяснение за лаици.

— И че съм нещо като приемник? Той каза, че главоболията идват, защото не съм се научила как да дешифрирам информацията, която нахлува в главата ми?

Дикс сбърчи нос презрително.

— Иска ми се тези типове агентите да оставят научните обяснения на учените. Струва ми се, че Гейбриъл ти е дал половината картина в най-добрия случай.

— Ами главоболията?

— Да, прав е за главоболията. Вярно е, че след като усъвършенстваш звуковата страна на уменията си, след като се научиш как да се включваш към определени сигнали и да изключваш другите, главоболията ти ще спрат. Или поне ще намалеят драстично.

Ела въздъхна. Ако не се получеше нищо друго добро от тази странна глава в живота й, прекратяването на съсипващите мигрени щеше да си струва усилията.

— Ти спомена звуковата страна — отбеляза тя. — Има ли и друга страна на моите… на промените, които родителите ми са направили?

— О, да! — ококори се Дикс и бурният му ентусиазъм се завърна. — Абсолютно. Вярваме… надяваме се… че имаш възможността да развиеш всякакви видове умения за тълкуване на визуална информация.

— Моля? — обърка се Ела.

— Вече чуваш неща — обясни й Дикс. — Но трябва и да можеш да виждаш неща, които другите хора не могат. И да съхраняваш и тълкуваш информацията по уникални начини. Например надявам се да те науча как да използваш очите си като камери и да записваш в ума си това, което виждаш.

— Имаш предвид фотографска памет? — попита Ела, като си спомни лекотата, с която учеше за изпитите в училище и запомняше прочетената информация на мига.

— Да, но става дума за много по-фина и подробна версия на това. В твоя случай, поне теоретично, можем да успеем да свалим съхранени образи директно от мозъка ти! — извика дребосъкът и едва не заподскача от възбуда. — Представяш ли си? Още не сме там, разбира се, но след като заработим заедно… кой знае? Небето е таванът! А като говорим за небето…

На Ела й се прииска да го помоли да си поеме дъх.

— Сателитната технология, разбира се, напредна значително, откакто родителите ти редактираха гените ти. Надявам се, че постепенно ще можеш да получаваш и тълкуваш всички видове сателитна информация. Очевидно стратегическите приложения на нещо подобно са безкрайни. Например можеш да използваш сателитни координати за навигация. Да видиш ясно огромни територии земя или море, или дори космос. Театър на бойни действия.

Няма да ходя на война, помисли си Ела. Ще си оправя главоболията, ще науча повече за семейството си и ще се прибера у дома. Но поне когато идваше от този мил, развълнуван старец, идеята не я отвращаваше. Дори се тревожеше как да я отхвърли по мил и любезен начин.

— Познаваше ли родителите ми? — промени тя темата.

Професорът стисна гладката й ръка в своите изкривени старчески ръце.

— Само по репутация. Съжалявам за това. Но съм изпълнен с безкрайно уважение и към двамата. И като учени, и като хора. Те бяха безстрашни.

— Вероятно заради това са загинали — промърмори Ела.

Повечето хора биха се стреснали от подобен горчив коментар, но Дикс явно намери идеята й за забавна.

— Ха-ха! — изсмя се той шумно. — Смея да кажа, че си права! Добре казано, скъпа! Ти наистина си глътка свеж въздух.

Ела се зарадва. Каквото и да се случеше в лагер „Надежда“, Дикс очевидно беше сродна душа. „Глътка свеж въздух“ не беше определение, използвано често за нея. Повечето хора биха предпочели „нетактична“ в най-добрия случай и „възмутително груба“ в най-лошия. Ела хареса определението на Дикс. Щеше да го сподели с Боб по-късно.

Колегите на професора се завърнаха с поднос, отрупан с чай и храна, и Ела внезапно осъзна колко е гладна. Дикс я наблюдаваше развеселен как погълна три парчета внесен от Англия кекс с плодове и изпи гигантска чаша чай.

— Добре сега… никой не ми каза колко дълго ще останеш тук — започна Дикс, когато Ела допи чая си. — Но докато си в лагер „Надежда“, бих искал да работим заедно поне четири дни седмично, ако нямаш проблеми. Мисията ми е да установя пълния обсег на дарбите ти и да ти помогна да усъвършенстваш колкото се може повече от тях, преди да си тръгнеш. Как ти звучи това?

— Добре — съгласи се Ела. — Чудесно — добави тя, като се опитваше да изрази поне малко от неговия ентусиазъм.

— Не звучиш напълно убедена.

— Съжалявам — въздъхна Ела. — Просто… за теб моят мозък е дарба. Но за мен винаги е бил проклятие.

Дикс я изгледа внимателно. А когато заговори, беше с толкова мил и съчувствен тон, че тя едва не се разплака.

— Разбирам, Ела. Страдала си. Но мозъкът ти, твоят уникален, обогатен, несравним мозък е дарба. Наистина. Могъща, вълнуваща, прекрасна дарба. Не само за теб, но и за целия свят. За науката! — извика той и отново стисна ръцете й. — Надявам се, че когато откриеш как да го използваш, ще започнеш да виждаш нещата като мен.

— И аз се надявам — искрено отговори Ела.

— А сега, като говорим за дарове — каза той, като плесна с ръце и се ухили, за да подобри настроението, — имам нещо за теб. Последвай ме.

Ела тръгна послушно след него. Изкачиха се бавно по метални стълби към повдигната платформа, която очевидно беше личната му лаборатория. Дикс отвори едно от чекмеджетата на бюрото си и извади малка кутийка. Ухилен като ученик, той я постави в ръката на Ела. Тя я завъртя любопитно.

— Какво е това?

— Нещо, върху което работя през последните две години — въодушевено отвърна Дикс. — Още откакто Редмейн реши, че е време да се свържем с теб. Тези джунджурии са ефектен номер — призна той, — но се надявам да са ти полезни в началото, поне относно звуковата част. Очевидно досега там получаваш най-силните сигнали.

Редмейн. Това беше вторият път през последните четиресет и осем часа, когато Ела чуваше името, но въпросите й се изпариха заради милата детска радост на професора.

— Отвори я! Отвори я! — изписка Дикс, гърчейки се от нетърпеливо очакване като малко дете с пълен пикочен мехур.

Кутийката се плъзна отворена като кутийка кибрит. Вътре лежаха два слухови апарата.

— Сложи ги — каза Дикс.

Ела опита.

— Не, не, не така. Вътре в ушната мида. Чакай, дай на мен — каза той и нежно вкара миниатюрните устройства в ушите на Ела. — Удобни ли са?

Тя кимна.

— Добре. Изчакай малко.

Той й обърна гръб и започна да пише нещо в таблета си. Ела се стресна и стисна главата си, когато вълна от звук, гласове и бипкане избухна в черепа й. Дикс се наведе предпазливо и завъртя малко копче на всяка от слушалките й. Сякаш чрез магия, вълната се оттегли и се чуха два идеално ясни гласа.

— Това е невероятно! — възкликна Ела.

Гласът на Гейбриъл бе прозвучал точно по този начин снощи, когато тя се опита да напусне лагера, а и вечерта в хотела й в долината Парадайз. Сякаш всички останали предавания някак бяха изключени и оставаше само един кристално ясен канал.

— Как го направи? — попита тя.

Дикс вдигна пръст към устните си, наблюдавайки я напрегнато.

— Просто слушай.

Ела се вслуша. И двата гласа бяха мъжки. Отначало не беше сигурна за какво говорят, но постепенно започна да загрява. Координати и скорост на вятъра и… дали ставаше дума за приливи?

Тя вдигна очи към Дикс.

— Бреговата охрана?

— Точно така! — извика той и плесна с ръце развълнувано. — Чудесно. Много добре, Ела. Точно на това се надявахме. Добре, извади слушалките.

Ела го послуша и му ги подаде.

— Е, какви са тези? Как работят?

Старецът се ухили широко.

— Съвсем прости филтри. Постепенно ще се научиш да правиш това сама, без помощ. Ще те науча на определена техника, сходна с вглъбеността, ако някога си чувала за нея? Не е сложна, но изисква практика. След като я усвоиш, ще можеш да намаляваш звука на дадени сигнали и да го увеличаваш на други. Съвсем сама. Но докато се усъвършенстваш, тези слушалки ще ти помагат. Признавам, адски съм доволен, че вършат толкова добра работа! — засия той, очевидно доволен от работата си.

Ела поседя мълчаливо за момент, осмисляйки информацията.

— Какво ще стане, ако ти ги сложиш в ушите си? — попита го тя.

— Нищо — потвърди Дикс. — Нямам какво да филтрирам. Не влиза информация. Ти, от друга страна, получаваш повече, отколкото можеш да понесеш. Оттам идват и главоболията ти.

— Могат ли слушалките да изключат шума напълно? Като бутона на дистанционно?

— Не. Не са достатъчно добри. За да заглушиш напълно сигналите, които получаваш, в момента трябва да използваме външна защитна стена — файъруол. За сигурност блокираме цялата информация в лагера. По-рано, когато чу звуците, просто бях деактивирал файъруола, за да им дам възможност да достигнат до теб и да проведем пробата.

— Значи винаги ще чувам някакви гласове? Каквото и да стане? — тъжно попита Ела.

— Не съм казвал подобно нещо — усмихна се Дикс. — Тези слушалки не могат да затворят способността на мозъка ти да приема. Но ти можеш да го направиш. Също и с визуалните стимули. Ще те науча как.

— Наистина ли?

— Наистина — твърдо заяви той. — Мозъкът вероятно е най-страхотната машина, с която някога съм имал привилегията да работя. Още не знаем всичко за него. Но сме наясно, че може да върши невероятни неща.

На Ела отново бе нужна една минута да осмисли чутото, преди да възобнови въпросите си.

— Ако някой друг знае как това нещо в мозъка ми работи, те ще могат ли да ми предават директно? Така че да ги чувам по-ясно, а не като неясен шум?

— Да! — възкликна Дикс, очевидно зарадван от въпроса. — Точно така. Имаш главна неврологична честота, която по естествен път превъзмогва вторичните.

— И така Гейбриъл успя да говори с мен снощи?

Дикс наклони глава объркано.

— Съжалявам. Гейбриъл ти е предал нещо снощи?

Ела кимна.

— Тук? В лагера?

— Да. Имам предвид, аз бях тук — потвърди Ела. — Не знам дали той е бил. Опитвах се да си тръгна, но той ме уговори да остана.

Дикс изглеждаше побеснял и набръчканото му ръце буквално затрепери от гняв.

— Уговори те, а? — промърмори той. — Аха. Звучи логично. Бива го в това.

— Това означава ли, че той е бил тук? Физически? — попита Ела. — Или някъде наблизо? За да може да ми предава.

— Не е задължително — отговори Дикс. — Но като цяло е вярно, че колкото по-близо в географско отношение е предаването, толкова по-ясно ще го чуеш.

— Все едно да си в обсега на безжичен интернет?

— Нещо такова — намръщи се той. — Ще ти обясня повече по-късно, но важното е, че в случая на Гейбриъл е малко по-различно, защото той има отдалечен достъп до системите ни. Струва ми се, че той е деактивирал файъруола, за да може да ти предава директно зад гърба ми. Малкият…

Старецът говореше не само на Ела, но и на себе си и трепереше от негодувание.

— Когато пипна това момче…

— Предавал ми е и преди — каза Ела, подхранвайки яростта на Дикс. — В нощта преди да дойда в лагера. От него узнах как да стигна тук. И къде да ви намеря.

— А ти къде се намираше при това предаване? — учудено попита Дикс.

— В долината Парадайз — отговори Ела. — Където израснах. Насред нищото. Обикновено никога не чувам гласове там, но чух неговия. Значи трябва да е бил някъде наблизо?

Тя все още не можеше да схване как действа всичко това.

— Вероятно — отговори Дикс. — Макар че на теория би могъл да е… ако някак си е успял да хакне…

Мърморенето на професора вече не беше ясно, но по изражението му Ела предположи, че Гейбриъл получава все повече черни точки.

— Но аз не можех да му отвръщам — каза тя.

— Не. Не би било възможно — потвърди Дикс.

— Защото не мога да предавам, нали? Така каза Гейбриъл. Че съм само приемник.

Професорът изсумтя.

— Бих те посъветвал сериозно да не приемаш всичко, изречено от Гейбриъл, като истина.

— Ще го запомня — развеселено каза Ела. — Значи мога и да предавам?

— На теория, да. Вероятно би могла. Но няма да има много смисъл.

— Защо не?

— Защото другият човек няма да може да те чуе. Доколкото знаем, ти си единствената личност в света, чийто мозък е способен да получава информация по този начин. Експериментите на родителите ти никога не са били повторени. Ти си уникална, Ела — добави той, поглеждайки я с искрено възхищение. — Затова се нуждаем от теб. Затова светът се нуждае от теб.

Да, но аз не искам да спася света! Искам да водя нормален живот. Искам да съм нормална. Никога не съм искала нищо от това.

— Заедно ще се научим да се възползваме максимално от уменията ти — продължи Дикс и милото му държане облекчи раздразнението на Ела. — Ще започнем със звуковите сигнали. Експериментът, който току-що проведохме, беше начало, но пък изкуствено. Заради файъруола всички честоти в лагера бяха блокирани. С изключение на бреговата охрана, която използва обикновена радиовръзка. Приятелят ти Гейбриъл несъмнено е използвал нещо подобно снощи и си чула гласа му, насочен към основния ти невроканал. Но в истинския свят естествено ще има многобройни сблъскващи се сигнали. Част от обучението ти тук ще бъде как да правиш разлика между тях. Да се превърнеш в собствено устройство за настройка.

Ела го изгледа със съмнение.

— Ще стигнем дотам, скъпа — увери я той.

Дикс беше толкова спокоен и мил, че Ела усети как очите й се изпълват със сълзи.

— О, мили боже, няма нужда от подобно нещо — заекна старецът притеснен.

Като при повечето англичани проявата на силни емоции явно не му допадаше.

— Имам въпрос към теб, ако нямаш нищо против — каза той, връщайки разговора към практичната страна. — Притежаваш ли мобилен телефон?

— Мобилен телефон? — засмя се Ела на старомодния израз, който Мими би използвала. — Разбира се, но не работи тук. Изгубих връзка на около сто и петдесет километра от лагера. А и мисля, че батерията ми е изчерпана.

Дикс зацъка с език и размаха ръце.

— Няма значение. Донеси го в лабораторията. Ще ти сваля чудесно приложение. Казва се Бабел.

— Онова за езиците? — попита Ела, която беше чула да го рекламират по радиото. — Не е ли като „Розета Стоун“?

— Точно така.

— За какво ми е?

— За обучението ти за мисията, скъпа — разсеяно отговори Дикс. — Да ти помогна да разбереш специалните си умения е едната част от работата ми — най-интересната, но няма много смисъл да приемаш и тълкуваш жизненоважни сигнали, ако са на чужд език, нали?

Чужд език? Ела разтърка очи. Не можеше да следва бързата мисъл на професора.

— Мислех, че госпожа Макавой вече ти е обяснила — каза Дикс. — Но няма значение. Разполагаме с достатъчно време.

— С достатъчно време за какво? — изморено попита Ела.

Дикс я потупа нежно по рамото.

— Да се научиш да говориш гръцки, разбира се.