Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Феникс (7)

6

Дафни Александрис се завъртя към съпруга си Ставрос.

— Чу ли този шум?

— Какъв шум? — попита Ставрос, като вдигна глава от таблета.

— Това… тропане. Ето го отново!

Семейство Александрис седяха един срещу друг във величествената всекидневна на луксозната си къща в колониален стил в Путре, Чили. Приятел на Ставрос му я беше продал на безценица в дните, когато той бе изключително високопоставено лице, министър на вътрешните работи и дясната ръка на Димитри Манцарис. В замяна на къщата, Ставрос му беше осигурил поръчката за строителство на апартаменти в мизерна част на Атина, където не се съобразяваха много с противопожарните закони в Гърция. Къщата в Путре беше оазис на мир и спокойствие, място, където Ставрос и жена му можеха да избягат от стреса в гръцката политика или от нещо друго, от което трябваше да избягат. Разположена в красивия планински град в подножието на върховете на вулкана Таапака, които се издигаха зад нея като благосклонни божества, къщата бе едновременно луксозна и удобна, обзаведена с безценни южноамерикански антики. Човек можеше да живее като цар в Чили със сравнително скромни средства, а богатството на семейство Александрис определено не беше скромно. Разбира се, добрата охрана беше нещо задължително. За щастие можеха да си я позволят.

— Вероятно са лисици или опосуми — прозя се Ставрос.

Беше късно и той възнамеряваше да пийне едно бренди и да си легне.

— Ровят из боклука. Ще изпратя Хуанита да се погрижи за тях.

Той се протегна и разклати малкото сребърно звънче на масата до себе си като викториански лорд в замъка си. Естествено, икономката се появи в миг, сякаш бе дух, призован от бутилката.

— Иди и виж какъв е този шум, Хуанита. Притеснява госпожа Александрис.

— Не знам как можеш да си толкова спокоен, Ставрос — изсъска Дафни, а тънкият й врат се напрегна ужасно от стреса и сухожилията й изпъкнаха под увисналата шейсетгодишна кожа. — Ами ако не са лисици? Ами ако е тя? Никой близък до Манцарис не е в безопасност. Ти самият го каза. Затова сме тук, нали?

Ставрос отиде при жена си и положи кльощавата си ръка на рамото й.

— Тук сме, защото е безопасно, скъпа — напомни й той. — Работата на Атина, ако наистина е жива, е в Гърция. Повярвай ми, Чили дори не е на радара й. Не би хабила ресурси да изпрати някого да се катери тук, на върха на света, само за да ни намери.

Той се извърна от нея, отиде до бара и си наля щедра доза коняк.

— Ще пийнеш ли още едно, Дафни? Да си успокоиш нервите преди лягане? — предложи, като се протегна към втора чаша. — Дафни? Да не си отворила прозореца? Ужасно е…

Той се завъртя и застина. Чашите паднаха на пода и се разбиха на хиляди парченца на персийския килим. Жена му си седеше както преди, напълно неподвижна, с широко отворени очи. Само дето сега в средата на челото й имаше дупка от куршум. Прозорецът зад нея беше отворен, а дантелените завеси се вееха от вечерния вятър.

Бавен, студен ужас пропълзя по тялото му и го прикова на мястото му.

Ставрос не беше чул абсолютно нищо. Нищичко! Нито изстрел. Нито дъх. Нито звук.

Пред очите му заиграха черни петна.

Защо? Защо Дафни? Защо не мен? Тя със сигурност иска мен. Проклетата кучка! Дяволът на Димитри…

Той се огледа из празната стая и тъмнината отвъд прозореца с дива паника в очите.

После се завъртя и побягна като преследвано животно.

 

 

— Да действаме ли?

Ела погледна отново дебелите половин метър порти пред себе си. Разположени в оградата, увенчана с бодлива тел, те бяха два пъти по-високи от нея и щяха да изглеждат огромни навсякъде другаде. Но тук, дълбоко в гората в Калифорния, оградени от гигантски секвои, които се издигаха над всичко като батальон древни великани, изглеждаха почти смешно малки, като вратите на детски форт.

Пътуването дотук беше дълго и странно. Шест часа път с кола от хотела на Ела до координатите, които мъжът й беше дал снощи. Ако наистина това, което бе чула, докато лежеше в леглото си, беше опит на мъжа да се свърже с нея, а не знак, че най-после си е изгубила ума напълно и трябва да влезе в лудница колкото се може по-скоро, независимо дали това й харесва или не.

Навигационната й система я беше изпратила на тесен път, който се виеше високо в планината. Природата беше зашеметяваща. По-открита и сурова от зелените пасбища в ранчото на баба й, но не по-малко красива, тази част от щата напомняше на фантазия на Толкин — борове, скали, елени, мечки и ослепително синьо небе, което се простираше в безкрайността. Наблюдавайки полета на орлите и водопадите, плющящи по скалите край пътя, толкова близо на някои места, че ако си отвореше прозореца и протегнеше ръка, можеше почти да ги докосне, Ела забрави всичко друго и се потопи в чудото и величието на природата. Скованата религия на баба й никога не я беше привличала, нито й бе изглеждала реална. Но места като това — красиви и спокойни — я караха да иска да повярва в Господ, или поне в нещо извън себе си, нещо по-голямо и по-важно. Нещо, на което можеше да се довери.

Спокойствието й бе прекъснато при следващата част от пътуването. На определените координати Ела бе посрещната от млада жена на име Агнес, която я поведе на трикилометрово изкачване по стръмен наклон, обсипан с малки камъчета, а после настоя да й сложи превръзка на очите, когато я настани на задната седалка на скъп „Рейндж Роувър“ за мъчителното четиридесетминутно пътуване с много друсане през гората. Объркана и изтощена, Ела бе почти готова да помоли да я върнат у дома. Но след осем дълги и стресиращи часа просто трябваше да довърши започнатото.

Имотът, който видя, приличаше повече на отлично поддържан хотел, отколкото на затворнически лагер, както намекваха портите. Малки бели бунгала бяха пръснати по безукорно окосени морави и фенери с мека светлина осветяваха великолепни лехи с цветя и очарователни тухлени пътеки, които се виеха из имението. Тук-там бяха паркирани колички за голф, някои отрупани с торби с нещо, което приличаше на мръсно пране. Ела изпита чувството, че се нанася в хотел „Сан Исидро Ранч“, а не че рискува живота си, изложен на милостта на някакъв таен и странен култ.

— Красиво, нали? — попита Агнес, забелязала изненадата на пътничката си. — Обучението тук може да е доста напрегнато, затова господин Редмейн вярва, че е важно членовете да се завърнат в приятна атмосфера в края на деня. Не е луксозно, но е успокояващо.

Ела се заслуша в нея и се зачуди дали мъжът, който я беше посетил, бе господин Редмейн. И ако беше така, кога щеше да се появи.

— Помещенията са разделени според пола — продължи Агнес. — Ти очевидно ще се нанесеш в женските. Олеле, чакай!

Тя скочи на спирачката. Група рошави и изтощени на вид жени се изсипа на пътя пред тях. Носеха военни униформи и повечето бяха мръсни, със сплъстени коси и омазани с кал лица. Освен това бяха впечатляващо кльощави. Когато Агнес закова колата на място, една от жените погледна Ела, после се отпусна на колене и повърна. Това определено не напомняше за почивка в „Сан Исидро“.

— Мили боже! — извика Ела и се протегна да отвори вратата си.

Агнес я спря.

— Какво правиш?

— Ще й помогна, разбира се — отвърна Ела. — Не я ли видя?

— Тя тренира — спокойно отговори Агнес, сякаш това обясняваше всичко. — И е с екипа си.

— За какво тренира? За Армагедон? — попита Ела, като загледа как другите жени се повлякоха по пътя и оставиха съотборничката си на асфалта, очевидно в безсъзнание. — И екипът й тъкмо я остави тук.

Обзета от лоши предчувствия, тя изчака да пристигнат на регистрацията или каквото там имаха. Вместо това след около стотина метра Агнес отби пред едно от бунгалата и й направи жест да слиза.

— Това е квартирата ти — каза тя, като скочи и извади раницата на Ела от багажника.

— Добре… — колебливо отвърна Ела.

— Нещо не е наред ли?

— Не. Просто… няма ли нужда да се регистрирам? Да уведомя някого, че съм тук?

Агнес се засмя високо.

— О, Ела! Всички знаят, че си тук, скъпа. Къде другаде може да си? Всички тук те очаквахме.

Ела се опита да не мисли за предупрежденията на Боб. В каквото и да се беше набутала, вече бе прекалено късно.

Тук си по свой избор, каза си тя. Не заради тях. За теб. Да получиш това, от което се нуждаеш. Да си върнеш живота.

А после да изчезнеш.

— Вечерята е след час — съобщи й Агнес.

Ела си помисли, че горките жени, които тъкмо бе видяла, изглеждаха сякаш не бяха вечеряли от седмици, но запази мисълта за себе си.

— Ако се нуждаеш от нещо преди вечерята, съквартирантката ти ще ти помогне — каза Агнес, като подаде раницата на Ела и се метна обратно в колата. — Добре дошла в лагер „Надежда“! — жизнерадостно извика тя и подкара.

 

 

Ела отвори вратата на бунгалото предпазливо.

— Ало!

Посрещна я весел писък, силен аромат на парфюм и леко объркващият вид на пухкава блондинка в прилепнала розова тениска, която заподскача към нея като паленце. Това момиче определено не беше гладувало. Дори изглеждаше така, сякаш бе изяло храната на другите жени и всеки грам от нея бе отишъл в огромните му цици.

— Мили боже! Тук си! Най-после си тук. Не мога да повярвам. Господи, господи!

Блондинката изглеждаше на възрастта на Ела, въпреки че в държането й имаше нещо тийнейджърско, от жизнерадостните писъци до дрехите, привличащи вниманието. Стаята беше разделена на две половини. Във всяка имаше единично легло и мивка. Половинката на Ела беше съвсем гола, но съквартирантката й беше украсила своята в розово, включително пухкави възглавници в цветовете на дъгата и завивки „Хелоу Кити“. Що се отнася до обзавеждането, то не напомняше за шпионин, а за японско момиченце.

— Ти сигурно си Ела.

— Точно така.

— Аз съм Кристин. Кристин Маршъл. Страшно се радвам да се запознаем.

Кристин я прегърна здраво и изписка отново.

Ела се измъкна от прегръдката й и изморено остави багажа си на леглото.

— Вероятно си изтощена — мило каза Кристин, като отстъпи назад.

Където и да отидеше, силната миризма на парфюм я следваше като отровно изпарение.

— Аз бях, когато пристигнах тук. Но ако имаш някакви въпроси, каквито и да са, просто питай.

Ела имаше безброй въпроси, но на тях трябваше да отговори мъжът, а не тази кукла Барби.

— Търся един човек — каза тя на Кристин и й го описа, доколкото можеше.

Як. Тъмна коса. Волева брадичка. Добре облечен. Докато говореше, тя осъзна колко неясно го описва.

— Той е човекът, който ме вербува, и наистина трябва да говоря с него. Довечера, ако е възможно. Познаваш ли го?

Лицето на Кристин се натъжи.

— Не мисля така. Съжалявам. Но ми се иска да го познавам, след като чух описанието ти. Ако се намира в лагера, той ще се появи на вечеря. Всички тук идват на вечеря.

— Всички? — учуди се Ел и спомена групата жени, които беше видяла на пътя, и колко гладни изглеждаха.

— А, да, те вероятно са били на операции — отвърна Кристин с увереността на Агнес, че това някак си обяснява и оправдава нещата. — Дисциплината и себеотрицанието са част от програмата.

В този момент много дебел мъж с рядка брада и дълга коса, растяща от двете страни на преждевременно оплешивяло теме, нахлу в бунгалото. На лицето му бе изписано почти маниакално вълнение.

— Значи най-после си тук? — попита той, като се вторачи в Ела.

— Познавам ли те? — намръщи се тя.

— Не още — ухили се той. — Но аз те познавам. Всички те познават. Тук си знаменитост, госпожице Прейгър. Аз съм Джаксън — представи се той и й протегна мечешката си лапа. — Приятел съм на Криси.

— Не, той е досадник — поправи го Кристин, макар да го изрече с обич. — Джаксън мисли, че е по-важен от нас, защото работи със системите и е гений.

— Криси се държи като кучка, защото желае тялото ми и знае, че няма да го получи — каза Джаксън със сериозна физиономия.

Ела се поколеба, после се засмя.

— Слушай — каза тя, — не знам какво си чул. Но аз не съм част от Групата ви. Пристигнах в лагер „Надежда“ заради един мъж, който се появи на погребението на баба ми. Той ми каза, че разполагал с информация за родителите ми и… други неща. Може би сте чували за тях? Уилям и Рейчъл Прейгър? Присъединили се към Групата преди десетилетия, преди аз да се родя.

Джаксън и Кристин се спогледаха.

— Съжалявам, не знам нищо за тях — каза Джаксън. — Но сме чували за теб. Имаш специални умения, които може да се окажат жизненоважни за работата ни.

— И че е изключително важно да те накараме да се чувстваш добре дошла — искрено добави Кристин.

— Така че добре дошла — ухили се Джаксън.

— Благодаря — отвърна Ела. — Но не сте чували за майка ми и баща ми?

И двамата поклатиха глави отрицателно.

— Вероятно ти познаваш човека, който ме вербува? — попита Ела, като се завъртя към Джаксън и му описа мъжа. — Кристин каза, че тя не го познава.

— Съжалявам, аз също не се сещам — извини се Джаксън.

Очевидно никой не знаеше нищо освен факта, че Ела е важна, очаквана и различна като някакъв смахнат вълшебен еднорог, който им бяха казали да очакват, и внезапно се бе появил пред тях.

Аз съм като месия на религия, за която никога не съм чувала и не разбирам.

Комбинация от умора и силен гняв заля Ела.

— Съжалявам — каза тя, като се надигна рязко. — Май допуснах грешка. Не биваше въобще да идвам тук. Трябва да си тръгна.

— Да си тръгнеш? — шашна се Кристин. — Не можеш да си тръгнеш. Тъкмо пристигна.

— Съжалявам — повтори Ела. — Късмет с всичко. Приятно ми беше да се запозная и с двама ви.

Тя грабна куфара си, завъртя се на пети и излезе от бунгалото, без да погледне назад. Беше изкарала дълъг и изморителен ден, пътувайки насам, а надеждите й бяха силни след миналата нощ. Но се оказа, че всичко е било безсмислено. Мъжът я бе подмамил тук с фалшиви обещания. Ела не вярваше, че някой в лагер „Надежда“ е познавал родителите й. Мъжът я бе довлякъл сред банда откачалници и после беше изчезнал. Отново.

Джаксън изглеждаше симпатичен, а вероятно и Кристин беше приятна по собствения си хлапашки начин. Но това беше внимателно контролирано „приятно“. Приятно за култ. Мило отношение „бъди търпелива и всичко ще ти бъде разкрито“, предназначено да засмуче Ела в каузата, в която вярва Групата, без да отговори на нито един от въпросите й.

Тя замарширува по спретнатите пътеки към портите. Подмина само няколко души по пътя, някои от които я изгледаха любопитно, но никой не я спря. Очевидно всички отиваха на вечеря. Ела най-после стигна до портите и сърцето й заби ускорено, когато се приближи към двамата дежурни пазачи.

— Трябва да си тръгна — изтърси тя забързано. — Веднага.

— Да си тръгнеш? — обърка се първият.

— Да — решително заяви Ела, макар паниката й да се усилваше.

Ами ако не я пуснат да излезе? Ами ако се опитат да я задържат тук като затворничка?

— Сигурна ли си? — попита вторият, като засили тревогата й. — Много е късно. Къде ще отидеш?

— Просто отвори вратата — настоя Ела.

Той се поколеба.

— Отвори!

За нейна изненада и облекчение мъжът сви рамене и изпълни заповедта й, като натисна бутон и отвори портите. Навън, отвъд меката светлина в лагер „Надежда“, тъмната гора се простираше безкрайна пред нея. Ела се поколеба. Къде отивам, зачуди се тя. Внезапно се усети, че няма представа в каква посока е паркирана колата й. Агнес сигурно я бе отвела поне на няколко километра от мястото. А тук сигурно имаше мечки, пуми и господ знае какво още. Телефонът й беше мъртъв, а тя бе невъоръжена. Дали да не се върне и да изчака до сутринта?

— Толкова скоро ли ни напускаш, Ела?

Ела се завъртя. Гласът на мъжа отекна в главата й така ясно, сякаш гледаше телевизия или слушаше радио в стаята си. Както винаги, той звучеше напълно спокоен и безгрижен. Почти развеселен. Беше адски вбесяващо.

— Къде си? — извика Ела и раздразненият й глас се понесе сред дърветата.

Сигурно някъде там имаше камера, скрита в короните, но на тази светлина не можеше да я види.

— Отговори ми!

— Няма нужда да крещиш. Свободна си да си тръгнеш по всяко време, разбира се — продължи той с вбесяващо търпелив и спокоен глас, сякаш Ела беше лудата, а не той. — Това не е затвор.

— Прилича на затвор! — изкрещя Ела в тъмнината.

Беше наясно, че всеки, който я слуша, сигурно я смята за откачена, задето се кара с въображаем приятел.

— Всички вътре са с промити мозъци.

— Не бъди толкова драматична.

Значи тук имаше и подслушвателни устройства? Сигурно, защото как иначе щеше да я чуе?

— Как го правиш? Как говориш с мен? Предаваш…

— Прояви търпение — каза мъжът. — Отговорите, които търсиш, са тук, Ела. Обещавам ти. За родителите ти. За миналото ти. За бъдещето ти.

— Не! — извика тя гневно. — Не са. Никой не знае нищо.

Дълга въздишка.

— Знаят. Повярвай ми.

— Защо? — разгневена изкрещя тя. — Защо да ти вярвам, когато не ми казваш кой си, нито къде си, нито каквото и да е друго? Ако наистина знаеш отговорите, защо не ми ги кажеш сега? Какво чакаш? Да промиете и моя мозък ли? Защото веднага мога да ти кажа, че това няма да стане.

Последва тишина. Пълна тишина. Ела се зачуди дали мъжът бе затворил или каквото там правеше в главата й. Но после той заговори отново, по-мило от преди.

— Остани тук тази нощ — предложи й той. — Горите не са безопасни и имаш нужда от сън.

Това беше вярно, макар да не й се искаше.

— Някой ще говори с теб до края на утрешния ден. Ако все още искаш да си тръгнеш след тази среща, ще ти помогна да се прибереш у дома в безопасност.

Скапана и занемяла, Ела кимна. Повлече се безмълвно обратно към бунгалото си, наблюдавана от двамата озадачени пазачи.

Нямаше доверие в мъжа. Но нямаше доверие и в мечките.

Утре.

Щеше да си тръгне утре.

Един ден в лагер „Надежда“ нямаше да я убие.