Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Феникс (28)

27

Шест седмици по-късно

Ела седеше на задната седалка в таксито, притиснала лице в прозореца, загледана в поройния дъжд. Навън улиците и плажовете на Ийст Хамптън бяха обезлюдени. Студеният октомврийски дъжд хвърляше тайнствен блясък по величествените зазимени къщи с прогизналите им градини, призрачни видения в зелено и бяло под мрачно сиво небе.

Ела отново се замисли за невероятната поредица събития, които я бяха довели тук. Колко смахнато се разви всичко, откакто беше в Миконос, след съдбовния ден на смъртта на Атина. Не смъртта, напомни си тя, приковала очи в самотната капка, която се стичаше по прозореца на колата. Убийството.

Аз убих Атина Петридис.

Тя си представяше, че един ден тези шокиращи думи ще имат правилния ефект. Ще събудят някакво важно чувство у нея. Вероятно не вина, тъй като Атина несъмнено заслужаваше да умре. Дали страхопочитание беше подходящо? Страхопочитание за значението и окончателността на това, което беше извършила — да сложи край на живота на друго човешко същество. Тя се тревожеше, че в момента не изпитва абсолютно нищо освен неприятното раздразнение, че последната дума на Атина — „не“ — беше отрицание на признанието, за което Ела бе копняла.

Не, Атина не помнеше майка й.

Не, удавянето на Рейчъл Прейгър не е било важно събитие в живота й. Загубата на Аполон, собствения й син, бе единственото, което помнеше. Единственото, за което й пукаше. Не за майката на Ела, нито за хилядите й други жертви.

— Забрави я — каза Гейбриъл на Ела, когато се качиха на самолета само часове след убийството.

Ела бе споделила разочарованието си, макар мъдро да бе премълчала, че тръпката от преследването вече й липсва.

— Тя е мъртва и нищо, което е казала или направила, вече няма значение — добави Гейбриъл. — А и кой знае какво точно е имала предвид с тази дума? Хората не са рационални в момента на смъртта. Или когато изпитват болка. А Атина е изпитвала и двете.

Ела кимна безмълвно. Гейбриъл беше прав. Просто това не я караше да се чувства по-добре. Тя се сети, че може и да е в шок. Зъбите й тракаха, а тежкото вълнено одеяло, което Гейбриъл беше наметнал на раменете й, не помагаше срещу студените тръпки. Тя отпи горещ сладък чай от термоса, който той й подаде, и погледна надолу към многобройните полицейски коли и линейки, катерещи хълма към вила „Мираж“. После отчаяно се опита да се отърси от потискащото чувство, което я беше обзело.

Стореното е сторено и не може да се промени.

Къде ли беше научила това? В училище?

И просто така, в главата й започнаха да се завръщат спомени от друг живот. Мими, ранчото, гимназията. Колко различна беше тогава. Колко странна. Колко необяснима, дори за себе си. Спомни си отчаяното си желание да напусне долината и самотното си съществуване там. Вълнението от колежа в Бъркли, бързо последвано от мъката на съсипващите главоболия, срама и изолацията на момиче, което чува гласове в главата си и се тревожи за психическото си здраве.

После се замисли за живота си в Сан Франциско. Гари Ларсън, противният й похотлив шеф в „Биоген“, Боб и съпругата му Джоуни, първите й истински приятели. И смъртта на Мими. Погребението. Денят, който промени всичко. Първия път, когато бе видяла Гейбриъл…

Ела се завъртя и го погледна, седнал до нея в малкия хидроплан. Мислите й направиха пълен кръг. Дори в последните мигове на Атина, най-значителното събитие в живота й досега, тя все още мислеше за Гейбриъл. Сякаш той беше част от нея и дразнещият му глас от „предаванията“ беше станал постоянна част от вътрешния й живот. Бяха се сближили през последните два месеца, откакто се откъснаха от Групата. Това беше сигурно. И двамата се бяха научили да комуникират по-добре, водени от общата си цел да намерят и убият Атина, като в същото време оставаха една стъпка пред Редмейн. И двамата успяха да преодолеят предишното си съперничество и липса на доверие. И все пак, въпреки близостта им и това крехко братство, Ела си помисли, че все още не знае почти нищо за мъжа, който бе променил живота й. За този вбесяващ, но привлекателен тип, който я беше довел тук, беше я представил на Групата и я бе окуражил да използва дарбите и изключителните си умения, за да служи на по-висша цел. Този човек, който й беше казал истината за родителите й и я бе убедил, че е морално да убиеш друго човешко същество, ако го правиш в името на справедливостта, си оставаше загадка.

Благодарение на Гейбриъл, Ела Прейгър бе преродена, за добро или лошо. Беше се издигнала като феникс от пепелта на стария си живот. И все пак в много отношения, много важни отношения, той все още беше непознат.

„Кой си ти?“ — искаше да го попита Ела.

Но знаеше, че ако го направи, вероятно ще получи половинчат отговор. Тя се утеши с идеята, че може би това е всичко, което той може да даде. Все пак самата тя едва знаеше коя е. Опечалена дъщеря? Хладнокръвен убиец? Генетично модифициран куриоз? Вероятно, колкото и да беше несъвършена, връзката, която двамата с Гейбриъл си бяха създали, трябваше да е достатъчна.

 

 

Когато кацнаха на същата частна писта в Северна Гърция, откъдето бяха излетели едва преди седмици, Гейбриъл подаде на Ела сак, пълен с нови дрехи, документи и пари. После й помогна да се настани на задната седалка на джипа, който щеше да я откара до международното летище в Атина и полета й до Стокхолм. Бяха се разбрали, че тя ще чака там да утихне суматохата покрай загадъчната смърт на Атина Солакис, наемателката на Димитри Манцарис, която живееше в уединение от света. След като новинарските репортажи затихнат, щеше да е свободна да се върне у дома в Сан Франциско, ако иска. В даден момент щеше да й се наложи да реши какво възнамерява да прави с останалата част от живота си. Дали да се върне в Групата, да издигне отново мостовете, разрушени от безпардонното нарушение на правилата в компанията на Гейбриъл, и да позволи да използват дарбите й в други мисии. Или отмъщението за убийството на майка й вече е сложило подходящ край на странната глава в живота й, започнала със смъртта на Мими и завършила с тази на Атина Петридис.

Тя се качи изморено в колата, завъртя се към Гейбриъл и му зададе неизречения въпрос, който висеше във въздуха между тях.

— Кога ще те видя отново?

Той протегна ръка и я погали нежно по бузата. Беше необичайно интимен жест за него, дори жест на обич.

Ела се засрами, когато усети сълзите в очите и буцата в гърлото си.

— Сигурен съм, че ще ме видиш — отвърна той мрачно.

— Кога?

— Не знам — насили се да се усмихне той. — Може да зависи от общия ни приятел, господин Редмейн. Но се надявам, че скоро. Щом стане безопасно. Грижи се за себе си, Ела.

Сега, седнала на задната седалка на друга кола, в безопасност на американска земя, окончателността в думите на Гейбриъл я зашемети. По собствения си скован начин той се беше сбогувал с нея.

Ела не го беше виждала от онзи ден и нямаше представа къде се намира.

От мига, когато бе кацнала в Стокхолм, никой от телефоните и имейлите му не работеше. Просто бе изчезнал като непостоянен любовник, изпарил се от живота й така бързо и напълно, както се беше появил в него. Докато се разхождаше сама по павираните улички на романтичния стар квартал в Стокхолм, увита в топли дрехи срещу есенния мраз, Ела почти можеше да повярва, че последните шест месеца от живота й никога не са се случили. Че всичко е откачен сън. Без Гейбриъл нищо не й се струваше реално.

Само способността й да изолира и тълкува сигналите в главата си, сега втора природа за нея, й напомняше ясно, че случилото се не беше фантазия. Лагер „Надежда“ и професор Диксън бяха истински като нея. Благодарение на тях, Ела вече не страдаше от главоболия, гадене и пристъпи на страх. Сега можеше да се включва и изключва от частни електронни разговори по своя воля, да подслуша телефонната разправия между гаджета в някое кафене или да провери скоростта на електронните трансфери в банковата си сметка. От време на време, когато шведският й се подобри, тя се забавляваше, като се включваше към полицейското радио и следеше развитието на драмите на арестите на наркодилъри или лова на имигранти. Всичко, което да я разсее от противоречивите й чувства към Атина и пълното радиомълчание на Гейбриъл.

Бяха минали две седмици от пристигането й в Стокхолм, когато се появи Боб. Ела намери стария си приятел от Сан Франциско седнал да я чака във фоайето на хотела й, сякаш най-нормалното нещо в света за него бе да е там. Усмихнат, облечен в бежов панталон призрак от миналото, приличащ на всеки друг американски турист с чантичка през кръста, фотоапарат и бейзболно кепе с логото на „Сан Франциско Джайънтс“.

— Здрасти, странниче — усмихна й се той. — Дойдох да те отведа у дома.

Боб й разказа, че с него се свързал някакъв откачалник, който по описанието можеше да е само Гейбриъл. Той го уведомил къде се намира Ела и му обяснил, че тя чака сигнал, че е безопасно да се върне в Щатите.

— Не уточни защо да не е безопасно — каза Боб над огромна порция кюфтета в кафене „Джулиъс“. — Всъщност не ми обясни нищо. Само ми изпрати адски много пари и самолетен билет и ми даде адреса на хотела ти. И сега съм тук.

— Джоуни няма ли нищо против, че си пристигнал чак в Европа, за да ме намериш? — попита Ела, като се опита да си представи разговора между съпрузите. — Ами смените ти в кафенето?

— Дължаха ми свободни дни — сви рамене Боб. — И да, Джоуни смяташе, че е странно. Имам предвид, наистина е странно. Но за парите, които този откачалник ни предложи, не можехме да откажем. Освен това — ухили се той, като погълна доволно последното кюфте, — липсваш на Джоуни. И на двама ни. Ще се радвам да съм човекът, смело изкарал те от бъркотията, в която си се набутала тук. Предполагам, че не искаш да ми кажеш какво, по дяволите, е ставало от май месец насам? И в каква опасност се намираш?

Ела поклати глава.

— Не мога.

— Или ще се наложи да ме убиеш, нали? — засмя се Боб, жизнерадостно приел, че разговорът е приключен. — Но искаш да се върнеш обратно с мен, нали?

— Да — отговори Ела, отчасти защото се радваше да го види, отчасти защото не виждаше причина да не се прибере.

Полетът до Щатите беше дълъг и спокоен. Гейбриъл се беше охарчил за места в първа класа и за своя изненада, докато Боб гледаше филм след филм, Ела заспа почти веднага след като излетяха, и не се събуди, докато лампите не светнаха за кафето преди кацането.

Завръщането в апартамента й и към ежедневния живот в Сан Франциско беше по-трудно. Не беше необходимо да си търси работа веднага. Хелън Мартиндейл, брокерката на недвижими имоти, беше намерила временен наемател за ранчото, което означаваше, че Ела има скромен, но редовен приход.

— Не знам къде беше през цялото това време — оплака се Хелън, когато Ела най-после й се обади, — но се наложи да отхвърля две страхотни оферти от предприемачи през лятото. Те искаха да строят къщи там. Ако бях успяла да се свържа с теб…

— Нямаше да има значение — прекъсна я Ела. — Промених си решението. Няма да продавам. Поне не още. И определено не на предприемач.

Някои решения като това бяха лесни. Черно и бяло. Други, като това какво да прави с Групата и как да прекара остатъка от живота си, бяха по-трудни. Сиви. Част от нея се надяваше, че някой друг ще вземе решението вместо нея. Например някой от Групата можеше да се свърже с нея или за да я поздрави, задето бе приключила сама мисията с Петридис, и да се опита да я върне обратно при тях, или за да й се скара, задето бе изчезнала с Гейбриъл, и да я прогони от Групата завинаги. Но дните и седмиците минаваха и никой не й се обаждаше, нито се появяваше на прага й. Тя разбра, че що се отнася до Групата, топката е в нейното поле.

 

 

Когато поканата най-после пристигна по пощата — официална картичка в снежнобял плик, старомоден и елегантен като нещо от „Великият Гетсби“ — Ела се учуди. Беше от самия Марк Редмейн, който я канеше на частен обед в „Оукейкърс“, имението си в Хамптън, сякаш между тях двамата никога не бе имало проблем. В напечатаната картичка беше пъхната бележка, написана с красив почерк.

Скъпа Ела, появата ти на обеда е доброволна, но се надявам да дойдеш. Вярвам, че и двамата ще имаме полза да обсъдим скорошните събития. Топли поздрави и благодарности за службата ти.

Редмейн.

Нямаше какво да му мисли. Марк Редмейн беше човекът, който можеше да й каже къде се намира Гейбриъл или поне да я увери, че е в безопасност. А това си заслужаваше пътуването. Пък и след всичкото това време Ела изпитваше страхотно любопитство да се запознае с неуловимия Марк Редмейн, сенчестата фигура, която очевидно не бе харесвана от много от агентите, но чийто авторитет почти всеки приемаше безусловно.

— Почти стигнахме — подметна през рамо шофьорът на Ела, чиито барабанящи по стъклото пръсти и прехапана долна устна издаваха нарастващото й нетърпение. — Знаете какви са обитателите на Лонг Айлънд в дъждовно време. Всички едва се влачат.

Най-после завиха към огромна желязна порта, която се отвори, за да пусне колата вътре. Дълъг частен път водеше нагоре по хълм към класическа къща от бели дъски, огромна и разкриваща умопомрачителна гледка.

— Добре дошла в „Оукейкърс“ — приветства я униформен прислужник, като отвори вратата и пое палтото на Ела, преди да я поведе през величественото, застлано с мрамор фоайе към елегантна оранжерия в задната част на къщата. Отчасти дневна и отчасти трапезария, стаята беше обзаведена с антики и по-модерни плажни мебели. Имаше огромно бяло канапе, покрито с красиви копринени възглавници, маса за карти от XVIII век, подготвена за партия бридж, и чаровна кръгла дъбова маса, подредена за обед с големи купи за салата и различни плата с месо, сирене и омари, чиито черупки вече бяха умело разчупени. Из стаята бяха разпръснати снимки на Марк Редмейн и привлекателната му, скъпо изглеждаща съпруга Вероника. На едната се ръкуваха с президента в Овалния кабинет. На друга се смееха с принц Чарлз на поло мач. Трета показваше Вероника, застанала до Анджелина Джоли на конференция на ООН. Ела забеляза, че няма деца, нито естествени и щастливи семейни снимки. Тя се зачуди дали бракът на господин и госпожа Редмейн не е по-скоро делово споразумение, отколкото любовна история.

— А, госпожице Прейгър — поздрави я Марк Редмейн, когато влезе в стаята и й протегна добре поддържаната си ръка. — Най-после се срещаме. Добре дошла. Радвам се, че приехте поканата ми.

Ела разтърси ръката му, а очите й огледаха чертите му внимателно за нещо, което може да я насочи към сенчестата му личност. Беше привлекателен за възрастен мъж, хубав въпреки бръчките около очите и по челото си, с мощна брадичка, правилни бели зъби и стегната фигура, която говореше за богатство и дисциплина. Той се грижи за себе си. Или пък жена му се грижи за него. Ела беше чувала, че Редмейн може да е чаровен, но и безмилостен. Гейбриъл беше наблегнал на последното, но само първото се забелязваше днес, когато той приготви напитка за Ела и й придърпа удобен стол, преди сам да седне.

— Е, предполагам, че трябва да започна с поздравленията — каза той, като чукна чашата си в нейната.

Безмълвен екип от прислужници се материализира от нищото и напълни чинията на Ела, докато тя и Редмейн отпиваха от чашите си.

— За успешната ви мисия, макар че методите бяха неортодоксални. Благодарение на вас светът най-после се отърва от Атина Петридис. Направихте огромна услуга на човечеството.

Тя погледна слугите с неудобство.

— Всичко е наред — увери я Редмейн. — Можете да говорите свободно тук. Всички в имението принадлежат към Групата.

Изразът му се стори на Ела доста странен. Принадлежат. Сякаш бяха роби или имущество.

— Не забравяйте, не победих Атина сама — каза тя, като прокара ръка през късата си коса, която все пак бе пораснала малко. — Гейбриъл и аз работихме в екип.

— Да — промърмори Редмейн, чието изражение забележимо се помрачи при споменаването на името на Гейбриъл.

— Нямаше да мога да се справя без него. Къде е той, между другото? — прямо попита Ела. — Не мога да се свържа с него, откакто напуснах Гърция. Той върна ли се в Щатите?

Марк Редмейн се намръщи и набучи парче омар с миниатюрна сребърна виличка. Очевидно разговорът се отклоняваше от сценария.

— Не.

Ела изчака допълнителни подробности, дразнейки го с мълчанието си.

— Той е в Лондон. Има задача — бързо добави Редмейн.

— Не го харесвате много, нали? — попита Ела.

Редмейн прозвуча шокирано:

— Той ли ви каза това?

Ела не отговори и той продължи:

— Не е важно дали го харесвам или не — каза многозначително, без да отрича.

— За мен е важно — отвърна Ела, решила най-после да захвърли предпазливостта си. — Имам предвид, чудесно е, че сега ме поздравявате за мисията и ме каните в красивия си дом. Но когато Гейбриъл и аз бяхме там и рискувахме живота си, вие направихте всичко възможно да ни попречите. Бяхте ни ядосан. Заплашихте ни. Наредихте да ни следят. Ако бяхте постигнали целта си, Атина щеше да избяга. Отново. И къде щяхме да се озовем тогава?

Марк Редмейн поклати глава. Изглеждаше по-засегнат, отколкото ядосан.

— Това не е вярно, Ела. Мога ли да те наричам Ела?

— Разбира се — отговори тя и се намръщи, твърдо решена да не позволи на Марк да я очарова.

— Бях ядосан на Гейбриъл. Това е вярно. И все още съм. Но не и на теб. Работата ти беше да събираш информация, използвайки забележителните си способности, нещо, с което се справи чудесно. А неговата работа беше да те пази. И той не го направи.

— Тук съм, нали? — отбеляза тя.

— Да — съгласи се Редмейн. — Но не благодарение на него. Повярвай ми, когато ти казвам, че се радвам безкрайно, задето Атина беше ликвидирана, а ти се завърна у дома в безопасност. Но лесно можеше да стане нещо различно. Имах сериозни причини да искам да прекратя мисията ви. И като опитен агент, Гейбриъл го знаеше.

— Какви причини? — настоя Ела.

Но Редмейн вече беснееше срещу Гейбриъл, стиснал юмруци с видима ярост.

— Неподчинението му, арогантността му… Той пое рискове с живота ти, а това е неприемливо в организация като нашата. Потайност. Доверие. Тези неща са изключително важни за работата ти. Ти си изключително важна за работата ни, Ела.

Облечен в костюм мъж влезе и дискретно потупа Редмейн по рамото и прошепна нещо в ухото му. Редмейн го възнагради с раздразнен поглед.

С огромно усилие на волята той се успокои, преди да се обърне към Ела.

— Ще ме извиниш ли? — любезно попита. — Няма да се забавя повече от няколко минути — увери я и изчезна.

Ела се огледа наоколо. Прислужниците все още влизаха и излизаха, което означаваше, че тя не може да се порови и да потърси нещо. Но забеляза, че Редмейн бе оставил таблета си на бюрото до прозореца. Ела взе екземпляр от „Град и провинция“ и се престори, че чете, докато преглеждаше всички имейли на шефа си от вчера и днес. Бяха огромно количество, повечето свързани с бизнес. Отначало нищо не й направи впечатление. Но след около минута прехвана размяна на имейли между Редмейн и km@hope.org от късно снощи. КМ. Ела напрегна мозъка си и се съсредоточи върху познатите личности от Групата. Катрин Макавой? Имейлът беше със заглавие „ЕП среща“. Беше кратък, но не и сладък. Марк Редмейн бе започнал кореспонденцията.

ЕП очаквана тук утре, както знаеш. Някаква нова информация за мен?

М.

Шефката на лагер „Надежда“ бе отговорила след повече от час.

Не разполагам с допълнителна информация. Няма осъществен контакт с ЕП от наша страна. Доклади от наблюденията, както преди.

Доклади от наблюдения? Ела настръхна. Значи са ме наблюдавали. Този факт не я раздразни толкова, колкото мисълта, че не бе имала представа, че я следят. Всъщност дори не се беше сетила да провери. Срамна работа след всичко, което беше научила. Как можа да си позволи да се отпусне така? Да се върне към наивната млада жена, каквато беше преди Гейбриъл, преди Групата, преди последните събития.

Следващото съобщение на Редмейн бързо я изкара от мислите й.

Според теб измамата беше ли успешна?

И отговорът на Макавой.

Да, господине. ЕП не е наясно. Всичко е наред за утре. Късмет.

Стомахът на Ела се сви и внезапно й се догади. За момент се уплаши да не повърне, но слава богу, физическото неудобство премина. Но психически все още беше в шок. Прегледа съобщенията два пъти, за да се увери, че не е пропуснала нищо. Но не, думите си бяха там, в черно и бяло.

Измама.

ЕП не е наясно.

С каква измама не беше наясно? Какво, по дяволите, ставаше?

— Съжалявам за това — каза Марк Редмейн, завръщайки се в стаята, преди Ела да осмисли прочетеното. — Боя се, че имах спешна делова работа. Е, докъде бяхме стигнали? — попита той и се намръщи, когато забеляза колко пребледняла е Ела. — Добре ли си? Изглеждаш така, сякаш си видяла призрак.

— Добре съм — отговори Ела с абсолютно същия тон и маниер, който беше използвала, преди Редмейн да излезе от стаята. — Почувствах се малко замаяна по-рано, но премина.

Очевидно беше допуснала страхотна грешка през последните няколко седмици, забравяйки обучението си. Нямаше да позволи това да се случи отново. Ядосана си и загрижена за Гейбриъл, напомни си тя.

— Говорехме за Гейбриъл — каза тя, като се наведе напред.

Редмейн се скова.

— Така ли? Мислех, че сме приключили с това.

— Ти може и да си — възрази Ела, прогонвайки наученото току-що от мислите си. — Бих искала да знам кога ще мога да го видя. Ние с него се сработихме така…

— Вече няма да работиш с Гейбриъл — прекъсна я Марк Редмейн, грубо налагайки властта си. — Никога. Прекалено важна си като наш актив. Не мога да позволя тези рискове да се повторят. Съжалявам.

Да, бе, съжаляваш, помисли си Ела. Но нещо в тона му й показа, че трябва да действа предпазливо от сега нататък.

— Той наистина ли е в Лондон? — присви очи тя.

— Разбира се. Вече ти казах — върна й топката Редмейн хладнокръвно.

— Не си го наранил, нали?

— Да го нараня? — Редмейн се помъчи да си придаде обиден тон. — Не ставай абсурдна. Мили боже! Защо задаваш подобен въпрос? Какво, по дяволите, ти е разказвал той?

За съжаление, нищо, помисли си Ела. Поне не нищо конкретно. Ако Гейбриъл беше споделил с нея повече за живота и миналото си, може би щеше да успее да го намери сама. И да му помогне, ако е нужно, което тя все по-силно подозираше, че е вярно. Вместо това бе принудена да разчита на думата на човек, за когото сега със сигурност знаеше, че я е измамил и все още я мами с активната помощ на Групата, макар да не разбираше защо и с каква цел. В миналото тя се съмняваше в думите на Гейбриъл, който описваше Марк Редмейн като двуличен, алчен за власт, безскрупулен фанатик. Приемаше, че Гейбриъл преувеличава. Но сега вече беше нащрек.

— Гейбриъл е в Лондон, Ела, наистина — каза Редмейн, възприемайки помирителен тон, изправен пред мрачното й мълчание. — Доколкото знам, е в безопасност и добре, въпреки че сегашната му мисия е пълна с предизвикателства. Но той го знаеше, преди да я приеме. Аз обаче не те извиках тук, за да говорим само за Гейбриъл.

— Разбирам — каза Ела, решавайки, че ще е по-разумно да отстъпи малко.

На този етап искаше Редмейн да продължи да говори. Вероятно неволно щеше да се изпусне за „измамата“ на Групата. За тайната, която той, Катрин Макавой и бог знае кой още пазеха от нея.

— Преди да започнем да мислим за следващата ти мисия за Групата, надявах се да ми разкажеш лично какво точно се случи в Миконос — каза Редмейн. — Подробен разказ, от пристигането ти на острова до премахването на Атина и бягството ти.

— Гейбриъл със сигурност вече ти е разказал за това, нали? — попита Ела.

— Да — потвърди Редмейн. — Всъщност ми предаде доста подробен писмен доклад. Но Гейбриъл не е бил в стаята, когато е умряла Атина. Някои неща може да е пропуснал. Бих искал да чуя всичко от самата теб, Ела, ако нямаш нищо против.

Ела нямаше нищо против. Не се доверяваше на Марк Редмейн, но за нея бе облекчение да сподели всичко подробно, час по час, минута по минута, да го изложи пред друго човешко същество без емоции, пропуски и оценки, а като история, хронологично предаване на истински събития. Редмейн слушаше спокойно, но видимо напрегнат. От време на време си водеше бележки в малък кожен бележник, който извади от чекмеджето на бюрото си, но през повечето време просто седеше и слушаше.

Едва когато Ела стигна до края на историята — последното „не“, прошепнато от Атина, динамиката между тях се промени.

— Чудех се за това — каза Ела замислено. — Защо мислиш, че тя ми каза „не“, когато я попитах дали си спомня Рейчъл Прейгър?

— Кой знае? — сви рамене равнодушно Редмейн.

Но Ела забеляза сковаването на врата и челюстта му. Беше притеснен от въпроса.

— Вероятно е била объркана от отровата. Все пак тя е умирала.

Ела поклати глава.

— Вероятно. Но не мисля така. Смятам, че говореше сериозно.

— Е, това също е възможно — кимна Марк Редмейн, като се облегна на стола и оправи ръкавелите си нервно. — Но само защото Атина Петридис е имала предвид нещо, това не означава, че е вярно. Не забравяй, тази жена беше патологична лъжкиня през целия си живот.

— Да, но защо да лъже за това? — настоя Ела.

— Защо не? — отвърна Марк, като махна на един от прислужниците да донесе още кафе. — Смея да кажа, Ела, и не приемай това лично, ти си все още нова в тази игра, но допускаш класическата грешка да търсиш рационални причини зад думите и действията на психопат. Знаеш, че Атина Петридис е познавала майка ти.

— Повече от познавала — поправи го Ела разгорещено. — Атина е присъствала на смъртта на майка ми. Стояла е бездейно, докато съпругът й е удавил майка ми като животно.

— Точно така — потвърди Редмейн и изпука с кокалчетата на пръстите си. — Тогава какво значение имат думите й? Искала е да те лиши от удоволствието на признанието. Голяма работа. Ти я уби, Ела. Спечели. А, кафе. Отлично. Ще пиеш ли още една чаша?

Ела загледа как Редмейн пропъди келнера, взе сребърния кафеник и наля и на двама им прясно кафе. Не разсипа и капка, когато горещата черна струя се плисна в белия порцелан, завъртайки се елегантно до точно три четвърти от чашата. Добави сметана и захар със същите контролирани движения, изпълнявайки и най-простите задачи, сякаш бяха балет.

Той е прекалено ловък. Прекалено идеален, помисли си Ела. Прави представление. А аз съм публиката му.

За първи път тя започна да мисли, че тази „измама“, каквато и да беше, се отнася за майка й и за Атина. Реши да го попритисне.

— Господин Редмейн — наведе се тя напред.

— Марк — поправи я той.

— Марк — сладко се усмихна тя. — Преди да се обвържа с постоянното си завръщане в Групата, чудех се дали можете да ми кажете още нещо, каквото и да било, за родителите ми?

Нервът в челюстта на Редмейн заигра още по-бързо. Приближавам се, помисли си Ела.

— Бих искала да узная повече за живота им в Групата. За другите мисии, в които са участвали. За техните приятели и колеги. В момента имам чувството, че знам повече за смъртта, отколкото за живота им. Разбирам, че вие тримата сте били близки навремето.

Редмейн отпи бавно от кафето си.

Печели време.

— Кой ти каза, че сме били близки? — попита той със спокоен, престорено небрежен глас.

— Няколко души — уклончиво отговори Ела.

— Гейбриъл?

— А, не — убедително поклати глава тя. — Други хора. В лагер „Надежда“. Гейбриъл не е особено приказлив.

Тя се усмихна конспираторски и Редмейн отвърна на усмивката й. Той не издаваше нищо, но Ела беше сигурна, че е успяла да го разтърси.

— Значи сте били близки? — притисна го тя.

— Всъщност не — отговори Редмейн след кратка пауза, после подбра думите си внимателно. — Това е проблемът със слуховете, Ела. Преувеличават нещата. Познавах родителите ти, разбира се. Работехме заедно, майка ти и аз. Но не бих казал, че бяхме близки.

— Така ли? — попита Ела, очаквайки подробности.

Редмейн се прокашля и продължи.

— В онези дни в Групата нямаше много женени двойки. Нито пък днес. Родителите ти бяха от малкото женени и определено бяха най-известните.

— Заради интелекта си? — попита Ела.

— Да. И заради теб. Великият им експеримент. Детето чудо — сухо се усмихна Редмейн. — Това, което се опитвам да кажа, е, че Уилям и Рейчъл бяха много близки един с друг. Бяха екип. Човек би казал, че бяха неразделни. И нямаше много място за други хора.

— Неразделни, а? — наклони глава Ела. — Е, това е хубаво.

Лъжец! Тя помнеше ясно как Гейбриъл й беше казал точно обратното. Че майка й имала старшинство над баща й в Групата и в резултат на това често ги изпращали на мисия поотделно. И това предизвикало пукнатина между тях.

Редмейн се наведе към нея и я дари с най-чаровната си и топла усмивка.

— Аз също загубих родителите си твърде рано — сподели той.

— Така ли? — попита Ела и се зачуди дали и това е лъжа.

— Да — кимна той сериозно. — Повярвай ми, знам какво е да лежиш буден нощем и да се чудиш. Да оглеждаш всяка подробност. Но истината е, че Групата вече сподели цялата информация за родителите ти с теб. Уилям и Рейчъл бяха гении. Бяха отдадени на Групата и на работата ни. На справедливостта. И загинаха трагично за каузата. Но загубата им не беше напразна. Защото сега си имаме теб.

Той стана, разтвори ръце широко и придърпа Ела в неочаквана прегръдка. Тя му позволи да я задържи известно време. Затвори очи и реши, че Редмейн ухае на скъп одеколон и… дивотии.

— Ако можех да ти кажа повече, щях да го направя — увери я той мило. — Но няма нищо повече. Знаеш каквото аз знам, Ела. Повярвай ми.

 

 

Повярвай ми.

През целия път до летището и обратния полет до Сан Франциско последните думи на Редмейн ехтяха в ушите на Ела. Докато чакаше полета, вървеше по рампата и после се настаняваше на седалката си. И все още сега, когато седеше, притиснала лице към пластмасовия прозорец, вторачена в облаците, които бяха толкова плътни, че приличаха на райски сняг, тя чуваше:

Повярвай ми.

Повярвай ми.

Повярвай ми.

После се замисли за имейлите, разменени между Редмейн и Катрин Макавой.

Значи според теб измамата беше успешна?

Да, господине. ЕП не е наясно. Всичко е наред за утре. Късмет.

Копелето щеше да се нуждае от повече от късмет, когато тя разбере какво крие от нея. Нещо за Атина. Или за майката на Ела. Или и за двете.

Ела щеше да се върне в Групата. Но от сега нататък, докато научеше истината, щеше да се смята за двоен агент. Новата й мисия беше да разкрие измамата на Редмейн. И да намери Гейбриъл.

Гейбриъл.

Ужасно й липсваше.

Тя прокара ръка през късата си коса и внезапно почувства силна умора. Беше изморена, тъжна и самотна. Опита се да си представи Гейбриъл в Лондон. Наистина ли беше там? В хотелската си стая или навън по улиците? Но образът му й убягваше. Сякаш го губеше дори във въображението си.

Ами ако никога вече не го видя отново?

Тя затвори очи и прогони ужасната мисъл.