Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Феникс (4)

3

Гари Ларсън кръстоса дебелите си крака и се облегна на стола си с измъчено изражение на лицето.

— Съжалявам, Ела, но ми се налага да те помоля да си отидеш.

Гари бе получил работата като изпълнителен директор на „Медицински проучвания Биоген“ преди две години, когато приятелят му Марти Грубър, собственик и изпълнителен директор, загина при инцидент със сноуборд в Тахо. Всички обичаха Марти, въплъщение на хилядолетния архетип на предприемач със страст към риска и прекрачването на граници. Никой не обичаше Гари, развратния, лишен от талант приятел и делови партньор, влачил се по петите на успяващия си партньор в стила на Ринго Стар още от гимназиалните години. Но съдбата явно невинаги възнаграждаваше дръзките. Понякога възнаграждаваше дебелите самодоволни страхливци, оставяйки дръзките да се задушат под шестстотин тона неочаквано нестабилен сняг.

— Необяснимите ти отсъствия се превърнаха в навик, какъвто МПБ не може да си позволи — заяви Гари надуто.

Беше минала една седмица от погребението на Мими, но днес бе първият ден, когато Ела се почувства достатъчно добре, за да се върне към отегчителната си работа с милиарди цифри в статистическия отдел на компанията.

— Добре — спокойно отвърна тя и се надигна да си ходи.

Гари Ларсън се намръщи.

— Чакай! — извика той след нея.

Това, че Ела Прейгър изглеждаше имунизирана срещу авторитета му, му се стори вбесяващо. Дори сега, когато я уволняваше, кучката не прояви любезност да покаже някаква емоция. Той тайно се беше надявал на сълзи, може би дори и молби. Беше си представял Ела на колене, а необикновено красивото й лице — извърнато към него отчаяно. „Моля ви, господин Ларсън. Нуждая се от тази работа. Ще направя абсолютно всичко!“ Но вместо това тя си излизаше от живота му с не повече притеснение от човек, току-що чул, че в разписанието на автобуса му има дребна промяна.

— Моля те, седни — махна той помпозно към стола, който Ела тъкмо бе освободила. — Това не е лично, разбери. Винаги съм те харесвал.

— Знам — отговори Ела, все още права.

Гари омекна. Вероятно уволнението на Ела Прейгър беше прибързано. Тя определено беше странна и не бе популярна сред колегите си. Но пък беше гениална статистичка и усърдна работничка, когато благоволеше да се появи. А разбира се, и това тяло…

— Искаш да спиш с мен от деня, когато започнах работа.

— Моля? — изчерви се Гари.

— През първия ми ден тук сложи ръце на задника ми в асансьора — отвърна Ела, като имитира действието му с ръце.

— Нямам спомен за подобно нещо! — заекна Гари.

— Аз имам — спокойно отговори Ела. — А и когато ядях в кафенето, сядаше до мен и докосваше краката ми с твоите.

— Ела, уверявам те…

— Подметна и няколко положителни забележки за вида ми — продължи Ела, — което е поредният добре познат показател за сексуално привличане.

Цветът на лицето на изпълнителния директор преля от розово в червено и накрая в мораво.

— Слушай, Ела, не е нужно положението да загрубява.

Ела го погледна озадачено. Защо пък да загрубява?

— Подхвърляш доста бездушни обвинения. Съжалявам, ако си разтълкувала неправилно някои от приятелските ми жестове към теб. Като твой шеф…

— Няма нужда да се извиняваш — прекъсна го Ела, все още с подлудяващо равнодушен тон. — Не съм ги разтълкувала погрешно. Просто ги пренебрегнах, защото не те намирам привлекателен. Довиждане.

Гари отвори уста, за да каже нещо, после я затвори като умираща риба на въдицата. Заплашваше ли го? Или го обиждаше? Или просто това си беше типичната странна, озадачаваща и неловка в светските маниери Ела Прейгър?

Тя излезе от кабинета му и този път Гари Ларсън я пусна да си ходи. Веднага след това той разхлаби вратовръзката си, която внезапно му се стори кошмарно тясна, и набра номера на „Личен състав“.

— Уверете се, че Ела Прейгър ще получи щедра компенсация — излая той. — А когато я вземе, накарайте я да подпише, че се отказва от бъдещи претенции към компанията.

— Разбира се, господине. Когато казвате щедра…

— Дайте й каквото поиска — избъбри Гари. — Просто ме отървете от нея.

 

 

Норико Адачи отпи от водата с лед, докато слушаше напрегнато мъжа, който седеше на масата срещу нея.

Обаждането му снощи бе неочаквано, но добре дошло. Професор Адачи все още нямаше представа откъде този напълно непознат човек знае, че тя е в Ню Йорк, да не говорим за хотела, където бе отседнала, номера на стаята й и точните подробности на разписанието й. Семинарът по феминистка литература от началото на XIX век в Нюйоркския университет не беше рекламирано събитие, особено за хората извън академичния свят. И все пак този излъскан и ерудиран американски бизнесмен, Марк Редмейн, милиардер според Гугъл, изглежда знаеше всичко за нея.

При други обстоятелства Норико би го разкарала незабавно. Не обичаше да я следят. Но веднага след като чу името Петридис, Редмейн получи пълното й внимание.

— Съболезнования за загубата ви, госпожо професор — започна Редмейн в мига, в който Норико седна до масата в ъгъла на „Финч“ в Бруклин. — От това, което чухме, разбрахме, че синът ви е бил чудесен младеж.

— Благодаря ви. Такъв беше.

Странно как Редмейн беше използвал „чухме“ вместо „чух“. Беше направил същото снощи по телефона. Норико се зачуди за кого ли още става дума.

— Преди петнайсет години, нали?

— Точно така.

Въпреки усилията й очите й се напълниха със сълзи. Беше минало дълго време, откакто някой й беше говорил за Кико. Името му я върна в спомените.

— Но ви се струва, че е станало вчера?

— Да — кимна Норико и се прокашля. — Трудно ми е да го оставя да почива в мир, когато знам, че убийците му никога не бяха изправени пред съда. Дори по-лошо, бяха хвалени и обожавани от света.

Мускулите на челюстта й заиграха. Тя стисна салфетката си и я усука, сякаш е пиле, чийто врат се опитваше да счупи.

— Разбирам, повярвайте ми — каза Редмейн. — Групата ми, организацията, която ръководя, е по петите на Петридис от години. Десетилетия. Опитвахме се да накараме властите да ги разследват. Правителства, международни агенции, местни полицейски агенции. Но никой не ни прие сериозно. Накрая бяхме принудени да вземем нещата в свои ръце.

Норико го слушаше като омагьосана.

— Какво имате предвид с това „да вземем нещата в свои ръце“?

Тя замълча за миг, а острият й ум се задвижи енергично.

— Катастрофата с хеликоптера? — прошепна тя. — Вие ли бяхте?

Редмейн кимна.

— Да, ние.

Храната им пристигна, а бизнесменът описа Групата на Норико, макар и не съвсем ясно и подробно. Тя схвана, че са някакъв вид тайно общество на отмъстители, хитро и отлично финансирано, ако можеше да се съди по репутацията на Марк Редмейн. Преследваха престъпници, които полицията или политиците не можеха или не желаеха да изправят пред съда. Вероятно трябваше да го слуша по-внимателно, но мозъкът й все още бе съсредоточен върху семейство Петридис. Най-после беше срещнала човек, който не само й вярваше за Кико и унищожението, предизвикано от Спирос и Атина, но и дори бе направил нещо по въпроса! Беше вълшебно.

— Прочетох статията ви. Онази, която „Нюзуик“ отказа да отпечата — каза Редмейн. — Бяхте права за много неща. Долових болката ви, която сякаш вибрираше по страницата.

— Да, това бяха мрачни времена — призна Норико, прекалено въодушевена в момента, за да го попита как е намерил и прочел статия, която никога не беше публикувана. — След катастрофата нещата се поуталожиха. Започнах да се успокоявам. Но после…

— После това, нали? — попита Марк Редмейн, като плъзна по масата увеличена снимка на удавеното момченце, чието клеймо „Л“ личеше ясно.

Норико прехапа устни и стисна основата на носа си, твърдо решена да не заплаче отново.

Да.

— Не мога дори да си представя колко болезнено е било за вас да видите това — каза Редмейн.

Норико отмести очи от него към оживената улица зад прозореца.

— Тя е жива — прошепна японката.

— Така изглежда — съгласи се Редмейн.

— Как? Как е възможно да е оцеляла от катастрофата?

— Не знаем — честно отговори той. — В момента не знаем много неща. Но възнамеряваме да открием какво става. Ако Атина Петридис е жива, ще я изправим пред съда. Имате думата ми.

Норико вдигна глава рязко.

— Правосъдие ли търсите? Или отмъщение?

— Има ли разлика? — попита Редмейн, като наклони глава на една страна. — Можем да го наречем отмъщение, предполагам. Справедливо отмъщение.

Известно време поседяха безмълвно. След минута Редмейн се зачуди дали е направил достатъчно. Но после професор Норико Адачи се завъртя към него и изрече думите, които беше очаквал:

— Искам да помогна, господин Редмейн. Моля ви, разкажете ми повече за Групата.

 

 

Обратно в Сан Франциско, тревогата на Ела нарастваше. В действителност тя не се чувстваше така спокойна относно загубата на работата си, както се бе престорила пред бившия си шеф. Докато вървеше към миниатюрния си апартамент на улица „Филмор“ след разговора им, се помъчи да потисне надигащата се паника. Сега какво?

След седмица, прекарана денем по лекарски кабинети в търсене на второ, трето и четвърто мнение след припадъка си в хижата (всичките потискащо еднакви — „Няма нищо нередно със здравето ви, госпожице Прейгър“, „Вероятно е психологически проблем“), а нощем — в препрочитане на писмата до баба й и самата нея, Ела бе емоционално и физически изтощена.

Наистина, работата й в медицинските проучвания беше отегчителна, а ухажването на Гари — ежедневно дразнение. А и парите не бяха страхотни. Но службата й осигуряваше рутина и стабилност, нещо устойчиво, за което да се залови. Нуждаеше се от това повече от когато и да било преди. Събитията през последните три седмици я бяха зашеметили — смъртта на Мими, връщането в ранчото за погребението, намирането на писмата, а на всичко отгоре, и непоносимите й главоболия.

Боб от кафенето поне се опита да й помогне да осмисли писмата.

— Не бих си правил прибързани заключения — посъветва я той. — Не знаеш какви са били мотивите на баба ти да скрие истината от теб. Много парченца от мозайката липсват.

Ела го погледна безпомощно.

— Не е само заради Мими. Ако родителите ми са били живи, защо не са дошли да ме приберат?

Боб я прегърна. За толкова пряма и понякога дори груба жена, Ела можеше да е твърде чувствителна, почти като дете.

— Не знам, скъпа.

— Как можаха да ме оставят там завинаги? И защо са спрели да пишат? Последното писмо е било изпратено в годината, когато навърших осем. Мислиш ли, че са спрели да пишат, защото никога не им отговорих? И са решили, че не ги обичам?

— Не — решително заяви Боб. — Сигурен съм, че не са мислили така. Виж писмата на баща ти до баба ти. Знаел е, че тя не ти дава неговите писма. Знаел е, че те е излъгала за катастрофата.

— И защо само той е писал? — ядосано попита Ела. — Ами мама? Къде е била през всичките онези години? И къде е сега?

— Слушай — каза Боб. — Всички тези въпроси са разумни. Но единственият начин да узнаеш нещо е сама да откриеш истината. Струва ми се, че първо трябва да разбереш дали са живи.

Боб беше невероятно мил и както винаги, практичен. Ела копнееше да притежава способността му да разделя проблемите на малки смилаеми части. Беше прав — тя трябваше да се захване да открие истината по някакъв начин. Но нещо я спираше. В по-честните си моменти си признаваше, че това нещо е страх.

Тя набра шифъра на ключалката на входа на кооперацията, влезе вътре и изкачи скърцащите стълби до апартамента си на тавана. Влезе вътре, събу обувките си и ги остави спретнато една до друга до стената. Това беше ритуалът й. Пред нея всекидневната-кухня бе точно както я беше оставила преди няколко часа — подредена, чиста и спартански обзаведена. Бялата пластмасова маса блестеше като в лаборатория на патолог, впечатление, което се засилваше от силната миризма на препарат за чистене с белина. Самотно яркочервено кресло гледаше към телевизора, също излъскан до блясък. Единствената друга мебел в стаята беше функционална библиотека от ИКЕА, на която имаше романи и книги на тема как да си помогнеш сам, подредени внимателно по цветове.

Единайсет сутринта в понеделник, помисли си Ела, като пристъпи от крак на крак, отново обзета от паника. Какво да правя сега? Докато растеше в ранчото, вечно имаше работа и време за всичко. В града беше различно. Нямаше оръжия за почистване, нито огради за поправяне или зайци за одиране. За да запълни дните, човек се нуждаеше от работа. Измислена цел. До днес Ела си имаше такава. Но сега се ужасяваше от перспективата за свободно време, дългите часове, в които гласовете в главата й щяха да се развихрят. Вече се чуваха, макар и тихо. Мъжки глас започна да рецитира числа в мига, в който Ела влезе в кооперацията. Може пък докторите да са прави? Може да е свързано със стреса.

Завличайки се безцелно в спалнята, тя седна зад бюрото и включи компютъра си, като устоя на желанието да отвори чекмеджето с писмата на баща си. Миналата нощ прекара повече от три часа в разучаване на пощенските марки по пликовете, които Мими беше запазила. Писмата бяха пристигали от целия свят: Пакистан, Гърция, Южна Африка, Фиджи. Родителите ми са проучвали света заедно, знаейки, че аз съм затворена в онази хижа, напълно изолирана и оплакваща измислената им смърт. В началото Ела беше взела страната на баща си и обвиняваше само баба си за жестокия живот, на който бе подложена. Но с течение на времето не можеше повече да бяга от суровата истина, че родителите й също бяха виновни. Знаели са къде съм. И никога не се върнаха там.

Това, което трябваше да направи сега, при това спешно, беше да си намери нова работа. Не можеше да позволи писмата да я съсипят, не и докато не стабилизира собствения си живот. Тя разгледа обявите в сайта на Бъркли и „Монстър“ и сърцето й се сви. Дори за проучвания или програмиране работодателите искаха открити и чаровни служители с доказани светски умения. Академичните препоръки на Ела бяха железни и винаги я канеха на интервю. Но там нещата се оплескваха.

— Кажете ни защо искате да работите за „Хъмпърфлор Индъстрис“ — попита я жизнерадостната жена в личен състав.

— За да печеля пари — честно отговори Ела.

Това обикновено предизвикваше смях, но бе последвано от други, по-трудни въпроси.

— Какви са интересите ви? — попита я жена на средна възраст, която я интервюираше за технологична компания веднъж. — Освен програмирането.

— Освен програмирането?

— Да — усмихна се жената. — Търсим всестранно развити кандидати. Хора с повече от едно умение.

Ръцете на Ела се изпотиха. Всички отговори, които беше репетирала, бяха свързани с програмирането. Какви интереси имаше предвид жената? Боб я беше предупредил никога да не споменава секса при тези срещи, но какво й оставаше тогава?

— Обичам… торта с кафе — каза тя накрая.

Жената я погледна тъпо.

— Торта с кафе?

— Мога да застрелям сърна от триста метра — избъбри Ела.

Ужасеното лице на интервюиращата й съобщи незабавно, че е допуснала грешка, но някакво непреодолимо желание я накара да продължи.

— Мога да изкормвам риба!

— Много интересно. Е, благодаря ви, госпожице Прейгър. Моля ви, напуснете.

Мястото в „Биоген“, което получи преди година, беше направо чудо. Ела беше сигурна, че се сдоби с него само защото Гари Ларсън си падаше по нея. Но сега изгуби работата си, благодарение отчасти на тъпите си главоболия, които не се подобряваха и вероятно щяха да съсипят шансовете й на следващото работно място, ако въобще си намери такова.

Не се настройвай отрицателно, каза си тя. Здравите хора превръщат лимоните си в лимонада.

Този път щеше да се справи по-добре. Щеше да последва примера на Боб и да раздели проблема на малки части. Първа стъпка: стани по-добра в интервютата.

Тя се изправи и застана сковано пред огледалото. Много хора й бяха казвали, че тонът на гласа е важен, както и езикът на тялото и контактът с очи.

— Приятно ми е да се запознаем — каза Ела, като се ухили на отражението си и протегна дясната си ръка. — Аз съм Ела Прейгър.

Хм. Не. Прекалено жизнерадостно.

— Как сте? — опита тя отново. — Аз съм Ела.

Този път усмивката й напомняше гримаса на мъртвец.

— Благодаря ви, че ме приехте — каза тя на огледалото, като отпусна челюстта си и отметна коса назад с нещо, което, както се надяваше, бе спокоен и естествен жест. — Аз съм Ела.

— Удоволствието е изцяло мое, Ела.

Ела се завъртя и изпищя. Облегнат небрежно на вратата на спалнята й, сякаш имаше пълно право да е там, и ухилен като Чеширския котарак, стоеше мъжът от погребението на баба й.