Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Феникс (21)

20

Марк Редмейн увеличи докрай наклона на тренировъчната си пътека и ускори ход. Тичането по наклон се бе превърнало в терапия за него и той откри, че се качва на машината все по-често. Изгарянето на млечната киселина в краката му и болезненото свиване на дробовете му осигуряваха добре дошло разсейване от нарастващата му тревога. Нещата в Европа излизаха извън контрол с ужасяваща скорост и за първи път Марк не беше сигурен как да действа.

Смъртта на Никос Анастас беше лоша работа. Загубата на Ела Прейгър беше потенциално катастрофална, въпреки че той все още се надяваше да оправи положението. А днес му се наложи да се занимава с последиците от злощастната смърт на Норико Адачи в Лондон. Японската професорка очевидно беше убита от някой от бандитите на Атина Петридис.

Катрин Макавой, която обикновено не възразяваше и на дума, изречена от устата на шефа й, внезапно реши да се възпротиви на тактиката му с професорката.

— Ти изпрати бедната жена в Лондон като примамка — обвини го тя по време на сутрешната телефонна конференция, на която присъстваха много от старшите лидери на Групата. — Хвърли я на вълците!

— Въобще не е така — хладнокръвно възрази Редмейн.

— Норико вървеше по следа.

— Каква следа? — попита Макавой.

— Следа, свързана с потенциалните операции на Атина във Великобритания и Северна Европа — уклончиво отговори Редмейн. — А макар и трагична, смъртта на професор Адачи и буквата, жигосана на трупа й, ни предоставиха категоричното доказателство, че Атина наистина си е възвърнала контрола върху престъпната си организация и я е поела от ръцете на Големия Мак. И на всичкото отгоре държи под око всеки, който според нея застрашава властта й. Включително и нас.

— И животът на невинна жена си струваше това, така ли?

Емоциите на Катрин Макавой надвиха дисциплинираността й, което бе необичайно за шефката на лагер „Надежда“.

— Тя знаеше ли, че я изпращаш като примамка? Като канарче, вкарано в мината на Атина Петридис, от чиято тъмнина рядко някой изскача жив.

— Както ти казах, Катрин, Норико вървеше по следа — отвърна Редмейн с леден тон, който не остана незабелязан от останалите участници в конференцията. — Тя предложи да се присъедини към нас, защото искаше да отмъсти за смъртта на сина си. Мъката изяждаше жива тази жена, когато се запознах с нея. Повярвай ми.

Мъка, която ти експлоатира, помисли си Катрин Макавой, но не каза нищо повече. Вече знаеше, че бе отишла прекалено далеч.

— Мисля, че Катрин е права да се тревожи, господине — намеси се Антъни Лайън, лондонският шеф на персонала, чийто изискан британски акцент вбеси Редмейн. — Убийството на професор Адачи беше особено зловещо. Всички трябва да положим усилия да ограничим тези странични щети. Освен моралния проблем сега и градската полиция души около операциите ни в Лондон, което определено ни затруднява.

Морален проблем, горчиво си помисли Редмейн и отново увеличи скоростта. Високомерно говедо. В края на деня той и само той ръководеше Групата и очакваше лоялност от старшите си лейтенанти. Но все пак признаваше, че смъртта на Норико Адачи беше лоша новина на много нива.

Атина Петридис трябваше да бъде спряна. Това беше по-ясно от когато и да било преди. Но теченията около нея бяха силни и опасни както винаги. И доколкото Марк Редмейн знаеше, в този момент Ела Прейгър, най-скъпоценното оръжие на Групата, беше някъде навън, засмуквана във водовъртежа.

Непоносимо му беше да мисли за това.

 

 

Първото, което Ела видя, беше светлина. Не заслепяваща, нито постоянна, а слабо, примигващо, топло сияние, което проблясваше от време на време като угасващата жарава на огън.

За момент тя се зачуди дали това не е раят. Но после чу гласа му и осъзна категорично, че не беше. Ако имаше живот след смъртта за добродетелните, той по никакъв начин нямаше да е приет в рая.

— Ела? Чуваш ли ме? Ела!

Докосването на ръката му я накара да подскочи. Значи гласът му не беше в главата й този път. Той наистина беше до нея. Тя отвори очи с усилие.

— Ти.

— Няма нужда да звучиш толкова зарадвана, че ме виждаш.

Лицето на Гейбриъл изглеждаше по-тъмно, отколкото го помнеше, по-загоряло, сякаш тъкмо се беше върнал от почивка. Когато се усмихна, все още беше предизвикателно хубав. Забележката на Кристин Маршъл за приликата му с Райън Гослинг се появи в ума й.

Лагер „Надежда“.

Кристин.

Обед с Гейбриъл във фермата на крайбрежието.

Струваше й се, че всичко това е станало преди векове.

— Не се радвам да те видя — отвърна Ела нацупено и се завъртя настрани.

Не беше сигурна защо му е ядосана. Вероятно някакво недоверие, примесено с по-дълбоки и притеснителни чувства, за които не искаше да мисли.

Ела се огледа наоколо. Голите бели стени и клиничната миризма говореха, че се намира в болница, но пък дървеното й легло със скъпи чаршафи навеждаше на друга мисъл, както и великолепната ваза с божури, поставена на малката масичка в стил рококо до леглото й. Единичен прозорец, разположен високо на стената, беше източник на златиста светлина, но не й подсказваше къде се намира. От леглото си тя виждаше вечерно небе, но дори то бе полускрито от щорите.

— Къде сме?

— В частна клиника в Генуа — отговори Гейбриъл, който още се усмихваше, очевидно незасегнат от грубостта й. — Осъзнаваш ли какъв късмет е, че си жива? Лодкарите, които те извадиха от морето, казаха, че им била нужна почти цяла минута да те накарат да дишаш отново.

— Ами ти? — вдигна очи към него Ела, осъзнала със закъснение, че ръката му лежи върху нейната. — Как ме намери? Ти ли ме докара тук? Не помня нищо.

— Това не е важно — отговори той с типичната си арогантност. — Казах ти да не се връщаш при Макис. Казах ти, че ще си в опасност. Какво, по дяволите, си мислеше?

— Мислех, че без Мак нямаме следи към Атина. Никакви! — вбесено извика Ела. — Мислех, че Персефъни може да ми осигури достъп до него.

— И какво стана? — попита Гейбриъл.

Ела се изчерви и отмести очи от него.

— Чух го да говори по телефона с Камерън Макинли. Той знае коя съм. Кои са били родителите ми.

Гейбриъл отдръпна ръката си. Хвана се за главата и изстена измъчено.

— Знам — промърмори Ела. — Лоша работа.

— Чу ли го да изрича думата Прейгър? — попита Гейбриъл, все още прекалено отчаян, за да вдигне очи.

— Да — потвърди Ела. — В моторницата, когато пътувах към „Арго“. Той знае, че съм дъщеря на Рейчъл и Уилям Прейгър. Не мисля, че е наясно с… нали разбираш… дарбите ми. Но знае, че съм свързана с Групата. Ако се бях качила на яхтата, щеше да ме убие.

— Несъмнено — съгласи се Гейбриъл.

— Затова скочих от моторницата. Нямах представа какво друго да направя.

Гейбриъл стана и се заразхожда нервно. Ела прие, че разработва план за следващите им действия. Но когато се завъртя обратно към нея, Гейбриъл я изненада.

— Спа ли с Макис Алексиадис? — прямо попита той.

— Не! Никога.

— Планираше ли? Когато се присъединиш към него на яхтата?

Ела се поколеба за момент, преди да отговори.

— Да.

Гейбриъл си пое дъх дълбоко, сякаш току-що го бяха халосали в корема.

— Той щеше да очаква това от Персефъни. Да настоява за него — оправда се Ела. — Трябваше да се сближа с него, да си възвърна доверието му. Не казвам, че исках да спя с него.

— Но искаше ли? — попита Гейбриъл, като прикова очи в нейните. — Искаше ли?

Ела се замисли виновно за всички случаи, когато си бе фантазирала, че се люби с Макис. За електрическия ток, който протичаше по нея, когато той я докоснеше, макар да знаеше, че гъркът е убиец. Единственият друг мъж, към когото някога бе изпитвала подобно привличане, беше този, който я разпитваше в момента. Но тя не възнамеряваше да му достави удоволствие, като си го признае.

— Не — излъга бързо. — Разбира се, че не.

— Добре.

Това беше най-близкото до признание на собственото му желание към нея. Но моментът на интимния разговор приключи и се върнаха към деловата част.

— Мак знае коя си. Очевидно си в опасност — започна той.

— Да, от страна на Мак — съгласи се Ела. — Но не задължително и от страна на Атина.

Гейбриъл поклати глава.

— Свършено е, Ела. Шефът иска да се прибереш в Щатите. Веднага щом се оправиш достатъчно, за да пътуваш. Трябва да те доставя там лично този път.

— Ами ако не желая да отида? — възмутено попита Ела.

— Ще тръгнеш.

— Кой казва така? Аз съм свободен човек. Не съм куфар, който можете да разнасяте нагоре-надолу.

— Не ми крещи. Аз съм само вестоносецът. Редмейн няма да те остави да компрометираш безопасността на Групата и това е всичко. Той трябва да мисли за безброй агенти, не само за теб.

— Редмейн може да върви по дяволите!

Гейбриъл въздъхна.

— Някога въобще правиш ли това, което ти кажат?

— Не. А ти?

Той се ухили.

— Не много често.

Ела се надигна с усилие и се облегна на пухените възглавници.

— Знам, че не харесваш Редмейн.

— Откъде би могла да знаеш подобно нещо?

Тя се почука по главата.

— Знам много неща за теб.

Гейбриъл присви очи игриво.

— Така ли? Какво например?

— Знам, че истинското ти име не е Гейбриъл.

Той я погледна и се опита да разбере дали говореше интуицията й, или просто бе открила информация за миналото му. Втората възможност определено беше тревожна.

— Много хора променят имената си, когато пораснат — подхвърли той с престорена небрежност.

— Само ако имат да крият нещо — възрази Ела. — Или бягат от нещо.

— Глупости — опроверга я той. — Ами ако са кръстени Хъмпърдинк? Или… Дерек?

Планът му успя. Ела се засмя на глас.

— Това ли е истинското ти име? Дерек?

Той завъртя очи.

— Разбира се, Ела. Ако искаш да е така. Ще бъда Дерек Хъмпърдинк, ако това те направи щастлива. Но не говорехме ли за Марк Редмейн?

Смехът замря.

— Нямам му доверие — каза Ела.

— Добре.

— И знам, че и ти му нямаш доверие.

— Няма значение — не отрече Гейбриъл. — Той ни е шеф.

— Но имаш доверие на мен, нали? — попита Ела.

— Тревожа се за теб — честно отговори той след кратка пауза.

Ела се трогна. С изключение на баба Мими и Боб от стария й живот в Сан Франциско, никой никога не се беше тревожил за нея.

— Кажи ми какво знаеш за Атина.

— Ела…

— Разкажи ми всичко. Включително това, което Редмейн ти забрани да ми казваш.

Гейбриъл се поколеба, но Ела забеляза, че решителността му намалява.

— Довери се на мен. Не на него. Довери ми се, за да мога и аз да ти се доверя. А после… може би… ще направя това, което ми наредиш.

— Ще повярвам в това, когато го видя — ухили се той. — Но добре. Ето какво знаем днес: Атина вече не е в Гърция. Напуснала е страната в деня, когато си я видяла на Сикинос…

— Значи в Сикинос е била тя! Признаваш! — извика Ела.

— Разбира се — кимна Гейбриъл. — Моля те, престани да ме прекъсваш.

— Съжалявам.

— Не знаем къде е сега. Имахме няколко следи към възможни скривалища, но не доведоха доникъде. Убедени сме обаче, че скоро ще изскочи на повърхността.

— Защо? Последния път се е крила дванайсет години.

— Тогава беше различно. По някаква причина тогава тя не желаеше да контролира империята на мъжа си. Сега иска. Това, което наблюдаваме в момента, е началото на война между Атина и Макис. Бият се чрез посредници — нейните хора срещу неговите — и ще настане кървава бъркотия. Никос беше от ранните жертви. Изглежда хората на Атина, а не тези на Макис са виновни за смъртта му.

— А това означава…

— Че вероятно тя също знае коя си. Или поне подозира. Единственият логичен мотив за убийството на Никос е връзката му с теб.

Значи при всички положения аз съм виновна, помисли си Ела. И трябва да отмъстя за смъртта му.

— Тя огледа ли те добре онзи ден в манастира?

Ела се върна в спомените си за килията на сестра Елена. Гротескното й разтопено лице. Очите — нито ядосани, нито уплашени, а спокойни, любопитни, оглеждащи Ела с развълнувана изненада, докато самата Ела стоеше замръзнала като сърна пред фаровете на кола.

Тя кимна.

— За съжаление, да.

— А мъжът? Онзи, който те събори и нападна сестра Елена с нож?

— Какво за него?

— Можеш ли да го опишеш? Спомена, че бил висок.

— Не само висок. Беше огромен. Широки рамене. Великан.

— Възраст?

Ела сви рамене.

— Началото на трийсетте. Не съм сигурна. Тъмна кожа. Предполагам, че беше арабин. Имаше тъмна коса, но не видях добре лицето му. Бях прекалено съсредоточена върху Атина.

— Няма проблеми — увери я Гейбриъл и замълча замислено.

Звучеше като него. Като мъжа, за когото Редмейн го беше предупредил и вече бе помолил да открие. Но Гейбриъл не трябваше да прави прибързани заключения. Нито пък да разсейва Ела.

— Не мога да се върна в Ню Йорк.

Гласът на Ела наруши мислите му тихо, но решително. Тя не само не можеше да остави Атина да изчезне, но и не можеше да се върне към личността, която беше преди. Към уплашената смотанячка с глава, пълна със странни звуци. Към самотната наблюдателка, която виждаше света само в черно и бяло. Сега за първи път светът на Ела беше в прекрасни цветове и тя беше част от него и вършеше нещо смислено, а не стоеше отстрани. Може би един ден щеше да се върне в стария си свят, но не още. Не и докато трансформацията й не завърши.

— Надявам се да ме разбереш. Съжалявам, ако това ще ти донесе неприятности. Но не мога да се върна, докато Атина е жива. Заради майка ми. Заради Никос. Заради самата мен. Трябва да довърша мисията.

За изненада на Ела Гейбриъл не възрази.

— Добре. Можеш да останеш. Аз ще се справя с Редмейн.

— Наистина ли?

— Наистина — мрачно отговори той.

Ако искаше да открие мишената на Редмейн, той щеше да се нуждае от Ела да поддържа издирването на Атина, докато него го няма.

— Но от сега нататък двамата ще работим като екип. Никакви отклонения. Никакво изчезване посред нощ сама, невъоръжена, за да правиш секс с психопати.

— Добре. Но това трябва да се спазва и от двама ни — каза Ела. — Никакви полуистини и укриване на информация. Не искам повече да чувам: „Ще ти кажем, когато настъпи подходящият момент“.

Гейбриъл кимна неохотно. После отвори файл със снимки на телефона си и го подаде на Ела.

— Това са всички известни и активни членове на организацията на Петридис. Повечето работят за Макис, но един-двама са фанатично лоялни на Атина. Познаваш ли някого от тях?

Ела започна да разглежда снимките. Бяха запечатани над стотина лица. Но никое не й се стори познато.

— В момента поне официално те все още са едно голямо и щастливо семейство — каза Гейбриъл. — Големия Мак се „радва“ на завръщането на Атина и няма търпение двамата да работят заедно. Но зад кулисите кинжалите вече са извадени и тези типове започват да си избират на чия страна да застанат. След като…

— Този!

Развълнувана, Ела върна телефона на Гейбриъл.

— Този тип ли? — попита той и увеличи образа на безличен сивокос мъж в средата на петдесетте с грижливо подстриган мустак.

— Той беше в манастира.

— Този тип? — учуди се Гейбриъл. — Сигурна ли си?

Лицето на Ела помрачня.

— Отново с излишните въпроси! Да, сигурна съм. Това е свещеникът. Отец Бенджамин. Той опипа глезена ми, когато пострадах.

Гейбриъл се наведе, хвана лицето й с двете си ръце и я целуна по темето, неспособен да прикрие удоволствието си.

— Е, отец Бенджамин се нарича още Антъни Ловато. Ако щеш вярвай, но навремето той беше личният треньор на Атина. Носеше се слух, че тренировките им били страшно интимни, но Спирос си затваряше очите. Атина уреди бизнес за Антъни и му купи верига фитнес клубове из цяла Италия, чрез които Спирос переше пари. Ловато изкара страхотни мангизи.

— Спомням си как си помислих, че не ми изглежда много свят и духовен — сети се Ела. — Расото не му подхождаше.

Гейбриъл се усмихна сухо.

— Предполагам, че в наши дни това се отнася за много свещеници.

— Значи той е следа, така ли? — попита Ела.

— Със сигурност е следа — потвърди Гейбриъл. — А още по-хубаво е, че е следа, за която Мак не знае абсолютно нищо. А случайно… — каза той и дългите му пръсти затракаха по телефона, който после подаде на Ела с триумфален поглед. — Имам и адрес. Какво ще кажеш за пътуване до Лондон?