Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Феникс (31)

30

Гейбриъл стоеше под улична лампа и махаше на черното такси, което се отдалечаваше от него.

Чувстваше се добре.

Радостен. Доволен. Спокоен.

В сцената имаше нещо романтично като в пощенска картичка. Осветената от луната улица „Мейфеър“. Костюмът на Гейбриъл от Савил Роу. Дори лекият дъждец допринасяше за цялостната атмосфера на класически лондонски романс. Не можеше да пропусне и трогателния поглед за сбогом на красивото, изискано лице на Дейзи, което го гледаше през задния прозорец на таксито.

Ах, Дейзи. Двайсет и осем годишна, дъщеря на висш държавен служител с магистърска степен от арт института „Кортоулд“ и работа в „Кристис“, тя беше от онези момичета, които често се появяваха на страниците с обявления на годежи в списание „Татлър“. Момиче, което английско момче от висшата класа трябваше да отведе при майка си. А после двамата да се оженят в древна селска църква в Хампшър и да създадат голямо семейство с деца на име Торкуил и Хърмаяни.

Ако Гейбриъл, под легендата на Джеф Мейсън, американски бизнесмен, беше черна точка в съвършения списък от гаджета на Дейзи, то тя бе освежаваща почивка в неговото изтощително женкарство. Запознаха се в „Анабел“ една събота вечер и се насладиха на страстна двуседмична връзка, която, и двамата знаеха, нямаше да продължи дълго. Утре Джеф напускаше Лондон и се прибираше в Щатите. Но краткият им романс беше достатъчен да даде възможност на Дейзи да вкуси от екзотичния свят, в който никога нямаше да пристъпи отново. Колкото до Гейбриъл, той бе успял да прогони мислите за Ела Прейгър от главата си поне временно и да се поразсее от чувството, което се превръщаше в сериозен проблем.

Таксито изчезна от погледа му. Време за лягане. До хотела на Гейбриъл имаше само няколко пресечки, а дъждът беше съвсем лек, затова той реши да се поразходи. Всъщност наистина трябваше да лети за Щатите утре, първото му завръщане у дома след почти четири месеца. Трудно му бе да повярва, че вече е завършил две мисии след Миконос и раздялата с Ела. Отначало се бе съпротивлявал на решението на Редмейн да го отдалечи от нея, за да се забравят. Отказваше да приеме, че близостта му с Ела по някакъв начин бе застрашила безопасността й или ефикасността й като агент.

— Лесно можеше да пропуснеш нещо, когато започна да действаш толкова непредпазливо! — изкрещя шефът му.

— Да, но не го направих! — извика Гейбриъл в отговор. — Пипнахме Атина, за бога. Нали точно това искаше?

— Това беше първото, което исках — изръмжа Редмейн. — Но не единственото. Не си струваше риска, който пое, Гейбриъл.

— Ама че благодарност — ядоса се Гейбриъл.

— Какво очакваше? Медал?

— Може би — отвърна Гейбриъл. — Защо не? Не беше лесно.

— Е, спечели си медал за дебелоглав инат, признавам го — рязко каза Редмейн.

— Заминавам за Стокхолм да я взема — каза Гейбриъл.

— Не, не заминаваш — настоя Редмейн.

По онова време Гейбриъл беше бесен заради новите си мисии, но сега признаваше, макар и неохотно, че шефът май е бил прав. Нуждаеше се да прекъсне връзките си с Ела повече, отколкото бе осъзнавал. Сегашното му пътуване до Лондон беше отклонение. Опитваше се да приключи всичко на път за дома след опасната си мисия в Москва. Тя беше минала добре. С малък екип Гейбриъл беше неутрализирал група убийци, преследващи западни журналисти и режисьори, осмелили се да критикуват режима в Кремъл. Мръсна работа. Но мисията мина гладко и му напомни, че животът, който беше избрал — да работи за Групата и да се бори със силите на злото, плашещи дори агенциите по сигурността — е ценен и важен. Да, понякога това означаваше, че е и гаден. Понякога, дори често, му се налагаше да е двуличен, неморален и жесток с хора, които може би не го заслужаваха. Но той живееше в двуличен, неморален и жесток свят. Важното беше, че целите на мисиите на Групата винаги бяха оправдани.

Е, почти винаги. И това беше достатъчно за Гейбриъл.

Все още мразеше Марк Редмейн в лично отношение. И всеки път, когато се замислеше за Ела и ролята си във въвличането й във всичко това, усещаше как нож пробожда сърцето му. Но с всеки изминал ден болката намаляваше, а възвръщането към старата му личност се улесняваше. Работата му помогна. Времето му помогна. Дейзи му помогна. Тази вечер за първи път от дълго време Гейбриъл се почувства лек. Свободен. Щеше да се върне в Щатите подновен, освежен и готов да служи.

— Добър вечер, господин Мейсън.

Администраторката в хотел „Дорчестър“ го поздрави мило, без да прави усилия да скрие силния си сексуален интерес към него.

— Здравей, Ана.

— Прибирате ли се за нощта? Мога ли… да ви услужа с нещо?

Гейбриъл се замисли. Ана беше много красиво момиче. А Дейзи вече му липсваше.

— Не тази вечер, благодаря — отговори той със съжаление в гласа. — Денят ми утре ще започне ужасно рано.

Ана въздъхна.

— Приятни сънища тогава.

Джеф Мейсън щеше да й липсва.

 

 

Горе в апартамента си, Гейбриъл си сипа уиски от минибара, изпи го, съблече се и се изкъпа. Мощните струи гореща вода удряха по изморените му рамене и прогонваха остатъците от напрежение в тялото му. Той излезе изпод душа и се протегна към огромната хавлия от египетски памук, закачена на релсата, когато движение в огледалото привлече вниманието му.

— Не мърдай.

Той вече се бе завъртял, но беше прекалено късно. Глокът, допълнен със заглушител, проблесна заплашително на около два метра от лицето му, насочен право между очите му.

— Още една стъпка и ще те убия.

Очите му срещнаха тези на нападателя и проблеснаха изненадано и развеселено, а страхът му се изпари.

— Съмнявам се, че ще го направиш, Ела.

— Изпробвай ме.

В прилепнали тъмносини джинси и бял потник, украсен с червено и златно, със зализана назад къса коса и протегната за стрелба ръка, тя изглеждаше зашеметяващо. Лека, дребна, екзотична и смъртоносна, мамба от джунглата, готова да нападне. При други обстоятелства Гейбриъл страхотно би се зарадвал да я види. Но зареденото оръжие, лаещият глас и изпълнените с омраза очи помрачиха радостната среща.

— Ядосана си — отбеляза той, като вдигна ръце и отстъпи назад като футболист, признаващ фал.

Този ход беше погрешен. Без да се колебае, Ела стреля, приглушен изстрел, който пропусна крака му на милиметри.

— Господи!

— КАЗАХ ТИ ДА НЕ МЪРДАШ!

Веселието на Гейбриъл се превърна в истински страх. Тя не се шегуваше.

— Ела… — започна той, но тя го прекъсна.

— Излъга ме! За родителите ми. И за Атина. Излъга ме.

Той отвърна на ледения й поглед, но не отрече.

— Атина Петридис не е удавила майка ми. Тя е била още жива две години след онова лято. Цялата история, досието, което ми показа, снимките, доказателствата. Всичко е било фалшифицирано. Нали? НАЛИ?

— Да.

Нямаше смисъл да отрича. Ела знаеше истината. А за него бе освобождаващо да си признае, дори ако това означаваше тя да му пръсне черепа.

— И си знаел още от началото?

Гейбриъл можеше да отрече тази част или поне да се опита. Но това можеше да я вбеси още повече. Той реши, че е най-разумно да рискува с истината.

— Да, знаех — отговори, внезапно осъзнал, че е гол. — Може ли да си взема хавлия?

— НЕ! — извика яростно тя. — Не мърдай. Говоря сериозно.

— Добре, ще ми хвърлиш ли хавлия тогава?

Ела се поколеба за секунда. После грабна кърпа от мивката и я метна към него.

Гейбриъл я улови с едната си ръка.

— Не е много голяма.

Ела погледна пениса му.

— Да, определено съм виждала по-големи.

Той се ухили и завърза малката кърпа около кръста си.

— Стига, Ела. Остави оръжието. Не искаш наистина да ме убиеш.

— Така ли? — гневно извика тя. — Ти ме измами. По най-гадния начин. Убих човек заради теб. Превърна ме в убиец.

— Атина беше чудовище — извика Гейбриъл. — Заслужаваше да умре.

— Не е там работата!

— Точно там е. Съжаляваш ли за това?

Ела се вторачи в него изумено.

— Разбира се, че съжалявам. Да не мислиш, че се кефя на убийствата?

— Е, определено се кефеше на тръпката от лова.

Ела се изчерви, вбесена от факта, че това беше вярно.

— Не е справедливо и го знаеш! Мислех, че отмъщавам за…

Той я нападна, преди тя да се усети. Прелетя през банята и все още горещото му тяло се стовари върху нея и я прикова в облицованата с плочки стена. Ела усети остра болка в гърба и главата и чу как пистолетът изтрака на пода. Гейбриъл го срита настрани, стисна ръцете й зад гърба и я отнесе с лекота в спалнята.

— Престани да се бориш с мен — нареди й той. — Престани или ще си счупиш ръката.

Метна я на леглото и приближи лице до нейното.

— Чуй ме, Ела.

— Не! — изкрещя тя яростно и затвори очи като нацупено дете, отказващо да погледне родителя си. — Никога вече няма да те слушам. Защо да го правя? Ти си лъжец.

Гейбриъл изстена безпомощно.

— Права си. Лъжец съм. Излъгах те, за да те накарам да се присъединиш към Групата и да ни помогнеш. Наложи ми се.

— Не ти се е налагало. Имал си избор и си направил погрешния.

— Не, Ела — възрази той с по-мек глас. — Не става така. Шефът ти заповядва и ти изпълняваш. Групата гласува за лидер, но в ежедневния живот не сме демокрация. Ние сме армия. Това е единственият начин, по който можем да действаме и да сме в безопасност.

— Глупости — извика Ела. — Ти наруши сума ти правила. Заедно ги нарушихме.

— Вярно е — призна той. — Но това беше различно.

— Защо?

Той затвори очи и поклати глава. Трудно беше да водиш рационален разговор с човек, докато се опитваш да му попречиш да ти издере очите.

— Защото ти си различна, Ела. Дарбите ти, това, с което допринасяш за Групата, за работата ни. Потенциалът ти. Това е по-важно от всичко друго. А аз наистина се чувствах зле, задето участвах в лъжата, че Атина е убила родителите ти. И спорих с Редмейн по въпроса. Също и Никос и други хора, които познавам. Но знаеш ли какво? Ние сгрешихме. Ние сгрешихме, а шефът беше прав. Гневът ти заради изгубеното и нуждата ти от отмъщение бяха мотивите ти, най-силните ти емоции по времето, когато те вербувахме. Групата винаги е действала чрез установяване на мотивите на хората и впрягането им в работа.

— Имаш предвид в манипулирането на хората — изсъска Ела. — Ти ме манипулира и ме въвлече в Групата точно както сте постъпили с майка ми и баща ми.

— Използвахме яростта и болката ти в името на по-голямо добро — възрази Гейбриъл.

— Не съм извършила никакво голямо добро — изплака Ела. — Убих човек.

— Технически, може би. Но убийството на Атина Петридис беше справедливо, Ела. То беше целта на Групата. И беше правилно. Нещо повече, то те присъедини към нас. Сега си една от нас.

— Не — поклати глава тя. — Не съм. Не съм една от вас.

— О, да, една от нас си — каза той и приближи лице към нейното. — Ти унищожи врага си, победи злото и се почувства добре. Признай го. Можеш да ме обвиняваш, ако искаш. Или Редмейн. Или когото друг искаш. Но истината е, че ти почувства силата и тя ти хареса точно както и ние я харесваме. Групата е призванието ти. Съдбата ти. Това, което си родена да правиш. А твоите възможности са много по-големи от нашите. Те могат да променят света, Ела.

Когато устните му докоснаха нейните, Ела потръпна. Не искаше да променя света. Не искаше да участва в Групата, която бе хванала в капан и тероризирала родителите й, бе я излъгала и доколкото знаеше, все още я лъжеше, независимо колко добро правеше в света. Но желаеше Гейбриъл. Искаше й се да не беше така, но не можеше да го отрече. Желаеше Гейбриъл. Устата му, тялото му, аромата му. Искаше да го опознае. Истинският Гейбриъл, а не агента от мисиите.

— Затвори очи — прошепна той, доловил промяната в емоциите и тялото й.

Този път Ела се подчини. Изгуби се във физическото, омагьосващо усещане на ръцете му по тялото й. Той смъкна дрехите й светкавично. Между тях имаше толкова много неизречени неща, толкова много лъжи, дори в миговете им на най-голяма близост. Но това: тялото му върху нейното, вътре в нея, нейните ръце в косата му, които го придърпваха по-близо и по-дълбоко — това беше истината. Това беше действителността. Миналото — родителите й, Атина и чудовищността на извършеното от нея — всичко избледня, прогонено от настояще, толкова блажено и мощно, че нямаше място за нищо друго. Никакви съмнения. Никакви съжаления. Дори белият шум в главата й, сигналите, преминаващи през мозъка й постоянно като бученето на генератор, бяха избутани настрани. Останаха само пот, горещина и удоволствие. Две животни, събрани заедно от сила, по-могъща от тях.

— Ела!

Името й отекна като ехо в тъмнината, но тя прогони и него, слагайки ръка на устните на Гейбриъл.

Без думи. Думите не са истински.

Любиха се с часове, повече пъти, отколкото Ела можеше да преброи. После думите започнаха да се връщат при нея. Въпроси, едва зададени през изтощението, но отново настойчиви като нетърпеливи деца.

Знаеше ли Гейбриъл какво наистина бе станало с родителите й? Кой беше загадъчният М., за когото говореше баща й в писмата си и когото описваше като опасния любовник на майка й? Тя не можеше да си позволи да вярва, че родителите й все още са живи. Но възможността се луташе в подсъзнанието й като облак, чието сребристо сияние отказваше да избледнее напълно.

Гейбриъл я погали по косата и притисна влажното й тяло към своето.

— Не знам, Ела. Всичко това е станало преди моето време.

— Това ли е истината? — промърмори тя сънливо. — Или е поредната лъжа?

— Истината е. Кълна ти се. Няма повече лъжи.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

Той затвори очи, вдъхна аромата й и си пожела с цялото си сърце това да е обещание, което ще спази.

 

 

Беше сиво, когато Ела отвори очи. Тежки оловни облаци висяха над Лондон, а дъжд обливаше прозорците. Гейбриъл вече бе буден и облечен и стоеше до прозореца в бежов панталон и риза, пиеше кафе и я гледаше с любов. Заля я вълна от желание.

— Съжалявам, че те събудих.

Тя седна и разтърка очи сънливо.

— Колко е часът?

— Рано е.

Той наля чаша кафе и за нея и й я поднесе в леглото. Седнал до нея, ухаеше на лимонов сапун и паста за зъби. Великолепно!

— Трябва да вървя — прошепна Гейбриъл, като остави чашата си на нощното шкафче. — Полетът ми е след час.

Ела се почувства така, сякаш я бе ударил в корема.

— Полет? Какъв полет? Накъде?

— Вашингтон — отговори той, като стисна ръката й.

Тя стисна неговата тъжно. Вече усещаше как той се изплъзва от пръстите й.

— Може ли да се срещна с теб там?

— Няма да има време. Ще остана там само ден-два.

Ден-два. Това беше добре. Нямаше проблем.

— После ме изпращат на нова мисия.

Лицето на Ела помрачня.

— Нова… къде?

Неприятно й беше, че звучи така отчаяна, но беше прекалено рано за това. Прекалено рано за Гейбриъл да замине и да я остави отново.

Той я погледна измъчено.

— Не мога да ти отговоря.

— Колко дълго ще отсъстваш?

— Не знам. Но когато се върна, ще дойда и ще те намеря. Така добре ли е?

— Не! — извика Ела, като отдръпна ръката си и придърпа чаршафа около себе си, за да прикрие голотата си, което бе абсурдно след снощи, но тя беше ядосана. — Не е добре. Нищо от това не е добре. Не мога да живея по този начин.

Той я погледна развеселено.

— Разбира се, че можеш. Така живеем, Ела. Това е работата ни. Ти самата скоро ще заминеш на нова мисия.

Тя поклати глава.

— Не, няма. Единствената ми мисия е да разбера какво е станало с майка ми и баща ми, след като Рейчъл е заминала за Африка с М. Доколкото знам, Групата е отговорна за изчезването на родителите ми.

Гейбриъл завъртя очи.

— Я стига.

— Стига?! — извика Ела. — Възможно е. Така че, докато не науча какво точно е станало, няма да отида никъде — заяви тя и се нацупи мрачно. — И нито ти, нито Редмейн можете да ме накарате.

За нейно раздразнение Гейбриъл избухна във весел смях.

— Не виждам какво е толкова смешно.

— Знам, че не виждаш — целуна я той с обич. — Това е едно от много неща, които обичам у теб.

Неохотно се изправи.

— Трябва да вървя.

— Чудесно — мрачно изсумтя Ела от леглото, все още отказвайки да го погледне.

Наистина ли смяташе, че я е успокоил с обещанията си снощи? Вярваше ли, че тя ще прости и забрави измамата на Редмейн и кротко ще се върне в Групата, готова да й слугува? Ако го вярваше, значи не я познаваше така добре, както си мислеше. Който й да се окажеше М., за него щеше да е по-добре да внимава. Защото Ела Прейгър нямаше да се успокои, докато не го открие. Можеше да обича Гейбриъл, но от сега нататък нямаше да се доверява на никого освен на себе си.

— Можех да те убия снощи — напомни му тя.

Гейбриъл се ухили.

— Едва не го направи.

Ела се опита да се сдържи, но не успя и на лицето й се появи усмивка.

Гейбриъл отвори вратата и повлече куфара зад себе си.

— Тъкмо осъзнах нещо — извика Ела, внезапно осенена от нова мисъл. — Все още не знам истинското ти име.

— Аха — прехапа устни той с неудобство. — Това.

Ела седна в леглото.

— Да. Това. Е, какво е? Как се казваш?

— Как се казвам? — погледна я той с обожание и ужасно му се прииска да не трябва да се качва на проклетия самолет. — Работата е там, скъпа, че това е дълга история.