Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Феникс (22)

21

Димитри Манцарис вдигна бележката към светлината с треперещи ръце. На осемдесетгодишна възраст зрението на бившия премиер не беше като навремето. Но беше достатъчно добро, за да прочете четирите реда пред себе си. Редове, които го изпълниха със смесица от нетърпеливо очакване и страх.

Написана с шифър, който Димитри не бе виждал от много години, бележката гласеше:

Идвам.

Скоро.

Нуждая се от помощта ти.

Ще се свържа.

Не беше подписана и не се налагаше.

Огромната закуска, която старецът тъкмо беше изплюскал — шест парчета бугаца, баница, пълнена с крем карамел и посипана с пудра захар — закурка в разширения му стомах като вкиснато мляко. Цялото му удоволствие от яденето се изпари. Дори успокояващият плисък на вълните на любимия му плаж Вулиагмени не можеше да успокои опънатите му нерви.

Последното послание на Атина не беше директно, а съобщение, изпратено на света. Но сега тя се обръщаше само към него, съблазнителна, ала смъртоносна като паяк Черна вдовица, нетърпелив да се съвкупи. Но за разлика от мъжкия паяк Димитри Манцарис нямаше възможност да откаже.

Беше прекалено късно да бяга, а и беше прекалено стар, за да се крие.

Атина държеше да й изплащат дълговете и Димитри трябваше да се подготви да го направи.

 

 

На северния бряг на Темза, недалеч от моста „Воксхол“, площад „Долфин“ в Пимлико беше един от прочутите адреси в Лондон, смятан за историческа забележителност с архитектурата си от трийсетте години на миналия век. Връх на модата навремето с фасадата си от червени тухли, великолепни сводове в стил ар деко и миниатюрни за съвременното око прозорци, с течение на годините сградата беше станала синоним на политическата интрига. Окупирана от свободните французи през 40-те и временен дом на генерал Де Гол, а по-късно на Манди Райс-Дейвис и Кристин Кийлър, момичетата в центъра на скандала „Профумо“, тя беше и лондонският адрес на Максуел Найт, вдъхновението за „М“ в книгите на Йън Флеминг за Джеймс Бонд.

Дългогодишен донжуан и бивш личен треньор като Антонио Ловато може и да не заслужаваше споменаване като един от прочутите обитатели на сградата. Но никой не можеше да оспори, че си бе спечелил място като част от традицията на площад „Долфин“ на потайност, шпионаж и мръсна политика. Също като при всеки от вътрешния кръг на Атина Петридис около него и нарастващата му империя от фитнес клубове се носеше силна миризма на корупция.

Ела кацна на летище „Хийтроу“ в понеделник следобед и прекара нощта в един от безбройните пансиони около гара „Виктория“. Стаята й беше мърлява и потискаща и миришеше на мокри хавлии, а закуската беше най-гнусната свинщина, която някога беше виждала в чиния. Състоеше се от залоена мазнина, пържен застоял хляб и нещо, което може би беше яйце. Но пансионът „Екселсиор“ поне й осигури тихо място, където да се упражнява да включва и изключва различните честоти сред оглушителния трясък на лондонския трафик на информация. Техниките на Дикс бяха работили безгрешно в тишината на лагер „Надежда“ и по-далечните гръцки острови. Но все пак се налагаше тя да ги изпита и в голям град и трябваше да си признае, че част от нея се вълнува от перспективата. Засега Атина беше единственият град, където бе прекарала време, откакто започна да работи за Групата. Другият голям град в живота й беше Сан Франциско, когато получаваните сигнали бяха плашеща и отчайваща бъркотия от шумове. Но да сравняваш Атина с Лондон беше все едно да сравняваш „Лунната соната“ с траш метъл, пуснат на най-високо. Това щеше да е предизвикателство.

Ако искаше да успее да изолира някои от имейлите на Антонио, текстовите му съобщения или телефонни разговори, трябваше да се приближи физически до него. Да го следи из улиците или в градския транспорт щеше да е най-простият начин за това, но до сряда той въобще не бе напускал апартамента си, като се изключат двете кратки разходки покрай реката с пекинеза му Мици.

— Той е отшелник — оплака се Ела на Гейбриъл след втория безплоден ден наблюдение от кафенето на отсрещната страна на улицата.

Тя нямаше търпение да се задейства, да почувства прилива на адреналин, който вече се научаваше да обича досущ като родителите си.

— Нито едно посещение в новия му лондонски фитнес. Нито кафета с приятели, нито пазаруване, нито нищо. Какво, по дяволите, прави у дома по цял ден?

— Не знам — каза Гейбриъл. — Но сигурно поддържа връзка с Атина. Наистина ли не можеш да приемеш нищо от устройствата му?

— Опитвам се! — отвърна Ела отбранително. — Не е като да настроиш радио, ще знаеш. Това е като да се опитваш да изолираш един инструмент в концертна зала с размера на две бейзболни игрища, където десет симфонични оркестъра свирят различни парчета едновременно. Трябва да проникна в сградата.

— Е? — върна й топката Гейбриъл. — Какъв е планът ти?

 

 

Антонио Ловато се нацупи на отражението си в огледалото, когато на вратата се позвъни. Той мразеше да го безпокоят почти толкова, колкото мразеше дълбоките бръчки на челото си, които се връщаха упорито всеки път, когато ботоксът му се износи, както и факта, че независимо колко коремни преси правеше, мускулите му завинаги бяха покрити от остаряващата му, увисваща, суха като хартия кожа. Възрастта беше безмилостен враг, срещу който суетата му не беше достоен противник.

— Да? — излая той на натрапника, когато отвори вратата на апартамент 49Б.

— Съжалявам, че ви безпокоя, господине, но се боя, че получихме оплакване.

Алфред, дебелият управител на сградата, се размърда с неудобство на прага му.

— Госпожа Бъртън от апартамента под вас.

— Какво за нея? — рязко попита Антонио.

— Ами, господине, изглежда тя има проблеми с тавана на трапезарията си. Влажни петна и такива. Май има проблем с тръбите под дюшемето ви. Повикахме водопроводчик да хвърли едно око. Ако е удобно… — добави той, смазан под презрителния поглед на Антонио Ловато.

Антонио отвори уста, за да обясни грубо, че не е удобно и никога няма да бъде. Всичко с тръбите му си беше наред, а госпожа Бъртън беше проклета и противна дърта крава, която нямаше какво друго да прави, освен да си измисля проблеми и да тормози съседите в жалък опит да привлече внимание към себе си. Но точно в този момент дебелият Алфред отстъпи настрани и „водопроводчикът“ пристъпи напред. На прага свенливо застана зашеметяващо двайсетинагодишно момиче, русо и нежно, облечено в момчешки гащеризон, който Антонио изпита незабавно и силно желание да съблече. Момичето носеше кутия с инструменти, която, ако това беше първата сцена в порнофилма, разиграващ се в мозъка на Антонио, със сигурност щеше да съдържа различни вибратори и други сексиграчки.

За миг му се стори, че е виждал младата жена и преди, но животът му беше изпълнен с млади, привлекателни жени, които навремето бе консумирал жадно и неуморно като кит, поглъщащ планктон, следователно беше така невъзможно да я различи, както отделна звезда в небето. Важното беше, че водопроводчиците в Италия не изглеждат по този начин. Нито пък където и да било другаде, поне според неговия опит. Той забрави за застаряващото си отражение и внезапно се развесели. Какъв прекрасен град можеше да е Лондон!

— Виждам — каза той скромно. — Е, не е ужасно удобно. Но след като вече си повикал младата дама, предполагам, че тя би могла да погледне. Последвайте ме.

С открито похотлива усмивка към Ела, той затвори вратата решително под носа на Алфред.

 

 

Гейбриъл седеше мрачно до маса в задната част на кафене „Мехмет“ в скъпото истанбулско предградие Ортакьой. По принцип той се чувстваше щастлив в Турция, страна, която винаги бе обичал заради топлината й, и в преносния, и в буквалния смисъл, богатата й смесица от различни култури, красивите й, сексапилни жени и вероятно най-вече заради кафето, толкова силно и сладко, че човек можеше да го яде с лъжица. Но днес имаше много причини да е потиснат.

Първата беше, че според баланса на банковата му сметка парите му бяха сериозно намалели. Дължеше се на лоши инвестиции и решения за купуване на акции, които не бе имал време да провери надлежно, преди да се върне към поредната си мисия през лятото. Не помагаше и фактът, че Марк Редмейн, в епичен пристъп на засегнато честолюбие, бе изпълнил заканата си да спре месечната му заплата от Групата.

— Плащаме ти да работиш за нас, на точно определени мисии. А не за себе си — студено му напомни Редмейн по време на последния им телефонен разговор в деня, когато Ела напусна болницата в Генуа и според Редмейн изчезна.

— Не работя за себе си, господине — възрази Гейбриъл. — Следях Муд Салим, точно както вие ми наредихте.

— Е, сега ти нареждам да спреш.

Отначало Гейбриъл негодуваше, че го накараха да спре издирването на Атина, за да открие Салим, либийски мигрант, когото Групата се бе опитала да вербува преди месеци, след като семейството му се беше удавило в една от мигрантските лодки на организацията на Петридис. Всичко сочеше, че човекът е ходеща планина от ярост, твърдо решен да отмъсти за смъртта на съпругата и дъщерите си. Но след първоначалния си, не особено силен интерес към Групата Салим беше изчезнал. Няколко доклада свидетелстваха, че е отговорен за серия убийства на типове, свързани с мрежата на Атина.

— Ако действа сам, това е едно — каза Редмейн на Гейбриъл. — Но изглежда има достъп до сериозна информация, което навежда на друга мисъл. Той е неовладяна сила и искам да бъде наблюдаван.

Раздразнението на Гейбриъл, предизвикано от параноята на шефа му, изчезна, щом чу описанието на Ела на великана от Сикинос. Трябваше да е бил Салим. Нямаше толкова много двуметрови араби, решени да убият Атина Петридис. Но Редмейн беше прав — нямаше начин неграмотен либийски имигрант да успее да открие сестра Елена съвсем сам. А това означаваше, че в историята на Салим има нещо повече. Поради тази причина, когато самият Гейбриъл се сдоби с интересна нова информация миналата седмица, според която Муд Салим се намираше в Истанбул, той взе първия полет за Турция. Но за съжаление бе шамаросан по доста неприятен начин, при това не от кого да е, а от Марк Редмейн.

— Знаете колко важно е да се действа бързо при подобни следи, господине — оправда се Гейбриъл. — Изпуснах го в Италия, във Франция и в Германия. След Сикинос той преброди цяла Европа. Определено работи за някого, въпреки че…

— Не ме слушаш, Гейбриъл — прекъсна го Редмейн. — Отзован си. Забрави за Салим. Забрави за Атина. Очаквам да се върнеш в Щатите в рамките на четиресет и осем часа. Ти и Ела Прейгър. Абсолютно сигурен съм, че знаеш къде е тя.

— Съжалявам. Не можем да се приберем у дома, господине. Не още — отвърна Гейбриъл, предизвиквайки експлозия от устата на шефа си, каквато никога преди не беше чувал.

Очевидно думата „ние“ вбеси Редмейн повече от всичко друго. Ела беше най-ценният актив на Групата, а не част от някакъв смотан дует с него. Гейбриъл нямаше право да я ангажира с мисии без одобрението на Групата, което означаваше одобрението на Редмейн.

— Ще я намерим и ще я върнем насила, ако се наложи — заплаши Редмейн, като добави злобно. — И ще те отрежем. Заменим си, Гейбриъл. А тя не е.

Очевидно първият етап на операция „Отрязване“ бяха парите на Гейбриъл. Никой не се присъединяваше към Групата, за да забогатее, но в същото време бе ужасно да рискуваш живота си непрестанно, за да отървеш света от злото, а после да ти кажат да си платиш кафето с личните си пари.

Втората причина за депресията на Гейбриъл беше фактът, че след като рискува толкова много, за да проследи Салим в Истанбул, арабинът внезапно бе изчезнал безследно. Всички следи, които изглеждаха толкова обещаващи миналата седмица, и подслушаните разговори, подкарали Гейбриъл от Генуа към Париж, Мюнхен и накрая тук, към бивша спяща клетка на ИДИЛ от недоволни млади мюсюлмани в предградията на града, се бяха изпарили като водата в пресушена река. Ако в следващите двайсет и четири часа не се появеше нещо, той щеше да отлети към Лондон при Ела, която вече бе започнала да наблюдава бившия любовник на Атина, противния господин Ловато.

Ако Антонио Ловато бе замесен достатъчно, за да се представя като свещеник, за да помогне на Атина да се измъкне от Сикинос, логично беше, че знае къде се намира тя сега. Но до момента Ела не беше успяла да се сдобие с никаква информация. А тъй като Редмейн несъмнено претърсваше света, за да я открие, докато Гейбриъл седеше тук и си пиеше кафето, и вероятно планираше да я отвлече, за да я върне в Ню Йорк и „безопасността“, времето им май изтичаше.

Докато размишляваше над тази неприятна перспектива, новият му телефон звънна. Ела беше единственият човек, който знаеше номера.

— Някакви новини?

— Да! Най-после! — извика тя, а вълнението в гласа й беше осезаемо и заразно. — Проникнах в апартамента му, докато той беше там, и успях да сканирам някои документи с примигване.

— Докато той беше там? Искаш да кажеш, че той те видя?

Ела въздъхна. Направо страховито беше как Гейбриъл никога не пропускаше да улови единственото нещо, което тя се надяваше да бъде подминато. Проклетникът беше като насочвана термално ракета от неодобрение.

— Не се тревожи, той не заподозря нищо.

— Но, Ела, той те е виждал преди! В манастира.

— Повярвай ми, почти не ме погледна — излъга Ела. — Важното е, че той си кореспондира с частна клиника за пластична хирургия на улица „Уимпол“ от името на госпожа Хамбрехт.

Гейбриъл усети как космите на врата му настръхнаха. Навремето Атина наистина беше госпожа Хамбрехт, преди да се запознае със Спирос и кошмарите да започнат.

— Ловато договаря цената за купчина процедури — каза Ела. — Мисля, че са предназначени за Атина.

— Съгласен съм.

Гейбриъл метна няколко монети на масата, стана и излезе навън. Не можеше да си представи, че някой от мъдрите стари кюрди, които играеха шах в ъгъла, подслушва разговора му, но човек никога не може да е прекалено внимателен.

— Разполагаш ли с името на клиниката? — попита той.

— Да. И с името на хирурга — триумфално отговори Ела. — Ще го посетя утре. Ще проверя какво мога да открия.

— Внимавай — предупреди я Гейбриъл. — Лекарите обикновено нямат навика да дават информация за пациентите си. А ако някой те заподозре, ще се озовеш в опасност.

Дарбите на Ела бяха невероятни, а инстинктите й често бяха добри. Но когато кръвта й кипнеше, въобще не й пукаше за собствената й безопасност. А по-лошото беше, че Гейбриъл започваше да долавя определена тръпка към опасностите у Ела, която явно бе нараснала доста, откакто бе напуснала Миконос. Фактът, че тази тръпка отразяваше неговата собствена, не я правеше по-малко тревожна. Ела беше дъщеря на майка си в повече от едно отношения и не само Марк Редмейн си имаше проблеми да я убеди в нещо. Да гледаш на мисиите като на забавна игра не помага, когато убийците на Макис Алексиадис са по петите ти, да не споменаваме, че Редмейн беше твърдо решен да я спаси на всяка цена.

— Ще се оправя — каза Ела с тревожна небрежност. — Ще те уведомя какво съм открила.

Преди Гейбриъл да успее да изрече и дума, тя затвори.

 

 

Доктор Мънго Хансен-Джерард се вторачи възхитено в младата жена срещу себе си. Беше американка, богата (поне ако се съдеше по диамантите по пръстите и ушите й) и прекалено красива, за да се нуждае от услугите му. С нежните си черти, слабо спортно тяло и стегната младежка кожа, тя представляваше образа „след“, а не „преди“. Но доктор Мънго Хансен-Джерард не беше стигнал до сегашното си положение, отхвърляйки работа, независимо колко привлекателни или смахнати бяха клиентите му.

— С какво мога да ви помогна, госпожице Йорк? — попита той, като се наведе напред и й прати най-милата си усмивка.

— О, не знам. Предполагам, че с няколко неща — въздъхна Ела. — С това — каза тя, като потупа носа си. — И с тези — тя прокара дълъг пръст от носа към външните краища на устата си, преструвайки се на недоволна от незабележимите бръчици около тях. — А и гърдите ми биха могли да са по-големи.

Тя огледа внимателно стаята, като в същото време се опитваше да се включи към телефонната и компютърна информация наоколо, и от личните устройства на доктор Хансен-Джерард, и от работното му място от другата страна на вратата. Поддържането на разговор с хирурга в същото време не беше лесно, но Саманта Йорк беше празноглава и лесно се разсейваше. Ела предполагаше, че доктор Хансен-Джерард сигурно беше свикнал с такива жени.

— Е, размерът на гърдите, разбира се, е личен въпрос — каза той мазно, докато Ела издирваше наум графика му за следващите две седмици.

За щастие деловата му секретарка му изпращаше ежедневни напомняния за работата на следващия ден, но досега вълшебната дума „Хамбрехт“ не се беше появила.

— Ако решите да ги уголемите, трябва да обмислим няколко фактора. Знаете ли дали искате силиконови импланти, или пълни с физиологичен разтвор? Мислили ли сте за формата? Кръгли или с формата на капка? Гладки или по-плътни? В наши дни много от пациентките ми избират това, което наричаме „желирани“ импланти…

Хамбрехт! Госпожа А. Ето я! Беше записана за предварителни кръвни проби следващия понеделник. Операцията щеше да е във вторник, осемнайсети. Доктор Мънго Хансен-Джерард бе резервирал целия ден за нейната операция — девет часа в операционната зала.

— Предполагам, че може да не съм проучила достатъчно — каза Ела, като стана и взе чантата си, нетърпелива да си тръгне, след като вече се беше сдобила с нужната информация. — Губя ви времето, докторе.

— Ни най-малко, госпожице Йорк. Ни най-малко. И моля ви, наричайте ме Мънго — каза той, уплашен, че ще я загуби. — Повечето ми пациентки са неуверени по време на първото си посещение. Част от работата ми е да ви преведа през различните възможности. Направил съм проучванията, за да не ви се налага да се занимавате с тях — добави той, като й направи жест да седне. — Споменахте, че се интересувате и от ринопластика?

— Аха — кимна Ела, като седна неохотно.

На този етап нямаше смисъл да привлича внимание към себе си, като излети оттук светкавично, макар ужасно да й се искаше да излезе на улицата и да звънне на Гейбриъл. Беше дошла тук като потенциална пациентка и трябваше да се държи като такава. Освен това нямаше да й навреди да разгледа клиниката по-подробно и да се запознае с вероятните движения на Атина в деня на операцията.

— Ако се реша на операция, тук ли ще бъде извършена? И можете ли да свършите всичко в един ден?

— Да. И да, бих могъл, но не бих ви посъветвал да го направите — отговори доктор Хансен-Джерард, щастлив, че е върнал потенциалната пациентка в паството си. — Съветвам повечето пациентки да изчакат поне седмица между процедурите.

Но не и Атина Петридис, помисли си Ела. Тя бърза да се сдобие с напълно ново лице.

След още петнайсет минути дрънканици за носове, устни и инжекции с подмладяващи химикали, предназначени за съвременните богати, но неуверени нарцисисти, Мънго предложи на Ела кратка обиколка из клиниката. Разположена зад класическа джорджианска фасада на улица „Уимпол“, на хвърлей от прочутата улица „Харли“, „Лондонската естетическа клиника“ представляваше три бивши отделни къщи със съборени външни стени, за да бъдат слети и превърнати в две отделни клиники — за възстановяване и предоперативна, шест частни спални за пациенти, станция за сестрите, обширно крило за консултации, състоящо се от кабинета на Мънго и този на младшия му партньор, преден офис за асистентите и просторна чакалня, скрита от любопитните очи на минувачите със старинни завеси от белгийска дантела.

Мънго обясни на „Саманта“ протокола за всяка операция и какво точно се случва на всяка пациентка от пристигането й до изписването й. Когато приключиха, Ела беше наясно къде точно щеше да се намира Атина на осемнайсети. Въоръжена с тази информация, тя се надяваше, че двамата с Гейбриъл ще успеят да изготвят подробен план.

— За мен беше удоволствие да се запознаем, госпожице Йорк — каза хирургът, като се ръкува с потенциалната си пациентка до вратата на кабинета си и я насочи към рецепцията. — Запишете си час, а междувременно ще ви изпратя линковете за някои от възможностите, които обсъдихме.

Нетърпелива да изчезне, Ела все пак изпълни нареждането му и се отправи към рецепцията. Докато стоеше пред гишето и попълваше формуляра, видя мъж в тъмнозелен гащеризон, работещ по нещо, което приличаше на табло за бушони в задната част на стаята. Не можа да определи точно, но нещо в него й се стори познато. Той беше с гръб към нея, но това нещо сигурно беше свързано с движенията му и езика на тялото… Ела не можеше да се сети кой беше, но потръпна, сякаш паяк бе пропълзял по ръката й.

— Добре ли сте, госпожице Йорк? — попита рецепционистката, която сигурно също бе усетила нещо.

— Чудесно — отговори Ела, подписа се бързо и в същия миг инстинктивно дръпна шала от „Ермес“ нагоре и покри цялата долна половина на лицето си.

Когато тя заговори, мъжът в гащеризона се завъртя към тях като змия, хвърляща се към плячката си.

Не може да види лицето ми, каза си Ела, за да се успокои, после излетя от клиниката и се пъхна в едно от черните таксита, фучащи по улица „Уимпол“. Той не знаеше, че съм аз.

Но все пак нареди на шофьора да я остави на Оксфорд Съркъс, който беше доста далеч от пансиона й, защото внезапно изпита нужда да се изгуби в тълпата.

Можеше само да се моли техникът в гащеризона да не я е познал. Но тя определено го беше познала, с бледата му, почти прозрачна кожа, рядката червена коса и леденосините безчувствени очи.

Тя изчака да се пъхне сред група шумни и весели японски туристи, преди да посмее да извади телефона си.

Този път, когато Гейбриъл чу гласа й, веднага осъзна, че в него не долавя вълнение, а страх.

— Тя ще е там на осемнайсети — задъхано съобщи Ела. — Госпожа Хамбрехт. Обиколих клиниката… мисля, че знам къде… можем… как можем…

— Ела — прекъсна я той с нисък и спокоен глас като баща, поставил ръка на рамото на истеричната си дъщеря. — Какво има? Какво стана там?

Ела се облегна на дървена пейка, тъй като внезапно й се зави свят.

— Видях… — пое си дъх дълбоко тя. — Видях…

Хората около нея започваха да я зяпат учудено.

Да не би да получавам пристъп на паника? Никога не беше имала такъв преди, но за всяко нещо си има първи път.

— Какво видя? — търпеливо попита Гейбриъл.

— Не какво — изхъхри тя. — Кого. Камерън Макинли. Беше в клиниката! На два метра от мен.

После каза нещо, което Гейбриъл никога преди не беше чувал от нея.

— Уплашена съм.

Собственото му сърце заби учестено. Да, би трябвало да си уплашена.

— Не се плаши.

— Ами ако Мак знае, че съм тук? Ако Камерън ме е проследил до Лондон? До клиниката? Мак иска да умра.

— По-вероятно е да е следил Атина — каза Гейбриъл с увереност, каквато не изпитваше. — Но трябва да сме изключително предпазливи. Ще бъда в Лондон утре сутрин. Засега не се връщай обратно в Пимлико. Настани се в друг хотел, малък и безличен. И чакай обаждането ми.

За първи път Ела се подчини и се съгласи да изпълни нарежданията, без да изрече и дума на протест.

Тя наистина е уплашена, помисли си Гейбриъл.

В този момент и той се страхуваше.