Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Феникс (26)

25

Трима мъже и една жена седяха във величествената всекидневна на Нейтън Маслоу във вилата му в Нантъкет. „Линкълн Съркъл“ номер 2 беше просторно имение с дълъг частен застлан с раковини път, безукорно поддържани морави и зрелищна гледка към Нантъкет Саунд. Впечатляващ ваканционен дом за милиардера инвеститор Маслоу и съпругата му Джейн, а всекидневната бе идеалното място за купони с високия си таван, панорамните прозорци и удобните канапета.

Днешното събиране обаче не беше светско. Беше спешно свикано делово събрание, а настроението беше мрачно.

— Двайсет и шест години труд, Марк. Двайсет и шест години чакане. И за нищо.

Нейтън Маслоу се вторачи обвинително в Марк Редмейн. Като най-големия дарител на Групата, Нейтън чувстваше, че има право да получи обяснение как точно бяха позволили на Ела Прейгър просто да изчезне.

— Не е за нищо — възрази Редмейн, а челюстта му се скова от напрежение.

Негодуваше срещу демонстрираното от Нейтън Маслоу превъзходство, особено от това, че идва от човек, който се обличаше като малоумен в червени шорти, джапанки и фланелка с омари по нея.

— Аз съм също така ядосан като теб, Нейтън, но ще я намерим.

— Така ли? Не виждам как, при положение че тя може да се намеси във всичките ни комуникации и всеки опит да я открием.

— Това не е съвсем вярно — възрази Редмейн, но Нейтън още не беше свършил.

— Факт е, че тя въобще не трябваше да участва в активна операция! Никога — рязко каза той. — Цялата й стойност е като инструмент за събиране на информация.

— С цялото ми уважение — намеси се професор Диксън от мястото си до вратата, — начинът, по който действат способностите на Ела, означава, че тя трябва да се намира сравнително близо до сигнала, за да го приеме. Работихме върху разширяване на обсега й, но за съжаление времето ни изтече. Винаги щеше да й се налага да придружава някой агент по време на операция.

— Не и този агент — изръмжа Нейтън, кипящ от гняв. — Всеки знае, че Гейбриъл е най-големият женкар в цялата ви организация. Нали така, Катрин?

Катрин Макавой силно се изчерви. Откъде, по дяволите, Нейтън Маслоу, бе дочул за връзката й е Гейбриъл? Беше преди повече от десет години и почти никой не знаеше. Тя хвърли изпълнен с подозрение поглед на Марк Редмейн. Копелето сигурно беше клюкарствало на игрището за голф.

— Да, репутацията му определено е такава — каза тя предпазливо.

— И така стана и тук, нали? — попита Нейтън. — Тя се е влюбила в него и той взима решенията. Намират се някъде заедно и се опитват да нападнат Атина Петридис без никаква помощ. И Ела ще бъде убита!

Марк Редмейн се изправи и отиде до прозореца, пъхнал ръце в джобовете си. Копнееше да се завърти и да подхвърли язвителна реплика, да постави Нейтън Маслоу на мястото му. Но истината беше, че най-големият му дарител тъкмо бе изразил собствените му страхове.

— Слушай — каза бързо той, — няма да подслаждам реалността. Изчезването на Ела е тежък удар.

— Така ли мислиш? — подигра му се Нейтън.

— Да, тя може да е в опасност — продължи Марк, без да му обърне внимание. — Но съм убеден, че можем да оправим нещата. Ще я намерим, а също и Гейбриъл. Междувременно да се опитаме да се съсредоточим върху положителното. Макис Алексиадис е мъртъв, което е хубаво само по себе си. А още по-хубаво е, че това означава, че на Атина ще се наложи да предприеме ходове, да потърси съюзници и т.н. Вече не може да остане невидима. Не напълно.

— Хм — изсумтя Маслоу. — Ще видим.

— Когато намерим и убием Атина, Ела няма да има причина да остане в Европа.

— Разбира се, че ще има — възрази Нейтън. — Любовникът.

— Не — решително го опроверга Марк Редмейн. — Тя е там, за да отмъсти за смъртта на майка си. Това е основният й мотив. Каквото и да изпитва към Гейбриъл, ще се изпари, след като Атина бъде ликвидирана и адреналинът от мисията се изпари. Ела ще се върне в Щатите. И тогава можем да поработим, за да поправим щетите, които Гейбриъл евентуално да е нанесъл.

— Съгласен съм — тихо каза професор Диксън. — Досието за убийството на Рейчъл Прейгър, което й дадохме, я порази. Ела върши всичко това заради майка си, а не заради нас или Гейбриъл.

— И аз съм съгласна — обади се Катрин. — А дори и да грешим, той ще се измори от нея, когато Атина умре — добави тя. — Основният му сексуален мотив е опасността, тръпката от лова. Изчезне ли това, той постъпва по един и същ начин.

Нейтън Маслоу замълча ядосано. Марк Редмейн продължи да гледа морето, приковал поглед в самотна лодка, едва видима на далечния хоризонт.

Не беше казал нищо на Нейтън Маслоу, нито на останалите, тъй като не искаше да провокира очаквания у тях. Но само преди няколко часа беше чул за възможно ново местонахождение на Атина. Признаваше, че адресът му прозвуча смахнато нагло. Дори Атина Петридис не можеше да е толкова дръзка, не и когато знаеше, че Групата я издирва.

От друга страна, информацията идваше от доверен източник. А и Атина бе тази, която смело изпрати съобщение на света за завръщането си с жигосването на крака на момченцето. Тя искаше да знаем, че е жива. Да знаем, че сме се провалили преди дванайсет години. Искаше да я търсим. Също като Гейбриъл Атина явно се възбуждаше от тръпката на лова.

Е, сега ловът започваше.

И Марк Редмейн просто трябваше да я открие преди Ела.

 

 

Ела звънна на Гейбриъл от хотелската си стая в Лондон.

— Защо ми се обаждаш? — почти развеселено попита той. — Мисля, че се разбрахме да не говорим, освен ако има нещо спешно.

— Забравих. Какво ще правиш в събота вечер?

— Нямам определени планове — провлечено отговори Гейбриъл. — Да не ме каниш на среща?

— Питър Хамбрехт ще дирижира в Оксфорд. Концерт в колежа „Модлин“ — каза Ела, пренебрегвайки намека му. — Ще отида да видя дали мога да прехвана нещо.

Гейбриъл въздъхна.

— Той вече не поддържа връзка с нея, Ела. Знаеш го. От седмици подслушваш устройствата му.

— Мисля, че в Оксфорд ще е различно.

— Няма да е.

— Е, все пак ще отида.

— Губиш си времето. Би трябвало да се върнем при други известни контакти. Японска професорка на име Норико Адачи беше намерена мъртва в Лондон. Тя загуби сина си заради наркоимперията на Петридис преди години и била в Англия, за да разпитва за Атина, преди да… Ела? Там ли си?

Дълго бипкане отговори на въпроса му.

 

 

Питър Хамбрехт размаха леко палката си, превеждайки музикантите през последните ноти на „Месия“ на Хендел. Беше великолепно да е пак в Оксфорд, особено в църквата „Магдален“, бароков шедьовър, който със сигурност беше най-подходящата сцена за едно от любимите му музикални произведения. Древните каменни стени, леката миризма на тамян и восък, смесена с женски парфюми, и радостта от работата, която знаеше, че върши без усилия и съвършено — дирижирането на оркестър — облекчаваха болката му. Ужасната болка, причинена от Атина.

— Сам си докарваш мъката, скъпи — каза с неодобрение предишната вечер Паоло, книжар и негов приятел от година, точно преди Питър да се настани в колата за Оксфорд. — Въобще не познавам тази жена, но знам, че не можеш да я спасиш.

— Откъде пък го знаеш? — предизвика го Питър.

— Защото никой не може да спаси никого от самия него — простичко отговори Паоло. — Освен това, ако се съди по всичко, което ми разказа, тази дама не търси спасение.

Беше прав. Абсолютно прав. А и други неща, които Паоло бе казвал, също бяха правилни. Например че Атина бе отрова за щастието на Питър и го завличаше обратно в миналото, пренебрегвайки нуждата му да се съсредоточи върху сегашния си живот, бляскавата си кариера и връзката с Паоло.

Но последното й предателство все още го измъчваше.

Беше изчезнала. Беше се изпарила като крадец посред нощ от къщата в Бургундия, точно както Питър й бе помогнал да изчезне от апартамента на Антонио. И точно както му бе обещала, дори се беше заклела, че няма да постъпи с него.

Горката Мери беше убедена, че тя е виновна.

— Не знам какво стана, господин Хамбрехт. Наистина. Нямам представа. Беше си ден като всеки друг. Тя изглеждаше добре. Спокойна. А в шест на другата сутрин, когато видях, че я няма, предположих, че е отишла на ранна разходка из имението. Но нямаше и следа от нея.

— Всичко е наред, Мери — увери я Питър. — Боя се, че Атина е майсторка в изчезванията. Животът й винаги е бил доста… сложен. Ще се появи евентуално.

— Да, господине, но проблемът е, че тя все още се нуждае от медицинско внимание. Мисли си, че е добре, но не е. Белезите от операцията още не са заздравели. Без подходящите грижи може да се инфектират. А и трябваше да започне и физиотерапия заради накуцването с левия крак. Тъкмо бяхме започнали упражненията. Но тя е невероятен инат.

— Такава е — засмя се Питър.

Но собственото му негодувание се усилваше с всеки изминал ден. Бавно той осъзна, че Атина никога не беше възнамерявала да се възстанови в усамотение. Новата самоличност, която й беше помогнал да придобие — новото лице, новото име, новите документи, за които бе похарчил толкова много пари и усилия, не й беше нужна, за да изживее остатъка от живота си в мир и спокойствие, както Питър се беше надявал.

Операцията не беше възможност да напусне стария си престъпен живот със Спирос. Беше възможност да се върне към него.

Тя ме използва.

Спирос Петридис може да беше мъртъв, но промените, които бе предизвикал в душата на Атина, нямаше как да се поправят лесно. Онази Атина, с която Питър бе израснал в Органи, беше все още някъде там, много надълбоко. Но отдавна бе погълната от другата Атина, опасна, отмъстителна, двулична жена, научила се да обича могъществото и да парадира с него без милост или съчувствие.

Питър спусна палката си, когато замиращите ноти на Хендел преминаха в тишина, затвори очи и зачака неизбежното избухване на публиката.

— Браво, маестро! — закрещяха хората. — Бис!

По бузите му потекоха сълзи. Само един човек в публиката предположи, че те не са предизвикани от великолепната музика.

 

 

Ела стоеше пред вестиария, който служеше за съблекалня на диригента, готова да прехване всеки сигнал от телефона на Питър Хамбрехт. Не й се наложи да чака дълго.

— Мери?

— Съжалявам, че ви безпокоя отново, господине — каза сестрата, а гласът й отекна така ясно в главата на Ела, сякаш Мери стоеше до нея. — Но се сетих нещо. Не знам дали е важно.

— Какво? — попита Питър и не успя да прогони надеждата от гласа си.

— Дочух я да говори по телефона. Не в деня, когато изчезна, а по-рано през седмицата. Боя се, че не знам какво каза. Спомням си го, защото говореше на гръцки. Говореше с някого на име Джими. Чудех се дали това означава нещо за вас.

— Благодаря ти — каза Питър, а сърцето му се сви.

Нямаше представа кой е Джими и нямаше начин да разбере.

— Благодаря ти за обаждането. Ще помисля по въпроса.

Не последваха други обаждания. Ела изчака, докато Питър Хамбрехт напусна колежа, и го последва обратно до „Рандълф“, но след самотно бренди до бара той изключи телефона си и се оттегли за нощта.

Потисната, Ела облече сакото си и си сложи летния шал, после се отправи към собствената си стая в малък пансион над книжарница в другия край на Крайстчърч Медоус. Гейбриъл беше прав. Идването й в Оксфорд се оказа тичане за зелен хайвер, глупава надежда. Очевидно Атина беше използвала бившия си съпруг и бе продължила напред, точно както бе постъпила с другите си бивши любовници. Доверието и лоялността не бяха типични за нея или пък ги приемаше за лукс, какъвто не можеше да си позволи. След като Макис Алексиадис бе мъртъв, нищо не й пречеше да се върне, за да заеме мястото си като господарка на империята на починалия си съпруг. Нищо освен зловещите лицеви изгаряния, които щяха да я издадат веднага на многобройните й врагове, криещи се в сенките.

Питър Хамбрехт бе помогнал на бившата си съпруга и приятелка от детинство да преодолее този проблем. След като беше заложил примамка с фалшивата операция в клиниката в Лондон, той я бе отвел някъде другаде. За негово съжаление сега, когато се беше сдобила с ново лице и име, Атина вече не се нуждаеше от него. Очевидно новото й доверено лице беше Джими, следващата пешка в безкрайната й партия шах, в която винаги бе на стъпка пред преследвачите си. Несъмнено той също беше някой бивш любовник…

Докато вървеше покрай „Радклиф“, чийто красив купол приличаше на мечта на светлината на луната, Ела внезапно се усети. Отговорът я гледаше право в лицето и едва ли не й се подиграваше, че не го бе видяла досега.

Друг бивш любовник. И какво беше казала Мери? „Спомням си го само защото говореха на гръцки.“

Нямаше гърци на име Джими. Дими от друга страна, съкратено от Димитри, беше едно от най-често срещаните гръцки имена. Несъмнено по време на сексуалната си мощ Атина бе преспала с повече от един Димитри. Но ако Ела си спомняше правилно от прочетеното в досието й, един определен Димитри имаше и финансовите възможности, и връзките да й помогне, дори и сега. Човек, достатъчно дълбоко замесен в престъпната дейност на семейство Петридис, за да се страхува от възкръсването на Атина и от това, което то означава за собствената му репутация и наследство.

Ела ускори крачка и почти се затича по Хай Стрийт към Карфакс, зави наляво покрай кулата Том, после отново наляво покрай Крайстчърч Медоус, докато стигна до тясната павирана уличка, където беше отседнала. След като се озова в безопасност в стаичката си над книжарницата, тя заключи вратата, пусна пердетата, отвори лаптопа и написа съобщение на Гейбриъл по частния им шифриран канал. Веднага видя, че той е на линия. Гейбриъл винаги беше на линия.

„Жив ли е още Димитри Манцарис?“ — попита тя.

Отговорът се появи след секунда. Вдигнат палец, после думите:

Той е на осемдесет години.

Къде живее?

Минаха няколко секунди.

Вулиагмени. Близо до Атина. Защо?

Дали Атина би се върнала в столицата? Съвсем възможно. Беше достатъчно дръзка, за да предприеме такъв ход, макар Ела все още да смяташе, че по-вероятно би избрала по-тихо и отдалечено място, особено ако възнамеряваше да се установи в Гърция. Не можеше да си представи, че Атина би живяла като гостенка на прочута личност като Димитри Манцарис, бившия министър-председател.

Някакви други имоти? — написа тя на Гейбриъл.

Този път минаха цели три минути, преди той да отговори.

Не. Лека нощ.

 

 

Ела изключи компютъра раздразнено. Въодушевлението й от по-рано се изпари. Балонът й беше спукан от едносричната липса на ентусиазъм от страна на Гейбриъл и от трудностите, които щеше да има в проследяването на Димитри Манцарис. Щеше да й се наложи да прояви страхотна предпазливост, ако се върне в Атина или някъде другаде в Гърция, тъй като знаеше, че Редмейн е наредил на агентите на Групата да търчат наоколо като побеснели мравки, за да открият нея и Гейбриъл. Другият проблем беше, че като бивш премиер, Манцарис сигурно имаше сериозна охрана, а това щеше да я затрудни да се доближи достатъчно до него, за да прехване комуникациите му с Атина. При това, ако въобще беше вярно, че Манцарис е „Джими“. На път за хотела, Ела беше сигурна в това. Но сега, също като Питър Хамбрехт, тя усети как надеждата й умира.

Ще помисля повече, след като се наспя, реши тя. Съблече се, метна дрехите си на пода, свали си грима, изми си зъбите и се просна на скърцащото тясно легло. Нагласи телефона си на вибрация и го включваше да се зареди, когато той завибрира в ръката й.

— Защо ми се обаждаш? — попита тя, имитирайки гласа на Гейбриъл от последния им разговор. — Мисля, че телефонът беше само за спешни случаи.

— Изключи си компютъра — спокойно отговори той. — И не ми отговори на въпроса. Защо се интересуваш от Манцарис? Тя във връзка ли е с него?

— Може би — каза Ела, прекалено изморена, за да се опитва да обяснява. — Ще ти пиша утре сутринта.

— Не пиши — нареди й Гейбриъл. — Върни се в Лондон. Порових се малко, след като затворихме. Оказа се, че Манцарис притежава и други недвижими имоти чрез офшорка на Каймановите острови. Всъщност е изключително активен инвеститор за осемдесетгодишен дъртак. И никога няма да отгатнеш кой имот е купил на частна продажба тази седмица. Платил е два пъти повече от обявената цена.

— Кой? — мрачно попита Ела, която не обичаше гатанките.

— Ласти Бийч Роуд номер 24.

Сърцето на Ела подскочи.

— Познат като вила „Мираж“. Е, кой би платил два пъти повече, за да се добере до бившия щаб на Макис Алексиадис и да го превземе? — засмя се Гейбриъл. — Чудесна работа, госпожице Прейгър. Май направихме пълен кръг. А сега на нас двамата ни предстои да уредим пътуването си.