Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Феникс (25)

24

Атина седна в огромното легло, облегна се на меките възглавници от гъши пух и увеличи звука на дистанционното. Преустроената воденица, която Питър бе наел за възстановяването й в Бургундия, беше възможно най-отдалечена и усамотена, но той се бе уверил, че Атина има достъп до английските новини, както и до Си Ен Ен.

— И тук виждаме за първи път заподозрения, когато се явява на първото изслушване в случай, който отвори отново горчивия спор за бежанците, търсещи убежище из цяла Европа — каза говорителят от Би Би Си с изискания си акцент.

Атина видя как Махмуд Салим, огромен, мургав и страшен, макар и малко объркан, слезе от немски полицейски ван с белезници на ръцете. Тя му беше оставила два дни, достатъчни да се добере до Берлин, преди да съобщи истинската му самоличност на немските власти, както и участието му в бруталното убийство на „уважавания бизнесмен“ Макис Алексиадис в Миконос, убийство, което не слизаше от гръцките новини повече от седмица.

Част от нея изпитваше съчувствие към Салим. Мъката му го беше заслепила и направила окаяно доверчив. Дори сега според Дирк Кимел, немския адвокат, когото Атина бе наела да го „защитава“, Муд все още вярваше, че тя е на негова страна и заедно са част от съпротива, твърдо решена да унищожи Макис Алексиадис и да сложи край на гнусната търговия с мигранти.

— Той непрестанно пита кога ще дойдеш да го видиш — каза Дирк. — Не съм сигурен, че е съвсем наред психически.

Кой ли от нас е наред, зачуди се Атина. Угризенията й, задето безсрамно бе експлоатирала съсипания от мъка Салим, бяха смекчени от факта, че той е равнодушен към мисълта, че ще прекара останалите години от живота си в немски затвор, или пък гръцки, ако зачетяха молбата за екстрадиция на новия президент. Салим може да беше объркан, но не страдаше. Беше вече над страданието. Също като мен. И определено беше направил на света, както и на Атина, огромна услуга с убийството на предателската змия Макис Алексиадис. Дано гори в ада!

— Е, какво е всичко това?

Мери, страховито деловитата английска сестра, която Питър Хамбрехт бе наел да се грижи за Атина, докато тя се възстановяваше от многобройните операции на лицето, нахлу в стаята и изгледа телевизора неодобрително.

— Ще взема това, ако нямате нищо против, госпожо — каза тя и протегна дебелата си ръка към дистанционното, което Атина послушно й подаде. — Все още имате трийсет минути почивка преди упражненията. Почивка означава почивка.

— Знам. Съжалявам. Имах нужда да се поразсея.

— Хм — презрително изсумтя Мери. — Пълни глупости. Всичко ще бъде наред, ще видите.

Атина харесваше Мери с колосаните й униформи, джобния часовник и военната пунктуалност, с която изпълняваше задълженията си. Всяка сутрин точно в седем часа тя дърпаше завесите и помагаше на Атина да се измие и оправи тоалета си преди закуската в леглото в седем и половина. „Никакви френски дивотии. Бекон, яйца и пържен хляб. Трябва да си възстановите силата.“ Имаше определено време за почивка, за движение, за взимане на болкоуспокояващи, за всичко. Атина намери рутината удобна и успокояваща, напомняне за времето в манастира. От време на време все още й липсваше ритмичното спокойствие на „Свято сърце“. Но в други моменти се радваше на тръпката да е навън, да е свободна и отново начело на империята на Спирос. Сега тя е моята империя.

Беше надхитрила Макис точно както и много от другите си врагове преди него. А сега, след като съперника й вече го нямаше, беше по-важно от всякога да поеме юздите на бизнеса. Предстоеше й много работа.

— Предполагам, че няма да спите повече — промърмори Мери, като й помогна да седне и оправи възглавниците й. — Да видим ли как заздравяват белезите?

Атина кимна. Стомахът й се сви от тревожно очакване и вълнение. Тази сутрин, за първи път, откакто бе напуснала клиниката в Париж, Мери щеше да свали превръзките й напълно. Атина щеше да види новото си лице, образа, който щеше да представлява новата й самоличност до края на живота й. Беше започвала отново и преди, разбира се. Беше се надигнала като феникс от пепелта на детството си, на смъртта на сина си, на хеликоптерната катастрофа, която едва не я уби. Но не по този начин. Днес щеше да се роди отново като съвсем нова личност, напълно различна от старата Атина. Днес Атина Петридис щеше да умре най-после и нова жена, по-силна, по-мъдра и непобедима, да заеме нейното място. Ако всичко минеше добре…

Сестрата облегна огледалото в края на леглото и започна да развива бинтовете от челото, носа, устата и брадичката на Атина. Работеше бавно и методично. Пръстите й бяха леки и сръчни като на археолог, разопаковащ крехка египетска мумия. Когато се приближи до кожата, тя заработи още по-бавно, наблюдавайки реакцията на пациентката си внимателно, търсейки следи от болка или неудобство.

— Ако нещо ви заболи, кажете ми веднага — нареди тя на безмълвната Атина.

Нищо не я заболя. Вместо това Атина гледаше удивено как малко по малко в огледалото се появява лицето на жена. Първо беше гладкото широко чело. После дългият елегантен нос, съвсем различен от предишния. Кожата на бузите на новата жена беше изпъната и имаше леко восъчен вид, но бе абсолютно различна от изгорената развалина преди. Беше си истинско чудо. Най-после се показа и долната част на лицето, все още насинена, с по-дебели устни и решителна брадичка, вероятно в резултат на имплант, предназначен да замени изгубените тъкани. Като цяло, въпреки подутините и дребните белези под гушата и до линията на косата, това бе лицето на сравнително привлекателна жена на средна възраст.

Очите на Атина се напълниха със сълзи.

Това беше най-красивото нещо, което някога беше виждала. И трябваше да благодари на Питър за него. Скъпият Питър. Единственият истински приятел, който някога бе имала. Спирос я беше обичал по собствен начин и я бе спасил, когато се нуждаеше от спасяване след смъртта на Аполон. Но също като останалите по-незначителни мъже в живота й — Димитри Манцарис, Лари Гастър, Антонио Ловато, Спирос бе искал нещо в отплата за любовта си. Да я притежава. Да я изсмуче напълно, докато от нея не остане нищо — нито сърце, нито душа, нито собствена самоличност.

Питър никога не я беше желал по този начин. Само той я бе обичал безусловно. Разбира се, имаше много неща, които Питър не знаеше. И много други, които никога не би успял да разбере за живота й, след като се разделиха, независимо колко усърдно Атина се опитваше да ги обясни. Питър Хамбрехт не познаваше тъмната й страна.

Спирос я познаваше. Разбираше я и я подхранваше като скъпоценно растение, като рядко цвете. Но Спирос вече го нямаше. Тя беше съвсем сама.

— Хм. Да. Изглежда добре — каза Мери одобрително, като огледа критично белезите. — Как се чувствате?

— Невероятно — отговори жената с разтреперан от емоции глас. — Сякаш бих могла да превзема света.

Мери се засмя. Приятелката на господин Хамбрехт беше забавна. Кротка и мила в един миг, а после изтърсваше нещо подобно. Да превземе света, моля ви се!

— Да видим първо дали ще успеете да се справите с едно истинско изкъпване — каза сестрата, като изхвърли бинтовете и изтърка ръцете си с карболов сапун. — После ще ви донеса една хубава чаша чай.

По-късно, когато лицето й беше прясно превързано с по-малки бинтове, а измитата й коса бе прибрана в изискано кокче, Атина получи позволение от Мери да се облече и да се разходи за кратко из имението.

— Но без тежки натоварвания. Говоря сериозно. Не ме карайте да звъня на господин Хамбрехт, за да му съобщя, че отказвате да си почивате, защото той ще ни обеси на червата ни. Точно в шест да сте обратно в леглото.

Атина тържествено обеща. Мери щеше да й липсва, а и това място, и разбира се, Питър. Той не беше искал да лъже Антонио и да урежда операцията в лондонската клиника като маскировка, докато тайно я настаняваше при прочут пластичен хирург в Париж.

— Наистина ли е необходима тази лъжа? — попита я при един от последните им телефонни разговори, когато вече бе резервирал воденицата и малък частен самолет, който да откара Атина в Ле Туке. — Знам, че се криеш от полицията, но трябва ли да мамиш и приятелите си?

— Докато не съм в пълна безопасност, да — отговори Атина.

— И кога ще си в безопасност?

— Скоро — обеща му тя.

— А когато си в безопасност, мога ли да те видя? Лице в лице?

Тя се поколеба.

— Обеща ми, Атина — напомни й той. — Това беше твоята част от сделката. Той липсва и на мен — добави Питър. — Но мислиш ли, че синът ни би желал смъртта му да ни раздели завинаги? Не искам да те изгубя отново. Не мога…

— Няма да ме загубиш — прекъсна го Атина, после, тъй като не искаше последните й думи към него да са лъжа, добави. — Обичам те, Питър.

Докато се разхождаше край старата воденица, сега безмълвна и неподвижна, към плиткия поток, който се виеше в долината, Атина се наслаждаваше безмерно на момента. Топлото слънце на гърба й, тежкият аромат на земя, трева и нов живот, надигащ се от земята, мекото мучене на телетата на хълма, които зовяха майките си. Мястото беше великолепно. Животът беше великолепен. Лицето й беше великолепно.

Но предстоеше много работа. Първо трябваше да си тръгне оттук и да се върне там, където можеше да възстанови връзките си. После трябваше да установи контрол върху желаните мигрантски маршрути, правейки онова, което Макис бе прекалено тъп да направи: да ръководи трафика на хора като всеки друг бизнес на империята Петридис. Това означаваше да се съсредоточи върху качеството. По-добри лодки, по-добри условия, по-безопасно пътуване за по-качествена стока. Никакви полуживи от глад деца, изпращани на сводници в Източна Европа. Това просто беше лош бизнес. Нуждаеха се от по-малко на брой, но по-взискателни клиенти, готови да платят премия за високо качество надеждни доставки от здрави зрели работници. Забрави за търговията със секс. Големите печалби бяха в незаконния робски труд, а големите и най-добри купувачи в този пазар бяха независими фермери и собственици на фабрики, които се мъчеха да се конкурират с по-едрите си международни съперници.

Това трябва да е целта ни. Толкова е очевидно!

В тялото й запулсира адреналин, когато си представи предизвикателствата, които я очакваха. Да изгради отново империята на Спирос. Да създаде нещо важно, лично нейно. Животът й вече беше невероятно пътешествие, история, която никой не би могъл да си представи. И още не беше свършил.

Тя беше жива и свободна, а Макис Алексиадис — мъртъв.

Време беше последните глави да започнат.