Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Феникс (20)

19

Вече се здрачаваше, когато Ела пристигна в Портофино. В пристанището светеха лампи, а красивият град по хълмовете сияеше в богатата вечерна светлина. Топъл ветрец разлюляваше клоните на дърветата, прогонил зверската жега преди няколко часа. Всичко ухаеше на лято: наситеният аромат на жасмин се смесваше с кокосовото масло и парфюмите по кожите на жените, а от ресторантските кухни се носеше силната миризма на чесън и трюфели. И под всичко това — познатият солен дъх на морето и нежното ритмично плискане на вълните допълваха картината на ваканционна идилия. Място, където да си починеш. Да въздъхнеш. Да позволиш на сетивата си да се насладят на свободата. Да живееш без задръжки.

Но не и за Ела. Завръщането в ролята на Персефъни Хамлин беше внезапно и трудно. Да си възвърне не само гласа и маниерите й, но и чувствата й, особено в сложната й връзка с Мак, беше плашеща перспектива. И нямаше място за грешки. Но работата трябваше да бъде свършена.

Дължа го на Никос. И на родителите ми. И на самата мен.

Гейбриъл й беше показал ясно, че алтернативата е да се прибере в Съединените щати с празни ръце, без нищо конкретно в резултат на работата си освен смъртта на бедния Никос. Ела не можеше да позволи това.

Но все пак й се искаше да може да изкара поне една нощ тук в хотел, преговаряйки биографията на Персефъни за стотен път и връщайки се към фалшивата си самоличност, преди да се присъедини към Мак на яхтата му. Но нетърпението му да я види означаваше, че той няма да приеме повече закъснения.

— Звънни ми на секундата, когато пристигнеш — нареди й той. — Ще изпратя някой да дойде да те вземе с моторницата.

— Сметката ви, госпожице Хамлин. Мога ли да ви предложа още нещо?

Възрастен келнер с древно лице, сякаш издялано от камък, се доближи до масата на Ела. Тя си беше избрала кафене близо до пристанището, за да може да се включи в предаванията между различните лодки, докато се наслаждаваше на великолепния лаврак на скара на безопасната твърда земя. След като се качеше на борда на „Арго“, щеше да е в капан. Затворничка на Макис, макар и доброволна.

— Не, благодаря. Това беше чудесно.

Ела бръкна в чантата си, за да извади кредитната карта на Персефъни, като се молеше Групата да не я бе затворила. За щастие тя мина през машината на стареца без проблеми.

Ела вече бе написала съобщение на Макис и очакваше една от моторниците му да пристигне в пристанището всеки момент. Трябваше да я чака на кей номер пет. Влачейки куфара зад себе си, тя затропа по скърцащите дъски на кея, като в същото време се съсредоточи да изолира сигнала на „Арго“ от останалия оглушителен шум в главата си.

— Аргонавт две, там ли си вече? — чу се въпросът на капитана до моторницата.

— Почти — долетя бърз отговор. — Мисля, че я виждам да върви по кея.

Не вдигай очи, напомни си тя, преборвайки се с желанието си да открие моторницата в спускащия се мрак. Не забравяй, че Персефъни не може да ги чуе.

Сърцето й биеше лудо, задвижвано от познатото вълнение, примесено със страх. Довечера щеше да е на яхтата с Мак. Макар да не бяха изрекли нищо, тя разбираше, че времето на отделните спални е минало. Беше наясно, че Персефъни се завръща при него не като приятелка, а като любовница.

Двама униформени мъже замахаха към нея, когато елегантна небесносиня моторница пристигна до кей номер пет. На нея бяха изписани думите „Аргонавт 2“ с лъскави черни букви.

— Госпожице Хамлин?

Млад и хубав юнга слезе на кея и се протегна към куфара на Ела.

Тя кимна.

— Видяхме ви да идвате от пристанището. Идеална точност — усмихна се той и й помогна да се качи в моторницата.

— Благодаря, че дойдохте да ме вземете — каза Ела.

Вторият мъж, който беше по-възрастен и едър, се представи и й подаде косматата си, подобна на мечешка лапа ръка.

— Удоволствието е наше, госпожице. Господин Алексиадис очаква с нетърпение да ви посрещне на борда на „Арго“. Малко по-далеч сме от пристанището, отколкото се надявахме, но би трябвало да се върнем на яхтата за петнайсет минути. Междувременно просто се отпуснете.

Да се отпусна!

Ела се настани на тапицираната в кадифе пейка и се усмихна наум.

Вълнението от новия й живот ставаше като наркотик. Тя се зачуди дали някога отново ще се отпусне напълно.

 

 

Малката моторница зафуча напред с бясна скорост. И двамата мъже останаха зад кормилото, а Ела седеше отзад, покрила коленете си с плътно кашмирено одеяло. Тя се завъртя назад и загледа как светлините на пристанището в Портофино се отдалечиха от тях. Последни изчезнаха тези на красивия хотел „Сплендидо Маре“. После нямаше нищо освен открито море и пълна тъмнина, нарушавана леко от бледия полумесец.

Ръмженето на двигателя на моторницата бързо се превърна в кротко хъркане на заден план, а сигналите от оживения пристанищен трафик замъркаха нежно в ума на Ела като доволна котка, която се готви да заспи. В сравнителната тишина тя успя да се включи по-ясно към „Арго“. Различните честоти се запремятаха из главата й като песни в джубокс, докато накрая чу гласа на Макис — нисък, мрачен и кристалночист. Използваше някакъв вид сателитен телефон и от мястото на Ела на лодката качеството на звука беше идеално. Стомахът й се сви, когато осъзна, че той говори с Камерън Макинли, лекето, чиито горили бяха проследили нея и вероятно Никос в Атина.

Макис заговори първи:

— Сигурен ли си?

После се чу гласът на Камерън.

— Да. Раждането било вписано в общинските регистри. Доколкото виждам, не са правили опит да го скрият. Прейгър, Ела Джейн. Родена на 28 май 1994 година от Рейчъл, моминско име Франклин, и Уилям.

Ела усети как стомахът й се сви от ужас.

Последва кратка пауза, после Мак заговори отново:

— Същата възраст като Персефъни… — замислено каза той. — Някакви снимки?

— Две. Едната е от годишния албум на гимназията в Парадайз Вали. Другата е от Бъркли. Госпожица Прейгър е завършила компютърни науки там през 2012.

Това беше лошо. Много лошо.

— И? — попита Мак.

Ела зачака отговора на Камерън, останала без дъх.

— Тя е. Няма съмнение. Същото момиче.

Последва оглушителна тишина. В далечината Ела различи светлините на яхтата, където я чакаше Макис. Където щеше да е в капан, без помощ и без надежда за бягство.

— Какво искаш да направя? — попита Камерън.

Този път Мак отговори незабавно. Гласът му беше решителен и по-суров, отколкото Ела някога го беше чувала. Всяка частица от легендарната му топлина беше изчезнала, изстискана от гнева му като лимон.

— Нищо. Аз ще се погрижа за нея.

— Внимавай, Макис. По-чисто и безопасно ще е, ако се държиш на разстояние. Остави моите хора да се оправят с проблема. Това ни е работата.

— Казах, че аз ще се погрижа — излая Макис. — Ще говорим отново утре сутринта. Когато е свършено.

Линията прекъсна.

За момент Ела замръзна, парализирана от паника.

Ще се погрижа за нея.

Когато е свършено.

Той говори за мен. Как ще ме убие. Иска да го направи лично.

Тя си припомни кошмарните истории за Спирос Петридис и зловещите начини, по които се бе отървавал от враговете си. Мъчения. Душене. Погребване жив. Удавяне.

Като майка ми.

Тогава Мак е бил дясната ръка на Спирос, слугата, който е учил занаята в краката на господаря си. Сега той си имаше собствени горили, които да вършат работата, хора като Камерън Макинли и бандитите му. Почти със сигурност те бяха убили Никос. „Това ни е работата.“ Но сега беше различно. Беше лично. Персефъни беше предала Макис Алексиадис, беше го направила на глупак. И той желаеше да я накаже лично, да я гледа в очите, докато я наранява, измъчва, приключва живота й с голи ръце.

Ела седна изправено, измъкната внезапно от транса си. Ако искаше да живее, трябваше да действа незабавно. Но какво можеше да направи? Никой не знаеше къде е. Беше невъоръжена, сама и без надежда за спасяване. „Арго“ се виждаше ясно пред тях, огромна, впечатляваща яхта, напомняща й за гигантска бяла звезда на смъртта, откъдето нямаше бягство. Щяха да стигнат до нея след по-малко от две минути.

Вече съм мъртва.

 

 

Шефът викаше. Всъщност пищеше.

Гейбриъл отдалечи телефона от ухото си. Вчера беше кацнал в Щатите, изтощен и изцеден емоционално от страшната смърт на Никос Анастас и факта, че трябваше да съобщи новината на Ела. Всичко в Гърция се скапваше със светкавична бързина и Гейбриъл не можеше да се отърве от ужасното чувство, че предстои и по-лошо.

Той се настани в евтин хотел близо до летище „Кенеди“, взе приспивателно и спа непробудно цели четиринайсет часа. Събудиха го истеричните крясъци на Марк Редмейн.

— Тя е изчезнала! — изкрещя той, сякаш ако пробие тъпанчетата на Гейбриъл, щеше да реши проблема. — Ела е изчезнала. Измъкнала се от новия си шеф в Атина и изобщо не се появила на летището.

— Мамка му — промърмори Гейбриъл.

— Ти я загуби? — изрева Редмейн. — Как, по дяволите, можа да я загубиш?

— Господине?

— Каза ми, че си я убедил, че мисията й е приключила! — продължи да вика Редмейн. — Каза ми, че тя се прибира тук. Каза ми, че всичко е уредено.

— Мислех, че беше — отвърна Гейбриъл, като разтърка очи изморено.

Ако Ела не се беше качила на самолета за Ню Йорк, имаше само едно място, накъдето можеше да се е отправила.

Редмейн все още кряскаше и сипеше ругатни, сякаш идиотската му ярост щеше да помогне с нещо. Не за първи път Гейбриъл се зачуди как този тип се бе издигнал до глава на Групата.

— Млъкни — каза накрая той с типичната си прямота. — Трябва да я намерим и изкараме оттам.

— Да не мислиш, че не съм наясно с това? — изрева Редмейн свирепо. — Въпросът е, къде, по дяволите, е тя?

— Тя е с Макис Алексиадис — незабавно отговори Гейбриъл. — Трябва да открием яхтата му.

 

 

Мак наблюдаваше приближаването на моторницата от горната палуба. Различи я още от километър разстояние, миниатюрна светлина, летяща над вълните. Усети как чудовището в него започна да се събужда.

Навремето познаваше това чувство много добре, но рядко го изпитваше напоследък. Вълнението, почти сексуално, да имаш пълен контрол върху друго човешко същество. Откак се издигна до замайващото си положение, физическата тръпка от убийството беше нещо, което с лекота възлагаше на други. Не му липсваше. Всъщност за него бе облекчение да отстъпи назад и да ръководи операциите на империята на Петридис като всеки друг бизнес. Вече на средна възраст, Мак се радваше на лукса да се отдаде на размисъл и самовглъбяване. Ако никога не беше срещнал Спирос, ако животът му беше поел по различен, по-прозаичен път, дали никога нямаше да убие човек? Все пак не се смяташе за роден убиец или престъпник. Нито дори за жесток. По-скоро приличаше на котенце, което наблюдава как майка му лови мишки. Беше се научил на тези умения — да измъчва, да убива, да унищожава. И също така се бе научил да овладява емоциите, които вървяха с тях. Не беше чудовище. Но имаше чудовище в себе си. През годините злите му, отблъскващи чувства се бяха смесили с другите му емоции, така че той вече не можеше да различи напълно нормалното от ненормалното, приемливото от откаченото.

Чакайки пристигането на Персефъни — винаги щеше да мисли за нея като за Персефъни, чак до самия край — той се чувстваше едновременно възбуден и отвратен. Ядосан и въодушевен. Копнеещ, но и изпълнен с дива омраза, толкова отровна, че заплашваше да прогори кожата му като лава, изливаща се от напуканата земя.

Остави мислите си да се реят и си представи как я поздравява, докосва, съблазнява, а после, след като е взел всичко, което иска и тя му дължи, я убива бавно и болезнено. Лъжлива кучка.

„Аргонавт 2“ се приближаваше. Макис видя ясно Евангелос и Йоанис на руля. Единственото, което видя от Персефъни, беше свита фигурка в задната част на моторницата, завита в одеяла. Скоро щеше да е топла и гола в леглото му. За първи и последен път.

След безкрайно дълго време те най-после спряха до яхтата.

— Най-после — ухили се Мак и слезе долу да ги поздрави.

Йоанис завърза моторницата, а Евангелос отиде да помогне на госпожица Хамлин. Когато се завъртя, той приличаше на призрак. Лицето му беше бледо като чаршаф.

— Какво има? Какво става? — попита Макис.

Всеки мускул в тялото му се бе стегнал като прекалено опънатите струни на цигулка. Той скочи в моторницата и мина покрай двамата мъже.

Куфарът на Персефъни беше облегнат на пейката. До него имаше купчина възглавници, покрити с одеялата на Макис.

— Къде е тя? — изръмжа Макис заплашително.

— Тя… взехме я от пристанището… — заекна Евангелос. — Седеше ей там.

— И? — изрева незадоволеното чудовище у Мак. — Къде е тя?

 

 

Отначало водата й се стори като враг.

Когато се плъзна безмълвно от задната част на моторницата в тъмната й прегръдка, парализиращият студ остави Ела без дъх. Дрехите й се увиха около нея като смъртоносни змии, залепиха крайниците й настрани и я повлякоха надолу. Вълните я погълнаха. Те изглеждаха толкова нежни от безопасната моторница, но сега се издигаха като чудовища около нея, удряха я безмилостно по главата и я лишаваха от възможността да се ориентира. Вече не можеше да различи горе и долу, да не говорим за това коя посока води към брега и коя към открито море. Докато сърцето й биеше паникьосано, останалата част от тялото и мозъкът й се забавиха, после застинаха напълно.

Моторницата изчезна. Ела беше сама на света. Всичко наоколо беше тъмнина и студ.

После, внезапно както беше започнала, паниката я остави. Болките в замръзналите й крайници изчезнаха. Тялото й беше изтръпнало, мозъкът и духът й — спокойни, а сърцето й едва биеше.

Давя се, помисли си Ела. И няма проблем. Спокойно е.

Трябва само да се отпусна.

В мозъка й се появиха образи от домашно видео.

Майка й я държи и я гледа в очите. Ела е бебе. Чувства се в безопасност. Водата и тъмнината около нея се превърнаха в нежна утроба, а мекият плясък на прилива — в сърцебиенето на майка й. За момент беше прекрасно. Сега Ела само трябваше да се предаде и можеше да остане в това състояние завинаги. Да се върне при майка си. При Рейчъл. Идеята беше привлекателна. Прекрасна.

Дробовете на Ела се изпразниха. Тя започна да потъва все по-дълбоко.

Но после се появиха нови образи.

Майка й се мъчи да си поеме дъх, бори се със силните мъжки ръце, които я натискат надолу.

Атина Петридис стои на брега и наблюдава.

Гейбриъл стои в апартамента й в Сан Франциско и й се подиграва, задето не иска да се присъедини към Групата.

Това не е каквото аз бих нарекъл живот. Но може би имаме различен стандарт.

След това други гласове и лица нахлуха в съзнанието й.

Никос пищи, докато нажеженият метал изгаря плътта му, и се моли за живота си.

Малкото удавено момче, изхвърлено на брега, чиито невиждащи очи са вторачени в синьото небе и молят за справедливост. За отмъщение.

Всички те искат отмъщение. А аз съм тяхното оръжие. Аз съм техният ангел отмъстител. Ако не съм аз, кой тогава?

Ела отвори очи.

Не мога да се предам. Не още!

Тя се задвижи и зарита. Цялото й тяло се устреми нагоре. Беше прекалено тъмно, за да види повърхността, но се протегна сляпо и се издигна към живота и болката в него.

— Ааа!

Горната част на тялото й се изстреля над водата като кит или торпедо от подводница. Дробовете я заболяха, когато се напълниха с въздух. Стори й се, че гърдите й ще избухнат. Представи си как ребрата й се чупят и навсякъде хвърчат кости. Студът се завърна. Също и страхът. Обзе я отчайваща яснота.

Мисли, Ела. Не се паникьосвай. Мисли.

Плуваше добре, но шансът й да се добере до брега от това разстояние и при тази температура беше нулев. Нуждаеше се от спасяване.

Макис може би вече бе изпратил лодки да я търсят. Трябваше да ги избегне на всяка цена. По-добре да се удави, отколкото да попадне в садистичните му ръце. Ела затвори очи и се понесе по вълните. Припомни си техниките, на които Дикс я беше учил в лагер „Надежда“, изключи съзнанието си и се настрои към заобикалящите я сигнали.

Отначало беше тихо. Но след няколко минути долови сигнали от кораби, рибарски лодки и бреговата охрана. Имаше много слаб сигнал от спасителен катер, който правеше рутинната си проверка на водите, където глупави тийнейджъри понякога плуваха нощем. Но се намираха на половината път до Портофино, невъзможно бе да доплува дотам.

После тя се сети. Още нещо, което Дикс й беше казал в деня, когато се запознаха. Беше й говорил за визуалните й способности и колко далеч можеха да я отведат. Нещо свързано със сателитната технология…

Можеш да използваш сателитните координати, за да навигираш. Да видиш огромни територии земя или море и дори космос.

Сателитни координати. Точно така! Ако съумееше да приеме сателитните сигнали на лодките, можеше да прецени коя се намира по-близо. Къде се намира самата тя. Трябваше само да запази спокойствие. Да прочисти мозъка си. Да остави информацията да я залее като вълна. Можеше да се спаси. Но трябваше да вярва в това. Да вярва в силата си. Да вярва в дарбата си. Да вярва, че ще оцелее.

Вярваш ли, Ела? Вярваш ли?

Тя затвори очи и потъна в магията. Не ставаше дума само за едно от сетивата й, а за всичките пет, смесени необяснимо в експлозия от информация, тласкайки я към надеждата и спасението. Светлини. Цифри. Координати. Звуци. Ритмичният плясък на вълните. Сърцебиенето на Ела. Дъхът й. Мразовитият студ, накарал краката й да изтръпнат, но в същото време освободил мощна енергия в нея и желязна решителност да живее. Да победи. Да спечели.

Една червена светлина, по-ярка от останалите, я призова.

Лодка. Най-близката лодка. Шанс.

Тя се завъртя към нея, заповяда на парализираното си тяло да се задвижи и заплува.