Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Феникс (18)

17

Фатима Гали, турското момиче, което управляваше всички доставки на пекарната на Мария през последните шест години, погледна новата помощничка със завист, когато тя разтовари две тежки щайги от лодката. Със слабите си татуирани ръце и тънко тяло, Марта беше двойно по-слаба от Фатима и поне в два пъти по-добра форма от нея. Не показваше никакви признаци, че е изтощена или измъчена от съсипващата работа. Всъщност Марта беше странно напрегната и пълна с нервна енергия, докато Фатима и другата им колежка, Хелън, се прозяваха и дремеха по време на неудобното ранно пътуване с лодката.

— Колко кафе изпи? — попита я Хелън, след като натовариха лодката. — Осъзнаваш ли, че е едва четири сутринта?

— Развълнувана съм да видя острова — свенливо отговори Марта, която не беше особено приказлива. — И манастира. Всичко това е ново за мен. Нямаме нищо подобно на него в Патрас.

Хелън се присмя презрително на идеята, че някой може да намери отдалечения и сънлив Сикинос вълнуващ, да не говорим да очаква с нетърпение мъчителното катерене по хълма, за да достави торти на пасмина откачалки в монашески одежди. Фатима също намираше за странно, че градско момиче като Марта бе дошло чак тук на малките острови да търси работа. Но пък Господ знаеше, че времената в Гърция бяха тежки. Много хора пътуваха дълги километри, за да се изхранят, а наемите в града бяха кошмарно високи. Поне тук, на Фолегандрос, човек можеше да преживее евтино.

Сега Хелън и Фатима носеха заедно по-тежката щайга, облегната на раменете им, а Марта носеше другата сама. Трите жени започнаха да се катерят от плажа към стените на манастира.

Ела едва усещаше тежестта на щайгата в ръцете си, докато се качваше по стръмните стъпала. Физическите тренировки в лагер „Надежда“ се отплащаха, въпреки че поне половината й свръхчовешка сила тази сутрин сигурно се дължеше на адреналина. След час или след минути тя можеше да застане лице в лице срещу Атина Петридис. Срещу жената, която бе убила родителите й и откраднала детството й. Двайсетте години, прекарани в напразно очакване, в незнание, с мисълта, че е различна, безполезна, изоставена и увредена, можеха да приключат днес. Тази сутрин. Изгряващото слънце се издигна огненочервено на източния хоризонт и оцвети светлосиньото небе. Ела си помисли, че никога не е виждала нещо толкова красиво. Стори й се, че слънцето изгрява заради нея, за да я подкрепи, да й помогне да успее, да изпълни съдбата си.

— Ела! Чуваш ли ме?

Ела застина. Остави щайгата на земята и притисна ръце към слепоочията си.

Последният път, когато бе чула гласа на Гейбриъл в главата си по този начин, беше на първата й среща с Макис, когато едва не бе провалила легендата си, изпускайки някаква глупост. Тогава бе побесняла, че Гейбриъл се съмняваше в нея. Но днес беше облекчение да чуе сигнала му, тих, но ясен. Просто да знае, че той е там някъде. Стига да не се опита да й нарежда как да действа…

— Господи, Марта! Внимавай! — извика Фатима.

Умората я правеше по-строга от обикновено, а и двете с Хелън едва не се сблъскаха с Марта. Катеренето може да беше леко за Ела, но тежкото дишане на другите момичета и зачервените им лица сочеха ясно, че те са съсипани от умора.

— Съжалявам — промърмори Ела, като се огледа наоколо за следа, че Гейбриъл е наблизо. — Вие двете вървете напред. Аз имам нужда от минута.

— Най-после. Супержената се нуждае от почивка! — задъхано каза Хелън и двете с Фатима поеха бавно напред. — Май ние двете стари костенурки ще спечелим надбягването в крайна сметка.

— Стари костенурки? — ухили се Фатима. — Говори само за себе си!

Ела изчака Гейбриъл да заговори отново. Както и преди, прие, че той използва една от малките рибарски лодки на хоризонта като предавател. Не се виждаха никакви други следи от живот.

— Не плаши другите — каза той, след като Хелън и Фатима се отдалечиха на около петдесет метра, — но ако приемаш, вдигни ръце.

Ела се подчини, макар и неохотно. Сякаш можеше да уплаши другите!

— Добре. Просто исках да знаеш, че не си сама. Наблюдаваме те. Но след като влезеш в манастира, ще те изгубим от поглед. Така че, моля те, слушай внимателно. Вече знаеш задачите на мисията си…

Точно така. Защо тогава да повтаряме, раздразнено си помисли Ела, като вдигна щайгата и възобнови катеренето.

— Опитай се да направиш психична снимка на сестра Елена. Може да имаш само няколко секунди, но се нуждаем от ясна снимка, която може да бъде предадена.

Още десет подобни секунди и ще го изключа, помисли си Ела, чието първоначално облекчение, че има подкрепа, бързо избледняваше. Фактът беше, че Гейбриъл всъщност не можеше да бъде само подкрепа. Винаги трябваше да излезе на преден план.

— Най-важното, което трябва да запомниш, независимо дали идентифицираш Атина или не, е, че трябва да си тръгнеш оттам с другите момичета. Не се мотай. Не се прави на герой. Ясно ли е?

Ела продължи напред.

— Ела, ако ме чуваш, вдигни ръце отново.

Тя не му обърна внимание. Минаха няколко секунди.

— Ела! — извика Гейбриъл колкото можеше по-високо. — Знам адски добре, че ме чуваш. Разбираш ли указанията?

Фатима и Хелън се влачеха по последните стъпала, обърнали гръб на Ела. Тя остави щайгата си на земята, завъртя се и протегна средния си пръст към рибарската лодка.

— Ела! — изръмжа Гейбриъл с такава сила, че мозъкът й забръмча.

Тя преброи бавно от десет назад, както я беше научил Дикс, и изключи Гейбриъл. Ставам по-добра в това, помисли си доволно и последва другите към тежката желязна порта в дебелата каменна стена.

— Ето те — задъхано каза Фатима.

Трите спряха да си починат за кратко, после Фатима потропа на портата. След секунди прегърбена монахиня им отвори. Без да погледне назад и да помисли отново за Гейбриъл, Ела влезе в крепостта и изчезна.

 

 

— Какво мислиш, Марта? — попита Фатима, забелязала развълнувания й поглед. — Впечатляващо, нали? Това ли очакваше?

— Не знам какво очаквах — честно отговори Ела, като се вторачи в прозорците с многобройни рамки, вградени високо в стените на манастирската кухня.

Манастирът приличаше повече на замък или крепост, отколкото на Божи храм. Мащабите тук бяха зашеметяващи, далеч повече, отколкото човек можеше да си представи, когато го гледаше отвън. Всяка стая, дори кухните, където момичетата сега разопаковаха багажа си, имаха седемметрови тавани, а дългите каменни коридори се виеха в далечината в продължение едва ли не на километри. На всеки десетина метра спираловидни стълби като от приказка се издигаха към високите кули. Може би някъде на горните етажи имаше по-малки стаи, предназначени за килии на монахините. Но първият етаж, където се намираха всички общи помещения, беше царствен и изглеждаше още по-голям благодарение на почти пълната липса на мебели и украшения. На пода нямаше килими, а по стените не висяха картини, дори икони. Мекото ехо от сутрешната служба в далечината засилваше усещането за мир и спокойствие, както и уханието на тамян във всяка стая, в която влязоха. Дори в кухнята, макар там да бе примесено с други аромати: прясно откъснати домати и босилек от градината, пържен лук, вероятно от снощната вечеря, и някаква пушена риба.

Две монахини се движеха безмълвно из стаята, вадейки чинии, чаши и прибори, вероятно в приготовление на закуската в празничния ден. Те се усмихнаха леко на трите жени от пекарницата, но после не им обърнаха никакво внимание. Вършеха си работата и оставиха Фатима и помощничките й да свършат своята. Ела разтовари щайгата си, използвайки всеки свободен момент да упражнява уменията си в правенето на психични снимки на двете монахини. От устата на Дикс всичко звучеше толкова лесно в лагер „Надежда“.

Просто използвай клепачите си като бутони, съсредоточи се и мигни.

Но в истинския свят всякакви объркващи дразнения блокираха картината. На всичкото отгоре не беше лесно да стоиш неподвижен, вторачен в някого, и да мигаш ожесточено, без те да забележат.

— Какво ти става? — прошепна Фатима в ухото на Ела, като грабна хляба от ръката й и я сръга в ребрата. — Да не ти е влязло нещо в окото?

— Мисля, че е само прах — промърмори Ела, като насочи вниманието си обратно към разопаковането и зачака подходящ момент да се измъкне и да намери сестра Елена.

Щеше да се отправи към мястото, откъдето долиташе музиката — вероятно параклиса. Фатима, която беше идвала тук много пъти, очевидно познаваше шкафовете и започна да подрежда сладкишите и пастите върху дълги дървени табли. Хелън я последва. Докато и двете бяха заети, Ела кротко взе купчина чинии от шкафа, който двете монахини тъкмо бяха отворили, и ги последва вън от стаята. Ако някой я попита, щеше да отговори, че помага в подготовката на закуската, но се е загубила.

Трапезарията се намираше надолу по коридора, вляво от кухнята. Ела си спомни, че беше минала покрай нея, когато следваше Хелън и Фатима. Пеенето от параклиса идваше от противоположната посока. Завивайки надясно, тя забърза към звука, като се придържаше близо до стените и гледаше надолу, за да не привлича внимание, стиснала купчината чинии като щит.

Музиката се усили, хипнотизиращ грегориански речитатив, съставен от стотина женски гласа.

— Благословени… Господ… Божествена борба…

Дали един от тези ангелски гласове принадлежеше на Атина Петридис? На злата жена, чийто съпруг бе убил и двамата родители на Ела, един от тях пред очите на жена си? Ела беше привлечена от звука като пеперуда към пламък. Сърцето й заби учестено.

Как щеше да открие сестра Елена сред еднакво облечените монахини? А ако успееше и Елена беше Атина, дали щеше да я познае? Всички снимки на Атина Петридис, които й бяха показвали, бяха поне на петнайсет години.

Думите на Гейбриъл се върнаха в главата й.

— Независимо дали идентифицираш Атина, или не…

„Не“ не беше възможност. Ами ако се провали? Тогава цялото й обучение, цялото време с Макис, грижливо изградените й легенди като Персефъни и сега като Марта щяха да са напра…

— Не!

От някаква странична врата изфуча впечатляващо висок мъж, тъмнокож и неподходящ за спокойната женска атмосфера като гризли на сватба, и се удари право в Ела. Беше широк и здрав като боксьор и тежестта му събори Ела. С ужасен стон, тя видя като в забавен кадър как чиниите изхвърчаха от ръцете й и се разбиха на хиляди парченца на пода. После тя се тръшна до тях. Болката беше поносима — утре щеше да има само синини, но шумът бе оглушителен, какофония, която можеше да събуди и мъртвите. След секунди четири-пет сестри се втурнаха към тях, вторачени любопитно и объркано в момичето от пекарната, което се мъчеше да се надигне.

Дотук с криенето в сенките, помисли си Ела нещастно. Не би успяла да привлече повече внимание към себе си дори ако се беше покатерила на олтара и затанцувала степ.

Мъжът, който я удари, почти не обърна внимание на суматохата. Завъртя се набързо, за да провери дали Ела е добре, и тя забеляза, че лицето му е отчаяно и мокро от сълзи. Той промърмори нещо, което прозвуча като извинение, после продължи по пътя си, препъвайки се към една от спираловидните стълби на няколко метра от тях.

— Добре ли сте?

Сивокос свещеник внезапно се появи на сцената. Сестрите около Ела отстъпиха назад и се разделиха като Червено море, за да му направят път.

— Аз съм отец Бенджамин.

Той имаше спретнато подстригани мустаци и мило лице и изглеждаше странно не на мястото си в свещеническото расо, сякаш бе създаден за цивилни дрехи.

— Май си изкълчихте крака, когато паднахте. Мога ли да погледна?

Ела кимна, а той опипа мускулите на левия й крак предпазливо.

— Не изглежда прекалено зле.

— Не е. Добре съм, наистина. Ударих си ръката леко, това е всичко.

По-възрастна монахиня с авторитетен вид застана до тях и сложи ръка утешително на рамото на Ела.

— Всичко е наред, отче — каза тя на свещеника. — Аз ще се погрижа за младата дама. Вие сте от пекарната на Мария, нали? — попита я тя, а отец Бенджамин се поклони и оттегли.

Ела кимна безмълвно, все още в шок, и се вторачи в мъжа, който я беше съборил. Сестрите, които бяха направили път на свещеника, се захванаха за работа и спокойно почистиха бъркотията в краката на Ела.

В него има нещо познато, помисли си Ела. Но колкото и да се опитваше, не можа да възстанови спомена си.

— Не се тревожи толкова, скъпа — каза й възрастната монахиня. — Само няколко чинии. Имаме много повече. Аз се притеснявам повече за синините ти. Отец Бенджамин смята, че глезенът ти е наред, но бих искала да видя ръката ти.

— Честно, няма нужда — отвърна Ела.

— Марта! — гласът на Фатима избумтя по коридора и далеч не звучеше изпълнен със съчувствие. — Какво правиш тук?

— Просто инцидент… — започна монахинята.

— Безкрайно съжалявам, майко игуменке — извини се Фатима, изпращайки убийствен поглед на Ела.

— Моля те, не се извинявай — отвърна монахинята с кротка и мила усмивка на странното си птиче лице. — И трябва да ме наричате Магдалена. Младата дама само се опитваше да помогне и да подреди масата за закуска. Не е виновна, че чиниите паднаха.

— Е, добре. Моля те, почисти и се върни в кухнята, Марта — каза Фатима и хвърли мрачен поглед на Ела, който ясно показваше, че би искала да я наругае, но се въздържа заради компанията. — Знам, че майка Магдалена оценява помощта ти, но скоро си тръгваме. Все още ни очаква натоварен ден в пекарната.

— Да, Фатима — кимна Ела послушно.

След като Фатима се отдалечи, тя се завъртя към майката игуменка. Двете бяха сами в коридора — другите сестри се бяха оттеглили в сенките, след като почистиха бъркотията, сякаш нищо не се беше случило.

— Кой беше този мъж? — попита тя.

— Измъчена душа — въздъхна майка Магдалена. — Много измъчена, боя се.

— Какво прави тук?

— Дойде да говори със сестра Елена.

Името накара Ела да потръпне, сякаш я беше ударил електрически ток.

— Сестра Елена?

— Една от най-благословените ни и скъпи сестри — засия майка Магдалена. — Тя притежава дарба да лекува тъжните и измъчените. Този беден човек изгуби семейството си и бе лишен от надежда — обясни игуменката и докосна ръката на Ела съчувствено. — Ти също изглеждаш измъчена, скъпа, ако нямаш нищо против да го кажа. Вероятно сестра Елена може да помогне и на теб?

— О… не знам… — изчерви се Ела.

Не трябваше да се изправя направо срещу мишената си. Никос беше необичайно настойчив, когато говореше за това. Тя трябваше да идентифицира Атина Петридис от безопасно разстояние и да й направи психическа снимка, ако е възможно. Това можеше да е единственият й шанс. Фатима бе споменала, че иска да си тръгнат скоро, а Гейбриъл бе показал ясно, че бъдещето на Ела в Групата ще е изложено на риск, ако не се качи на лодката с останалите момичета от пекарната.

— Знаеш, че ти и колежките ти сте добре дошли да останете тук и да се молите с нас днес или когато пожелаете — каза майка Магдалена, доловила колебанието на момичето.

— Благодаря ти — каза Ела. — Но мисля, че останалите нямат търпение да се върнат в пекарната. Празникът е напрегнат ден и на Фолегандрос.

— Е — усмихна се игуменката, — може би някой друг път. Но знам, че за сестра Елена ще е чест да ти предложи утеха, ако може.

Игуменката кимна за сбогом и изчезна някъде в дълбините на манастира като призрак. Ела отново остана сама.

Думите на майка Магдалена отекнаха в ушите й.

— Бедният човек загуби семейството си.

Също като мен, помисли си Ела. Това ли я накара да си помисли, че й е познат? Дали в очите му имаше някакъв поглед, някаква неизречена връзка, която й помогна да разпознае загубата?

Тя забърза към спираловидната стълба и се заизкачва.

 

 

Килията на сестра Елена се намираше на върха на кулата, под покрива. Беше кръгла и сигурно беше малка, но Ела не можа да види почти нищо от нея през тясната пролука на вратата. Само ниският ръмжащ звук на мъжки глас и непрестанните тъжни хлипове я увериха, че е намерила правилната стая. Тя се притисна до стената на стълбището и се вслуша.

Говореха на английски, а не на гръцки, и беше втори език и за двама им, въпреки че този на сестра Елена беше много по-добър. За съжаление Ела можеше да чуе само по две-три думи от изречение.

— Моята болка… загуба… дете… — казваше жената. — Страховито… само Господ…

Отговорите на мъжа бяха ядосани, понякога неясни.

— Господ? Не!… Да ги убия… семейството ми… не мога!

Ела се приближи и застана пред вратата. За какво дете ставаше дума? Трябваше да чуе повече.

— Марта! Мааартаааа!

По дяволите! Под нея мощният разгневен глас на Фатима се понесе по стълбата, отекна в стените и я затрудни още повече в подслушването. Очевидно двете с Хелън бяха готови да си тръгват и издирваха Марта. Вече?

— Можеш — каза по-ясно женският глас. — Господ видя как единственият му син загина на кръста. Аз видях как синът ми умря. Само чрез страданието можем да бъдем спасени, сине.

— Не! — повиши глас мъжът. — Не знаеш…

— Знам. Аз нося лицето на страданието.

— Не, не!

После, ясно като ден, Ела чу свирепо ръмжене, последвано от тежък тропот на крака. Той се втурна към нея! Ще я нападне!

Паникьосана и без да знае какво друго да направи, тя ритна вратата. Очакваше да е заключена, но тя се отвори широко и се затръшна във вътрешната стена. Мъжът, който я беше съборил по-рано, се завъртя и се вторачи в нея. Големият нож в ръката му беше притиснат зловещо в гърлото на Елена. После, без предупреждение, той отстъпи назад и се отпусна на колене и заплака. Обърна гръб на Ела и се вторачи като омагьосан в монахинята. Приличаше на поклонник, вторачил се с благоговение в статуя, или на дивак, впечатлен от езически идол. Но когато се вгледа в лицето на монахинята, Ела осъзна, че не става дума за благоговение, а за ужас.

Също като останалите сестри в манастира сестра Елена носеше расо и покривало за глава, но нейното беше с допълнителен воал, почти като мюсюлманско фередже, така че само очите й се виждаха. В мига, в който Ела влезе в килията, монахинята го бе дръпнала нагоре над челото и косата си, разкривайки толкова обезформено лице, че едва можеше да бъде описано като човешко.

Нося лицето на страданието.

Ела ахна. Мили боже! Жената беше говорила буквално.

Очевидно необезпокоена от размахващия нож луд в краката й и от момичето от пекарната, застанало до вратата, обезобразената сестра отмести очи от единия към другия, преди да съсредоточи вниманието си изцяло върху Ела. Ела се втренчи в нея, наясно с опасността, но неспособна да отмести поглед, като котка, омагьосана от слънцето.

Атина Петридис ли беше това? Това чудовище? Това страховито същество? Със сигурност не можеше…

Бавно, прекалено бавно, Ела се осъзна.

Направи снимка. Трябва да направиш психическа снимка.

Тя примигна, отново и отново, но по някаква причина образът не искаше да се запечата в ума й.

Съсредоточена съм, отчаяно си помисли Ела. Правя това, което Дикс ми каза. Защо не работи?

Пращенето в главата й се превърна в глас. Гласът на Гейбриъл. В объркването си тя явно бе отблокирала сигнала му.

— Ела. Къде си? Търсят те. Тръгват си. Трябва да изчезваш. Изчезвай оттам. Веднага!

— Марта! — изврещя Фатима от по-близо. — Марта, за бога! Трябва да си тръгваме!

Ела примигна отново. Яростно. Очите й бяха сухи и явно безполезни точно когато се нуждаеше от тях най-много. Междувременно обезобразената сестра не направи опит да се прикрие и изглеждаше развълнувана от лицето на Ела. Дали младостта и красотата на момичето я бяха омагьосали? Или нещо друго? Нещо по-… лично?

Монахинята мърдаше глава от една страна на друга, присвила очи като човек, който се опитва да реши кръстословица. И тогава Ела видя. Тези очи! Танцуващите, наподобяващи котешки очи, които бяха хипнотизирали цяло поколение от най-могъщите мъже в света. Очите, които Ела беше видяла за първи път в самолета до Гърция, загледани в нея от досието на Атина. Очи, които пожар не можеше да разтопи. Очи, които скалпелът на хирург не можеше да обезформи.

Ела едва не се задави.

Тя е. Определено е тя.

Атина е.

В мига, в който си го помисли, тя видя ужасено как кошмарното лице на монахинята се изкриви в усмивка, едновременно злорада и противна.

Тя знае. Тя знае, че аз знам.

Всяка частица от Ела закрещя, че трябва да направи нещо. Да извика името на Атина. Да се хвърли върху нея и да я удуши. Да изстиска живота от злото й тяло с голите си ръце. Но тази усмивка, изгорената кожа и зловещият поглед я парализираха по някакъв начин, накараха я да застине на мястото си в агония от нерешителност и неподвижност.

— Марта!

Гласът на Фатима разчупи магията, но вече беше прекалено късно за действие. Вместо това Ела се извърна и избяга от стаята. Слезе по стълбите толкова бързо, че се замая, после се затича към кухнята, където Хелън стисна слабите й ръце с неподозирана сила.

— Марта! Къде, по дяволите, беше? — извика тя и пъхна празна щайга в ръцете й. — Не чу ли, че Фатима те вика? Всички тук едва не оглушаха от крясъците й.

— Съжалявам, аз… загубих се — заекна Ела.

— Е, имаш късмет, че те намерих, защото се канехме да си тръгнем без теб. Фатима вероятно е на половината път до плажа вече. Лодката ни чака. Хайде, тръгвай.

Почти изпаднала в транс, с лудо препускащи мисли, Ела последва Хелън вън от манастира, обратно през желязната порта, покрай старата сестра и надолу по стръмните стълби, които бяха изкатерили едва преди час. Оттогава слънцето бе изгряло напълно и сега ярката му светлина заслепяваше Ела и я караше да присвива очи като къртица, излязла изпод земята.

Видях я. Видях Атина Петридис. И тя ме видя!

Ела огледа хоризонта за рибарската лодка, която беше видяла по-рано и приела, че оттам я наблюдаваше Гейбриъл, но сега не я мярна никъде. Сърцето й се сви.

Видях я, но не направих снимката.

Провалих се.

Дали Гейбриъл щеше да й повярва, след като не разполагаше с доказателства? Дали някой от Групата щеше да й повярва?

Налагаше се. Ела трябваше да ги накара да повярват. Дори без скъпоценната психическа снимка можеше да опише какво беше видяла. Обгорените останки на жена. И тези очи.

Начинът, по който ме погледна!

Ела щеше да опише и мъжа. Великанът, който звучеше заплашително, но беше коленичил в краката на чудовището като молещ се пред светец.

— Ето те! — изсумтя Фатима, като завъртя очи, взе празната щайга от Ела и я метна в лодката, преди да помогне на Хелън и нея да се качат на борда. — Започнахме да мислим, че си решила да останеш в манастира завинаги. Да станеш послушница и да приключиш със светския живот.

— Благослови ме, сестро Марта, защото съгреших! — изкикоти се Хелън.

— Разсеях се. Съжалявам.

Излязоха в открито море. Хелън и Фатима се облегнаха на възглавниците и затвориха очи, доволни да си починат и да оставят слънцето да затопли изморените им лица. Но Ела седеше напрегната и неспокойна и гледаше назад, приковала очи в Сикинос. Едва бяха подминали шамандурите, когато видя тъмна лимузина, странна за подобен отдалечен остров, да спира пред манастира. От шофьорската врата излезе свещеник, който махна нетърпеливо на монахинята до портата. После от манастира излезе друга сестра. Ела незабавно позна плътния воал, наподобяващ бурка.

Тя е! Атина е!

Атина носеше малък куфар и нещо, което приличаше на чанта за лаптоп. Свещеникът й отвори задната врата и тя изчезна в колата. Секунди по-късно пътят ги отведе към другата страна на острова.

Ела усети, че й прилошава.

Тя се измъква! Губим я!

— Чакайте! — извика тя и събуди останалите. — Забравих нещо в манастира. Трябва да се върнем!

— Никакъв шанс — отвърна Фатима без да отваря очи.

— Моля те! — изскимтя Ела.

— Какво загуби? — попита Хелън, която я съжали.

За такова младо момиче, Марта изглеждаше ужасно напрегната и стресирана през повечето време. А и непрестанно стискаше главата си, сякаш я измъчваше силна болка или нещо я притесняваше. Хелън смяташе, че тя бе пристигнала във Фолегандрос, за да избяга от някого или от нещо. Никой не е толкова нервен без основателна причина.

— Портфейлът ми — отговори Ела тъпо.

Лимузината вече бе изчезнала напълно от погледа й. Тя се зачуди колко време щеше да е нужно на сестра Елена да се качи на лодка и да отплава. Със сигурност нямаше да е дълго.

— Не се тревожи — лениво отвърна Фатима. — Сестрите няма да ти откраднат парите, Марта. Майка Магдалена ще изпрати портфейла ти в пекарната, ако й се обадим и оставим съобщение.

— Но…

— Ще ти дам малко пари назаем, ако си закъсала — мило предложи Хелън. — Но Фатима е права — не можем да се върнем. Бездруго закъсняваме, а Мария е съвсем сама в пекарната. Оооо! Вижте това!

Трите момичета вдигнаха очи. Точно над тях „Бел 525 Рилентлес“, един от най-лъскавите и скъпи частни хеликоптери в света, се издигна елегантно нагоре и полетя към континента с оглушителен трясък на перките.

— Чий мислите, че е? — попита Хелън задъхано.

— Със сигурност не принадлежи на някого от местните — отбеляза Фатима. — Сигурно е някой руски олигарх, чийто пилот се е загубил на път към Корфу.

Ела не каза нищо, но сърцето й се сви, когато хеликоптерът изчезна от очите им, погълнат от безкрайното синьо гръцко небе.

 

 

— Бях точно там! Точно пред нея!

Раздразнението на Ела изпращя по телефонната линия като статичен шум.

Гейбриъл се облегна назад в креслото си в салона за първа класа на „Америкън Еърлайнс“ на летище „Шарл де Гол“ и се вслуша в доклада на Ела с нарастваща тревога. Неимоверното облекчение, което бе изпитал тази сутрин, когато тя успя да напусне Сикинос в безопасност, бързо се замени от нови мрачни тревоги.

— Жалко, че не успя да направиш снимката — отбеляза той.

— Майната й на снимката — излая Ела, прикривайки смазващото си разочарование с грубост. — Жалко, че не я убих. Трябваше да го направя. Докато имах шанс.

— Какъв шанс? — попита Гейбриъл развеселено, което я вбеси още повече. — Как точно планираше да я очистиш?

— Как? Не знам как! Какво значение има сега?

Свирепият тон на Ела намекваше, че Гейбриъл може да се превърне в следващата й мишена.

— Тъкмо ми каза, че в килията й имало огромен арабин — напомни й Гейбриъл. — Не мислиш ли, че те двамата биха успели да надвият невъоръжена петдесеткилограмова жена?

— Кой е виновен, че не бях въоръжена? — изкрещя Ела. — „Не се притеснявай, Ела. — Това бяха твоите думи. — Всички сме колелца в машината… Просто се измъкни оттам, за да могат експертите да отидат и да довършат работата.“ Е, познай какво. Експертите ще закъснеят адски много, защото тя изчезна! И сега нямаме представа къде се намира.

Гейбриъл въздъхна. Помисли си колко по-лесно беше да комуникира с Ела чрез мозъчни предавания, когато тя не можеше да му отговаря, отколкото по телефона. Споровете с тази жена наподобяваха опит да се бориш с живи змиорки във вана, пълна със зехтин.

— Не знаем със сигурност, че е изчезнала.

— Не ме ли слушаш? — извика Ела. — Казах ти, че я видях да излита с един от онези модерни хеликоптери, който със сигурност не е принадлежал на някакъв смотан свещеник. Летяха точно над нас!

— Видяла си хеликоптер — каза Гейбриъл. — Но не и кой е бил вътре.

— Сега просто дрънкаш дивотии.

— Така ли? Ти самата каза, че монахинята носела расо и воал като бурка.

— Да! Като на сестра Елена! — побесня Ела. — Защо ти е толкова трудно да признаеш, че прееба работата? Това беше Атина и я загубихме. Сега ще ми се наложи да съживя Персефъни Хамлин и да се върна при Макис, за да се опитам да се сдобия с нова следа.

Гейбриъл скочи като ударен от ток.

— Не можеш да се върнеш при Макис Алексиадис! Нито сега, нито когато и да било в бъдеще. Разбираш ли?

— Не, не разбирам — прямо каза Ела. — Поправи ме, ако греша. В момента Мак е единствената ни жива следа, единствената ни връзка с Атина. Ти самият ми каза това, забрави ли? И той ми има доверие.

— И дума да не става — каза Гейбриъл, прикривайки страха си с арогантност.

— Мога да се справя с него — увери го Ела.

— Не е изпълнимо. Персефъни Хамлин беше пенсионирана като легенда.

— Изкарай я от пенсия — каза Ела.

— Не.

Настъпи напрегнато мълчание.

Ела го наруши първа, но не по начина, който Гейбриъл очакваше.

— Знаеш ли, мисля, че го познах.

— Кого? — попита той изморено.

— Мъжа. Великана. В килията на сестра Елена. Не мога да се сетя точно, но… знам, че съм го виждала някъде преди.

— Добре — каза Гейбриъл, чието притеснение се усили. — Ако се сетиш нещо…

— Наистина беше странно — прекъсна го Ела. — Той я заплашваше. Имаше нож. Сигурна съм, че беше дошъл в манастира по същата причина като мен. Знаеше коя е тя. Възнамеряваше да я убие. Но после се случи нещо и той промени решението си — добави тя, размишлявайки на глас. — Може би заради мен? — каза тя и внезапно осъзна ужасната възможност. — Може би, ако не бях влязла, той щеше да довърши работата? Може би съм виновна не само за това, че я оставих да се измъкне. Може би съм я спасила!

— Престани — спря я Гейбриъл. — Това са много „може би“. Дори не знаеш кой е той. Не можеш да разсъждаваш за мотивите му.

— Да, но…

— Слушай, Ела, това беше първата ти мисия. Щеше да е хубаво да получим снимката, но си била подложена на страхотен стрес. Както и да е, информацията, която ни предостави, е ценна и можеш да си уверена, че ще действаме. Ако си права, че сестра Елена е Атина, и ако си права, че е избягала…

— Ако? — извика Ела възмутено. — Няма ако!

Зяпайки през прозореца на спалнята на Марта в наетата къщичка, тя се вгледа в две мърляви пилета, които се преследваха по прашната уличка и се кълвяха от глад или скука, или и двете. Знам как се чувстват, помисли си тя. Проклетият остров започваше да я депресира, но не толкова, колкото отношението на Гейбриъл. Точно от това се беше страхувала — че без снимката, доказателството, което само нейните специални умения можеха да осигурят, той няма да й повярва, че е намерила Атина. Беше вбесяващо как се променяха настроенията му. В един момент й се доверяваше: „Само ти можеш да направиш това за нас, Ела. Ти си тайното ни оръжие“. А в следващия тя беше неопитно малко момиченце, което се скапва от стреса. Е, беше й писнало да се опитва да го зарадва и да наблюдава как той изкривява доказателствата, които му предоставя, за да получи желаните отговори, дори и те да са погрешни.

— Искам да говоря с Никос — грубо заяви тя. — Той се доверява на преценките ми, за разлика от теб. Освен това е наясно, че Макис Алексиадис е единствената ни надежда да намерим Атина отново.

Гейбриъл се прокашля.

— Ела, съжалявам, че трябва да ти съобщя това. Възнамерявах да ти го кажа по-рано, но исках да разбера какво е станало днес в манастира и…

— Какво да ми кажеш? — прекъсна го Ела.

Мрачното мълчание продължи безкрайно.

Накрая Гейбриъл каза тихо:

— Боя се, че Никос Анастас е мъртъв.

 

 

Десет минути след като приключи разговора с Гейбриъл, Ела слезе по скърцащите стълби на къщичката и тръгна по улицата. Пилетата бяха изчезнали, също и собственикът им, прегърбен стар фермер, иронично кръстен Херакъл, който обикновено се мотаеше пред къщичката й до залез-слънце. На Фолегандрос цареше спокойствие. Но в душата на Ела се вихреше буря.

Никос. Сладкият непоправим Никос. Според Гейбриъл той бил измъчван, преди да умре. Дебелото му тяло било изгорено и пребито, костите на милото му лице — смазани, а пръстите му — прекършени като съчки. Гейбриъл твърдеше, че не знае кой е виновен за това.

— Ще разберем, повярвай ми — обеща той на Ела. — Но докато се уверим, трябва да приемем за съвсем възможно, че Макис Алексиадис е замесен.

Ела се замисли за Мак. За ръката му, покрила нейната по време на вечеря. За коравото му тяло, за хумора му, за флиртаджийската усмивка. И за нейните собствени флиртаджийски усмивки. Каза си, че тя просто бе играла ролята си, беше вършила онова, на което я обучаваха, за да отмъсти за смъртта на родителите си. Но дълбоко в себе си знаеше, че бе желала Макис Алексиадис. И дори го беше харесвала.

Мак не може да е убил Никос. Не може да е бил той. Не трябва.

— Който и да е следил Персефъни, вероятно го е правил по заповед на Алексиадис. Ако този човек е видял теб и Никос заедно…

— Не. Не може да са ни видели — настоя Ела. — Внимавахме.

Гейбриъл долови болката в гласа й. Но пък Ела трябваше да се изправи срещу действителността.

— Трябва да ме слушаш, Ела. Смъртта на Никос означава, че легендата ти е била компрометирана. Може да се наложи да отменим мисията или поне да я отложим, докато научим повече. Но ти не можеш да се върнеш при Макис. Никога.

Ела замълча.

— Знаеш, че последното, което Никос би пожелал, е да те изложи на ненужна опасност — каза Гейбриъл. — Той наистина държеше на теб.

И аз на него.

Ела си помисли, че всъщност последното, което Никос е искал, е било да избяга от гнусните садисти, измъчвали го до смърт. Бандитите, които бяха екзекутирали невинен и смел човек и бяха смазали щастливия му, неукротим дух.

Който и да беше виновен за това, щеше да гори в ада. Веднага след като Ела Прейгър го открие и изпрати там.

— Утре трябва да се върнеш в Атина — уведоми я Гейбриъл. — Нов паспорт и документи ще те чакат заедно с резервациите ти. Ще се качиш на първия полет до летище „Кенеди“ в неделя сутрин. Някой ще се свърже с теб в понеделник в Ню Йорк относно следващите стъпки. Ясно ли е?

Ела се съгласи с всичко. Да. Да. Да. Нямаше смисъл да спори с Гейбриъл, когато той бе в настроение да дава заповеди. А и новината за смъртта на горкия Никос бе съкрушила и последните остатъци от борбеност у нея.

— Съжалявам за Никос, Ела. И ще действаме според информацията, която ни предостави днес. Довери ни се.

Разхождайки се сама по уличката, Ела преповтаряше думите на Гейбриъл в главата си и се опитваше да ги накара да звучат не така празни.

Съжалявам.

Каква полза има някой от съжаления? Горкият Никос не се нуждаеше от съжалението на Групата. Нуждаеше се от справедливост. От отмъщение. Точно както всички други измъчени души, чийто живот е съсипан или прекратен от Атина Петридис и гнусните й слуги.

Като майка ми.

Като мен.

Днес Ела позна Атина Петридис. Вгледа се право в очите на чудовището. Но това не беше най-страшната част.

Най-ужасното беше това, което Ела не сподели с Гейбриъл: чудовището също я беше познало. Или поне нещо в нея. Точно както Ела бе видяла нещо странно познато в огромния мъж в краката на Атина. И беше сигурна, че очите на Атина, приковани в лицето на Ела, я бяха познали.

Атина и аз сме свързани.

Между нас има нещо.

И докато Ела не откриеше какво е това нещо, никога нямаше да забрави за мисията. Не и заради Гейбриъл. Не и заради когото и да било.

 

 

Марк Редмейн беше на тренажора във фитнес залата в дома си, когато получи съобщението на Гейбриъл.

Е. се връща в Атина, както бе наредено.

Марк Редмейн изключи машината, избърса потта от челото и ръцете си и натрака бърз отговор.

Е. вярва ли, че мисия П. е прекратена?

Да.

Добре, помисли си Марк и затвори телефона.

Смъртта на Никос Анастас беше злощастна, както и гафът с великана, на когото Ела се бе натъкнала в манастира, а също и измъкването на Атина Петридис от ръцете им. Засега. Но човек не можеше да контролира всичко. Това бяха неприятности, а не беди. А и Ела Прейгър не знаеше повече сега, отколкото в самото начало.

Редмейн се замисли за кратко за майката на Ела, Рейчъл. Колко красива и страстна жена беше, но и колко кошмарно упорита. Фатално упорита, както се оказа накрая.

Ела беше прекалено ценна за тях, за да я загубят. Поне в това отношение Марк Редмейн и Гейбриъл бяха съгласни.

След като щетите бяха овладени, той ги пропъди от мозъка си.

Включи машината отново и се затича.

 

 

Макис Алексиадис се загледа в залеза, оцветил лазурното италианско небе. До него на горната палуба на яхтата му се бе изтегнала полугола зашеметяващата деветнайсетгодишна манекенка на „Виктория Сикрет“, на име Джена. Или пък Джени? Тялото й беше толкова близко до женското съвършенство, колкото човек можеше да види на този свят. Но Макис изпитваше толкова малко желание към нея, сякаш беше дебела домакиня на средна възраст от Охайо. Персефъни го беше съсипала, укротила либидото му като човек, излял отрова в корените на цъфтящо растение.

Фактът, че беше избягала от него, бе достатъчно неприятен. Особено след като седмици наред го беше подвеждала и превърнала в изгарящ от желание тийнейджър. Но това, че бе успяла да избяга, измъквайки се от всички шпиони, които бе изпратил по петите й, беше направо ужасно. Със същия успех кучката можеше да го кастрира с голи ръце.

Мириам Дабири трябваше да се присъедини към него утре, след като пристигнат в Портофино. Ако не друго, Мириам беше по-добра любовница от манекенката, която явно вярваше, че като съблече дрехите си, вече е изпълнила своята част от сексуалната сделка. Но дори перспективата за експертните умения на Мириам не можеше да прогони напълно облака, който висеше над Макис.

Трябва да прогоня тази жена от мозъка си.

Бръмченето на личния му телефон го разсея. Светлината на залязващото слънце беше толкова силна, че не можа да види екранчето, но той все пак вдигна.

— Макис.

— Аз съм.

С две думи гласът на Персефъни го възбуди повече, отколкото голото тяло на Джена през последните две седмици.

— Съжалявам, че изчезнах. Но положението с Ник беше твърде стресиращо.

— Няма проблеми — изрече той за собствена изненада. — Къде си?

— На път обратно за Атина. А ти?

— В Италия. На яхтата.

Гласът му беше толкова предрезгавял от желание, че му беше трудно да говори.

Последва пауза, а после с престорено колебание, от което сърцето му заби лудо, Макис я чу да казва:

— Ако не е прекалено късно… наистина бих искала да се присъединя към теб.