Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Феникс (5)

4

— Изчезвай! — изкрещя тя, като грабна четката си за коса от идеално повредената тоалетка и я метна към главата му.

Мъжът беше дори по-привлекателен, отколкото си го спомняше от ранчото, но сега не беше време да се разсейва. Замахът й беше точен и светкавичен и четката го фрасна болезнено по главата.

— Защо го направи? — намръщи се мъжът.

— Нахлу в дома ми — отвърна Ела, като се протегна към тежко стъклено шише с парфюм.

— Недей! — помоли я мъжът, като покри главата си с ръце. — Не съм нахлул в дома ти. Вратата беше отворена.

Ела присви очи.

— Винаги затварям вратата зад себе си.

— Не и този път — сви рамене мъжът.

— Кой си ти? — попита тя, все още стиснала шишето парфюм.

— Това не е важно — отговори мъжът, чиято самоувереност се завърна, докато разтъркваше растящата цицина на главата си, вече с размера на орех.

— За мен е важно. Защо си тук? — извика Ела. — И защо беше на погребението на баба ми?

— Остави парфюма и ще ти кажа.

Мъжът се усмихна и за първи път Ела си позволи да огледа лицето му внимателно. Вече го беше определила като привлекателно, но сега видя, че най-запомнящата се черта беше брадичката му. Силна и вероятно малко прекалено широка, тя му придаваше мъжествен и корав вид, който противоречеше на изисканите му маниери и облекло. Имаше кафяви очи, обградени от мрежа от тънки бръчици, които го правеха по-стар, отколкото й се стори на погребението. На около четиресет, но в отлична форма за възрастта си и без сиви кичури в гъстата си тъмна коса. Днес също носеше костюм, идеално скроен и скъп, и златни копчета за ръкавели, които проблеснаха, когато вдигна ръце, за да се защити от ударите на Ела.

Докато тя го оглеждаше, той й върна комплимента, като прокара очи по тялото й със смущаващ маниер. Погледът в очите му беше отчасти любопитен, отчасти хищнически. Ела усети инстинктивен приток на кръв към слабините си и стисна шишето по-здраво.

— Кажи ми веднага кой си и защо ме следиш или ще повикам полиция и ще накарам да те арестуват за влизане с взлом.

— Не, няма да го направиш.

Мъжът се завъртя и влезе във всекидневната. Седна до масата и протегна дългите си крака небрежно. Ако имаше цигара, щеше да я запали.

— Може и да го направя — запротестира Ела, несигурна как точно беше изгубила надмощието си в разговора. — Или за тормоз.

— Никой не те тормози, Ела.

За първи път мъжът спомена името й.

— Седни.

Той й посочи стола срещу себе си, сякаш бяха в неговия апартамент, а не в нейния. Ела се зачуди дали да откаже, но реши, че ще изглежда слаба и смотана. А и след като първоначалният шок премина, тя се чувстваше повече заинтригувана, отколкото уплашена. Остави парфюма и се присъедини към него до масата.

— Добре. — Той се усмихна отново и белите му зъби проблеснаха като на вълк. — Вярвам, че имаш въпроси към мен.

— Защо дойде на погребението на Мими? — започна Ела.

— За да те видя.

— Но не ме видя. Не се представи. Тръгна си, преди да мога да поговоря с теб.

— Видях това, което се нуждаех да видя.

Ела се намръщи. Не беше почитателка на загадките.

— Какво означава това? Какво искаш от мен? — извика тя и раздразнението й избухна. — Пристигаш неканен на погребението на баба ми. После влизаш в дома ми, отново неканен. При това в ужасно лош момент. Тази сутрин си загубих работата.

Мъжът сви рамене и не прояви никакъв интерес към информацията й, да не говорим за съчувствие.

Господи, той е адски груб, помисли си Ела. От всички невъзпитани, самодоволни…

— Бездруго щеше да ти се наложи да напуснеш работата си — подхвърли той небрежно. — Отсега нататък ще работиш за нас, Ела.

Ела повдигна вежди.

— Така ли? И кои точно сте вие?

Мъжът се наведе напред, внезапно оживен.

— Организацията, която представлявам, е тайна, но могъща група. Борим се за правосъдие по света.

Ела потисна желанието си да се изсмее. Какво беше това? Комикс? После сигурно щеше да й каже, че всички в групата носят пелерини и живеят в пещери. Но когато заговори отново, той звучеше съвсем сериозен.

— Има неща, които мога да ти обясня днес. Други ще ти се изяснят с течение на времето. След като започнеш обучението си.

Обучение? За първи път Ела си помисли, че може би този хубав непознат е откачен. Някакъв параноичен шизофреник, който я бе видял на улицата или в кафенето и бе решил да я преследва. Първо на погребението на Мими, а сега и тук, в дома й. Дали не трябваше да се страхува за безопасността си?

— Слушай, съжалявам — каза тя, като се надигна и тръгна спокойно към вратата на апартамента. — Сигурна съм, че имаш добри намерения, но мисля, че ме бъркаш с някого другиго. Не възнамерявам да се обучавам, нито да се присъединявам към някаква група. Водя обикновен живот. Работя в офис.

— Нали каза, че са те уволнили?

Уха, помисли си Ела и се намръщи. Тоя тип има по-смотани светски маниери и от мен.

— Е, да. Бях уволнена. Но не е там работата. Важното е, че искам да си тръгнеш.

Тя отвори вратата и я задържа. Мъжът не помръдна.

— Моля те.

Никаква реакция.

— Говоря сериозно — каза Ела с по-строг тон. — Ако не си тръгнеш, аз ще…

— Родителите ти Уилям и Рейчъл Прейгър бяха важни членове на Групата — каза мъжът, без да вдига очи от масата. — Те посветиха живота си на каузата.

Ела застина.

— Познавал си родителите ми?

— Не лично — отговори мъжът. — Но естествено знаех за тях. Бяха легендарни по своето време. Всички в Групата знаят за семейство Прейгър.

Ела затвори вратата. Сърцето й биеше толкова бързо, че й бе трудно да диша. Тя погледна мъжа в очите.

— Използва минало време. Те бяха легендарни.

— Да.

— Значи… родителите ми са мъртви?

— Да.

Нямаше утешения. Нито „Ужасно съжалявам“, нито „Мислех, че знаеш“. Отговори й така прямо, сякаш го беше попитала колко е часът. Нетактично. Също като мен, помисли си Ела отново. Не че приликата им облекчаваше удара.

Тя се облегна на стената и се помъчи да уравновеси дишането си. През целия си живот допреди десет дни беше вярвала, че родителите й са мъртви, убити при катастрофа, когато тя беше съвсем малка. Но откак намери купчината писма, скрити на тавана на Мими, Ела живееше с надежда. Яростна надежда. Объркана надежда. Но все пак надежда. Че може би, по някакво чудо, не е прекалено късно. Че един ден ще види майка си и баща си отново и те ще й обяснят всичко. Ще оправят всичко.

Но сега с една-единствена дума този непознат, този странен, арогантен, хубав мъж бе унищожил надеждата й като свещеник, който небрежно гаси свещ в края на литургията.

— Сигурен ли си, че са мъртви? — прошепна Ела.

— Съвсем сигурен — отговори мъжът. — Загинаха по време на мисия за нас през 2001 година.

Две хиляди и първа. Това беше годината, в която писмата бяха спрели.

— Мисля, че по онова време си била на осем години — каза мъжът.

— Каква мисия? — попита Ела.

Не й дойде наум да се запита откъде той знае възрастта й, а и каквото и да било друго за нея.

— Да не се опитваш да ми кажеш, че родителите ми са били шпиони?

Той сви рамене.

— Ние предпочитаме термина „агенти“.

— Как умряха? — попита Ела, която въобще не се интересуваше какви термини предпочита мъжът.

Той се поколеба за миг, после отговори:

— Бяха убити.

Ела преглътна тежко.

Убити.

Тя занемя за няколко секунди.

— Как?

Мъжът вдигна ръка.

— Боя се, че не мога да ти кажа повече. Не още. Но би трябвало да знаеш, че родителите ти бяха невероятно смели хора, Ела. Направиха всичко възможно да те предпазят и да ти позволят да се насладиш на безопасно и щастливо детство.

Безопасно и щастливо, горчиво си помисли Ела. Не би използвала тези думи, за да опише живота в хижата заедно с Мими.

— Искам да знам как са убити и защо.

— И ще узнаеш — кимна мъжът. — Когато си готова. Желанието на родителите ти беше един ден да се присъединиш към нас. Да продължиш борбата им.

Мъжът продължи да говори за Групата и за обучението, но Ела изключи. Не й пукаше в какъв култ се опитва да я набута. Интересуваше я само, че той знаеше неща за майка й и баща й. Истински неща. Определени неща. За първи път в живота на Ела някой й предлагаше отговори — истински отговори, пълни с факти, а не потоците от лъжи, полуистини и банални утешения, с които я заливаше баба й, добронамерени или не.

— Какво друго знаеш за родителите ми? — прекъсна го тя, като се върна на мястото си до масата. — Каза, че никога не си ги срещал.

— Не.

— Но други хора в групата ти са ги срещали?

— Да, в Групата все още има хора, които са ги познавали — предпазливо отговори мъжът.

— Кои са тези хора? Мога ли да говоря с тях?

— Боя се, че на този етап не мога да ти дам имената им.

— Какво искаш да кажеш с това „на този етап“? — ядоса се Ела. — И защо не можеш? Те бяха мои родители. Имам право да знам.

— Както ти обясних, след като започнеш обучението за първата си мисия, ще получиш по-подробни обяснения — спокойно отвърна мъжът.

Ела разтърка слепоочията си. Целият разговор беше сюрреалистичен от самото начало, но дрънканиците за мисии и обучения отиваха прекалено далеч. Тя не възнамеряваше да се присъедини към култа на тоя откачалник, нито пък да стане доброволка за специални операции. Какъвто и номер да бяха свили тези хора на родителите й навремето, нямаше да проработи при нея. Тя не беше Лара Крофт. Беше безработна статистичка със съмнителни светски умения и недиагностицирано психично заболяване, което я караше да се чувства така, сякаш стотици джуджета с кирки непрестанно копаят из черепа й, денем и нощем. През повечето време мисията на Ела беше просто да изкара деня.

Тя изморено притисна ръце към черепа си.

— Обучението ще ти помогне и с главоболията, които те тормозят — небрежно подхвърли мъжът. — Както и с другите странични ефекти на… дарбите ти.

Той подбра думата внимателно, като катерица, опитваща се да избере най-хубавия орех.

— Гаденето, чуването на гласове, всичко това — добави.

Стомахът на Ела се сви. Как, по дяволите, този напълно непознат човек бе разбрал за гласовете в главата й? Не беше споделяла с никого за тях, дори не и с безполезните лекари.

— Какво имаш предвид с думата „дарби“? — прошепна тя дрезгаво. — Откъде знаеш тези неща за мен?

— Ето — каза той, като бръкна в джоба си и извади сребрист флашдрайв, който приличаше на старомодна запалка. — Прегледай го, когато си тръгна. Ще ти изясни някои от подробностите. Ти си уникална. Но важното е да разбереш, че ти няма абсолютно нищо, Ела. Просто мозъкът ти е създаден различно от този на повечето хора.

— Мозъците не се създават — промърмори Ела, вторачена във флашдрайва в ръката си.

— Твоят беше — възрази мъжът. — Инвитро. Родителите ти бяха пионери в генетиката. Всеки от тях беше гениален учен, но като екип прекрачиха граници, които никой от съвременниците им дори не смееше да доближи.

— Чакай — вдигна ръка Ела. — Родителите ми бяха лекари.

— Това не е съвсем точно — опроверга я мъжът.

— Да, точно е — настоя Ела ядосано. — Баба ми каза…

— Това не е ли същата баба, която ти каза, че са загинали в катастрофа? — запита мъжът, като я изгледа със съжаление. — Сигурно вече разбираш, Ела, че баба ти те е лъгала. Непрестанно. За много неща.

Ела прехапа устни. Искаше той да греши, а тя да може да скочи в защита на Мими. Но не можеше.

— Казвам ти истината — заяви мъжът. — Независимо дали вярваш или не. Родителите ти не бяха лекари, а учени изследователи. Майка ти беше невролог, а баща ти — генетик. Два от най-гениалните умове на поколението си. А ти беше най-голямото им постижение.

Ела го изчака да продължи.

— Гласовете и посланията, които чуваш, не са халюцинации. Истински са — обясни й той. — Електронни сигнали — имейли, текстови съобщения, трансмисии на данни и гласове. Ти беше генетично модифицирана преди раждането, за да можеш да получаваш и поне теоретично да дешифрираш тези послания. Вярваме, че имаш и визуални способности, но няма да знаем мащаба на дарбите ти, преди да те вкараме в лабораторията. Наистина е вълнуващо — добави той жизнерадостно.

Вълнуващо? Да ти кажат, че собствените ти родители са те заченали като някакъв експеримент? Думите „генетично модифицирана“ накараха Ела да си представи идеално кръглите червени домати, които изглеждаха чудесно на рафтовете в супермаркета, но имаха вкус на топки за тенис. Фалшиви. Съсипани.

— Твърдиш, че проблемите в мозъка ми са причинени от родителите ми? — бавно изрече тя. — Нарочно?

— Не са проблеми. Способности са — поправи я той. — Гледаш на нещата погрешно, Ела. Просто си представи възможностите. Ти си надарена. Можеш да навлезеш в непознатото. Ти си като… човешки приемник.

— Е, ако е така, значи съм счупен приемник — рязко каза Ела. — Не мога да дешифрирам нищо. Чувам само бял шум, докато получа такова главоболие, сякаш черепът ми ще избухне. Непрестанно ми е лошо. Това е единствената дарба, която са ми дали. Единственото ми умение.

Горчивината в гласа й беше несъмнена. А също и гневът.

— Разбирам, че е шок — каза мъжът, като се опита да прояви съчувствие, което явно не му беше вродено. — Но всички тези неща ще се оправят. С обучението. След като се научиш как да усъвършенстваш уменията, надяваме се, че те ще се окажат безценен актив за Групата и за доброто на човечеството. Точно както възнамеряваха родителите ти.

Той се изправи, бутна назад стола си и оправи копринената си вратовръзка с ръката си с безукорен маникюр.

— Знам, че ти дадох адски много материал за размисъл. Прегледай информацията на флашдрайва. Опитай се да се съсредоточиш, когато я гледаш, защото след като я видиш, тя ще се изтрие автоматично и завинаги. Ще се свържа с теб в близките дни за следващите стъпки.

Ела също се надигна. Не можеше да му позволи да си тръгне. Вече не мислеше, че е луда, но в същото време нищо от чутото не й се виждаше логично. Как смееше този непознат да нахлуе в живота й и да й пусне бомба след бомба, да откаже да отговори на въпросите й, а после да се изнесе и да я остави да събира парчетата?

Тя се протегна и сложи ръка на рамото му.

— Почакай! Чакай. Моля те.

— Ще поддържаме връзка — каза той, като отмести ръката й и се отправи към вратата.

— Знаеш ли какво? Не си прави труда! — изкрещя Ела разгневено, когато той заслиза по стълбите. — Няма да се присъединя към никаква тъпа група! Нито за теб, нито за родителите ми, нито за някого другиго. Така че не се връщай тук!

Мъжът продължи да слиза.

— Имам си собствен живот, да знаеш — изкрещя Ела.

Той спря и се завъртя да я погледне. Изражението му беше по-скоро любопитно, отколкото ядосано.

— Така ли? Нямаш работа, нямаш семейство, нито приятели. Никаква истинска цел.

Той изброи недостатъците на Ела на пръстите си, не презрително, а равнодушно, като учен, оставил данните да говорят сами за себе си.

— Не бих нарекъл това живот — заключи той. — Но вероятно имаме различни стандарти.

Ела заекна яростно, опитвайки се да измисли подходящ отговор, но докато се сети за такъв, мъжът беше изчезнал. Тя остана сама на стълбите, стиснала сребристия флашдрайв в ръка. Имаше чувството, че торнадо бе нахлуло в живота й и помело всичко в него. Ако мъжът все още бе наблизо, щеше да метне флашдрайва по главата му с надеждата да го фрасне здраво. Самодоволно копеле!

Е, ако мислеше, че той ще определя бъдещето й, много се лъжеше. Ела не беше чудовището на Франкенщайн, независимо какво бяха планирали родителите й. Мъжът можеше да вземе тъпата си група, обучението си и мисиите си и да ги набута там, където слънце не огрява.

Ще ти покажа, господин „Може би имаме различни стандарти“… господин…

В този момент Ела се усети, че човекът, който твърдеше, че знае толкова много за нея и родителите й, този непознат, разрешил загадката на тайните й гласове и миналото, не беше споделил с нея абсолютно нищо за себе си.

Тя не знаеше как той се е присъединил към Групата, нито какво върши за нея.

Не знаеше на колко години е, нито къде живее.

Дори не знаеше името му.