Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Феникс (17)

16

Детектив инспектор Джим Бойд дръпна найлоновия чаршаф и потръпна, когато видя останките на масата за аутопсия.

— Очевидно е жена — обясни му Лиза Дженър, патоложката.

Обяснението наистина беше необходимо, тъй като Джим Бойд дори не беше сигурен, че размазаната фигура пред него е човешка.

— Както ти казах по телефона, азиатка. Въпреки че лицето е унищожено, това си личи по косата. Виждаш ли? — попита Лиза, като вдигна кичур гъста и лъскава черна коса. — Вероятно в началото на петдесетте. Заможна, ако се съди по маникюра и скъпата зъболекарска работа. Била е мъртва дълго преди да потъне.

Трупът, или това, което бе останало от него, се бе появил на брега на Темза, недалеч от моста „Уестминстър“, в ранните часове на сутринта. Беше увит в три слоя черни найлонови чували за боклук, които не го бяха предпазили от зловещите поражения на реката. Някакъв беден студент, излязъл да потича, го беше намерил и прекарал двайсет минути в драйфане, преди да събере сили да звънне на 999.

Това ще даде урок на надутото копеле, превърнало тялото си в храм, докато останалите от нас си отспиват от махмурлука, помисли си Джим Бойд. Разбира се, той се радваше, че не бе на мястото на студента, открил жената в първоначалното й състояние. Ако това, което гледаше, беше почистената версия, ужасяваше се да си представи…

— Причината за смъртта е удар с тъп предмет в задната част на черепа — продължи Лиза, завъртайки нежно зловещия череп, за да му покаже раната. — Тук има и други сериозни наранявания, които може да са в резултат на…

— Къде е клеймото? Буквата? — проговори Бойд за първи път, уверен, че най-после може да си отвори устата, без да повърне.

— А, ето тук долу.

Лиза Дженър милостиво покри останките от лицето на жената и вдигна долната част на чаршафа. Единият крак беше чисто срязан, сякаш с гилотина. Но петата на другия бе жигосана с голямо „П“.

— Какво е това? — попита Джим Бойд, като погледна по-отблизо, чувствайки се по-уверен в този край на трупа. — Не е татуировка, нали?

— Не. Клеймо от жигосване — уведоми го патоложката. — Като при кравите. Направено с нагорещен метал. Буквата е прогорена в плътта.

— След смъртта ли? — попита Бойд с надежда, като се намръщи отново.

— Невъзможно е да се определи.

Бяха му нужни няколко секунди, за да си припомни къде бе виждал нещо подобно наскоро. Във вестника. Малкото хлапе, изхвърлено от морето на брега в Гърция. И то бе жигосано като животно, също на петата. Но това хлапе беше мигрант, натъпкан в една от либийските лодки на смъртта, предназначени за най-бедните. Какво общо можеше да има това дете с богата азиатка на средна възраст, натъпкана в чувал за боклук в Лондон?

— Господине?

Червенобузото лице на Харисън, сержанта на Бойд, надникна през вратата.

— Разполагаме с име, господине. Вероятно. Професор Норико Адачи. Учен. Живее в Япония.

— Япония? — учудено повдигна вежди Бойд.

— Да, господине. Техниците успяха да проследят бар кода на библиотечната карта, намерена с трупа. Издадена е от университета в Осака. Един от студентите на професор Адачи там направил официален протокол за изчезването й преди три седмици.

Бойд се намръщи.

— Какво е правила в Лондон?

— Не знам, господине — сви рамене Харисън. — Ваканция? Пристигнала в Англия от Ню Йорк с туристическа виза преди пет седмици. Поддържала редовен контакт по скайп със студентите си, но обажданията престанали преди месец. Това е всичко, с което разполагаме в момента.

— Искаш ли да видиш повече? — попита го Лиза Дженър. — Както казах, има и други рани…

— Предполагам, че всичко е в доклада ти, нали? — попита Бойд.

— Разбира се.

— Тогава, не. Благодаря ти.

Той се завъртя и мрачно излезе от залата. Професор Адачи не беше дошла в Лондон на почивка. В това беше сигурен. Жигосване, отрязани крака и трупове в чували, хвърлени в Темза? Това не бяха случайни жестоки действия, насочени към туристка. Не ставаше дума за изнасилване или обир, при които нещо се е объркало. Това бе планираната работа на професионален убиец, който имаше причина да желае смъртта на госпожица Адачи. Някой, който или се страхуваше от нея, или я мразеше. Или и двете.

— Какво си знаела, Норико? — прошепна той тихо. — Какво си знаела?

 

 

Константин Пилавос зареди втория филм в своя „Никон“ и зачака търпеливо в паркирания ван, докато Персефъни Хамлин излезе от сградата.

Адвокатът й по развода, Ана Космидис, беше една от най-прочутите адвокатки в Гърция. Кантората й се помещаваше на целия последен етаж на сграда, обявена за историческа ценност, на булевард „Посейдон“, една от най-лъскавите улици в Атина. Госпожа Хамлин беше вътре от почти два часа — бог знае какво й струваше това. Но заповедите на Константин бяха да я заснеме как пристига и си тръгва, а после да я проследи.

Най-после тя се появи, издокарана в делови стил в кремава пола и безукорно скроено сако, със скрити зад огромни слънчеви очила очи. Константин свали прозореца си, настрои обектива и започна да я снима. Господин Макинли, шефът му, настояваше за старомоден фотоапарат и проявени на ръка снимки. Макис Алексиадис, шефът на шефа му, държеше да избягва електронните комуникации винаги, когато беше възможно, и бе параноик по отношение на имейлите или телефонните обаждания, които лесно могат да бъдат прехванати. Това беше урок, който Макис бе научил от учителя си, Спирос Петридис, и никога не бе забравил.

Според Константин Пилавос цялата история беше прекалена. Но тъй като му плащаха на час, не се оплакваше. Досега тази Хамлин не бе направила нищо интересно, освен да посети адвокатката си, да се разходи из парка и два пъти да отиде в местния фитнес клуб. Константин бе запечатал на лента всичко това, макар да не разбираше защо Макис Алексиадис или някой друг биха се заинтересували от снимките. Ако Големия Мак подозираше, че Персефъни има връзка с някого, грешеше. Доколкото Константин бе видял, жената дори нямаше приятели.

Той продължи да щрака, докато тя изчезна от погледа му, после стартира двигателя.

 

 

Никос Анастас разположи дебелия си задник на пейка до Партенона и отвори вестника си. Беше поредният зноен ден и горещината бе пропъдила повечето хора. Само няколко души се мотаеха наоколо в обедната жега. По времето, когато Ела пристигна и седна на съседната пейка точно зад него, два мокри кръга от пот се бяха разпрострели под мишниците му, а кожата по косматите му крака започваше да изгаря.

— Забави се много — каза той на гръцки, без да я погледне.

— Разводът е сложна работа. Ана имаше много въпроси.

— Успя ли да им отговориш? Без да изпуснеш нещо?

— Да — заговори Ела към земята. — Всичко беше наред.

— Той още ли те следи?

— Аха — потвърди тя. — Но не мога да приема нищо от него. Ако има телефон, не го използва.

— Значи нищо от Мак?

— Не долавям нищо, съжалявам — отговори Ела.

Никос изсумтя недоволно. Гадна история. Знаеха, че Макис Алексиадис е наредил да следят Ела, и тя трябваше да действа като Персефъни Хамлин в Атина, което затрудняваше срещите им и планирането на следващия етап от мисията. Никос се беше надявал, че поне бандюгата, който следеше Ела, можеше да й отвори прозорец към движенията и плановете на Макис, особено свързаните с Атина. Радиотишината беше допълнителен удар.

— Кога ще можем да поговорим нормално? — попита Ела, чието раздразнение започваше да си проличава. — Гейбриъл каза, че тази седмица ще ми дадеш указания.

— Да, да, да — нетърпеливо отговори Никос. — Не е лесно. Това ли е той? Във фиата до магазина за тютюн?

Ела хвърли поглед надолу по хълма.

— Да — промърмори тя, като извади книга от чантата си и се престори, че чете.

— Добре — каза Никос. — Утре вечер ще има голям купон в дома на Ставрос Хелиос. Събиране на политически дарения. Персефъни Хамлин е в списъка на гостите.

— Кой е Ставрос Хелиос?

— Много богат човек. Един от първите гърци, инвестирали в биткойн — отговори Никос. — Освен това е един от нас.

— Знае ли за мен? За мисията в Сикинос?

— Не, не, не. Не се тревожи за тези неща. Просто се яви утре вечер. Там ще можем да поговорим на спокойствие.

— Ами онзи тип от вана? Със сигурност ще ме проследи. А и Макис може да е наредил и на други хора да ме наблюдават.

— Остави всичко това на мен — каза Никос. — И не си тръгвай оттук поне още десет минути. Между другото, гръцкият ти определено се е подобрил.

— Благодаря — каза Ела.

Но Никос вече бе сгънал вестника си и потеглил надолу по хълма.

 

 

Имението на Ставрос Хелиос беше втората най-разкошна къща в Атина след президентския дворец. Проектирани от същия архитект в средата на XIX век, и двете бяха огромни. Приличаха на бели сватбени торти, украсени с обичайните „класически“ гръцки дорийски колони, подкрепяни от гигантски гипсови плинтове и крепидоми^[1] и увенчани с актаблеман, показващ различни древни митове.

Но от двата палата този на Хелиос определено имаше по-красиви и просторни земи. Заобиколена от високи тополи в края на половинкилометров частен път, къщата гледаше към терасирани морави, фонтани и пищни градини, всяка с различна тема. Розовата градина, понякога отворена за публиката, съдържаше повече редки рози, отколкото всяка друга градина в Европа, включително световноизвестните образци от двореца Версай. Но тя бе само една от многото, всяка прелестна по определен начин, включително японска градина, водна, пустинна, скулптурна и горичка с бонзай.

Слизайки от лимузината, която Никос й беше уредил, Ела незабавно се почувства недостатъчно издокарана в семплата си бяла вечерна рокля. Огледа другите жени, слизащи от бентлита и ламборгинита в зашеметяващи рокли висша мода, с обсипани със заслепяващи пайети корсажи, шлейфове и дори диадеми, и се опита да си напомни, че Персефъни Хамлин се гордее с факта, че е богата жена със семпъл вкус. Но все пак, пристигайки без кавалер и в проста рокля на „Келвин Клайн“, Ела се чувстваше почти гола.

Тя извади поканата от сребристата си чантичка и я подаде на служителката до вратата, елегантна жена на около петдесет години, облечена в красива бледорозова рокля от „Прада“ и с вдигната на кок тъмна коса.

— Добре дошла, госпожо Хамлин — усмихна се жената на Ела. — Надявам се да прекарате чудесно.

 

 

— Хей, ти!

Константин Пилавос замръзна, когато тежка мъжка ръка стисна рамото му.

— Аз съм от „Катимерини“ — обясни той, като се завъртя към нападателя си, огромен тип в прекалено тесен за него черен костюм, и извади от джоба си елегантно сгънат пропуск за пресата от известния гръцки вестник.

Константинос видя как Персефъни Хамлин взе чаша шампанско от един от келнерите и изчезна в увеличаващата се тълпа.

— Не мисля така — каза гигантът заплашително. — Трябва да си тръгнеш.

— Мога да ви уверя, че вестникът ми е в списъка с одобрени медии — заекна Константин нервно.

Не искаше да вбесява това чудовище, което можеше да го скърши като съчка, ако пожелае. От друга страна, ако не се върнеше с фотографски доказателства за единствената светска нощ на госпожа Хамлин в Атина, щеше да му се наложи да отговаря пред господин Макинли, също така непривлекателна перспектива.

— Моля ви — замоли се той на великана. — Просто проверете списъка. Господин Хелиос ни покани на днешното събитие.

— Така ли? Е, променил е решението си — изръмжа великанът с тон, който показваше ясно, че разговорът е приключил. — Ще те изпратя навън.

Той вдигна Константинос от земята с лекотата, с която дете вдига кукла, и го отнесе надолу по частния път и отвъд портите. По-лошото беше, че когато го остави, грабна фотоапарата му, измъкна филма и го пъхна в джоба си.

— Не се връщай тук — излая той. — Ще наблюдаваме.

 

 

— Разкара ли се? — обърна се Ела към Никос.

— Да. Но трябва да ме слушаш внимателно. Камерън Макинли няма да изпусне Персефъни от поглед за дълго. Не разполагаме с много време.

Седяха сами на терасата в задната част на имението. Под тях, в градината със скулптури, атинската управляваща политическа класа пиеше от скъпото шампанско на Ставрос и се държеше така, сякаш никога не е чувала думата „скромност“. Ела не мислеше, че някога е виждала такава огромна пропаст между живота на богатите и бедните, както тук, в Гърция. А това значеше нещо, когато идваше от момиче, което живее в Сан Франциско. Но сега не беше подходящ за философия момент.

Никос извади таблет от джоба на широкото си вечерно сако — целият му костюм приличаше повече на палатка, отколкото на дреха — и извика картата на Сикинос.

— Е, това е островът. Много малък, както виждаш. Там няма почти нищо освен манастира, две ферми и рибарско селце. Лодките имат достъп тук и там — каза той, като заби дебелия си пръст в екрана. — Но няма нужда да се тревожиш за това. Ти ще получиш достъп като една от служителките на пекарната на Мария. Тя се намира на Фолегандрос, един от съседните острови. Сикинос не е достатъчно голям, за да има собствена пекарна. Монахините обикновено си пекат хляб сами, но понякога поръчват торти и сладкиши за специални случаи. Следващата сряда е празненството на свети Спиридон, покровителя на Цикладските острови. Вече са поръчали портокалопита, традиционните портокалови кексчета за района, както и петдесет специални хляба. Доставката ще бъде рано в сряда сутринта.

— Имам ли име? Легенда? — попита Ела, изненадана от собственото си вълнение.

За първи път, откакто напусна Миконос, това й се стори реално. И отново не можеше да не усети пръста на съдбата. Да участва в тази мисия беше като завръщане у дома, макар да не можеше да обясни защо.

— Името ти е Марта и си от Патрас.

— Това ли е всичко? — разтревожи се Ела.

След всички предупреждения на Гейбриъл за важността на подробна легенда и придържането към нея, както и безкрайните усложнения от ролята на Персефъни Хамлин, това й се стори стъпка назад.

— Никой няма да те разпитва — успокои я Никос. — Доставяш торти. Когато пристигнеш, сестрите все още ще бъдат на сутрешната служба. Трябва да си намериш оправдание да се измъкнеш от кухнята. Намери сестра Елена. Ако можеш, направи й „психична снимка“. Очевидно знаеш какво означава това, нали?

Ела кимна.

— Добре. В манастира надали ще има оживен електронен трафик, но човек никога не може да е сигурен. Ако Елена се окаже Атина, трябва да има начин да се свързва с мрежата си. Бъди готова. Бъди внимателна. Но най-важното е, че се нуждаем от очи върху сестра Елена.

Ела кимна сериозно.

— С колко време ще разполагам?

— Обикновено момичетата за доставка получават храна и ги канят да се помолят със сестрите, преди да се качат обратно на лодката — отговори Никос. — Надяваме се, че това ще ти осигури около час вътре, може би и малко повече. Каквото и да се случи, независимо дали намериш Елена или не, трябва да се върнеш при персонала на Мария, преди те да си тръгнат, и да се качиш на лодката за Фолегандрос с тях. После някой ще те разпита.

Ела се намръщи.

— Не мога да си тръгна, без да намеря Атина.

— Разбира се, че можеш — жизнерадостно отвърна Никос. — Не забравяй, сестра Елена може да не е Атина.

— Тя е — промърмори Ела. — Чувствам го.

Никос завъртя очи.

— Глупости, скъпа. Работата ти е да се увериш.

— Ако е тя и я пипна насаме — каза Ела замислено, — ще имам шанс да нанеса удар.

— Удар?

— Ще имам шанс да я убия — отговори Ела, като го погледна в очите. — Да се възползвам ли от него?

Никос я сграбчи здраво за рамената.

— Абсолютно не. Не. Това не е твоята работа.

— Но Групата я издирва от дванайсет години — възрази Ела. — Ами ако това е единственият ни шанс? Единственият?

— Няма да е — спокойно отвърна Никос.

— Не можеш да си сигурен! — раздразнено каза Ела.

Защо беше изтърпяла цялото физическо обучение в лагер „Надежда“, ако никога нямаше да й позволят да го използва?

— Размисли внимателно — посъветва я Никос. — Ако сестра Елена е Атина Петридис и я убиеш или нараниш по някакъв начин, и ако те открият, което ще стане, тогава ще те арестуват и обвинят. Не забравяй, що се отнася до гръцкото правителство, Атина Петридис е филантропка и защитава правата на децата. Никога не е била обвинявана в престъпление.

— Това е абсурдно — възмутено изсумтя Ела. — Всички знаят какво е правила.

— Не всички — поправи я Никос, като поклати глава. — Ти беше ли чувала някога за нея и съпруга й, преди да се присъединиш към Групата?

Ела трябваше да признае, че не беше чувала.

— Точно така — кимна Никос. — Освен това подозрението и доказването на факт не са едно и също нещо. Ако действаш прибързано, ще провалиш легендата си. Анонимността на Групата ще бъде изложена на риск и годините усилена работа ще отидат на кино. А ти вероятно ще влезеш в затвора. Няма да можем да те спасим. И скъпоценните възможности, които родителите ти са ти дали, ще бъдат похабени. Изгубени. За нас и за света. Завинаги.

Ела се замисли за момент. Когато заговори отново, гласът й беше тих, но непогрешимо стоманен.

— Атина Петридис е стояла спокойно и е наблюдавала как съпругът й е държал главата на майка ми под водата. Как я е давил. Тя заслужава да умре.

Никос стисна ръката й.

— Да, заслужава. Никой не го оспорва. И ще умре. Но всички ние сме колелца в машината, която ще я убие, Ела. Така действа Групата. Нито един от нас не е воланът. Дори не и ти. Работата ти е да откриеш, идентифицираш, заложиш капан. Не забравяй, ако не беше ти, дори нямаше да знаем за сестра Елена. Никога нямаше да се сетим за манастира.

Леко умилостивена, Ела се вслуша в Никос, който очерта останалата част от плана. Тази вечер бележеше края на съществуването на Персефъни Хамлин. Хората на Камерън Макинли щяха да чакат, но никога вече нямаше да видят плячката си. Вместо това като пеперуда, измъкваща се от какавидата, Ела щеше да спи тук довечера, в палата на Хелиос. В апартамента си щеше да боядиса косата си в тъмнокестеняво, да добави фалшиви татуировки в горната част на ръцете си и да навлече простите вехти дрехи на Марта, работничката в пекарна от Патрас. В пет сутринта щяха да я събудят и изкарат от имението във ван, където тя щеше да е скрита в кош за пране. В шест и петнайсет Марта щеше да е в рибарската лодка на път към Цикладските острови.

Както го описа Никос, планът изглеждаше съвсем прост. Сякаш вече се беше случило и трансформацията на Ела беше завършена.

— Следвай указанията точно — каза й той, като се надигна да си ходи. — Всичко ще е наред. След като си тръгна, изчакай десет минути и влез в къщата през онази врата — той й показа френските прозорци към моравата на около петдесет метра от тях. — Някой ще те посрещне там и ще те отведе в апартамента ти. Всичко, от което се нуждаеш, е там. Късмет.

Ела го загледа как се отдалечава. Едрата му мечешка фигура изглеждаше още по-голяма в огромния му костюм. Сигнали и гласове забръмчаха в главата й — тази къща беше пчелен кошер от оживени дейности, но тя ги изключи. Не беше способна да изолира нито един полезен канал, нито да се съсредоточи върху нещо. Внезапно изтощена, тя копнееше да се оттегли в стаята си и да заспи.

Но първо, разбира се, трябваше да се промени. Да свали старата си кожа като змията, в която се превръщаше, и да приема новата роля и новата си самоличност. Точно както бяха правили родителите й.

Беше страшно да си помисли, че очакваше всичко това с нетърпение.

 

 

Ана Космидис погледна отново ролекса си и раздразнението й се усили. Прочутата адвокатка по разводи вече бе получила хонорара си, но все пак беше недоволна от чакането.

— Рената — звънна тя отново на секретарката си. — Все още ли няма известие от госпожа Хамлин?

— Съжалявам, госпожо. Опитах да се свържа с нея, но номерът й вече не е активен. Да отменя ли срещата?

Ана Космидис въздъхна. Харесваше Персефъни Хамлин. Но не беше влязла в този бизнес, за да прави приятелства, а и животът бе прекалено кратък, за да се примирява с ненадеждни клиенти.

— Да, отмени я — бързо каза тя, а острият й ум се насочи към следващото предизвикателство. — Можеш да поканиш господин Фрьобел.

Навън във вана, Константин Пилавос чакаше.

И чакаше.

И чакаше.

Той разтърка зачервените си очи, а стомахът му се сви притеснено. По някакъв начин сигурно бе изпуснал Персефъни Хамлин, когато си беше тръгнала от купона у Ставрос Хелиос снощи. Беше я чакал в хотела й, но тя не се появи и там. Не и снощи. Не и тази сутрин.

Срещата с адвокатката й в девет часа беше последната надежда на Константин. Но докато минутите изтичаха, а после и часовете, страхът му се превърна в паника.

Можеше да се върне при Камерън Макинли и да признае, че е изпуснал мишената.

Или да побегне, да изчезне далеч от Атина и никога да не се върне.

С насълзени очи, той подкара колата.

 

 

Макис наблюдаваше от горната палуба на „Арго“ приближаването на моторницата. В нея пътуваше Камерън Макинли, чиято рядка руса коса се вееше грозно от вятъра, също като тази на Доналд Тръмп на игрището за голф. Той държеше куфарче в ръката си, а изражението на бледото му лице беше непроницаемо.

Идваше лично. Това означаваше, че новините бяха или много добри, или много лоши. Мак признаваше тази черта на Камерън Макинли — човекът имаше топки. Не се свиваше и не трепереше пред него по начина, по който всички останали се паникьосваха, когато се страхуваха от гнева му.

В някои от близките дни Мак щеше да го накаже за това. Но не и днес. Не и когато заплахата от завръщането на Атина все още висеше над главата му като отровен облак.

— Какво стана? — попита той в мига, в който подчиненият му се качи на яхтата. — Имаш ли снимки? — махна към куфарчето му.

— Да.

— Спи ли с някого другиго? — попита Мак и се стегна, за да чуе отговора.

Ако беше „да“, щеше да убие мъжа, който и да беше той, а когато настъпеше подходящият момент, щеше да накаже Персефъни.

— Не — отговори Камерън, като подаде куфарчето на шефа си.

Заля го вълна на облекчение, но за твърде кратко време.

— Кой е този? — попита Мак, като посочи дебелия брадат мъж, застанал близо до Персефъни на няколко различни снимки.

— Казва се Никос Анастас — отговори Камерън. — Или поне твърди така. Уж управлява бизнес за търговия с дрехи в предградията на Атина, но ако е така, значи е безмълвен партньор. Никога не ги видяхме да говорят, но той все се появяваше. Или я следи и не си върши работата добре, или се познават по някакъв начин. Той е проблем.

Мак незабавно забеляза в светлосините очи на Камерън, че още нещо не е наред.

— Какво? — попита ядосано той, като метна снимките настрани. — Какво има?

Камерън Макинли се прокашля.

— Изгубихме я.

Лицето на Макис пребледня.

— Какво сте направили?

— Не сме я виждали от нощта на купона в имението на Ставрос Хелиос. Мисля, че е напуснала Атина…

— Мислиш?! — изръмжа Мак и без да разсъждава, стисна здраво врата на Камерън и започна да го души. — Мислиш? Не мисли! — изрева той, като метна шотландеца на земята. — Намери я!