Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Феникс (16)

15

Мириам изчака Персефъни Хамлин да изпие еспресото си, наблюдавайки я от бутика на „Гучи“ на отсрещната страна на улицата. Съперницата й извади няколко банкноти и ги остави на масата.

Мириам беше мислила да напусне Миконос хиляди пъти, откакто Макис Алексиадис я захвърли. Лизет и Арабела отдавна бяха изчезнали, знаейки, също като Мириам, че имат късмет, че са останали живи. Носеха се слухове, че не всички от бившите гаджета на Макис оцеляват, за да разкажат за него. А и Мириам имаше възможности. Друг богат обожател я беше поканил да се присъедини към него на яхтата му в Ибиса, а бивше гадже, с което бе останала близка през годините, я беше поканило във вилата си в Сен Тропе.

— Забрави гърците — каза й той миналата седмица. — Ела във Франция за няколко дни и се повесели. Знаеш, че го искаш!

Звучеше съблазнително. Но не така съблазнително както да събори странната, приличаща на момче Персефъни от пиедестала, на който Макис бе решил да я сложи. Мириам можеше да се откаже от Макис Алексиадис, ако се наложи, но не възнамеряваше да отстъпи позицията си като сексуален обект на тази идиотски облечена откачалка с лице на извънземна. При това, ако слуховете бяха истина, проклетницата все още отхвърляше сексуалните покани на Макис.

За огромно нейно раздразнение обаче цялата седмица проучвания не бе разкрила нищо, което Мириам можеше да използва срещу съперницата си. Няколкото подробности от историята й, които Мириам знаеше, се потвърдиха, когато ги провери в интернет: пристрастеният към дрогата съпруг, богатите американски родители, къщата в Ел Ей. Но все пак инстинктите на Мириам я уверяваха, че нещо в тази мадама не е наред. И ако тя прояви търпение и изчака още малко, ще я залови.

В началото Персефъни прекарваше повечето си време в луксозната обстановка на вила „Мираж“. В редките случаи, когато излизаше навън, двамата с Мак бяха винаги заедно. За двама души, които твърдяха, че не са двойка, те изглеждаха подозрително близки. Мак вечно й отваряше вратите и й придърпваше стола. И се смееха много. Интимни забележки, лични шеги, ръцете му — поставени обичливо на рамото или кръста й. Мириам побесняваше, когато гледаше как Мак обсипва с внимание тази смотана американка по начин, по който никога не бе постъпвал с нея. Но най-лошото беше, че тя бе наясно, че няма да види нищо важно или инкриминиращо в присъствието на Мак. Трябваше да хване Персефъни сама.

Днес най-после можеше да се окаже подходящият ден!

Скрила цялата горна част на лицето си зад тъмните очила от „Оливър Пийпълс“, Мириам излезе от магазина и последва на безопасно разстояние Персефъни, която напусна кафенето и тръгна надолу по стръмния хълм към пристанището. Това беше третата сутрин, в която бе излязла в града без Макис. И всеки път бе изпила сама по едно кафе, а после просто се бе мотала из улиците, без да пазарува, да посети спа център или да направи каквото и да било, освен от време на време да поглежда телефона си.

Днес, изглежда, следваше същата рутина, мотаеше се сред сутрешната тълпа туристи и се преструваше, че гледа лодките. Но този път беше по-неспокойна от обичайно и често спираше да се огледа наоколо. Повече от веднъж се наложи Мириам да се скрие в някой магазин или да се завърти назад, за да не проличи, че я следи, но Персефъни май не я забеляза. Вместо това, очевидно доволна, че е в безопасност и сама, тя отби от обичайния си маршрут и зави рязко наляво в тясната уличка зад петъчния рибен пазар.

Това не беше част от града, където богатите чужденци имаха работа. Гниещи рибешки глави и празни щайги, миришещи на улова от предишния ден, обсипваха паветата, все още лъскави от кръвта, люспите и разлените напитки. Две големи и грозни пластмасови кофи за боклук бяха облегнати на порутена стена, а от другата страна няколко мършави котки се гледаха завистливо, докато ровеха из останките.

Мириам се скри зад висок платан на ъгъла, а Персефъни се огледа за последен път и извади телефон, който Мириам не бе виждала преди. Разговорът й продължи около пет минути. Мириам беше прекалено далеч, за да чуе нещо, но нервният начин, по който се движеха устните на американката, и раздразнените й жестове показваха, че е напрегната. Когато разговорът приключи, Мириам загледа ококорено как Персефъни разглоби телефона и метна парчетата в различни кофи за боклук, преди да пъхне симкартата в джоба си. Секунди по-късно, след като отново се огледа, за да провери дали е сама, тя излезе от уличката и махна на такси. Скочи в него и изфуча, преди Мириам да получи възможност да я проследи.

Не че тя се нуждаеше от повече следене. Това, което току-що беше видяла, беше достатъчно.

С разтуптяно сърце, Мириам набра номера на Макис. Разбира се, гласовата поща се включи веднага — дните, в които той отговаряше на обажданията й, бяха приключили. Но Мириам знаеше, че този път той ще върне обаждането й. Неохотата му да се занимава с бившите си гаджета не можеше да се сравни с параноята му. Мириам се увери, че съобщението й звучи наистина тревожно.

— Трябва да ти кажа нещо важно — прошепна тя. — Като приятелка. Може би си в опасност.

А когато Мак й звънне, тя щеше да настоява да се видят лично. И щеше да се престори, че омаловажава инцидента.

— Вероятно не е нещо жизненоважно, но… Може да има просто обяснение… Просто смятах, че ще искаш да узнаеш…

Ако Персефъни Хамлин наистина се опитваше да прекара Мак, тъкмо бе изкопала собствения си гроб.

 

 

Ела огледа критично отражението си в огледалото, като опипваше диамантените обици, които Мак й беше подарил миналата седмица. Искаше й се косата й да не беше толкова къса. В дълга прилепнала рокля без гръб от тъмносиня коприна и сребърни обувки „Лобутен“ с десетсантиметрови токчета, се чувстваше като малко момиченце, което си играе с дрехите на майка си. Гейбриъл беше настоял тя да положи усилия за вечерята днес, да се увери, че изглежда като богата наследница, и когато остави Алексиадис, той да я пожелае още по-силно.

— Той бездруго ме желае — категорично заяви Ела. — Привлича го фактът, че Персефъни не полага усилия.

— Тази вечер е различно — настоя Гейбриъл. — Той няма да иска да си тръгнеш. Трябва да му дадеш някакъв знак, че и ти не искаш да си ходиш. Да му покажеш, че се опитваш да запазиш интереса му и ще се върнеш при него. Ако повярва на това, по-лесно ще те пусне да заминеш.

Ела не беше убедена в стратегията, ако това въобще беше стратегия. Всички тези объркващи сигнали и двойни блъфове я замайваха. Но се беше съгласила, отчасти защото не желаеше нова разправия с Гейбриъл, който вече бе разстроен задето я изпращат под прикритие в манастира в Сикинос, и отчасти защото и самата тя беше нервна. Ами ако Мак не я пусне да си ходи? Тя не се притесняваше толкова много за личната си безопасност, колкото от мисълта, че може да пропусне да открие Атина Петридис. Да се изправи срещу единствената жива личност, отговорна за смъртта на родителите й и мъките в детството й, а и за безбройните други унищожени детски животи. Гейбриъл и Редмейн може би още се съмняваха, но Ела бе убедила себе си, че загадъчната сестра Елена и Атина Петридис са една и съща жена. Това беше вярно, защото Ела се нуждаеше да е вярно. Беше си казала, че целият изминал месец на Миконос с Мак с нарастващото й сексуално желание или тръпката от ролята й като ловец и плячка едновременно не е важен. Важното беше само да открие Атина и да отмъсти справедливо за смъртта на родителите си. Ако не заминеше сега или много скоро, всичко щеше да се окаже напразно. Ако сестра Елена напуснеше манастира, преди Ела да се добере дотам… Не. Не можеше да понесе тази мисъл.

Всички прехванати разговори бяха потвърдили това, което тя вече подозираше — на Мак започваше да му писва да чака Персефъни да си легне с него и вълнението му от играта им на котка и мишка започваше да намалява. За кратко време Ела се бе променила много от смотаната тийнейджърка от ранчото, която не можеше да задържи гадже. Но жизнен мъж с огромен сексуален апетит като Макис можеше да бъде залъгван само определено време. И Ела нямаше желание да открие какво би се случило, когато той се ядоса от цялото това размотаване.

 

 

На долния етаж Мак вече седеше в по-малката „частна“ трапезария на вилата, кръгла стая с два огромни панорамни прозореца и стъклен покрив, който се отваряше към звездите. В отлично скроен костюм от „Дзеня“ и копринена риза в небесносиньо, отворена на врата, той очевидно също бе положил усилия тази вечер. Помещението беше пълно с цветя, любимите на Персефъни божури. Но най-показателното беше, че масата бе подредена за двама души. Ела беше очаквала още две двойки, делови познати на Мак и съпругите им.

— Приятелите ти няма ли да се присъединят към нас?

— Не.

Мак вдигна глава и отново се възхити на красотата й. Повече от красота — излъчване. Чарът и сиянието на Персефъни, които той не можеше да опише. Тя изглеждаше особено съблазнителна тази вечер в роклята, която изглеждаше нарисувана на тялото й и разкриваше привлекателната й кожа. Гладкият й гръб. Дългите слаби ръце. А и за първи път носеше обиците от „Граф“, които й беше подарил.

— Мислех, че ще е по-хубаво, ако сме сами. Имаш ли нещо против?

— Разбира се, че не — усмихна му се тя топло и седна срещу него, а прислужниците поднесоха салати и риба. — Имам чувството, че почти не съм те виждала през последните няколко дни.

Макис не отговори, но я наблюдаваше още по-напрегнато от обичайно. Ела почувства как стомахът й се сви. Нещо беше различно.

— Моля те, не мисли, че се оплаквам — каза тя с хладнокръвие, каквото не изпитваше, докато пълнеха чашите им с вино и вода. — Ти прояви страхотна щедрост, като ме покани тук. Надявам се, че знаеш колко съм ти благодарна.

Погледът му обиколи лицето и тялото й, обвито в коприна като подарък, после бавно се върна на очите й. Изражението му показваше ясно каква благодарност желае.

— За мен присъствието ти тук е удоволствие, Персефъни — каза той накрая. — И си права, делови въпроси ме държаха прекалено зает през последните няколко дни. Но бих искал да ти се реванширам. Реших да прекарам остатъка от месеца на яхтата ми. Ще ми окажеш чест, ако се присъединиш към мен.

Гърлото на Ела пресъхна. Това беше неочакван удар. Дали беше тест? Мак не беше споменавал планове да напуска Миконос досега. Каквито и да бяха мотивите му, тя беше наясно, че трябва да действа изключително внимателно.

— Накъде ще отплаваш? — попита, печелейки време.

— Не съм сигурен. Вероятно до Италия. Сардиния. Но може би първо до някои от по-малките гръцки острови. Паксос. Алонисос. Чувал съм, че Сикинос е великолепен по това време на годината. Познаваш ли го?

Ела едва си пое дъх. Сикинос беше мястото, където се намираше манастирът на сестра Елена.

Защо ми споменава Сикинос? Подозира ли, че знам нещо? Но защо пък да подозира? Как би могъл?

— Не, боя се, че не го познавам — отговори тя, като си намаза парче хляб с достойно за „Оскар“ самообладание. — За съжаление няма да мога да се присъединя към теб, поне през първата част от месеца — каза тя и замислено се заигра с обиците си. — Но пък вероятно мога да се кача на борда по-късно, след като пристигнеш в Италия?

На челюстта на Макис заигра малък мускул.

— Защо не можеш да дойдеш сега? Планове ли имаш?

Тя въздъхна дълбоко и продължи да яде.

— Боя се, че да. Реших да се разведа с Ник.

Мак се облегна на стола си. Определено беше изненадан.

— Наистина ли?

— Аха — кимна тя, избягвайки погледа му със свенливост, която би могла да намеква, че и той има участие в решението й. — Почивката тук ми осигури доста време за размисъл. Нуждаех се от това.

— Разбирам — каза той с по-мек глас.

Вчерашният разговор с Мириам Дабири го бе обезпокоил сериозно. Не беше тайна, че тя ревнува и негодува срещу интереса му към Персефъни и факта, че на Мак внезапно му беше писнало от самата нея. Но все пак той повярва на историята, която тя му разказа за оживения телефонен разговор и разглобяването на телефона. Просто звучеше прекалено сложна, за да е измислена.

— Внимавай — предупреди го Мириам. — Говоря ти като приятелка. Не мисля, че можеш да й имаш доверие.

Първият му инстинкт беше да се съгласи с нея. Персефъни сигурно го шпионираше, въпреки че не му идваше наум за кого и защо. Но ако се развеждаше със съпруга си, вероятно за тайните й обаждания имаше друг, не толкова тревожен мотив. Можеше да се опитва да скрие пари от мъжа, който скоро щеше да се превърне в бивш съпруг. Или пък да прикрива тайна връзка. Или пък беше наела частен детектив, който да го следи. Разводът и потайността често вървяха ръка за ръка.

— Трябва да отида до Атина, за да се видя с някои адвокати — каза тя, като се протегна над масата и погали ръката му с нещо, което му се стори повече от просто приятелско отношение. — По различни причини за мен е по-разумно да подам молба за развод тук, в Европа. В зависимост от реакцията на Ник може да ми се наложи да отлетя за малко и до Щатите.

— За колко дълго?

Тя стисна ръката му.

— Още не знам. Но потеглям за Атина утре сутринта. Ще знам повече след срещите ми там.

— Потегляш утре? — намръщи се той.

Мисълта беше болезнена за него.

— Не завинаги — опита се да го успокои тя. — Ако той не оспори развода, а вероятно няма да го направи, бих искала да се присъединя към теб на яхтата след една-две седмици. Но трябва да свърша с този брак, Мак. Разбираш ме, нали?

Той кимна.

— След като се разведа… нещата ще бъдат различни — обеща му тя.

Мак се вгледа в очите й. Ужасно му се искаше да й повярва.

След вечеря седяха на терасата и си говориха дълго време. После, както обикновено, той я изпрати до апартамента й. Но този път, когато тя сложи ръка на бравата, той застана зад гърба й и се притисна към нея.

— Не искам да заминаваш.

Ела затвори очи. Усещаше горещия му дъх върху ухото си и топлината на тялото му върху голия си гръб. Страхуваше се от него, но в същото време беше възбудена. Желанието му събуждаше и нейното. Тя се завъртя и го целуна. Само веднъж, но със страст, която, за свой срам, не трябваше да се преструва, че изпитва.

— И аз не искам да заминавам — прошепна тя. — Но се налага. Лека нощ, Макис.

Ела натисна бравата и влезе в стаята си. Затвори вратата зад себе си, а сърцето й заби лудо, докато чакаше да види дали той ще влезе след нея. За нейно облекчение, но и разочарование, той не я последва.

 

 

В леглото си, възбуден и раздразнен, Мак се вторачи в тавана. Целувката беше истинска. Това беше съвсем сигурно. Колкото до всичко друго, което Персефъни му каза тази вечер, искаше да й вярва. Но предупрежденията на Мириам все още се въртяха в мозъка му като нежелан тъмен облак.

По-добре да си в безопасност, отколкото да съжаляваш.

Щеше да говори с Камерън Макинли утре сутрин и да уреди да я следят. Персефъни Хамлин можеше да замине за Атина. Но докато се присъединеше към него на яхтата му, Макис Алексиадис щеше да наблюдава всяко нейно движение.