Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Феникс (23)

22

— Добро утро. Настанявате ли се?

Рецепционистката се усмихна широко на медицинската сестра от мъжки пол и повереницата му, слаба жена в инвалидна количка с увито в бинтове лице.

— Да — отговори мъжът, здрав филипинец в края на двайсетте, облечен в зелена хирургическа униформа, със златно колие с думата „Христос“ на него. — Това е госпожа Хамбрехт. Има час за процедура с доктор Хансен-Джерард в девет.

— Чудесно — усмихна се рецепционистката. — Човек от екипа ни за приемане ще ви отведе в стаята ви след малко. Моля ви, седнете.

 

 

Макис Алексиадис се разхождаше нервно в спалнята си във вила „Мираж“, стиснал телефона в ръката си. Откакто се върна от яхтата, Макис спеше лошо, измъчван от кошмари за Персефъни и Атина Петридис, двете жени, които някой отмъстителен бог бе изпратил от Хадес, за да го тормозят. В някои от сънищата му двете бяха съюзнички и му се подиграваха заедно, когато се опитваше да ги преследва безуспешно. Обикновено в тази сънища Макис откриваше, че краката му са потънали в меласа и той тича бясно, но не стига до никъде, движен от ярост и безпомощност. Събуждаше се от тези кошмари потънал в пот, а сърцето му биеше диво и му пречеше да заспи отново.

Беше едва седем сутринта, но той беше буден от часове и очакваше неспокойно обаждането на Камерън. Когато телефонът му най-после звънна, нервите му бяха така опънати, че едва ли не вибрираше.

— Твоят човек там ли е вече? — попита той.

— Да — спокойно отговори Камерън с напълно овладян глас, а шотландският му акцент беше в ярък контраст с раздразненото гръцко ръмжене на Макис. — Нямаше проблеми в агенцията за заместници на сестри. В клиниката е, откакто смяната в пет започна.

— И поддържаш връзка с него?

— Да. Микрофонът му работи идеално. Госпожа Хамбрехт е на път към стаята си. След като операцията приключи, той ще я изкара от залата, докато е още под упойка, и ще я вкара в асансьора за доставки. Аз ще ги чакам на паркинга във вана. Опитай се да се успокоиш, Мак. Няма за какво да се тревожиш.

Няма за какво да се тревожа! Ако не беше стегнат като опънат ластик, Макис можеше да се засмее. С Атина Петридис човек винаги имаше за какво да се тревожи. Винаги.

Дали най-после днес щеше да се отърве от нея? Направо не смееше да повярва.

Не трябваше да вярва. Не и докато не стане.

 

 

Рецепционистката хвърли поглед на Саманта Йорк, която прелистваше нервно стар екземпляр на „Вог“.

Горката. Очевидно Саманта не искаше да е тук. По красивото й лице беше изписана тревога. Пациентки като Саманта караха рецепционистката да се чувства виновна, задето работи тук. Задето е част от индустрия, където богати и преуспяващи хирурзи като доктор Хансен-Джерард се възползват от ниското самочувствие на красиви млади жени, които въобще не се нуждаят от операции.

Изчезвай оттук, искаше й се да изкрещи на Саманта. Бягай, докато още можеш!

Саманта не беше тук за процедура днес, а само за по-подробна консултация с друг от хирурзите, специалиста по носове доктор Хенри Бътлър. Но момичето изглеждаше като изправено на разстрел.

Защо, по дяволите, тези жени не се доверяват на собствените си инстинкти?

Саманта се приближи към рецепцията. За миг, изпълнен с надежда, рецепционистката си помисли, че ще отмени срещата си и ще си тръгне. Но вместо това тя попита къде се намира тоалетната.

Рецепционистката й посочи врата в другия край на коридора.

— Но мисля, че е заета в момента — каза тя.

— Няма ли друга тоалетна? Съжалявам, но… налага се да отида там спешно. Страхувам се, че ще повърна.

— Заповядайте — каза рецепционистката, като извади ключ от чекмеджето си. — Пациентите не би трябвало да използват тази тоалетна, но щом е спешен случай…

— Благодаря ви — отвърна Саманта и грабна ключа благодарно.

— На първия етаж, точно до предоперационната — насочи я рецепционистката. — Завийте надясно на върха на стълбите.

На половината път нагоре, Ела се облегна на стената и си пое дъх, за да се стегне. Досега всичко вървеше гладко. Имаше и план Б, в случай че рецепционистката откаже да я пусне горе. Заедно с Гейбриъл беше идентифицирала три различни възможности да се сблъска с Атина, когато тя е сама и извън строя. Но нервите й бяха ужасно опънати и изпитваше облекчение, че вече може да действа.

В дясната си ръка стискаше ключа за тоалетната. В лявата, пъхната дълбоко в джоба на сакото й, държеше спринцовка.

— Невероятно просто е — увери я Гейбриъл по време на вечерята им снощи.

Облекчен, че бе изоставил тичането за зелен хайвер из Истанбул поне за момента, той пиеше топло саке, сякаш опитът за убийство на следващия ден си е обикновен ден в службата.

— Използваш я като епипен^[1]. Набучи я където и да е в тялото й. Става и през дрехите. Просто мушваш, натискаш и изчезваш.

Ела се качи по стълбите и зави надясно. Тоалетната се намираше вляво от нея. Предоперационната беше направо. Ако графикът се спазваше, Атина би трябвало да е там сега, упоена и сама.

Просто мушваш, натискаш и изчезваш.

Убиваш и изчезваш, помисли си Ела, като пристъпи към вратата. Гейбриъл вероятно беше вършил същото безброй пъти. Но за нея бе нещо ново, стъпка, от която не можеше да се върне назад. След като мушнеше и натиснеше, Атина Петридис щеше да е мъртва, а Ела Прейгър щеше да се превърне в убиец. Убиец. Да, отмъщаваше за смъртта на родителите си и отърваваше света от зла и опасна жена. Не се съмняваше в етичността на това, което се канеше да извърши. Но знаеше, че от този момент нататък животът й завинаги щеше да е разделен на „преди“ и „след“.

Коридорът беше безлюден. На бяла дъска на стената пред стаята бе изписана думата „Хамбрехт“.

Това е, помисли си Ела. Мушваш, натискаш и изчезваш. Мушваш, натискаш и изчезваш.

Но колкото и да се мъчеше, не можеше да спре треперенето на ръцете си.

 

 

Паркирал безличния си бял ван до задния вход на клиниката, Камерън Макинли усети как устата му пресъхна, а сърцето му заби учестено.

— Сигурен ли си?

— Да, господине. Съвсем сигурен. Тя е. Какво да правя?

Мамка му, изруга Камерън наум. Мамка му! Мамка му! Мамка му!

Ела Прейгър беше там. В клиниката. В момента. Как беше възможно това?

Беше минало дълго време, откакто Камерън се бе замесил лично в убийство заради Макис Алексиадис или заради когото и да е от другите си клиенти. Но след гафа с Прейгър в Италия, когато онези кретени успяха да я изгубят от движеща се моторница, той не можеше да си позволи друго прецакване. Още една грешка щеше да му струва не само най-доходоносния му и лоялен клиент, но най-вероятно и живота му. Трябваше да оправи нещата.

Миналата седмица бе отишъл лично на улица „Уимпол“, представяйки се за електротехник, за да огледа обстановката и да се увери, че всичко ще мине гладко в деня на отвличането. След като Атина Петридис бъдеше настанена в задната част на вана, изпаднала в безсъзнание, той щеше да я откара в частна гора в Есекс, да я застреля лично и да я погребе с двете си ръце. Едва тогава щеше да е уверен, че Макис наистина ще му прости. Едва тогава щеше да е в безопасност.

— Господине? — обади се Роджър Карлтън, един от най-старшите му и доверени агенти, когото бе избрал за партньор днес. — Съжалявам, но трябва да се върна вътре скоро или ще ме търсят. Нуждая се от отговор.

— Добре — кимна Камерън, а по челото му изби пот. — Почакай. Ще ти дам отговор.

Ако Ела Прейгър бе там, сигурно беше по същата причина като тях — да убие Атина. Камерън Макинли не можеше да позволи това да се случи.

Със свит стомах той звънна на Мак.

 

 

— Убий я! Направи го! Убий и двете!

Вълнението в гласа на Алексиадис беше ужасяващо.

Звучеше като маниак. Като луд.

— Мак, не можем да я убием. Не сме екипирани. Роджър дори не е въоръжен.

— Може да я удуши — подхвърли Мак толкова небрежно, че кръвта на Камерън изстина.

— Не. Той трябва да се съсредоточи върху Атина — възрази Камерън. — Тя е мишената ни. След като я кача във вана, Роджър може да проследи Ела…

— Не! — изврещя Мак като вбесено шимпанзе. — Не я следете. Убийте я. Искам я мъртва. Днес. Никога няма да имаме по-добра възможност.

— Но, Мак…

— Кажи на твоя човек, че ще му платя милион долара премия, когато ми изпрати снимка на трупа на Ела Прейгър. В брой.

Камерън затвори. Все едно се опитваше да говори логично на бясно куче.

Нищо не можеше да се направи. Той и Роджър трябваше да се опитат да убият Ела и Атина. Коварният му мозък се размърда. След трийсет секунди той звънна на Роджър.

— Добре — каза със спокойствие, каквото не изпитваше. — Промяна на плана.

 

 

С последен поглед зад гърба си в празния коридор, Ела отвори вратата на предоперационната.

Вътре цареше тишина. Атина лежеше на една страна и очевидно спеше, обърнала гръб на Ела. Бинтовете от лицето й бяха свалени, а косата й беше покрита с хирургическо боне. Машина, закачена към пръста й, измерваше кръвното и ритъма на сърцето й. Единственото движение беше бавното и леко надигане и спадане на гърдите й, когато дишаше. Беше здраво упоена.

Мушкаш, натискаш и изчезваш.

Някой от персонала можеше да влезе всеки момент. Сега или никога. Ела извади спринцовката от джоба си и тръгна към спящата жена. Щеше да я инжектира в гърба или рамото, през нощницата, точно както Гейбриъл й беше показал. Лесно. Бързо. Безболезнено.

По-леко е, отколкото Атина заслужава, Ела. Запомни това.

Ела вдигна спринцовката.

В този момент Атина се размърда и се завъртя внезапно, сякаш усетила присъствието й. Очите й примигнаха, все едно се беше събудил мъртвец.

— Сестра? — попита сънливо тя, приковала очи във фаталната спринцовка.

Ела се озова лице в лице с жертвата си.

Беше млада, тъмнокоса и съвсем обикновена на вид.

И не беше Атина Петридис.

 

 

Навън в коридора, Ела се облегна на стената с разтреперани крака.

Можех да я убия! Бях съвсем близо. Можех да убия невинна жена.

В гърлото й се надигна жлъч. С разтреперани ръце тя написа съобщение на Гейбриъл.

Не е тя. Подхлъзнаха ни. Ловато ни измами!

Отговорът пристигна незабавно.

Добре. Изчезвай оттам.

С удоволствие, помисли си Ела. Веднага щом мога да вървя.

— Госпожице Йорк? Саманта?

Висок и слаб рус мъж с остър акцент изскочи от стая надолу по коридора. Ела се вторачи в него, сякаш тъкмо беше кацнал от Марс.

— Да?

— Аз съм доктор Бътлър. Няма нужда да си толкова уплашена, скъпа. Заповядай.

 

 

Роджър Карлтън изчака вратата на Хенри Бътлър да се отвори, преди да натисне бутона за асансьора. Номер 77 на улица „Уимпол“ имаше един от онези красиви асансьори от трийсетте години с метални врати тип хармоника, които трябваше да се отворят и затворят напълно, преди асансьорът да помръдне.

Дланите на Роджър се потяха обилно, докато той стискаше здраво количката с прането пред себе си. Беше нервен. Бяха минали повече от пет години, откакто бе убил с голи ръце за последно. Техниката за прекършването на женски врат беше проста, но му липсваше практика и разполагаше с твърде малко време. По-малко от четиресет секунди да я убие, да пъхне трупа й в количката и да го покрие с чаршафи, преди да отвори решетката на приземния етаж и да я откара във вана на Камерън.

Нищо не можеше да се обърка. Тя не трябваше да се бори. Не трябваше да пищи. Никой друг не трябваше да влезе в асансьора. Той не трябваше да обърка нищо. Имаше само един шанс.

Един милион долара в брой, Родж. И той ще ти ги даде, повярвай ми.

Образованият итънски глас на доктор Бътлър отекна в коридора зад него.

— Приятно ми беше да се запознаем, госпожице Йорк. Ще поддържам връзка с вас.

 

 

Ела зачака асансьора като изпаднала в транс. Не помнеше нищо от двайсетминутния разговор с доктор Хенри Бътлър. Несъмнено той й беше говорил за ринопластика. А тя седеше, кимаше и се опитваше да преглътне факта, че замалко не бе отнела живота на друго човешко същество. По погрешка.

Наистина ли дарбите й бяха предназначени за това? Да убива? Да отмъщава?

Наистина ли родителите й бяха искали това за нея? А дори и да го бяха искали, имаше ли значение? Това все пак си беше нейният живот и нейният избор. Ако „госпожа Хамбрехт“, която и да беше тя, беше загинала днес, Ела щеше да е отговорна за това. А не Рейчъл или Уилям Прейгър.

Аз.

Дали тези ужасни възможности бяха това, от което баба Мими се бе опитвала да я спаси през всичките онези дълги и самотни години? Дали Мими се беше мъчила да я предпази по собствения си начин, като я изолира от света в ранчото? Вероятно Мими беше единствената, която истински я беше обичала.

Днес получих знак за събуждане, помисли си Ела, като пусна човека с прането да влезе в асансьора, преди да се завърти и да дръпне металните решетки. Ще кажа на Гейбриъл, че съм си променила решението. Напускам. Съдбата ми не е да убивам. Ще се върна в Сан Франциско и към стария си живот. Към Боб и Джоуни и…

Случи се толкова бързо, че тя нямаше време да реагира. Силни мъжки ръце я сграбчиха изотзад — едната през гърдите й прикова и двете й ръце настрани, а другата притисна здраво носа и устата й. Вратите се затвориха, асансьорът се движеше бавно. Мъжът с прането я бе обездвижил напълно. Ела усети как коляното му се заби в кръста й, а лявата му ръка се вдигна към врата й. В този момент осъзна, че той се опитва да я убие. Тя самата беше правила същото с животни във фермата. Използваше коляното си като опора, стискаше главите им и дърпаше рязко настрани и нагоре, за да прекърши вратовете им.

Не и с мен. Не днес.

Неспособна да си поеме дъх, тя захапа зверски пръстите, покрили устата й. Навсякъде наоколо плисна кръв, а нападателят й изпищя приглушено и агонизиращо.

— Кучка! — промърмори той под нос, използвайки другата си ръка, за да стисне черепа на Ела.

Сърцето й заби лудо. Едно добре премерено завъртане и тя щеше да умре. Трябваше да се освободи от хватката му незабавно.

Със сила и гъвкавост, каквито не знаеше, че притежава, тя завъртя крак и ритна с всичка сила това, което се надяваше, че са слабините му. Втори писък, този път по-висок, й показа, че е уцелила мишената. Ръката му неволно се отпусна леко, достатъчно за Ела да падне на колене и да освободи главата си. Мъжът се протегна надолу, побеснял от болка, и промени тактиката си. Уви мечешките си ръце около врата й и стисна гръкляна й. Ела усети как очите й изскочиха, а в слепоочията й запулсира кръв. Тя размаха ръце и крака докато асансьорът се спускаше бавно надолу, но не постигна нищо. Щеше да е в безсъзнание, ако не и мъртва, докато асансьорът стигне до долу.

Тя се вгледа в очите му и видя, че гневът на нападателя се превърна в задоволство, а после и в садистичен триумф.

Той се наслаждава. Прави му удоволствие, че ме убива.

Без да прави резки движения, треперещата й ръка бръкна в джоба й. Напипа спринцовката в мига, в който светът около нея започна да почернява. Размаха диво ръка, заби я в рамото му и натисна.

 

 

Ела излезе на улица „Уимпол“, пресече спокойно на зебрата и тръгна по улица „Мансфийлд“, където хвана такси.

— Хампстед Хийт, моля — каза тя на шофьора, просто защото това беше първото място, което й дойде наум.

След като подминаха хотел „Лангам“, тя си позволи да си поеме дъх спокойно. Вдигна ръка и докосна моравите синини по врата си, където пръстите на нападателя я бяха стискали, опитвайки се да я удушат.

Вече сигурно бяха намерили трупа му, отпуснат зад количката с прането.

Значи Ела все пак бе убила днес.

По-късно щеше да звънне на Гейбриъл. Засега беше доволна да седи отпуснато в таксито и да се наслаждава на лукса на собствения си дъх.

Жива съм. Оцелях.

Вероятно тези неща наистина бяха съдбата й…