Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Феникс (24)

23

Махмуд Салим скочи от рибарската лодка в топлата плитка вода и тръгна бавно към брега. Раницата му висеше на широките му рамене.

Стори му се странно, че се връща на гръцките острови. Странно и обезпокоително, сякаш някаква тъмна сила, някаква неназована съдба настояваше за връщането му, привличаше го като магнит към мястото, където скъпите му момичета бяха напуснали земния свят. Разбира се, това беше Миконос, а не Лесбос. И този път Салим не беше безпомощен северноафрикански мигрант, а френски поданик, наслаждаващ се на почивката си. Легендата му бе придружена от всички необходими фалшиви документи и петнайсет хиляди евро в брой и пътнически чекове.

Друг човек, човек, който все още имаше какво да загуби, несъмнено щеше да се страхува от задачата, която му предстоеше. Но Муд Салим вече не изпитваше страх, нито болка, нито радост или отчаяние. Всичките му емоции бяха умрели като любимата му Хода и децата им. Беше останало само тялото на великана, покрито с белези, но могъщо. И това тяло беше машина, програмирана само за едно: отмъщение.

Работата му започна в мига, в който излезе от лагера, като просто обездвижи двамата полупияни пазачи и убеди наивен американски доброволец да го откара до континента.

Убийството на братята Кувлаки се оказа изненадващо лесно. Вероятно прекалено лесно. Въоръжен с флашдрайва на Андреас и замразения му показалец, скоро след това Махмуд пристигна в Атина, готов да очисти Макис Алексиадис във вилата му и да приключи работата.

Но в Атина всичко се обърка. Прекалено самоуверен след успехите с Пери и Андреас, Муд се довери погрешно на информацията, получена от втория, и сериозно подцени мащаба и сложността на охраната у Макис Алексиадис. Едва успя да проникне в имението с кода на Андреас, преди да го зашеметят с електричество, да го обезоръжат, вържат, пребият и накрая завлекат като чувал пред самия Мак. Салим дори нямаше шанс да използва глупавия пръст.

Готовността да умре, липсата на страх и физическата смелост на Муд впечатлиха безкрайно Големия Мак. И вместо да го застреля незабавно, той започна да го разпитва, изпълнен с любопитство към безстрашния разгневен великан и мотивите му.

— Дойде тук, за да ме убиеш?

— Да.

— Защото?

— Защото ти уби семейството ми.

Очите на Салим бяха приковани в неговите като смъртоносен лъч.

— Грешиш — каза Макис. — Дори не познавам семейството ти.

— Няма значение. Ти си отговорен за смъртта им. За смъртта на прекалено много хора.

И тогава Макис чу цялата история. Не само за ужасите на претъпканите имигрантски лодки — съпругата и децата на този човек бяха сред изгубеното карго в една от егейските им доставки — но и как Муд бе открил Пери и Андреас Кувлаки, как бе убил и двамата и ги беше жигосал в памет на удавеното либийско момченце. Този луд бе използвал визитната картичка на Атина Петридис, без дори да го знае! Жигосани клейма! Цялата история беше толкова иронична, че човек просто не можеше да си я измисли. „А“ беше за Ава, „П“ за Парзийн, удавените му дъщери. Макис трябвало да бъде жигосан с „Х“ — за Хода, мъртвата съпруга на Салим.

Забавно беше, че през цялото време Мак се бе съмнявал в Атина и се беше опитвал да дешифрира шифър, който всъщност се отнасяше до загуба и гняв. Просто не ставаше дума за загубата и гнева на Атина.

Но Макис не се смя. Вместо това изслуша внимателно историята на Салим. После му разказа собствената си история. История, която промени всичко. История, която предаде по различен начин случилото се с Хода, Парзийн и Ава в онази ужасна нощ. История, която даде на Муд нов враг — Атина Петридис.

Мак му обясни, че Атина оглавява трафика на хора. Атина е обзета от маниакалната идея да установи пълен контрол над егейския маршрут. Атина е онази, която жигосва децата като животни, за да докаже, че има власт над живота и смъртта им, а Муд несъзнателно бе присвоил нейната визитна картичка.

Макис Алексиадис не се оправдаваше. Тази част беше изключително важна за Муд. За разлика от братята Кувлаки той не се нуждаеше от това. Не молеше за живота си. Точно обратното, животът на Муд беше в неговите ръце. Макис можеше да го застреля в главата, ако реши. Но не го направи.

Вместо това му предложи сделка.

Макис щеше да пощади живота му и да го насочи към истинската виновница за смъртта на семейството му. В отплата Муд нямаше да опитва повече да го убие. Макис му обясни, че ако умре, тогава Атина ще възстанови контрола си върху империята на Петридис и броят на удавянията само ще се увеличи.

Новият план беше Муд да отиде в манастира в Сикинос с помощта на Мак, да намери и убие Атина (сестра Елена) и да донесе безспорно доказателство за кончината й на Макис. В отплата за тази херкулесова задача Макис щеше да извади организацията на Петридис от мигрантския бизнес напълно и да се върне към основните си действия — измама, изнудване и дрога. Освен това щеше да дари два милиона долара на „Отворени обятия“, благотворителната организация, която спаси Муд и го извади от морето в нощта, когато семейството му загина.

— Защото дори и ние да се оттеглим от бизнеса, другите няма да го направят — напомни му Макис. — А ти не можеш да убиеш абсолютно всички, приятелю.

Макис Алексиадис никога нямаше да бъде приятел на Салим. Но сделката беше добра. Муд му повярва за Атина, поради простата причина че Мак просто нямаше причина да лъже.

Светът, който Махмуд Салим опозна напоследък, беше пълен със зло и врагове. Макис беше един от тях. Но той беше прав: Муд не можеше да убие всички. Трябваше да избира битките си. А успееше ли да убие Атина — най-лошата от всички, кралицата на гнусния смъртоносен кошер — тогава щеше да умре с мисълта, че е отмъстил за момичетата си.

Това щеше да му е достатъчно.

Трябваше да е достатъчно.

 

 

Тази среща се състоя преди два месеца. Но Муд отново прояви прекалена самоувереност и много неща се промениха оттогава.

Атина Петридис беше още жива.

Муд се бе провалил в мисията си на Сикинос.

Според сделката това означаваше, че поне официално Макис не му дължи нищо. А и Муд не дължеше нищо на гърка, освен да не се опитва повече да го убие. Бяха се ръкували за това споразумение, а думата на Муд беше надеждна.

Всеки друг човек би напуснал Гърция и Европа, би избягал колкото може по-бързо и по-далеч от престъпния бос, който по чудо му бе пощадил живота веднъж, но нямаше да го направи отново. Ала Муд Салим не беше като другите хора. Изпитваше нужда да се види с Макис. Работата му не беше свършена. Нуждаеше се от втори шанс. За да оправи нещата. Затова той слезе на брега на Миконос готов да влезе отново в бърлогата на лъва.

 

 

Лекарят погледна екрана на апарата за мерене на кръвно и се намръщи.

— Взимаш ли симвастатин?

Макис Алексиадис изръмжа неясен отговор, който можеше да е „да“ или „не“.

— Ами диетата ти?

Намираха се в кабинета във вила „Мираж“, с огромните панорамни прозорци, затъмнени с цел усамотение, и зашеметяващото канапе от олекотен бетон и лен, което служеше за маса за прегледи. В миналото Макис се съгласяваше да отиде в лекарския кабинет за редовните си прегледи, привличан поне отчасти от съблазнителната, но потискащо заета рецепционистка на доктор Фарук, Мариет. Но след ужасния провал на лондонската операция на Камерън Макинли беше прекалено потиснат, за да стане от леглото, да не говорим да излезе от вилата.

Как можа да го направи? Как бе възможно не само Атина, но и Ела Прейгър да се изплъзнат от ръцете му? Отново! Той мразеше себе си, задето се ядосва повече на бягството на Ела, отколкото на това на Атина. Хлъзгавата малка кучка доказваше, че е хитра и коварна като майка си. Не само се беше измъкнала, но и бе успяла да убие Роджър Карлтън, опитен бандит и надежден убиец с повече от двайсетгодишен опит.

Колкото до Атина, Макис отново нямаше представа къде се намира, нито дали дори знае, че някой е правил опит да я убие. Благодарение на некомпетентността на Камерън, Макис беше изложен на риск. Уязвим.

Чудно ли беше, че кръвното му се бе повишило зверски?

— Диетата ми си е добре — изръмжа той на доктор Фарук, слаб, безукорно облечен египтянин, който винаги ухаеше на смесица от скъп одеколон и камфор. — Същият готвач. Няма промени. Но съм подложен на малко стрес.

— Повече от малко — отвърна доктор Фарук, като извади старомоден термометър от овехтялата си кожена лекарска чанта и го пъхна под езика на Макис, който предпочиташе традицията, когато ставаше дума за медицински грижи. — Не вярвам, че си склонен да отидеш на почивка?

— Това е почивка — промърмори Макис.

— Говоря сериозно, Макис — намръщи се лекарят. — Тези стойности не са добри. Знам, че се поддържаш във форма, но вече не си младеж.

Почукване на вратата прекрати потискащия разговор.

Пребледнял лакей надникна в стаята.

— Съжалявам, че ви безпокоя, господине. Но задържаха един мъж на портата.

— Е, и? — излая Мак, а доктор Фарук извади термометъра от устата му. — Не може ли охраната да се оправи с него?

— Да, господине, но те мислеха… мислеха… че вие ще искате да знаете. Мъж е. От Атина.

— Какъв мъж от Атина? За какво, по дяволите, говориш? В Атина има три милиона мъже, кретен такъв!

Доктор Фарук наблюдаваше разтревожено как лицето на пациента му стана моравочервено. Не беше здравословно колко бързо Макис Алексиадис преминаваше от спокойствие към апоплектично състояние. Лекарят не познаваше друг човек с по-малък контрол върху емоциите си. Въпреки всички външни прояви на успех и добро здраве душевният живот на Големия Мак напомняше на дива и неконтролируема буря.

Бедният лакей преглътна нервно.

— Мъжът… много висок арабин. Беше спрян на прага на вилата.

Макис се ококори.

— Да нямаш предвид Салим?

Той е тук?

— Да, господине. И моли да се види с вас. Твърди, че е спешно.

Макис се намръщи, после засмя. Да не би този идиот да имаше желание да умре? Не много хора биха били достатъчно смели или глупави да се върнат при Макис Алексиадис, след като се бяха провалили във важна работа като възложената на Муд Салим.

Макис се завъртя към доктор Фарук.

— Ще трябва да довършим прегледа по-късно.

За момент елегантният дребен лекар се зачуди дали да възрази. Но само за момент. В очите на Мак проблясваше опасност.

— Доведи Салим тук — извика Мак на лакея. — После ни остави.

 

 

Муд огледа разкошната вила, докато следваше слугата на Макис по дългия светъл коридор. Това не беше лукс в либийския стил. Нямаше злато, нито дебели килими, безценни антики или полилеи. Обзавеждането тук беше по-оскъдно и модерно. Но безкрайните пространства от мрамор и стъкло и двете огромни абстрактни каменни скулптури в двата края на коридора говореха ясно за богатство, статус и власт. Все пак кой се нуждае от изкуство, когато безкрайното лазурно егейско море блестеше от другата страна на гигантските, безукорно чисти прозорци? Всичко във вила „Мираж“ беше впечатляващо по чист, контролиран начин.

— Тук — кимна слугата към двойна врата от орехово дърво.

Муд се стегна за предстоящата среща, бутна леко вратите с яките си ръце и ги затвори зад гърба си.

Макис, облечен небрежно в риза с къс ръкав и панталон, стоеше с гръб към него и не се обърна, когато Муд влезе, а продължи да зяпа през прозореца.

— Върна се.

— Да.

— Провали се. Остави Атина да се измъкне. Но все пак се върна.

Муд замълча. Тъй като това не звучеше като въпрос, не се налагаше да отговаря.

— Знаеш, че мога да те убия, нали? — попита Макис.

— Можеш да опиташ.

Думите му явно развеселиха Макис. Той се завъртя и се усмихна широко.

— Не мислиш ли, че ще успея? Имам десет въоръжени бивши агенти на Мосад, готови да ти пръснат черепа, щом щракна с пръсти.

Едрият мъж сви рамене. Безразличието му към собствения му живот и безопасност беше впечатляващо и очевидно истинско.

— Трябва да узная къде е тя — обясни той равнодушно. — Трябва да опитам отново.

— Е, добре. Благодарение на провала ти в манастира, не знам къде е тя — отвърна Макис с по-остър тон.

Не възнамеряваше да сподели със Салим истината, нито да му даде повече информация за местонахождението на Атина след последния гаф.

— А дори и да знаех, какво те кара да мислиш, че ще ти се доверя да я убиеш? Имаше шанс, Салим. Имам други мъже, по-добре обучени…

— Не — прекъсна го Муд с твърд глас, който избумтя в стаята и рикошира като куршум в облицованите с ламперия стени. — Аз ще го направя. Ще я убия. Момичетата ми не могат да почиват в мир, докато не го направя.

Макис удари бюрото с юмрук с такава сила, че едва не го счупи.

— Какво, по дяволите, стана в манастира? — попита той. — Какво се обърка?

За първи път безизразното лице на арабина се сви болезнено. Очевидно искаше да обясни, но му бе трудно да намери подходящите думи.

— Да походим и да поговорим — предложи Макис. — Ще отидем на личния ми плаж.

Той отвори чекмеджето на бюрото си, извади пистолет и заглушител, пъхна ги в колана на панталона си без повече церемонии, отколкото ако беше грабнал пликче със салфетки или кутийка с ментови бонбони. Но Муд отново не показа страх, а кимна безмълвно и излезе през вратата пред него.

Двамата минаха мълчаливо през градините на вилата и слязоха по стъпалата към плажа. Муд забеляза, че охраната ги наблюдава с готови за стрелба оръжия, но той бездруго знаеше, че е така. Освен това знаеше, че след като завият към следващото заливче, ако Мак го отведе чак там, ще са извън полезрението на бандитите и вън от обсега на оръжията им. Той се зачуди колко мъже и жени Макис бе убил на този плаж и ги беше изпратил при създателя им, без да се притесни повече, отколкото ако беше прострелял елен или патица. Ако това, което Муд беше чувал, бе вярно, тази ивица бял пясък беше мястото, където Мак идваше, за да е сам и да се отдава на удоволствията си. Да се разхожда. Да мисли. Да се люби. Да убива.

Но нито едно от тези неща нямаше значение.

Само Атина Петридис имаше значение.

Докато вървяха, Макис го попита отново какво е станало в манастира. И този път Муд отговори. Обясни спокойно, че бил разсеян от внезапната поява на някакво момиче. А после дошъл свещеник и отвлякъл сестра Елена, преди Муд да има време да действа решително. След това Салим я загубил в безкрайния лабиринт от древни коридори и тунели, които водели от килиите на монахините към плажа.

— Исках да я чуя как си признава за извършеното от нея — каза той на Макис с треперещ глас. — Нуждаех се да го чуя. Но тя не го направи.

— Загубил си време — ядосано отвърна Макис. — Казах ти да свършиш работата в мига, в който останеш насаме с нея.

— Знам — засрамено наведе глава Муд. — Допуснах грешка — призна той, после вдигна очи и добави. — Няма да я повторя.

— Не — съгласи се Макис. — Няма да я повториш.

С едно светкавично движение той извади пистолета, завъртя се и го насочи между очите на Муд. Зачака великанът да потръпне или да затвори очи. Да прояви естествените си инстинкти в лицето на предстоящата смърт. Но вместо това Махмуд просто си стоеше там, без да мигне и без да трепне. Дори дишането му не се ускори.

Идеално. Това беше човекът, който можеше да довърши Атина Петридис.

Мак свали оръжието. Усмихна се и го подаде на Муд. После му връчи и заглушителя.

— Знаеш ли как да го използваш?

Муд поклати глава отрицателно.

— Знам как да използвам заглушител, но не на този модел.

Макис си взе рюгера, завъртя блестящия сребрист цилиндър към цевта с опитни пръсти, после го свали и подаде двете парчета на Муд.

— Пробвай.

Муд последва движенията му и завъртя заглушителя без проблеми.

— Добре — кимна Макис одобрително. — Атина се свърза с мен тази сутрин. За съжаление оцеляла след втори опит за убийство в Лондон и оттогава се е покрила. Както и да е, добрата новина е, че няма доказателства, които да свързват операцията с мен нито в Лондон, нито в Сикинос, така че все още поддържаме контакт по делови въпроси, макар и рядко.

— Къде е тя сега? — попита Муд, като опипа пистолета с любов.

— Не съм сигурен още. Но се надявам да науча в някой от следващите дни. Междувременно ти трябва да ядеш, спиш и тренираш. Усилено. Можеш да правиш всичко това тук.

— Благодаря ти — отговори Муд, все още омагьосан от оръжието в ръката си.

— За какво?

— Задето ми даде втори шанс.

Макис протегна ръка и го потупа по рамото почти дружелюбно. Всички следи от яростта му по-рано бяха изчезнали. Странен човек!

— Единствената благодарност, която искам, е успех — каза той на Муд. — Не се проваляй отново, Салим.

Сега беше ред на Муд да се усмихне.

— Няма.

Той притисна дулото до слепоочието на Макис Алексиадис и натисна спусъка.

 

 

Изстрелът беше безмълвен. Дори черепът на Макис експлодира и пръсна кръв и мозък навсякъде по белия пясък не по-шумно от изпусната диня, разцепила се на земята. Мекият плисък на вълните и крякането на чайките заглушиха звука напълно.

Муд пусна пистолета на пясъка, съблече се, нагази във водата и изми кръвта от ръцете, лицето и тялото си, доколкото можеше. После се върна, извади чисти дрехи от раницата си, облече ги и постави окървавената си риза и шорти върху това, което беше останало от главата на Макис. Взе оръжието и пакета с фалшиви документи и пари и тръгна спокойно към далечния край на заливчето.

Моторницата се намираше точно там, където Атина му беше казала, вързана под корените на кипарис до брега. Атина беше неговият командир сега. Неговата господарка. Целта му. След смъртта на семейството си той нямаше причина да живее. Докато Атина го спаси. Гласът й, думите й… беше невъзможно да се обясни. Но в тях имаше магия, някаква оздравителна сила, която му бе попречила да я нарани в манастира. Сила, която го беше преобразила. Той не можеше да я дефинира, нито да я осмисли, но нямаше как да отрече, че е реална. Сега чуваше гласа на Атина в главата си като гласа на ангел, който го ръководеше.

— Аз също изгубих детето си. Единствения си син. И аз умрях в онзи ден. Но се родих отново. Господ те докара при мен, Махмуд. Докара те при мен по определена причина. Свързани сме в загубата. Ние сме едно. Болката ни е нашата сила.

Муд я беше слушал като омагьосан, докато тя му разказваше истината за Макис Алексиадис. Как той, а не тя, бе печелил от гнусната търговия с имигранти, как алчността и безмилостността му бяха довели до смъртта на Хода и момичетата.

— Той уби и съпруга ми — добави Атина. — И направи това на лицето ми — каза тя, като вдигна воала си и показа на Муд зловещите си белези, разтопените останки от някога красивото й лице. — Аз самата бях грешница тогава. Но се покаях. Промених се. И ти можеш да се промениш, Махмуд. Но първо трябва да отмъстиш за любимите, които си загубил. Точно като мен.

Муд се качи в моторницата и запали мотора.

Направих каквото искаше, моя Атина. Изпълних желанието на Господ. Чудовището е мъртво.

С чувство за пълно спокойствие, той изфуча напред в безкрайното синьо море.