Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Феникс (6)

5

Хелън Мартиндейл отмести посивяващата си коса от пухкавото си кръгло лице и я прибра назад с фиба. Усмихна се търпеливо на младата жена срещу себе си, която не беше вдигнала очи от единствената страница на договора, връчен й преди повече от шест минути. Четеше и препрочиташе всеки ред в текста, сякаш той съдържаше отговор на въпроса за смисъла на живота.

— Просто стандартно споразумение — обясни й Хелън. — Не би трябвало да има никакви изненади.

Младата жена продължи да чете.

— Ще ви намерим купувач, който да даде разумна цена за мястото — увери я Хелън.

Тя беше доволна, че внучката на Мими Прейгър бе решила да избере агенция „Мартиндейл и Джесъп“ да продаде ценното ранчо в Парадайз Вали, вместо да се захване с някой лъскав градски брокер, предлагащ „виртуални турове“ и „присъствие в светските медии“ и обещаващ цени отпреди сушата, които местните хора като Хелън Мартиндейл знаеха, че вече не са възможни.

— Нещо притеснява ли те, скъпа? — попита тя, след като минаха цели десет минути.

— А?

Ела вдигна глава объркана, сякаш внезапно бе видяла възрастната жена за първи път.

— О, не, благодаря. Всичко е наред. Искате ли да подпиша нещо?

Хелън Мартиндейл посочи пунктираната линия на края на страницата и подаде химикалка на Ела. Горкото дете изглеждаше потънало в собствения си свят. Разбира се, тя винаги беше странна и леко откачена. Нищо чудно, като се има предвид изолираният живот, който бе принудена да води в ранчото. С изключение на училището, тя почти никога нямаше възможност да си играе с други деца и да научи нещо за светските маниери. Но тази сутрин изглеждаше по-зле от обичайното. Може би раздялата с ранчото и сбогуването с хижата, където беше израснала, бяха по-тежки в емоционално отношение, отколкото беше очаквала.

— В имота ли ще останеш, докато си тук? — мило попита Хелън.

— Не — отговори Ела.

Не искаше да проявява грубост, но просто нямаше сили за безсмислени разговори.

— Е, това ни улеснява — усмихна се Хелън. — Но вероятно ти е тежко да идваш тук в долината, когато баба ти вече я няма?

Ела не беше сигурна как да отговори, затова стана, ръкува се с Хелън сковано и си тръгна, затваряйки вратата на офиса след себе си.

Хелън Мартиндейл погледна през прозореца към момичето, застанало на тротоара, олюляващо се като топола на вятъра, несигурно накъде да тръгне, преди внезапно да реши да завие наляво по главната улица.

Горкото хлапе, отново си помисли брокерката и се зачуди дали печалбата от продажбата на ранчото ще направи живота на клиентката й по-добър или по-лош. Не можеше да се отърве от потискащото чувство, че вероятно ще е второто. Проблемите на Ела, както Хелън Мартиндейл правилно подозираше, не бяха от онези, които можеш да оправиш с чек.

* * *

Наистина й беше трудно да се върне в долината, но не защото Мими бе починала. В момента Ела бе прекалено ядосана на баба си, за да си позволи други чувства. Не, трудното беше, че тя все още се намираше в неясно положение и нямаше представа каква ще е следващата глава в живота й. Глупаво беше отложила търсенето на нова работа, докато се чуе отново с мъжа, който й бе обещал да се свърже с нея след няколко дни. Вече бяха минали девет дни от неочакваното му посещение в апартамента й, а от него нямаше ни вест, ни кост.

Не че тя се интересуваше от присъединяване към групата му или от някакво смахнато обучение. Но очакваше с нетърпение да му съобщи това лично. А и ако беше честна, просто искаше да го види отново. Макар да не й се щеше да го признае, случайната му поява в живота й я изпълни с вълнение, което само отчасти бе свързано с интересните му подмятания за родителите й.

Но сега го нямаше и Ела се завърна в долината Парадайз, чувствайки се дори по-отчаяна и обезверена, отколкото на погребението. Слава богу, засега не се бе натъкнала на никого от старите си съученици и мъчители. Това наистина щеше да е черешката на…

— Мили боже! Ако това не е госпожица Ела Прейгър! Жив да не бях!

Ако се беше случило с някой друг, вероятно щеше да е смешно.

Дани Блийкър, русият синеок Дани, звездата на бейзболния отбор и напастта в живота на Ела от десети клас до последната година, търчеше през улицата, за да я поздрави като превъзбудено паленце.

— Как си, по дяволите, Ела Прейгър?

Не я биваше много в тълкуването на светските любезности, но беше странно, че Дани изглежда искрено зарадван да я види. Усмихваше се широко и сложи и двете си ръце на раменете й, сякаш беше любима стара приятелка или братовчедка. Той изглеждаше същият, въпреки че тъмносиният му работнически гащеризон му придаваше малко по-зрял вид, отколкото имаше в гимназията.

— Мислех, че адът ще замръзне, преди да се появиш в града отново. Не се ли получи в Сан Франциско?

— Баба ми умря — отговори Ела с типичната си прямота.

— Съжалявам да го чуя — каза Дани.

— Продавам земята й.

Дани Блийкър подсвирна.

— Сигурно струва доста пари. Значи вече си богата, а? Или ще бъдеш. Е, това е чудесно. Браво на теб.

Точно в този момент оглушителен шум от гласове като стотици кръстосани жици избухна в главата на Ела като повредена тонколона. Тя притисна ръце към ушите си и се присви от болка.

— Какво има? — попита Дани, като инстинктивно обви ръка около нея. — Какво стана?

Ела замръзна, очаквайки пронизителните гласове да изчезнат — обикновено ставаше така след няколко секунди — преди да се дръпне от ръката му.

— Нищо. Само главоболие.

— Все още ли имаш главоболия? — загрижено попита той. — Трябва да отидеш на лекар. Това продължава от години. Помниш ли как в класа на госпожица Хелстром…

— Дани — прекъсна го Ела.

— Да?

— Защо се преструваш на мил?

Той се засмя високо.

— Не се преструвам! Мил съм.

— Не — искрено отвърна Ела. — Не си. Ти си жесток и проклет.

Той се намръщи, очевидно леко притеснен.

— Хей, знам, че бях задник в училище.

— Беше ужасен.

— Признавам, че бях доста самодоволен тогава. Но пък бях хлапе. Бях на седемнайсет!

— Всички в дванайсети клас са на седемнайсет години — посочи Ела, несигурна защо той бе споменал този незначителен факт.

— Имам предвид, че…

— Казваше на хората, че си имал сношения с мен.

Дани се изчерви.

— Така ли? Не си спомням.

— Каза, че съм те молила да спиш с мен. Молила. Това беше думата, която употреби.

Дани вдигна ръце в извинителен жест.

— Господи, добре. Уха. Не знам какво да кажа. Бях леке и се извинявам. Но това е древна история, нали? Сега съм женен — засия той. — Помниш ли Бет Харви?

Ела не я помнеше, но Дани измъкна снимка от горния джоб на гащеризона си и я бутна в ръката й. На нея се виждаше обикновено на вид тъмнокосо момиче, което Ела не беше сигурна дали е виждала преди, с две дебели плешиви бебета.

— Това са близнаците ни — гордо съобщи Дани. — Нейт и Чарли. Имаш ли деца?

— Не! — извика Ела и се завъртя, като търсеше начин да изчезне, но без да мине покрай Дани или да се завърти на пети и избяга.

— Омъжена ли си?

Тя поклати глава свирепо. Но независимо какво правеше или казваше, Дани продължаваше да се усмихва като някакъв луд. Защо й задаваше всички тези въпроси? Защо въобще говореше с нея? Ела го харесваше повече в ролята му на грубиян. Тогава поне беше наясно къде стоеше. А какво да каже на „готиния“ Дани Блийкър?

— Загрявам — кимна той, а очите му проблеснаха с добродушното, но напълно празно изражение на човек, който определено не загрява. — Интересуваш се само от кариерата си, нали? Е, ти винаги си била много умна. Под откачения си вид — добави той, но мило. — Отиде в Калифорнийския университет, нали? И каква стана? Лекарка? Адвокатка? Не, не ми казвай: занимаваш се с изучаване на космоса! — засмя се той. — Да не работиш за Илън Мъск или някой подобен?

— Не — отговори Ела. — Бях статистичка, но ме уволниха. Официалното оправдание беше, че взимам прекалено много свободни дни, но истинската причина беше, че отказах сексуална връзка на шефа ми. Той е ужасно непривлекателен — добави тя. — Трябва да се прибирам в хотела. Довиждане.

Дани Блийкър се завъртя и се почеса по главата, докато гледаше как бившата му съученичка се отдалечава бързо от него към порутеното „Двойно дърво“, единствения хотел в града. Да я гледаш как се отдалечава винаги бе приятно. Тя все още имаше страхотен задник. Но годините след завършването на гимназията я бяха направили още по-странна, ако това въобще беше възможно. Дани беше копнял да спи с нея навремето. Жестокостта и дразненето му бяха тромав опит за флирт, усилие да привлече вниманието й. Но поглеждайки назад, той реши, че се е отървал безнаказано.

 

 

Обратно в безличната си хотелска стая, Ела се просна на грозното кафяво легло и затвори очи. Подготвяше се психически за нахлуването на още гласове в мозъка й. Засега по време на това пътуване беше имала два съсипващи епизода, докато се намираше на главната улица, и няколко по-дребни в хотела, сякаш някъде в стаята й беше скрито радио, което пращеше, докато преминаваше от една станция към друга.

Откак мъжът бе напуснал апартамента й, очевидно завинаги, Ела разполагаше с достатъчно време да размисли върху откачената теория, която й беше представил, за да обясни симптомите й.

Гласовете и посланията, които чуваш, не са халюцинации. Истински са. Електронни сигнали — имейли, текстови съобщения, трансмисии на данни и гласове. Ти беше генетично модифицирана преди раждането, за да можеш да получаваш и поне теоретично да дешифрираш тези послания. Уникална способност.

Копнежът й за обяснение на тежкото й състояние я беше накарал да му повярва. Но дори най-повърхностното размишление правеше това трудно. Генетично променена преди раждането? Стига бе. Дали това въобще беше възможно? Краткото ровене из Гугъл отговори, че не беше. Не повече, отколкото излагането на гама-радиация можеше да те превърне в гигантско зелено дърво или ухапване на паяк да те дари с ръце, които плетат паяжини. Очевидно мъжът, който и да беше, нарочно си играеше със слабостта й и й казваше нещо, което тя желаеше да чуе, за да спечели доверието й и да я привлече в лапите на Групата. И успешно беше нацелил двете й ахилесови пети — жаждата й за информация за родителите й и отчаяното й търсене на лек за кошмарните главоболия, начин да спре гласовете, бучащи в главата й денонощно. Мъжът жестоко беше използвал и двете, за да се опита да я манипулира. Дали изчезването му също беше манипулация, зачуди се Ела. Ако беше така, определено вършеше работа.

Но защо? Това беше въпросът. Какво искаше от нея? С какво се надяваше да се сдобие?

Тези въпроси тормозеха Ела нощ след нощ. Откъде той знаеше толкова много за симптомите й? Тя не беше споменала пред никого за гласовете, които я измъчваха. Нито на една жива душа. Ако мозъците на родителите й бяха промити от култа, към който този мъж принадлежеше, и ако те наистина са били генетици, тогава обяснението му за белия шум в главата й изглеждаше поне възможно, макар и откачено. Генетично модифицирана. Не беше успокояваща мисъл. Но все пак беше отговор. Място, откъдето да започне, дори и ако това й създаде толкова проблеми, колкото и ще разреши.

Тя бръкна в джоба си и стисна флашдрайва, който мъжът й беше дал. Все още не бе погледнала съдържанието му. Някаква комбинация от страх и негодувание я възпираше и леко потискаше любопитството й.

Той иска да го разгледам, помисли си Ела. И точно заради това не трябва да го правя. Не трябва да правя това, което той иска, и да му позволявам да определя действията ми. Това ще му даде превес.

Мъжът очевидно я смяташе за наивна. За смотана, за овца, която може да подведе с лекота. Ела възнамеряваше да му докаже, че греши. Но как можеше да му докаже, ако него го няма? Ами ако никога не се върне и този флашдрайв е единствената следа към истината за състоянието й?

Пръстите й опипаха нарезите по метала, затоплени и леко изпотени от ръката й. Ела извади флашдрайва от джоба си, стана и го сложи на тоалетката до компютъра си. Гласовете още не се бяха завърнали. Всичко беше тихо. В стаята и в главата й. Тя заключи вратата.

Ако го вкарам в компютъра сега, никой няма да знае, че съм го разгледала. Никой освен мен.

Той не може да ме манипулира, освен ако не му позволя.

Тя пъхна флашдрайва в компютъра и зачака нещо да се появи.

Нищо не се случи.

Ела кликна на „съдържание“. Беше празно. Флашдрайвът беше абсолютно празен.

— Копеле! — изкрещя тя ядосано.

Да не би това да беше идеята му за шега? Гневът й се надигна. Искаше да удари нещо, да счупи нещо, да нарани нещо. За предпочитане него.

Но после нещо странно започна да става на монитора й. Първо почерня. После проблесна ярко за живот и показа спретнато подредените й файлове и програми, които проблясваха и се въртяха като знаци в мараня. Накрая, за изненада на Ела, а после за неин ужас, приложенията й започнаха да изчезват. Пукаха се като балони пред очите й.

Какво, по…

В долната част на екрана се появи брояч, който показваше използваната памет. 225 гигабайта… 200 гигабайта… 160 гигабайта… после броенето забърза. Осем гигабайта… един гигабайт… четиристотин и седемдесет мегабайта.

Флашдрайвът изтриваше хард драйва й! Мъжът не й даваше информация, а крадеше нейната! Ела извади светкавично флашдрайва, но беше прекалено късно. Със замиращо проблясване като последния дъх на старец екранът й почерня отново.

Разтреперана и бясна на себе си заради тъпотата си, Ела седна и се вторачи в празното пространство. След няколко секунди компютърът й изпращя, същият бял шум, който тя често чуваше в главата си, само дето този беше истински и външен. После се появи лице. Мъжко лице, наполовина в сянка, отначало неподвижно, кадър от старомодно видео. Ново пращене и той се раздвижи, излезе от сянката и се вторачи в камерата.

Ела стисна ръба на бюрото. Не! Не можеше да бъде!

— Скъпа моя Ела — заговори Уилям Прейгър, като се прокашля. — Ако гледаш това, значи вече знаеш, че съм напуснал нашия свят. Не мога да съм с теб повече и ужасно съжалявам за това.

— Татко! — ахна Ела и се помъчи да си поеме дъх.

Този глас! Не го беше чувала от двайсет и две години. Напълно го беше забравила, или поне мислеше така досега. Но сега го прие като стар приятел, вълшебен и привлекателен, връщащ й забравената обич като жестока, но красива магия. Тя инстинктивно се протегна и докосна екрана, сякаш пръстите й можеха да я свържат с баща й и да я върнат обратно в миналото. Разбира се, това не стана.

— Някой от Групата се е свързал с теб. Убеден съм, че сега си объркана и може би дори уплашена. Моля те, не бъди.

Баща й изглеждаше много млад, в началото на трийсетте, не повече. Носеше бяла тениска и връв с мъниста около врата си. Косата му беше дълга като на хипи или сърфист, а кожата му бе силно загоряла. Нищо във вида му не отговаряше на малкото спомени на Ела, но поведението му, движенията му, усмивката му си бяха същите. Тя го загледа омагьосана, поглъщаща жадно всяка дума.

— Съдбата ти, също като моята и на майка ти, е завинаги свързана с Групата и работата й. Нашата работа. Знам, че в момента надали чувстваш това. Но тази съдба е и привилегия, вероятно най-великата привилегия, която човек може да получи. Ти си родена да си добра, Ела. Да правиш добро по начини, които останалите хора може и да не разберат. Не е лесен път. В света има много зло, Ела. Страховито зло, каквото повечето хора не могат да си представят. Тъжната истина е, че малкото, които го виждат, обикновено предпочитат да не действат, а си заравят главите в пясъка. Пожелават си злото просто да изчезне. За съжаление това често включва и собственото ни правителство.

Стомахът на Ела се сви. Обичаше баща си и през дългите години липса го бе превърнала в идол, а също и майка си. Но на този запис Уилям Прейгър звучеше като всеки друг член на култ с промит мозък, когото тя беше виждала по телевизията да дрънка теории на конспирацията, за корумпирани правителства и как само неговата група разбира истината.

— Ела, благословена си с уникални дарби. Ти си продукт на любовта, но и на науката. Мозъкът ти може да функционира по начини, по които никой друг мозък в света не може. Групата ще ти обясни всичко, когато дойде време. Точно сега не знаем точно колко далеч ще те отведат тези дарби, нито какъв ще бъде потенциалът им. Но майка ти и аз знаем, че ще ги използваш за добро. Вярваме в теб, Ела. Обичаме те.

Безмълвни сълзи се стекоха по лицето на Ела. Искаше й се да влезе в екрана и да прегърне и целуне баща си… а после да му се разкрещи и да го разтърси, докато главата го заболи така, както нейната я мъчеше. Как бе могъл да й причини това? Собственият й баща! Така наречените му дарби я бяха обрекли на ежедневна и постоянна мъка! На главоболия, параноя и самота, каквито той просто не би могъл да разбере. Как той и майка й бяха посмели да се правят на Господ и да изпробват генетичните си дивотии върху собственото си дете? Или което и да е друго невинно човешко същество.

— Остани вярна на себе си, скъпа моя — продължи Уилям. — Вярвай в Групата и се опитай да проявиш търпение. Това, което не разбираш сега, ще ти стане ясно по-късно, повярвай ми.

Очите на баща й се напълниха със сълзи и Ела видя усилията, които полага, за да запази самообладание.

— И най-важното, моля те, Ела, никога не забравяй колко силно майка ти и аз те обичаме. Целуни баба си от мен. Сбогом, скъпа моя Ела Мей.

Чу се ново съскане и екранът потъмня за последен път.

— Не — прошепна Ела задъхано. — Не, не, не, не!

Не можеше да е само това. Той не й беше казал нищо за майка й. Къде беше тя? Защо не участваше във видеото?

Ела отчаяно пъхна флашдрайва отново в компютъра, опитвайки се да върне видеото, но го нямаше. Изчезнало. Изтрито. Точно както мъжът й беше казал.

Неееееееее! Ела скочи и заскуба косата си с безпомощност, която граничеше с паника. Трябваше да има повече! Достатъчно лошо беше, че майка й липсваше от кутията на Мими с писма и картички. Но защо не участваше във видеото? Защо я нямаше на екрана на Ела, седнала до баща й, за да даде собствените си обяснения и да се сбогува лично? Или пък Рейчъл Прейгър въобще не се бе интересувала от дъщеря си? Дали Ела е била само експеримент за нея, жертвено агне в името на всемогъщата Група?

Ела започна да намразва Групата. Кои бяха тези хора, които се бъркаха в живота на другите, разделяха родители и деца, а години по-късно се завръщаха и претендираха, че тези деца са техни?

Тя затръшна капака на лаптопа и го метна вбесено на леглото. Сега беше безполезен, съсипан, а хард драйвът му — безнадеждно повреден. Също като живота ми, горчиво си помисли Ела. Тя закрачи из стаята като заключено в клетка животно, едновременно изтощена и пълна с неспокойна енергия. Изпита диво желание да узнае, да разбере. Но й се струваше, че колкото повече дребни късчета информация й подхвърляха, толкова повече откача от несигурност и любопитство. Беше ли въобще истинска личност, човешко същество с душа и самоличност? Беше ли дъщеря на родителите си, или научен проект? С всеки нов удар самочувствието й се смачкваше. Но като изпаднал в абстиненция наркоман нуждата да разбере я подтикваше, макар да беше наясно, че знанието също може да я унищожи.

Да види и чуе баща си беше уникална радост, но и агонизиращо мъчение. Заради всичко, което не й беше казал. Защото го видя за миг, но после той изчезна. И не й беше казал, че съжалява.

Дължеше й извинение за толкова много неща. Но най-вече задето никога не се върна.

Ела напълни ваната с гореща вода и се плъзна вътре. Загледа как кожата й почервенява, надявайки се, че изгарянето ще потуши емоционалното й раздразнение. Не се получи.

Имаш два избора, каза си тя, вдишвайки парата, която я обвиваше като гъст облак. Можеш да потънеш. Или можеш да изплуваш. Можеш да контролираш собствения си живот. Или да бъдеш контролирана.

Записът, който току-що бе изгледала, потвърди историята на мъжа за произхода й. Майка й и баща й наистина се бяха опитали да я програмират като компютър. За да може да е полезна за Групата.

По дяволите! Джордж Оруел не би могъл да измисли това!

Родителите на Ела бяха вярвали, че имат право да контролират не само мозъка и тялото й, но и бъдещите й решения. Съдбата й, както се беше изразил баща й. Очевидно мозъците на семейство Прейгър бяха промити от Групата. А сега, от гроба, те искаха да изпратят и дъщеря си при тези хора, за да промият и нейния мозък.

Не. По никакъв начин.

Ела вече се бе възпротивила на идеята на баба си за живот в изолация и християнско послушание в ранчото, отрязана от света. Беше болезнено да се измъкне оттам, но тя го беше направила. И можеше да го направи отново.

Добре, значи си бяха играли с мозъка й. Това представляваше проблем. Но беше проблем, който можеше да реши сама, без помощта на култа. Все още можеше да води нормален живот, ако поиска. Такъв живот, какъвто водеше Боб. В града, с работа, семейство и приятели. И тя можеше да го направи. Боб щеше да я научи как.

Само дето… гласовете. Главоболията, гаденето, безкрайното бучене, което никога не спираше. Накрая щяха да я подлудят. Как можеше да се надява да се задържи на работа или във връзка, когато всеки момент оглушителният шум и болката можеха да й устроят засада и буквално да я съборят на колене?

Ела трябваше да се научи как да контролира гласовете. Как да усъвършенства нежеланата дарба, която родителите й бяха дали. Защото, ако не го направеше, просто нямаше да си струва да живее.

Тя изскочи мокра от ваната и се просна обратно на леглото, оставяйки хладния въздух в стаята да изсмуче жегата от тялото й.

Каквото и да изпитваше към мъжа — колкото и да го мразеше в момента — той беше ключът към бъдещето й. Не защото му дължеше нещо, нито пък на родителите си или на проклетата им Група. Но защото можеше би щеше да успее да я научи как да се справя с гласовете в главата си. Или поне да я запознае с хора, които да я научат. Може би, ако тези гласове престанеха, тя щеше да получи възможност да тълкува истинските гласове на хората около себе си. Да си изясни светските условности. Да се впише в света.

— Къде си? — изкрещя Ела високо. — Къде, по дяволите, си, кучи сине?

— Затвори очи.

Ела се завъртя и грабна килимчето, застлано пред леглото, опитвайки се да покрие голото си тяло. Гласът му беше шокиращо ясен и тя си помисли, че мъжът се намира в стаята й. Огледа се наоколо, претърси с очи всяко ъгълче на помещението, но то беше празно.

— Ще ме чуеш по-добре, ако очите ти са затворени — повтори мъжът.

Едва тогава Ела осъзна със свито сърце, че гласът му звучи в главата й. За разлика от всички други обаче той беше кристално ясен като телефонно обаждане по идеално чиста линия.

Той ми предава мислите си?

Въпреки нежеланието си тя се развълнува. Как, по дяволите, той…

— Не се опитвай да ми отговориш — нареди й той. — Няма да се получи. Можеш да приемаш, но не можеш да предаваш. Просто слушай.

Идеално, помисли си Ела горчиво. Значи ме контролираш. Отново.

— Радвам се, че изгледа записа — продължи мъжът. — Предполагам, че имаш въпроси.

Само няколко.

— Ще получиш възможност да ги зададеш по време на обучението. То започва утре в службата ни в горната част на щата. Очакват те.

Разбира се, че ме очакват.

— Намери нещо за писане. Информацията, която ще ти дам, е важна. Не я споделяй с никого.

Вероятно беше късмет, че Ела не можеше да отговори, тъй като властният му тон наистина започваше да я вбесява. След около двайсетина секунди мълчание той й даде някакви координати, които повтори два пъти. Ела ги записа. Бяха просто числа и нищо повече. После чу лаконично „довиждане“ и гласът на мъжа изчезна внезапно, както беше започнал.

Чувствайки се малко по-спокойна от преди, Ела се пъхна под завивките.

Утре щеше да види Групата лично. Не възнамеряваше да се присъедини към тях. Нито да позволи да й промият мозъка, както бяха постъпили с родителите й. И определено нямаше да изпълнява никакви мисии за тези откачалници. Вместо това щеше да извърти нещата. Да получи онова, от което се нуждаеше от тях, но при нейните условия. Щеше да ги накара да я научат как да контролира и дори да изключва „предаванията“, които правеха живота й непоносим. Да прогони дарбата си. И щеше да изтръгне повече информация за родителите си, особено за майка си. Най-малкото, което култът можеше да направи след създадения от него хаос, бе да запълни празнините. А когато приключеше, тя щеше да си тръгне, освободена от главоболията, освободена от баба си, освободена от очакванията на родителите си, освободена от всичко. И щеше да започне да изгражда нормалния, щастлив живот, за който копнееше. Животът, който заслужаваше.

За първи път от погребението на Мими Ела заспа почти веднага и потъна в дълбок и доволен сън.