Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Феникс (29)

28

— Радвам се да те видя отново, хлапе.

Джим Нюсъм топлеше ръцете си около изпускащата пара чаша с кафе, която келнерката тъкмо му беше сипала. Все още бе премръзнал от студената сутрин, но се усмихваше широко на Ела.

— И аз се радвам да ви видя, господин Нюсъм.

Миналата седмица беше докарала първата слана в долината Парадайз и пейзажът бе скован като колената на стария фермер. Ресторантчето на Бени, единственото място за гореща закуска на улица „Проспект“, въртеше оживен бизнес. Всяко сепаре беше заето, когато Джим влезе, но група млади работници с радост отстъпиха местата си на стария съсед на Мими Прейгър. Всички в долината харесваха и уважаваха Джим Нюсъм, дори онези, които бяха ставали жертва на острия език на жена му. Когато Ела влезе няколко минути по-късно и поздрави фермера като стар приятел, всички очи се приковаха в красивата нежна жена в черни джинси и зелен пуловер.

Ела седна и незабавно се появи втора чаша кафе, толкова гъсто и силно, че човек можеше да го яде с лъжица.

— Изненадах се, когато ми се обадихте — каза тя на Джим.

— Ами… да… — Нюсъм измърмори нещо неясно и се вторачи притеснено в салфетката си. — Може би трябваше да го направя по-рано. Не бях сигурен кое е най-доброто.

Ела го увери, че напълно разбира двоумението му. Оказа се, че Мими му беше написала писмо, което той получил от адвоката й месец след погребението, и няколко лични вещи, оставени на неговите грижи.

Те бяха най-вече вещи на сина ми и макар да не искам да бъдат унищожени, също така не желая Ела да се разстрои от тях. Вероятно в бъдещето, ако Ела се омъжи, те могат да отидат при децата й. Имам ти доверие да се справиш с това, Джим. Просто ги пази сухи и на сигурно място и използвай най-добрата си преценка.

С най-добри пожелания.

Мими Прейгър.

Джим беше помолен чак от гроба да не показва на Ела нещата, които Мими му беше дала. И макар тя да не го бе изрекла с толкова много думи, той го тълкуваше като молба да не отваря кутиите и да не разглежда съдържанието им, или поне не още, а да ги скъта някъде до неопределен момент в бъдещето.

Проблемът беше как можеше да използва „най-добрата си преценка“, когато няма представа какво преценява? Според съпругата му Мери обаче случаят беше приключен.

— Трябва да уважиш желанието на Мими, Джим. Не е сложно. Все пак това са нейни вещи. И тя ти се довери да изпълниш желанието й.

— Но какво точно желаеше? — предизвика я Джим.

— Да прибереш кутиите и да забравиш за тях.

В продължение на няколко месеца Джим Нюсъм се справи с първата част — сложи затворените сандъци на гредите в един от сухите си хамбари далеч в имота си, където никой никога не отиваше. Но да забрави за тях просто не беше възможно. От една страна, той естествено искаше да постъпи правилно и да уважи желанието на приятелката си. Но от друга, нещата бяха принадлежали на родителите на Ела. Те сигурно биха искали единственото им дете да ги получи, нали? Да й позволят да осмисли онова, което бе скрито вътре? Джим Нюсъм се чувстваше виновен, задето той, почти непознат, притежава неща, които би трябвало да бъдат предадени на Ела. Мими Прейгър не беше безгрешна все пак. Ами ако желанието й да предпази внучката си бе неоснователно в този случай? Ами ако съдържанието на кутиите осигуряваше връзка с родителите на Ела, с миналото й, която може да се окаже жизненоважна за бъдещото й щастие?

Ами ако…?

Имаше прекалено много „ами ако“, които не бяха по вкуса на Джим Нюсъм. Затова рано миналата неделя сутринта той отиде в хамбара, отвори само една от четирите кутии и взе решение. На следващия ден звънна на Ела и уреди днешната им среща.

— Извини ме, че се срещаме тук, а не у дома — каза той тихо, едва отваряйки тънките си устни. — Но не смея да кажа на Мери, че съм ти се обадил. Тя има добри намерения, но не вижда нещата като мен. Не бих искал да я разстройвам повече.

— Разбира се, че не — отговори Ела.

Тя също не искаше да разстройва Мери Нюсъм или да рискува любопитната, изпълнена с неодобрение дърта клюкарка да зяпа над рамото й, докато чете… каквото щеше да прочете. Господи, беше страхотно развълнувана!

Откакто се срещна с Марк Редмейн в Хамптън преди няколко седмици, за нея беше истинско мъчение да си разменя учтиви шифрирани съобщения за възможните бъдещи мисии и следващите стъпки в обучението й в Групата, без да успее да открие нищо повече за тайната, която пазеха от нея. Или пък за местонахождението на Гейбриъл. Ела бе прехвърлила наум всеки възможен сценарий, в който биха могли да участват Атина Петридис и майка й. Всичко, което Марк Редмейн би искал да скрие от нея. Но нищо не й правеше впечатление. Освен това, докато не я призоват обратно на активна служба в Групата, когато ще може да прехваща повече информация, разсъжденията й бяха безплодни. Слепи догадки. Ела беше покрусена от своята безпомощност, когато Джим Нюсъм й се обади. Колко иронично щеше да е да научи истината за родителите си не от двуличния Марк Редмейн и слугите му в лагер „Надежда“, а от самите Рейчъл и Уилям? Ами ако кутиите на Джим съдържаха отговорите, които тя търсеше? Ами ако са си били там през цялото време?

— Ще шофирам до хамбара по задните пътища, както вие ми предложихте, и ще паркирам там, където не могат да ме видят от шосето — увери тя Джим. — Ще прекарам няколко часа, преглеждайки всичко, и ще взема с мен наистина важното, когато приключа. Ще съм ви безкрайно задължена, ако нямате нищо против да задържите останалото засега, просто докато се преместя в ново жилище с повече шкафове.

Джим Нюсъм кимна.

— Разбира се. Но не забравяй, че нямам представа какво има в повечето от тях. Чувствах, че не ми е работа да се ровя повече, отколкото бе необходимо. Затова не съм сигурен какво точно ще намериш.

— Благодарна съм ви за това — каза Ела.

— Ако искаш да ти правя компания, ще се радвам да дойда с теб.

— Благодаря — стисна ръката му тя, истински благодарна. — Много сте любезен. Но аз ще се оправя. Това е нещо, което трябва да свърша сама.

Ела Прейгър се беше променила, откакто Джим Нюсъм я видя за последен път на погребението на Мими. Физически косата й беше по-къса и боядисана в тъмнокестеняво, което й отиваше, а и изглеждаше стегната и във форма като спортистка. Но промените в личността й направиха най-силно впечатление на Джим. Почти всички груби ръбове бяха загладени. Странното, лишено от задръжки поведение бе изчезнало. Сега срещу него седеше зряла, рационална, елегантна млада жена. Самоуверена и спокойна личност, която можеше да се справи с много повече, отколкото баба й си бе представяла. Джим искаше да сподели с Ела всичко това, но думите му упорито отказваха да се подредят в комплимента, който възнамеряваше да й поднесе. Вместо това той се задоволи с несръчна прегръдка, подаде й начертана на ръка карта към хамбара и ключове за четирите кутии.

— Знаеш къде съм, ако се нуждаеш от мен — каза й той. — Късмет.

 

 

Картата на Джим беше отлична и въпреки тесните усукани пътища Ела намери хамбара сравнително лесно. Смътно си спомняше, че го е виждала в детството си по време на безцелните си скитания из долината, но никога не бе влизала в традиционната постройка от червени тухли с остър покрив и врати от широки дъски. С изключение на инсталираното електричество — нямаше отопление, а само три голи крушки, задействани от ключа до вратата — хамбарът беше същият както в края на XIX век, когато бе построен, макар че, както всичко друго в ранчото на Нюсъм, той бе в отлично състояние и идеален за сух и безопасен склад, какъвто Мими бе искала.

Беше ужасно студено и Ела се радваше, че носи ръкавици без пръсти и скъпо, подплатено с гъши пух яке, когато се изкатери по дървената стълба към плевника, където кутиите на Мими бяха подредени като войници до задната стена.

Тя извади ключовете с полуизтръпналите си пръсти, клекна и отключи четирите кутии, преди да свали капака на първата бавно и безкрайно грижливо. Самите кутии бяха еднакви, старинни, махагонови и със семпли, но красиви вградени позлатени украси, които образуваха нещо като бордюр. Всяка беше широка около половин метър и вероятно трийсет сантиметра висока, така че явно вътре нямаше големи предмети. Може би книги, бижута или няколко дрешки. Ела се надяваше да има и снимки. Разкриването на тайната на Редмейн беше важно, разбира се. Но във вълнението й имаше повече от нетърпение да надхитри Групата в собствената й игра. Това беше само една част от живота й. А онова, за което копнееше най-силно, бяха повече образи на родителите й: снимки с нови и различни изражения, които да вдъхнат нов живот в застоялите й фантазии. Писмата също щяха да са нещо чудесно или пък вещи за спомен, каквото и да е истински лично, което можеше да изгради мост между мъртвите и живите, да свърже настоящето с миналото, с изчезналото завинаги.

Първата кутия, онази, която Джим бе отворил, беше изненада и удоволствие. Вътре нямаше мрачни тайни. Съдържаше сватбения воал на Рейчъл, семпла мрежа, поръбена със старинна дантела, програма за църковната церемония, сухи цветя, вероятно от букета й, и малък албум със снимки от сватбата.

Стомахът на Ела се сви от емоции, сякаш някой я бе халосал с медицинска топка. Ето я майка й, засмяна, с дълга руса грива, спускаща се по раменете й под воала. Тя бе облегната на бащата на Ела, а съблазнителното й изражение напълно заличаваше скромния вид на дългата й рокля. Къде ли беше тази рокля сега, зачуди се Ела.

Лицето на баща й беше също така омагьосващо, сияещо от любов и обожание. Колко млади, щастливи и сигурни изглеждаха и двамата. Също така интересна беше и Мими, седнала на първата скамейка в църква, която Ела не позна. Изглеждаше дребна и не на място в строгата си памучна рокля с висока яка, а по-късно, на снимка от приема, където стоеше с чаша шампанско в ръка, имаше вид на поставена там с помощта на фотошоп. Изражението й беше кисело, вероятно предизвикано от факта, че е трябвало да се весели с онзи вид хора, които обикновено избягваше като чума. Бохеми. Модни типове с дълги широки рокли като халати и татуировки, повечето пушещи нещо, което определено приличаше на трева. Приятелите на родителите ми, помисли си Ела. Вероятно учени и лекари, разпускащи по време на купон. Но от снимките беше кристално ясно, че Мими не одобрява това.

Дали родителите й вече се бяха присъединили към Групата тогава, или това е станало по-късно, след сватбата им? Ела огледа лицата на гостите в търсене на някой познат, но не откри никого. Тя сложи албума внимателно настрани, за да го вземе със себе си в града довечера, после грижливо затвори капака на първата кутия и отвори втората, после третата, развеселена, трогната и омагьосана от съдържанието им. Беше толкова въодушевена, че почти забрави за Марк Редмейн и измамата му. Много от вещите в кутиите бяха вехтории — стари книги, дрехи, данъчни декларации, грижливо пазени за бъдеще, което никога не бе настъпило. Но тук-там се намираха късчета истинско злато, безценни съкровища от загубено детство. Болничната гривна, сложена на Ела при раждането й, малка кутийка във формата на сърце, запазила едно от млечните й зъбчета. Гравиран часовник, връчен на баща й като подарък за завършване на колежа. Тетрадка на майка й с драсканици и части от текстове на песни.

Чудесни неща. Лични неща.

Ела се намръщи.

Защо, по дяволите, Мими е искала Джим да не ми връчи всичко това?

Какво би могло да ме разстрои?

Отвори последната кутия и сърцето й заби ускорено. Най-отгоре, спретнато вързани с панделка и сложени върху вехти мечета и бебешки одеялца, имаше купчина писма. Ела незабавно позна почерка на Уилям с отличителните завъртулки на „Г“ и „Ф“ и левия наклон, от който изглеждаше, че всички думи се изсипват прекалено бързо върху хартията и отчаяно се опитват да натиснат невидими спирачки. Тя разви панделката грижливо, погали пликовете с благоговение. Внезапно спря и се вторачи в тях.

Пощенското клеймо.

Не. Трябва да е грешка.

Тя провери второто писмо, после третото и четвъртото. Всички пликове бяха с дати от пролетта на 2003 година.

Ела затвори очи и се опита да успокои дишането си.

Не беше възможно. Нямаше начин. Баща й бе застрелян, а майка й — удавена от Спирос и Атина Петридис в Гърция, през 2001 година.

Ела се опита да мисли рационално. Дали някой бе намерил и изпратил писмата след смъртта им? С треперещи ръце тя ги извади едно по едно. Но не. Датите в горната част на листовете бяха същите като на пликовете — 2003. Повечето бяха писани от баща й до майка й, но две кратки любовни послания бяха написани с по-окръглен и спретнат почерк и бяха подписани ясно „С любов, Рейчъл“.

И двамата родители на Ела са били живи през 2003 година. Две години след като й бяха казали, че семейство Петридис са ги убили.

Значи това беше лъжата! Измамата, за която си бяха писали Марк Редмейн и Катрин Макавой.

Атина Петридис не е стояла и не е гледала как давят майка ми. Защото майка ми не се е удавила. Това не се е случило!

В гърлото на Ела се надигна жлъч и тя се отпусна на колене. Мислите й запрепускаха, изпълнени с ужасни образи и възможности. Атина, умираща и отчаяна, с молещи за помощ очи. Отровена за престъпление, което никога не бе извършила.

Отровена от мен!

Групата беше превърнала Ела в убиец въз основа на една лъжа. Кошмарна лъжа, която експлоатираше най-голямата й слабост — любовта и копнежа й по изгубеното семейство. Лъжа, с която бяха предали доверието й.

Разтреперана, тя се опита да проследи лъжата до самото начало. Къде най-напред беше чула историята с удавянето?

В самолета за Гърция. Досиетата.

И кой й ги беше дал?

Не Редмейн.

Не Макавой.

Тя изплака, отчасти от мъка, отчасти от дива ярост, когато осъзна истината.

Гейбриъл.

Нейният Гейбриъл.

Гейбриъл лично й беше връчил досиетата. Той беше посадил лъжата в душата й! Това, че вероятно го бе направил по заповед на Редмейн, не намаляваше вината му. А и копелето не се бе задоволило само с това. Колко пъти беше подмятал за удавянето на майката на Ела, докато работеха заедно? Три? Четири? Повече?

Болката беше непоносима. Единственият човек в Групата, на когото Ела имаше пълно доверие. Единственият човек, за когото наистина вярваше, че е на нейна страна. На когото държеше. Дори обичаше. Колко иронично, че вече можеше да си го признае. Сега, когато беше прекалено късно. Сега, когато Гейбриъл се бе оказал лъжец, манипулатор и…

Ела стисна юмруци с такава ярост, че я заболяха. Това не беше приключило. Гейбриъл щеше да си плати за стореното. Всички те щяха да си платят. Но сега трябваше да се успокои. Да запази здравия си разум.

С огромно усилие тя взе писмата и започна да ги чете бавно, от начало до край. Всяко от тях можеше да съдържа следа към това, което наистина се бе случило с родителите й. Или да разкрие каква връзка, ако въобще съществуваше такава, са имали с Атина Петридис.

Повечето писма бяха кратки, размяна на новини и любов между двамата по време на разделите им, вероятно докато бяха изпълнявали мисии поотделно за Групата. Но две от тях, на дъното на купчината, датиращи от есента на 2003, бяха от Уилям до майка му Мими. Основното в тях беше, че бащата на Ела защитаваше брака си. Най-вече защитаваше съпругата си пред майка си, която очевидно бе изразила неодобрението си от Рейчъл в предишни писма.

От това, което Ела разбра, писмата бяха писани след загадъчното изчезване на майка й. Уилям явно беше обезпокоен за нея и убеден, че съществува невинно обяснение. Но Мими изглеждаше също така убедена, че снаха й въобще не е изложена на риск, а просто е зарязала семейството си.

Знам, че тя има проблеми. И е вярно, че отношенията ни бяха обтегнати. Но Рейчъл никога не би изоставила Ела, мамо. Знам, че не би го направила. Нещо й се е случило и не мога да се успокоя, докато не разбера какво.

В последното писмо той намекваше за депресия и дори възможно самоубийство и се възмущаваше от липсата на съчувствие от страна на Мими.

Докато не усетиш този мрак, мамо, как можеш да знаеш? Как някой от нас може да знае? Няма да ти позволя да си около детето ни, ако продължаваш да говориш така. Моля те, престани.

Беше тъмно, когато Ела спря да чете. Тъмно и толкова студено, че пръстите на ръцете и краката й бяха напълно безчувствени. Като топка за тенис или куршум, рикоширащ по стените, мозъкът й препускаше лудо напред-назад в опит да осмисли наученото през последните няколко часа.

И двамата й родители са били още живи през пролетта на 2003.

През есента на същата година майка й беше изчезнала.

Гейбриъл я беше излъгал.

Атина Петридис не беше убила майка й.

А самата Ела беше подмамена да извърши убийство.

Тя завърза писмата с панделката и ги прибра в чантата си заедно със сватбените снимки, бебешката гривна и кутийката със зъбчето, които й се бяха сторили толкова многозначителни и важни преди няколко часа, а сега й приличаха на обикновен завършек на кошмар, който едва започваше да се развива. Тя върна внимателно капака на четвъртата кутия и забеляза лека вдлъбнатина под пръстите си. Натисна я и усети как нещо се плъзна. Скрит капак, не повече от пет сантиметра широк, се плъзна настрани като капака на старомодна кутия за моливи. В кухината под него имаше още едно писмо. То беше без плик и дата и скъсано в краищата. Също бе подписано от бащата на Ела, но за разлика от другите, беше написано на машина.

Грижи се за Ела. Намерих Рейчъл. Тя е в Северна Африка и е с М. Знам какво изпитваш към нея, мамо.

Но тя не е добре. Увлечена е сляпо по М., но няма представа колко е опасен. Трябва да я откъсна от него и от Групата, с която сме замесени. Трябва да изкарам и двама ни оттам, за наше добро. И ще го направя, обещавам. Веднага щом аз и Рейчъл сме в безопасност, ще се върна за Е.

Пожелай ми късмет, мамо. Обичам те.

Уил.

Ела затаи дъх. Очите й се напълниха със сълзи.

Значи родителите й бяха възнамерявали да се върнат за нея! Но нещо или някой ги бяха спрели. Писмото на Уилям сочеше ясно, че това нещо бе Групата. А дали този някой беше загадъчният М., който бе промил мозъка на майката на Ела и я беше отвел надалеч?

Баща ми не е бил лоялен на Групата, осъзна Ела. Опитвал се е да избяга от нея!

Тя се замисли за видеото от флашдрайва, който Гейбриъл й беше дал, когато се видяха за първи път. На него Уилям говореше възторжено за Групата и че съдбата на Ела е да се присъедини към нея. Дали видеото беше записано, преди той да изгуби вярата си? Или пък го бяха принудили да надрънка всичко това?

Ами ако видеото въобще не беше истинско, а бе подправено дигитално като подла пропаганда, предназначена да привлече Ела към Групата? Ако беше така, определено беше свършило работа.

Но сега очите й бяха отворени. Баща й беше искал да избяга от Групата. А това означаваше, че последното, което би желал, е Групата да забие нокти в дъщеря му.

Възможно ли беше тези хора, преобразили живота на Ела, превърнали я в отмъстител, убиец, оръжие, да не са добрите, а да са отговорни за унищожаването на семейството й?

Кой беше загадъчният М.? И защо беше толкова опасен?

Ела трябваше да открие какво се е случило с родителите й, след като баща й беше написал това писмо. Защото Уилям и Рейчъл никога не се върнаха за нея.

А щяха да го направят, ако можеха. Тя беше убедена в това.

 

 

Докато шофираше обратно към града с чанта, пълна с писма и дреболии на седалката до нея, Ела се чувстваше странно нащрек въпреки физическото изтощение и липсата на храна в стомаха си. Сега знаеше повече, отколкото през целия си живот, за семейството, което беше загубила. Но в известно отношение знаеше по-малко. За родителите си. За Групата. За себе си. За Гейбриъл. За Атина Петридис. За действителното значение на последната година от живота си.

Ужасният неизбежен факт беше, че Ела се беше превърнала в убиец. Наемен убиец. Въобще не беше отмъстила за смъртта на майка си. Вместо това бе убила погрешния човек въз основа на лъжа. И все пак между нея и Атина имаше връзка. Някакво разпознаване, някаква връзка с родителите й и миналото, която Ела беше усетила и не можеше да изостави сега въпреки всички днешни открития.

Заля я вълна от изтощение. Но тя знаеше колко много работа й предстои. И това я поддържаше и й вдъхваше странната енергия, която й попречи да заспи зад волана.

Беше изминала дълъг път.

Но пътешествието й не беше свършило, а мисията й далеч не бе приключила.

 

 

Отец Майкъл Мърфи примигна сънливо срещу младата жена, застанала на прага на дома му. Беше посред нощ, по-точно два сутринта, и пребледнялото й лице изглеждаше призрачно бяло като луната.

— Мога ли да ви помогна?

— Трябва да се изповядам.

— Добре — отвърна отец Майкъл, като затегна колана на халата си срещу студа и прокара ръка през оредялата си коса, опитвайки се да се отърси от съня. — Не може ли да почака до сутринта?

Жената поклати глава отрицателно.

— Разбирам — каза той и сложи ръка на рамото й. — Е, никой грях не надминава опрощението на Господ.

— Дори убийството?

Вече напълно буден, отец Майкъл я погледна напрегнато.

— Дори убийството — отвърна той, подбирайки думите си грижливо. — Добре дошла сте да се изповядате и с радост ще ви изслушам, за каквото и да става дума. Но трябва да знаете, че ако свещеник подозира, че сериозно престъпление е било или може да бъде извършено, законът изисква да го съобщи.

Тя се замисли за миг.

— Разбирам.

Пауза.

— Значи не сте като адвокатите?

Отец Майкъл се усмихна.

— Не. Не сме като адвокатите. В нито едно отношение.

— Разбирам — повтори тя.

Младата жена се завъртя да си тръгне, като погледна през улицата към паркираната си кола. Измъченото й изражение се виждаше все още ясно под светлината на лампата на терасата.

— Прошката на Господ е безкрайна — извика отец Майкъл след нея. — Той иска само разкаяние. Да съжалявате искрено за извършеното. Да се опитате да поправите грешките си. И да не извършвате нови.

Последната част е проблем, помисли си Ела, когато подкара колата. Защото в момента единственият начин, по който можеше да поправи грешката си с убийството на Атина Петридис, бе да убие човека, подмамил я да го извърши.

Мъжът, който я беше излъгал за убийствата на родителите й, за Групата, за Атина, за всичко.

Мъжът, за когото почти бе повярвала, че може да е нейното бъдеще.

Изповедта щеше да чака, докато тя приключи с греховете.

Но първо трябваше да намери Гейбриъл.