Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Феникс (3)

2

Ела се събуди късно на следващата сутрин с различен вид главоболие. От онзи вид, който получаваш, когато изпиеш половин бутилка бърбън съвсем сам, след като всички гости, обслужващ персонал и свещеник са си тръгнали, а после се просваш в безсъзнание и напълно облечен на детското си легло.

Първото, което я измъчи, беше ярката слънчева светлина, нахлуваща през всички прозорци. Бабата на Ела не вярваше в завеси и щори.

— Здравият човек става със слънцето — казваше тя.

Много от мъдростите на Мими Прейгър започваха с думите: „Здравият човек“. Повечето бяха на тема усърдна работа, способност да се справиш сам и желание за молитви.

Здравият човек никога не оставя другите да вършат за него онова, което може да направи сам.

Здравият човек поддържа чист пистолет, чисти обувки и чисти мисли.

Ела научи рано, че тя самата не беше „здрав човек“. Поне не по рождение. Трябваше да се труди за това и го правеше, за да достави удоволствие на баба си, но и защото, откровено казано, нямаше какво друго да се прави. Ловът, дялкането, работата с ръце станаха „игрите“ на Ела. Дейности, на които се научи да се наслаждава, защото нямаше алтернатива. След годините практика тя бе усъвършенствала всичките тези умения, постижение, с което и тя, и Мими се гордееха.

— Виж се! — казваше баба й, дарявайки я с рядка усмивка, докато гледаше как осемгодишната й внучка застрелва заек от двеста метра. — Няма по-добър млад стрелец от теб в област Хоакин, скъпа моя.

Веднъж, когато Ела се катереше по скалите над един от любимите им за риболов вирове, Мими й каза, че била „ловка като планинска коза“. Това беше един от най-щастливите моменти в живота на Ела. Истински комплимент. Похвалата на баба й беше рядка и се печелеше трудно, но означаваше всичко за малкото момиченце. Защото, разбира се, Мими беше единственото близко същество, което имаше. И обратното.

Двете се обичаха толкова много в онези дни.

Какво стана?

Ела изпълзя от леглото, завлече се до единствената баня в хижата (инсталирана едва когато тя навърши дванайсет, по принуда на социалните служби) и изми лицето си ядосано със студена вода, сякаш можеше да отмие съжалението. Толкова много неща останаха неизказани между Ела Прейгър и баба й. Но вече беше прекалено късно. Похабени мисли и чувства бяха оставени да изтекат в канала като вода от забравен кран.

Здрав човек никога не хаби божията вода.

Ела смъкна смачканата погребална рокля и черното си бельо, освободи косата си от разрошената плитка и влезе под студения душ, ахвайки, когато ледените струи зашибаха голата й кожа като куршуми. Имаше хубава фигура, стегната и спортна, с високи закръглени гърди, които балансираха тесния й момчешки ханш. Косата й беше тъмноруса и старомодно дълга, но тя нямаше желание да се раздели с нея. Лицето на Ела бе това, което приковаваше вниманието на хората. Нейната странна красота ги караше или да се влюбват в нея, или да я намразват. Зелените й, широко разположени очи придаваха на лицето й някаква отчужденост, а високите скули и острата брадичка засилваха котешкия ефект. Падане от висока ябълка в детските години леко бе изкривило носа й и бе попречило на чертите й да имат онази идеална симетрия, която можеше да я направи красива като кукла. Вместо това Ела Прейгър би могла да бъде наречена „зашеметяваща“. „Секси“ също беше често употребяван епитет сред мъжете, обичащи директни жени, които някои други намираха страшни.

Тя облече другите си дрехи — беше донесла само един комплект със себе си, за да си напомня, че няма да остане дълго — и си направи закуска от боб и сушен бекон от остатъците в килера. Изпи две чаши кафе със сухо мляко, после намери сенчесто място на терасата, изгълта последния си ибупрофен, нищожен ефект, сякаш се опитваше да загаси стихиен пожар с воден пистолет, и седя неподвижно цял час, докато главоболието й затихна и стана по-поносимо.

Започна да изброява наум задачите, които й предстояха. Ако се потрудеше усърдно, може би щеше да успее да уреди нещата и да се отправи обратно към града утре или най-късно вдругиден. Боб й беше напомнил, че трябва да плати и сметката за крематориума. После основната й задача щеше да бъде да опразни хижата, да опакова личните или ценни вещи, които да вземе със себе си, да прибере останалите в кашони и да почисти мястото идеално, за да го заключи и остави, докато реши какво да прави с него.

Непознатият мъж в костюма вчера почти я бе убедил да продава. А вероятно дори не беше агент на недвижими имоти! Както и да е, Ела беше сигурна, че разчистването на вещите на баба й няма да отнеме много време. Минималистка до мозъка на костите си, Мими Прейгър бе притежавала само три рокли (две за църква и една ежедневна), два чифта панталони (зима и лято), два-три дебели плетени пуловера и гащеризона, в който беше кремирана. Единствената книга в къщата беше Библията и с изключение на оръжията й, рибарските принадлежности, шаха и няколко порцеланови чаши и чинии, Ела просто нямаше какво да пожелае. Единственото ценно нещо — снимка на родителите си Уилям и Рейчъл в сватбения им ден, Ела беше взела отдавна и сложила в апартамента си в Сан Франциско.

Снимката беше причината за една от най-страховитите разправии между нея и баба й. Ела се появи в хижата на сутринта след дипломирането си от колежа, за да се опита да се сдобри с Мими, но старицата бе наранена и реагира неразумно, изпълнена с гняв. Не пожела да говори с внучката си, нито да я изслуша. Когато Ела я помоли за снимката, Мими отказа да й я даде.

— Не ти принадлежи! — грубо изсъска тя и старческите й черти се изкривиха в грозна яростна маска. — Не можеш просто да идваш тук и да взимаш разни неща.

— Но те бяха моите родители! — изкрещя Ела. — Това е единствената снимка, която имам от тях. Единствената ми връзка с тях. Ти унищожи всичко друго.

Мими завъртя очи.

— Не говориш за онези дрехи, нали?

Ела заби нокти в дланите си с такава сила, че ги разкървави. Когато порасна, тя откри, че това бе единственото нещо, за което не можеше да прости на баба си. Куфарът, който майка й бе опаковала за нея, когато дойде за първи път в хижата на четири годинки, съдържащ някои от дрехите на Ела, любимите й играчки и одеяло, което още ухаеше на майка й, беше изчезнал от стаята й един ден, докато тя беше на училище. Когато попита баба си къде е куфарът, тя отговори небрежно, че се е отървала от него и изгорила съдържанието му, защото било време да се гледа напред, а не назад. Дори имаше наглостта да попита внучката си каква полза щеше да има сега от дрехите на малко момиченце. Тези дрехи и вещи, опаковани с любов от майката, която вярваше, че оставя дъщеря си само за няколко седмици, представляваха физическата връзка на Ела с родителите й. А Мими ги беше взела и изгорила, без позволение, без да се замисли за чувствата на внучката си. Сякаш го бе направила от ярост, въпреки че Ела никога не разбра какво би могло да предизвика тази ярост.

— Ще взема снимката — решително заяви Ела, вторачена мрачно в баба си. — Взимам я и не можеш да направиш нищо по въпроса!

Тя измарширува в спалнята на Мими като разгневена амазонка и грабна семейната снимка от тоалетката. Баба й я последва, като размахваше старческите си ръце и крещеше като хванато в капан животно, опитвайки се да грабне скъпоценния предмет от ръцете на внучката си. За свой срам Ела бутна старицата настрани. Годините натрупвана ярост избухнаха и тя се втурна към колата си и подкара обратно към Бъркли, без да погледне назад.

Разправията не бе спомената никога вече. Нито някоя от двете се извини. Също като изгарянето на дрехите цялата случка беше забравена. Погребана. Но в сърцето на Ела всичко това беше живо.

 

 

Здравите хора вършат работата си методично, започват от началото и свършват в края. Ела опакова, организира, търка и дезинфектира хижата от горе до долу, започвайки от кухнята, после дневната, миниатюрната баня и собствената си стаичка, съдържаща само тясно легло, дървен стол и дъска, която й бе служила за бюро. За своя изненада откри, че настроението й се подобри, докато работеше. Усилията я възнаградиха с мирно задоволство, което прогони настойчивите спомени за самота и болка. Ела вдигна вехтия килим, за да го изтупа, и натисна леко разхлабената дъска, под която се криеше тайникът й от тийнейджърските години. Там беше крила забранени вещи като радио (Мими категорично бе забранила всякакви „технологии“, дори и да са изобретени през двайсетте години), любовни романчета, взети от училищната библиотека (най-вече на Джаки Колинс, с прегънати крайчета на страниците с най-сексуалните сцени), малък несесер с гримове и огледало. По-късно Ела бе добавила и пакетчета с противозачатъчни и миниатюрни бутилчици с кокосов ликьор „Малибу“, които Джейкъб Листър, чиито родители притежаваха бакалницата на Проспект Роуд, разменяше с нея срещу възможността да докосне голите й гърди, чудесна сделка според Ела. Дъската се вдигна лесно и въпреки че съдържанието на тайника отдавна бе изчезнало, Ела изпита носталгично вълнение, че този дребен акт на съпротива от нейна страна бе останал незабелязан.

В четири часа целият първи етаж бе подреден и блестящо чист. Ръмженето на стомаха й напомни на Ела, че не беше хапнала нищо от закуска. В килера бяха останали само консерви, затова тя отвори една с кълцано месо, последвано от праскови с кондензирано мляко. Всичко й се стори невероятно вкусно. Подсилена и доволна от бързия си напредък — определено щеше да успее да заключи хижата утре и да се отправи към дома си — Ела изкатери стълбата към таванското помещение, което служеше за спалня на баба й.

За първи път през деня тя поспря. Тук, където миризмата на Мими още се долавяше по възглавниците и шалът й висеше на облегалката на стола, значението на това, което правеше, накара Ела да се замисли. Изтривам детството си. Събирам живота на Мими и голяма част от собствения си. Тя изчака да се натъжи. Мъката, за която беше чела и чувала. Но вместо нея усети нещо ужасно. Изпита радост. Яростна, непокорна, буйна радост. Заля я като вълна, изпълни дробовете й със смях, а крайниците й с непреодолимо желание да рита и удря от диво облекчение. Преди да осъзнае какво прави, грабна шишето с препарат за чистене и го метна с всичка сила към стената. Пластмасата се счупи и заля всичко наоколо с белина с аромат на лавандула.

Смеейки се високо, Ела взе солидния дъбов бастун на Мими и започна да го размахва като някакъв полудял нинджа, удряйки по пода и стените. Накрая скочи върху куфара на баба си и заби бастуна в тавана. По-голямата част от покрива беше направен от здрави греди, непроницаеми за ударите й. Но точно над таблата на леглото имаше малка гипсова част, която сякаш молеше да бъде унищожена. С пронизителен крясък на удоволствие и могъщ замах, Ела тресна бастуна в гипса. Бял прах и парчета се посипаха върху косата й и наоколо. Тя скочи на леглото и все още се смееше, когато гипсът поддаде и железен сейф, достатъчно тежък да я убие, изпадна от дупката и пропусна черепа й с милиметър.

— Господи!

Цяла минута Ела седя вторачена в сейфа на леглото до нея. Приближаването до смъртта я отрезви незабавно. Ако бях умряла, колко ли време щеше да мине, преди някой да ме намери? Седмици? Месеци? Засрамена от по-ранната си истерия, тя бързо се замисли за сейфа до себе си. Очевидно Мими го беше скрила там. И не само скрила, но изградила фалшив таван, за да го запази. Това означаваше, че съдържанието му беше или ценно, или тайно, или и двете. Ела не можеше да си представи баба й да крие нещо незаконно. От друга страна, не можеше въобще да си я представи да крие нещо. Здравите хора са честни и открити. Няма тайни от Господ. Странно, че човек трябваше да умре, за да научиш за него никога неподозирани неща.

Ела колебливо прокара пръст по ключалката на сейфа. Вътре може би имаше любовни писма от отдавна починалия съпруг на Мими, Бил. Или от някого другиго. Таен любовник! Идеята накара Ела да се усмихне. Щеше да се зарадва да научи, че баба й невинаги е била такава пуританка по отношение на секса, но й беше трудно да си го представи. Каквото и да се криеше вътре, Ела беше наясно, че когато отвори кутията, тайната на Мими ще излезе наяве. Щеше да е прекалено късно да се върне назад. Тя си пое дъх дълбоко, наслаждавайки се на момента, и вдигна капака.

Писма.

Права бях!

Някои бяха без пликове и сгънати, други — прибрани в отворени пликове, всичките завързани грижливо с карирана панделка. Изглежда на дъното имаше и картички, ярки цветове, проблясващи под пожълтялата стара хартия.

Ела извади внимателно купчината от сейфа и я сложи на леглото. Разви нежно панделката, взе първото писмо и го разви колкото можеше по-деликатно с дългите си пръсти.

„Мила мамо“, започваше писмото.

Сърцето на Ела заби в гърлото й. Писмото беше от баща й!

Не искам повече да споря с теб. Знам, че не одобряваш работата ми и тази на Рейчъл. Но не всеки вижда света с твоите очи. Работата ни е важна не само за нас, но и за света. Мислиш, че предпазваш Ела с лъжата си, но не е така. Жестоко е и грешно. Моля те, мамо, заради нея, ако не заради мен, кажи й истината. Дай писмата ни на Ела. Тя не разбира сега, но един ден ще разбере.

Твой любящ син,

Уилям.

Ръцете на Ела затрепериха. Прочете думите на баща си за втори и трети път, като се опитваше да схване смисъла от няколкото кратки реда. Какво имаше предвид с това, че Мими не одобрява работата му? И двамата родители на Ела бяха лекари. Как някой можеше да не одобрява това? Грижеха се за бедните в Индия, когато таксито им беше ударено от камион, убивайки и двамата незабавно.

И каква лъжа й беше казала баба й?

А най-важното, какви бяха писмата, които баща й споменаваше? Наистина ли родителите й, й бяха писали? Ако е така, Мими със сигурност бе запазила писмата. Не би ги унищожила, както постъпи с куфара с дрехите, нали?

Ела трескаво разлисти купчината. Отваряше писмата и бързо търсеше името си в тях.

„Мила мамо“, започваше следващото. „Мила мамо“, „Мила мамо“. И ето го накрая: „Скъпа моя Ела“.

Ела погали нежно хартията, сякаш беше Светият Граал.

Надявам се, че си добре и помагаш на баба в ранчото, доколкото можеш. Знам, че ти липсваме, и ти ни липсваш ужасно. Иска ми се да можех да ти обясня повече, но за теб не е безопасно да си с мама и мен в момента. Надявам се, че един ден ще бъде. Но дотогава, моля те, знай, че винаги си в сърцата ни.

Твоят любящ баща.

Очите на Ела се напълниха със сълзи. Защо Мими не й беше дала писмото? Сигурна е знаела какво щеше да означава то за нея. На плика нямаше адрес, но имаше дата — 2 септември 2000 година.

Ела спря да диша. Това сигурно е грешка. Две години след като те починаха.

Тя се вторачи в датата отново, после зарови трескаво из купчината и извади всички картички. Бяха общо осем. Четири за Коледа и четири за рождения й ден. Треперейки от изненада и невяра, Ела прочете всичките.

„Честит шести рожден ден!“

„Вече си на седем!“

Нарисувано кученце с цилиндър на главата държеше балон.

„На най-готиното осемгодишно момиченце в света!“

Всичките бяха подписани. „С цялата ни любов, мама и татко“.

— Не! — извика Ела.

Не. Не би могла да го направи. Просто не би могла.

Тя ми каза, че са умрели.

Каза ми, че са умрели, когато бях на пет години.

Дишането на Ела се учести. Внезапно й се зави свят и й се догади. Тя се плъзна до ръба на леглото и се наведе надолу с глава между коленете.

Вдишвай. Издишвай.

Тя ми каза, че са мъртви.

Вдишвай. Издишвай.

Излъга ме!

Ела стана, после седна, после отново се изправи. Не можеше да вземе решение. Главата я заболя отново. Напрежението в черепа й се усили, сякаш някакъв зъл дух надуваше балон вътре. Този път нямаше гласове, нито статичен бял шум — по някакво чудо тя никога не получаваше тези симптоми в хижата, а само в града — но все пак беше съсипващо. Трябваше да прочете останалите писма, но беше невъзможно. Стаята се завъртя, а образите заплуваха пред очите й.

Имам нужда от лекар, помисли си Ела, когато болката в главата я накара да падне на колене и тя усети как изпада в безсъзнание. Но в хижата нямаше телефон, а мобилните нямаха обсег. Ако беше приела предложението на Боб да я придружи, той можеше да й доведе помощ.

Последната й мисъл беше колко иронично щеше да е да умре в деня, когато е открила, че родителите й въобще не са мъртви. И как бе посмяла баба й да си отиде, без да й обясни всичко това?