Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Феникс (19)

18

Вира Прайдън, икономката на Питър Хамбрехт в Уиндълшам Грейндж, свали чаршафите светкавично и сложи нови от чист египетски памук на леглото за гости. Гостенката на господин Хамбрехт, дамата с изгарянията, скоро щеше да се върне от сутрешната си разходка и работодателят на Вира й беше дал строги указания да стои далеч от нея.

— Тя е много стара приятелка и пристигна в Уиндълшам да се съвземе след инцидент. Нуждае се от спокойствие и почивка и най-вече от уединение. Но знам, че мога да ви имам доверие за това, госпожо Прайдън — добави шефът й ласкателно.

— Разбира се, господин Х.

Вира Прайдън обичаше да работи за господин Хамбрехт. Чувстваше се важна, тъй като беше доверената прислужница на толкова велик диригент, да не споменаваме, че служеше в едно от най-красивите малки имения в Котсуолдс. Питър и гостите му използваха къщата само през уикендите и за летни приеми. През останалото време идиличният елизабетински палат с покритите си с глицинии стени, зашеметяващи градини и ливади, включително дванайсет хектара вековна гора и красив поток, където изгорената дама обичаше да се разхожда, бяха личното царство на Вира и съпруга й Албърт. Сгушена в долината в края на дългия частен път, напълно невидима от пътя, величествената къща хвърляше сянка върху малката къщичка, където живееше семейство Прайдън. Уиндълшам радваше сърцето и душата на Вира Прайдън всеки ден, независимо дали грееше слънце, или валеше. И тя не се съмняваше, че ще помогне и на приятелката на господин Х, която и да беше тя.

 

 

Атина изчака трътлестата икономка със ситните къдрици да изчезне обратно в къщичката си, преди да излезе от гората и да тръгне по моравата към величествения палат.

Винаги беше обичала ранните утрини в манастира — прохладния въздух, аромата на пресен хляб и кафе от кухнята, който се смесваше с мириса на тамян от параклиса, където литургията отбелязваше началото на новия ден. Но утрините бяха прекрасни и тук, макар и по различен начин. Гукащи гълъби, мъгла и дим от комини — това бяха божиите предвестници в английската провинция.

Господи! Атина се засмя в себе си. Възможно ли е аз да кажа подобно нещо?

Свалянето на монашеското расо на сестра Елена след дванайсет дълги години не беше лесна работа. Ранното събуждане през това време бе настроило вътрешния й часовник по нов начин и тя вече не можеше да спи след четири и половина сутринта, нито да остане будна след десет вечерта. Господ, в когото Атина беше спряла да вярва в деня, когато Аполон умря, бе успял да проникне в мислите и думите й, естествена последица от дългите и досадни повторения.

Господ да е с теб.

И с теб.

Да облече отново цивилни дрехи беше едновременно освобождаващо и странно. Питър любезно й беше предоставил няколко семпли тоалета от „Маркс и Спенсър“, които да носи в имението, включително чифт гумени ботуши и яке с качулка, въпреки че беше едва края на август.

Госпожа Прайдън може да върне в магазина всичко, което не ти става или не ти харесва — увери я той в типичната си грижовна, написана на ръка бележка. — Боя се, че дрехите не са висша мода, но предположих, че ще предпочетеш удобството, поне докато си тук.

Скъпият Питър. Не се беше променил. Времето може да беше посбръчкало гладкото му, красиво лице, но не бе повлияло на любезността, лоялността и дискретността му. Беше уважил желанието на Атина да не се виждат лично и дори не я беше попитал къде е била след хеликоптерната катастрофа, нито защо внезапно бе решила да се издигне като феникс от пепелта на фалшивата си смърт. Той знаеше инстинктивно, че тя ще проговори, когато е готова. Дори беше махнал всички снимки — и свои, и нейни — от собствения си дом.

— Снимките ми напомнят прекалено много за него — обясни му Атина с измъчен от болка глас, когато се чуха по телефона. — Присъствието ми в Англия е достатъчно тежко. Надявам се, че разбираш.

— Естествено — отвърна Питър. — Остани тук колкото искаш. Никой няма да те безпокои в имението.

Тя влезе в кухнята, невероятно топла и уютна английска стая с яркочервена печка, каменен под и картини с ирландски сетери по стените, направи си кафе и отвори лаптопа си. Имаше многобройни предложения за места, където можеше да отседне и възстанови след напускането на манастира. Константинос Пападакис, стар приятел, който бе станал кум на Спирос, беше подготвил за нея великолепната си уединена вила в Корсика. Скъпият Коста. Атина бе помислила сериозно по въпроса, но бе решила, че е по-разумно да се отдалечи от Гърция и силите, които се надигаха срещу нея. Освен това всички стари приятели на Спирос щяха да попаднат под подозрение, след като хората осъзнаят, че тя е не само жива, но и отново свободна.

Питър беше част от друг живот. Преди Спирос. Преди цялата лудост. Дори преди Аполон. Но пък онзи Питър и онази Атина вече не съществуваха. Никой няма да ме потърси тук, помисли си тя. А най-важното беше, че Питър Хамбрехт бе един от малкото хора на света, на които можеше да има доверие. За разлика от уж лоялния й номер две, онзи предател и подлец Макис.

Той иска да умра, помисли си Атина. Беше го подозирала и преди, но събитията в деня, когато избяга от Сикинос, бяха превърнали подозренията й в сигурност. Нямаше начин изненадващият посетител в манастира да се бе озовал там случайно. Някой от организацията на Петридис явно бе издал местонахождението й, несъмнено с надеждата, че сломеният великан ще я открие и ще свърши мръсната работа вместо тях. Що се отнася до „селското“ момиче, което бе нахлуло при тях, погледът в очите му издаваше нещо повече от шок от обезобразеното й лице. Момичето търсеше нещо и оглеждаше лицето на Атина за следи. А и лицето на самото момиче също беше необичайно: проницателно, интелигентно, но и зловещо познато. Атина все още не можеше да се сети какво точно я разтревожи, но в младата дама имаше нещо странно.

Вече не се съмняваше, че някой близък я е предал. Само няколко души знаеха, че е жива, да не говорим за самоличността й като сестра Елена, и Макис Алексиадис беше очевидният виновник.

На лаптопа образите от Фейсбук и Инстаграм й показаха бизнесмена Мак, законната му втора личност, която си живееше живота на яхтата.

Играе си, докато бизнесът ни гори, горчиво си помисли тя. Плава и се забавлява по Средиземно море, докато всичко, което Спирос изгради и ми даде, се срива.

Ако не се задействат бързо, съперниците им щяха да им измъкнат егейския мигрантски маршрут и стотици милиони долари щяха да се изпарят. Днес тя щеше да се свърже с Макис, за да поговорят по въпроса. Щеше да го уведоми, че е избягала от страшната съдба, която й бе подготвил в манастира, и е започнала да си възстановява авторитета.

Ръцете й трепереха от раздразнение. След толкова дълго време вън от играта, прекарано в криене и изолация, тя копнееше за действие. Част от нея искаше просто да се отърве от Макис. Фантазираше си за свят, където той е мъртъв, а тя може спокойно да поеме юздите на империята на Петридис и да възобнови ролята си като глава на организацията и истинската наследница на Спирос. Но това беше фантазия. Атина имаше лоялни поддръжници, но реалността беше, че след дванайсет години начело, Макис си имаше собствени главорези. И не всички щяха да приемат с радост завръщането на съпругата на Спирос от гроба.

За момента Атина трябваше да държи приятелите си наблизо, а враговете — още по-близо. Трябваше да подходи към Макис Алексиадис умело и предпазливо, като паяк, усъвършенстващ ритуала на ухажването с надеждата да се метне върху женската, но без риск после да бъде изяден.

Стъпка по стъпка.

Атина затвори лаптопа, извади лист и химикалка и започна да пише.

 

 

Доста е нагла. Мили боже, ужасно е нагла.

Като ядосано хлапе Макис накъса бележката на Атина на малки парченца и ги хвърли през борда.

Коя, по дяволите, си мислеше, че е тя? Караше му се като на ученик, задето бе позволил на бизнеса с мигранти да се изплъзне от ръцете му. Сякаш той контролираше приливите и бурите! Да не би той вече да не саботираше ожесточено лодките на съперниците си? Да не би да не подкупваше капитаните им и да правеше всичко възможно да обърне нещата?

А междувременно тя необяснимо бе избрала този критичен момент, за да прецака всичко. Какво си мислеше, че прави, като жигосва краката на арабски хлапета? Да не би да се е надявала, че едно от децата ще се удави? Проклетата кучка използваше човешката трагедия по гнусен начин с надеждата, че шифрованото й послание ще се появи в медиите и ще съобщи за славното й завръщане в организацията на Петридис и за готовността й да обезобразява и убива, за да осигури мястото си на върха.

Ако беше така, планът й определено се увенчаваше с успех. Но на каква цена? Благодарение на типичния за Атина драматичен жест, сега половината разузнавателни агенции в света бяха по петите на Макис и душеха свирепо около него, да не говорим за Интерпол, който го затрудняваше ужасно да си осигури мигрантския маршрут, както Атина настояваше. И тя имаше наглостта да му изнася уроци, че е пренебрегнал „нашия“ бизнес?

Мак никога не бе изпитвал топли чувства към нея, дори когато Спирос беше жив. Беше свикнал дъртакът да го поучава и приемаше това, но презрението на много по-младата му съпруга беше друг въпрос. Като всеки друг истински мъж Мак желаеше Атина тогава. Би танцувал върху нажежени въглени, за да я отнесе в леглото, както знаеше, че правят много други мъже освен съпруга й. Но кучката го гледаше надменно, сякаш той не съществуваше. Атина се интересуваше само от мъже с власт.

Спирос понасяше изневерите на жена си с примирение, смесено с обожание. Сякаш Атина бе върховно същество, супернадарена сексуална богиня, от която не можеше да се очаква да е вярна на един мъж, точно както не би могла да живее без вода и храна. За мъжествен грък, свикнал да контролира всичко, това беше странно отношение. Но пък всички мъже променяха правилата си заради Атина.

Вече не, помисли си Макис с жестоко злорадство. Не я беше виждал лично след катастрофата. Никой не я беше виждал освен монахините и свещениците, които, както бе доказано в Сикинос, очевидно я бяха спасили и я защитаваха. Семейство Петридис беше направило много за Католическата църква през годините, достатъчно за да се увери, че дълговете му ще бъдат платени. Но Мак знаеше, че сега Атина е страшна на вид. Легендарната й красота бе унищожена от пламъците, които бяха изгорили Спирос. С всички източници, които имаше на разположение, тя можеше да си направи пластична операция, ако иска. Но вместо това бе избрала да запази обезобразеното си лице. Носеше го като маска, вероятно за да крие нещо зад нея. Или пък като покаяние за многобройните си грехове.

Не беше достатъчно глупава, за да се съгласи на лична среща с Макис сега, и умело бе избягвала всичките му въпроси относно местонахождението й.

— За всички нас е по-безопасно да се държим на разстояние един от друг.

Имаш предвид, че е по-безопасно за теб.

Но моментът щеше да настъпи. Атина се бе измъкнала от ръцете му на Сикинос, което беше вбесяващо, а човекът, отговорен за това, щеше да си плати. Но накрая тя щеше да допусне грешка. А докато го направи, Мак щеше да чака.

Един от стюардите на яхтата се доближи до него.

— Питието ви чака в кабинета, господине. Бихте ли предпочели да ви го донеса тук?

— Не, Джон, благодаря ти — отговори Мак. — Влизам вътре.

Той прогони Атина от ума си засега и се отправи към кабинета си, малка, но идеално обзаведена стая с дървена ламперия и претъпкана с картини от великата гръцка корабостроителна епоха и модели на най-прочутите яхти на Аристотел Онасис. Мак отпи от безукорно приготвения коктейл, включи личния си телефон и започна да разглежда снимките на Персефъни Хамлин от началото на лятото.

Незабавно усети как настроението му се подобри. Това, което Атина беше направила на Спирос Петридис, самият той истински плейбой, когато се запознаха, Персефъни бе направила на Макис. Дори още не беше спала с него. Само се бяха целували! И все пак чувствата, които изпитваше към нея, нуждата му, копнежът му… Той се поколеба да ги нарече любов. Но вероятно си бяха точно това. Странното и непреодолимо желание да притежаваш някого. Отчаяният копнеж да си близо до него.

Утре вечер тя щеше да е тук. В ръцете му. Беше се върнала при него. Не заради нещо, което той беше направил, а по собствена воля. Мисълта за това накара сърцето му да забие учестено, а космите по врата и ръцете му да настръхнат.

Иронията беше, че Персефъни дори не притежаваше класическа хубост. Не и според общоприетите представи, наложени от модата и пазара, момичета като Джена и дори Мириам и Арабела. Омагьосан от снимките, той увеличи странното й лице с широко разположени очи и високи изпъкнали скули. Персефъни стоеше на брега на малкия остров, където я беше завел на първата им среща, когато тя бе метнала въдицата си толкова елегантно, а той дори се бе захванал да гребе заради нея. Тя му беше напомнила за някого в онзи ден, но той така и не се сети за кого. Бях прекалено увлечен, помисли си той нежно. Нещата, които това момиче ми причинява. И дори не й се налага да се старае.

 

 

На обед Макис се присъедини към последните си гости за пресни омари и салата. Той обичаше да играе ролята на домакин на любимата си „Арго“ и обикновено имаше по десетина гости едновременно. Те се наслаждаваха на гостоприемството му безкрайно. Момичетата, които качваше на борда за собствено забавление, не влизаха в бройката. Но заради идването на Персефъни искаше да се отърве от всички — и от жените, и от мъжете. Нямаше търпение да е свободен, за да се люби с нея навсякъде — на палубата, в джакузито, в кинозалата и във всяко легло. Гостите му щяха да бъдат откарани с моторница в Портофино утре сутрин и да продължат летните си приключения оттам.

— Страхотен купон снощи, Мак — вдигна тост Андрю Саймън, продуцент от Ел Ей и редовен летен гост на Миконос. — Можеш ли да повярваш, че приятелката на Хорхе се прибра у дома с онзи тип? Англичанина?

Мак се ухили. Това наистина беше смешен момент.

Хорхе Коломар, испански милиардер и общ техен приятел, се присъедини към компанията на Мак в ресторанта снощи, а после и в „Ково ди Норд-Ест“, където младата му венецуелска приятелка срамно го бе зарязала заради английски играч на поло на половината на възрастта на Хорхе.

— Аз пък мога да повярвам — намеси се съпругата на Андрю, Кармен. — Младежът изглеждаше страхотно.

— Да не искаш да кажеш, че Хорхе не е готин? — пошегува се Мак.

Всички знаеха, че в свободното си време Хорхе Коломар живееше в пещера и закусваше с диви кози. Поне външността му предполагаше това.

— Как се казваше… Уилям някой си — каза Кармен, която още мислеше за красивия играч на поло. — Не беше ли Уилям Понсънби?

— Не — поправи я Андрю. — Мислиш за съпруга на Рейчъл. Той е Понсънби. Този тип беше от някое от другите стари английски семейства. Кътс! — внезапно се сети той. — Уилям Кътс, точно така. Като банката. Макар да се съмнявам, че е богат като Хорхе.

Всички около масата се усмихнаха и кимнаха в съгласие, но Мак внезапно бе занемял. Кръвта се отцеди от лицето му и тялото му се скова, сякаш бе изпаднал в транс.

Андрю Саймън сложи ръка на рамото му.

— Макис? Добре ли си, човече?

Но Мак не отговори.

Уилям. Рейчъл.

Мислиш за съпруга на Рейчъл.

Той скочи рязко.

— Съжалявам. Трябва да вървя.

Макис се върна бързо в кабинета си. Бяха му нужни почти трийсет минути да намери образите, запазени на хард драйв преди петнайсет години. Но той беше там: Уилям Прейгър, млад, рус и красив, с изключение на странните му, широко разположени очи. От едната му страна стоеше съпругата му Рейчъл, зашеметяваща красавица с дълга гъста грива и високи скули. От другата му страна, също така учудващо млад, беше онзи копелдак Марк Редмейн.

Групата. Така се наричаха. Спирос им се подиграваше в началото. Никой не ги приемаше сериозно. Пасмина отмъстители, наивни американски богати хлапета, които мислеха, че могат да успеят там, където ЦРУ и МИ6 се бяха провалили. Но Спирос сгреши.

Вторачен замаяно в лицата на Уилям и Рейчъл Прейгър, Мак осъзна, че и той бе допуснал грешка. Нямаше начин да не забележиш приликата.

 

 

Камерън Макинли тъкмо беше завършил мача си по скуош, когато телефонът му иззвъня.

— Да? — каза той задъхано.

— Прейгър. Уилям и Рейчъл Прейгър. Трябва да откриеш всичко, което можеш, за тях — напрегнато каза Мак. — Тъкмо ти изпратих няколко снимки.

— Добре — съгласи се Камерън. — Нещо определено ли търся?

— Да. Трябва да знам дали някога са имали дъщеря.