Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Феникс (14)

13

Макис Алексиадис влезе в „Митос“, елитния плажен клуб на Миконос, и поспря за миг, докато минаваше покрай бара, за да се наслади на удоволствието от насочените към него погледи — мъжките, изпълнени със завист, а женските — с желание. Беше познато усещане, но никога не му писваше от него. Чудесно беше да си крал.

Отправяйки се към обичайното си място, сепаре, обзаведено в марокански стил, заемащо най-доброто място във ВИП секцията на ресторанта точно над плажа, той и антуражът му се настаниха удобно, а персоналът се засуети около тях със сребърни подноси с коктейли „Мохито“ и „Кайпириня“ и „Белини“ за момичетата. Макис беше довел три мадами тази вечер. Арабела, слаба англичанка, дъщеря на херцог, внасяше изисканост в харема му. Лизет, френската кинозвезда, допринасяше със славата си. А Мириам, персийската принцеса, притежаваше съблазнителни форми, които караха мъжете да катастрофират. Мак беше спал и с трите през последните няколко дни, но никоя от тях не го бе вдъхновила истински. Беше трудно да намериш толкова сексуална личност като Татяна, макар да бе облекчение да се отървеш от досадното й, вечно изискващо внимание присъствие във вилата. Слава богу, тя нямаше повече да го притеснява, нито някого другиго с хленчещите си изисквания. Какво у истински зашеметяващите жени ги прави толкова несигурни? Макис не знаеше и не му пукаше. Отново свободен, той си позволи да огледа похотливо жените в помещението, спирайки се на най-красивите образци от клиентелата, която можеше да е свалена от страниците на „Спортс Илюстрейтид“. От време на време по някоя грозна приятелка или отрупана с диаманти майка разполагаше дебелия си задник на високо столче пред бара или узурпираше място на дансинга. Но това бяха редки дефекти върху иначе идеален плод. Със забележителните си залези и ритмична арабска музика, „Митос“ беше най-подходящото място за най-сексапилните, най-младите и най-търсените модели на острова, любимото свърталище на „красивите хора“ на Миконос. „Намос“ и „Каво“ можеше да са по-популярни сред парвенюшката американска тълпа, но семейство Кардашиян можеха да си останат на онази просташка сцена. „Митос“ беше мястото, където ходеха истински могъщите играчи. Големия Мак Алексиадис никога не ходеше никъде другаде.

Почти веднага седнало в края на бара момиче прикова вниманието му. В прав черен панталон и мъжко сако, то вече се отличаваше от останалите полуголи момичета, които полюляваха бедра изкусително с надеждата да уловят погледа на някой милиардер. Рошавата, късо подстригана коса на младата жена имаше златистобели кичури. Тя не носеше бижута, нито дори часовник. Но лицето й беше това, което задържа вниманието на Мак. Той не можеше да реши дали беше красиво, или грозно. Нито една от двете думи не му подхождаше. „Завладяващо“ бе единственото определение, което му дойде наум, за да опише широко разположените очи от двете страни на не съвсем правилния нос, високите скули и малките, подобни на розова пъпка устни, които се спускаха към приказната й брадичка.

Очевидно той не беше единственият, който бе привлечен от нея. Момичето пиеше мартини, похапваше суши със сьомга и говореше учтиво, но отегчено с хубавия мъж до себе си, който се опитваше да й направи впечатление, но не успяваше.

Господарско щракване с пръсти от страна на Мак докара Джейми Френч, английския управител на „Митос“, до масата му. Джейми притежаваше енциклопедични познания за всичките си клиенти и беше източник на последните клюки на острова.

— Коя е тази? — попита Мак, все още приковал очи в младата жена.

— Това е Персефъни Хамлин. Наследница на американско богатство от недвижими имоти.

— Тя е американка? — изненада се Макис.

Изглеждаше прекалено елегантна и шикозна, за да е богата янки.

— И не е в „Намос“ с бандата си?

Джейми се засмя.

— Не. Персефъни била отгледана в Ел Ей, но майка й била гъркиня. Оттам и името й.

И класата, помисли си Макис.

— Била на яхта допреди един-два дни, но приятелите й отплавали за Санторини без нея — продължи Джейми. — Вярвам, че в момента мизерства в президентския апартамент в хотел „Гранд“.

Поредната изненада. Истински богатите рядко отсядаха в хотели, поне не на Миконос. Там ставаше дума само за яхти или вили.

— Сама ли е там? — попита Мак.

— Така ми казаха.

— Омъжена?

— Дааа — кимна Джейми. — Но мисля, че не е за дълго. Съпругът имал проблеми с алкохола. Клюката е, че изкукуригал в Сен Тропе по зрелищен начин — зверски запои, курви и какво ли не още. И тя пристигнала тук, за да се разкара от него.

Мак освободи управителя и се почувства окрилен. Нямаше да има проблеми с подобна жена.

Стана и отиде до бара, където тя седеше.

— Бих искал да се представя. Макис Алексиадис — каза той, като застана точно пред мъжа, с когото тя говореше, и протегна ръка. — Персефъни, нали?

— Точно така — потвърди тя, като се ръкува с него, но с повече любопитство, отколкото ентусиазъм. — Откъде знаете името ми?

— На Миконос сме — хвърли й той най-чаровната си усмивка. — Ако сте тук повече от два дни, всеки знае всичко.

— Ъъъ, извинете ме — каза мъжът зад него и го потупа по рамото. — Дамата и аз тъкмо си говорехме.

Мак се завъртя и го изгледа с ледената свирепа омраза на убиец.

— Знаеш ли кой съм?

Мъжът го позна със закъснение. Тръпки на ужас пропълзяха по гърба му. Той кимна.

— Добре. Сега се разкарай.

Мъжът вече беше изчезнал до мига, в който Мак се завъртя.

— Съжалявам за това — усмихна се той на Персефъни, като се настани на освободения от мъжа стол. — Къде бяхме?

— Не мисля, че бяхме някъде — отговори тя, като допи коктейла си и махна на бармана за сметката.

— Не си тръгвате, нали?

— Тръгвам си — поправи го тя. — Това, което току-що направихте, беше много грубо.

— Глупости! — възрази Мак, като сложи ръка на рамото й. — Беше кавалерска постъпка.

Тя свали ръката му и го изгледа презрително.

— Кавалерска?

— Разбира се. Той ви отегчаваше. Забелязах го от другия край на залата. Просто ви се притекох на помощ.

Тя прокара ръка през момчешката си коса (Мак обикновено негодуваше срещу подобни прически) и го изгледа с поглед, който можеше да се тълкува само като израз на дълбока неприязън.

— Е, благодаря ви, господин Алексиадис. Но не съм от момичетата, които се нуждаят от спасяване. Предлагам ви да отидете да тероризирате компаньоните на някоя от другите ви… приятелки.

Тя погледна към сепарето на Макис, откъдето Арабела, Мириам и Лизет й хвърляха убийствени погледи. — Сигурна съм, че всички те биха оценили кавалерството ви.

— Позволете ми поне да ви почерпя едно питие — каза Мак, който се наслаждаваше на тръпката от преследването.

Беше минало безкрайно дълго време, откакто жена не бе проявявала интерес към него.

— Съжалявам, ако запознанството ни започна лошо.

Тя подписа сметката, стана и го погледна със същото преценяващо, любопитно изражение в очите.

— Като се има предвид, че сме на Миконос, сигурно вече знаете, че съм омъжена.

— Може и да съм чул нещичко — призна той, без да отмести очи от нейните.

Отблизо бяха дори още по-големи и със зеления цвят на вермут. Внезапно желанието му да спи с тази жена, да я покори и да я накара да го иска стана невероятно силно.

— Никога ли не изневеряваш на съпруга си, Персефъни? — попита той с предрезгавял от похот глас.

— Понякога — отговори тя небрежно, без дори следа от желание в гласа. — Но само когато някой ме привлича силно. Боя се, че с теб случаят не е такъв. Сбогом.

Целият клуб наблюдаваше втрещено как това странно облечено американско момиче прекоси дансинга и излезе навън, оставяйки Макис Алексиадис да седи там като изоставен тийнейджър. Човек можеше да среже с нож напрежението във въздуха. Големия Мак не беше човек, когото да унижиш или обидиш по някакъв начин. Не и ако държиш на живота си.

Но когато Мак се върна при групата си, той се хилеше широко. Поръча си ново питие, дръпна зарадваната Мириам в скута си и се разсея с пищната й гръд.

Сбогом. Тя дори не му беше пожелала лека нощ! Сбогом. Толкова решително и окончателно, сякаш му беше казала да се разкара.

Твърдостта, която Големия Мак усети между краката си, се дължеше повече на грубото отритване от страна на Персефъни Хамлин, отколкото на великолепните гърди на Мириам.

Какъв триумф щеше да е да чуе как малката надута кучка стене името му от удоволствие и го моли да я обладае отново и отново. С цялото напрежение през последните дни, дължащо се на загубените пратки и милионите долари, потънали в Егейско море, той имаше нужда да се поразсее.

Утре щеше да открие всичко възможно за госпожица Персефъни Хамлин.

 

 

Обратно в хотелския апартамент в „Гранд“, Персефъни съблече дрехите си, влезе гола в банята и се огледа в позлатеното огледало в стил рококо.

Беше чудесно отново да си е Ела Прейгър въпреки сексуалното желание, обзело тялото й след първата среща с Макис Алексиадис. Мили боже, как само я гледаше! Като гладен лъв, приковал очи в газела. Ела едва се сдържа да не смъкне дрехите си на бара и да се метне върху него, толкова невероятно сексуална и мъжествена аура излъчваше. Тя усети как слабините й запулсираха, а гърлото й пресъхна, когато си помисли за него и за всички неща, които животното у нея би искало животното у Макис да й направи. Персефъни Хамлин можеше да е модел на изисканост и въздържаност, но Ела Прейгър не бе свикнала да обуздава сексуалността си. Между усилията да устоява на Макис и на Гейбриъл, това имаше потенциала да е мъчителна и тежка мисия.

Наблюдавайки голото си тяло преценяващо, Ела прокара ръка през късата момчешка коса, с която още не можеше да свикне. В Атина, след като получи десетте страници „биография“ на митичната госпожица Хамлин (Гейбриъл бе измислил впечатляващо подробна история, допълнена с училище, братя и сестри, сложни отношения с родителите и инцидент по време на ски, когато била едва на девет години, което обясняваше изкривения й нос), Никос я бе изпратил на фризьор, за да получи напълно нов вид.

— Всеки цвят е добър — каза тя на фризьорката с почти идеалния си вече гръцки. — Както и всяка прическа, стига да е разумна. Моля ви, просто не я скъсявайте прекалено много.

Още с първото изщракване на ножицата, трийсет сантиметра от скъпоценната й руса коса паднаха на пода.

— Какво правите? — изпищя Ела.

Фризьорката само сви рамене.

— Господин Никос вече ми даде нареждания. Плати ми много добри пари — добави тя, като доволно разтърка пръсти.

Не е ли достатъчно, че мъжете тук избират какво да ядат жените, вбесено си помисли Ела. Трябва ли да избират и прическите им?

— Защо такава мрачна физиономия? — попита я Никос, когато дойде да я вземе. — Изглеждаш великолепно. Много секси.

— Мразя прическата — изръмжа Ела. — Приличам на момче.

— Прическата не е за теб, а за Макис. Той ще я хареса — настоя Никос. — Тя е… — той затърси подходящата дума — зашеметяваща.

— Зашеметяващо противна — промърмори Ела като нацупена тийнейджърка, макар да си призна тайно, че яркорусата къса коса й отиваше повече, отколкото очакваше.

После фризьорката я заведе в спа, където оформиха веждите й, боядисаха миглите й и я обезкосмиха от горе до долу. Беше истинска агония.

— Чувствам се като оскубано пиле! — изхленчи тя на Никос по телефона. — А и просто да знаеш, няма да имам сноше… няма да спя с този тип, така че какъв, по дяволите, беше смисълът? Той никога няма да узнае какво става там долу.

— На Миконос сме — отвърна Никос, благодарен, че Ела не беше до него, за да види изчервяването му. — Понякога ще носиш бикини. В Гърция мъжете не обичат…

— Майната й на Гърция! — яростно го прекъсна Ела. — Аз съм Персефъни Хамлин и не съм дошла тук, за да си хвана гръцко гадже. Пристигнах, за да се съвзема от гнусотиите на скапания ми дрогиран съпруг и последната му курва.

— Която се казва…? — попита Никос.

— Катя — отговори Ела, без да се замисли. — Запознали се в клуб „Ле Кав“ в Сен Тропе и на следващата сутрин след като Ник отпразнува шест месеца, откакто спря да пие, аз го изритах от яхтата. Научих си ролята, Никос. Готова съм.

Всъщност Ела въобще не беше сигурна, че е готова. Наистина след лагер „Надежда“ и обучението на мозъка й самоувереността й нарастваше. За първи път в живота си бе овладяла шума в главата си и започваше да се чувства различно, сякаш дебел облак се бе разчистил и тя виждаше света какъвто си беше — по начина, по който всеки друг го виждаше. Все още се чувстваше неудобно в светските отношения. Но по странен начин въплъщаването в легендата я улесни в упражняването на новите й умения. Въпреки това беше наясно, че често издрънква нещо погрешно, а ако допуснеше грешка в ролята си на Персефъни Хамлин, последиците щяха да са катастрофални. Нямаше да рискува само собствения си живот.

От друга страна, ако не покажеше увереността си на Никос сега, можеше никога да не получи друга възможност да отмъсти за родителите си. Съдбата я зовеше и готова или не, Ела не възнамеряваше да изпусне шанса си.

В далечината църковните камбани забиха в един часа сутринта. Тази вечер мина по-добре, отколкото Ела беше очаквала. Макис Алексиадис я желаеше. Беше го усетила в клуба и това се потвърди, докато чакаше таксито си навън, когато за нейна радост успя да се включи успешно в телефонните му комуникации. След напускането на лагер „Надежда“ опитите на Ела да използва способностите си сама често се оказаха тревожно неуспешни въпреки ежедневните упражнения, които професор Дикс й беше предписал. Но в този случай разговорите на Макис се чуха високо и ясно.

— Той поръча две различни много скъпо платени проститутки с къса руса коса. Само десет минути след като си тръгнах — каза Ела на Гейбриъл, след като се изкъпа. — Това означава, че е силно заинтересуван.

Мъдро избра да не добавя, че и тя самата бе силно привлечена от Макис, безмилостния убиец с мъжествения сексуален магнетизъм на младия Марлон Брандо на стероиди.

— Добре — отвърна Гейбриъл, въпреки че нищо в тона му не издаде дали според него намеренията на Макис към Ела въобще могат да се нарекат „добри“. — Стой наблизо и ме уведоми за следващия ви контакт. И внимавай, Ела.

— Сега съм Персефъни — поправи го тя закачливо. — И не се тревожи, ще внимавам.

Ела заспа трудно тази нощ. Не заради белия шум от другите гости на хотела — лесно намаляваше звука до почти успокояващо жужене, а заради адреналина, който пулсираше във вените й, примесен с бурна река от неукротена и незадоволена похот. Струваше й се невъзможно, че едва преди шест седмици тя беше Ела Прейгър, самотната анализаторка на данни в „Биоген Медикъл“ и работеше за гнусния Гари. А сега беше тук, международна шпионка на мисия да съблазни престъпен шеф и да унищожи дяволската му глобална мрежа. И едновременно с това да отмъсти на жената, която беше стояла и гледала безучастно как давят майка й.

Мислите за майка й върнаха Ела на земята. Дали отмъщението щеше да я успокои? Не знаеше. Но за първи път в живота си се радваше, че има цел и действията и решенията й са от значение. Да изиграе ролята на Персефъни Хамлин щеше да е приключение, но приключение, което означаваше нещо.

Чувстваше се чудесно.

 

 

Ела все още закусваше с великолепно гръцко кисело мляко, мед, пресни плодове и различни сирена и видове хляб, когато получи първото обаждане.

— Добро утро, госпожице Хамлин. Обажда се Макис Алексиадис. Запознахме се снощи.

Гласът му изпрати тръпки по гръбнака, а после и право между краката й, но Ела бързо ги прогони и влезе в ролята си.

Можеш да се справиш.

— Госпожа Хамлин — поправи го тя студено. — И как се сдобихте с номера ми?

— Аз съм находчив човек — спокойно отвърна Мак. — Исках да ви се извиня.

— Разбирам — каза Ела равнодушно, не грубо, но не и подканящо. — За какво точно?

— Проявих се като неучтив снощи. Не бих искал да ви оставя с това впечатление.

— Благодаря. Приемам извинението ви — царствено каза Ела и затвори.

* * *

Проснат на огромното легло в разкошната спалня във вила „Вираж“, Макис се изсмя на глас.

Кучка!

За коя, по дяволите, се мислеше Персефъни Хамлин?

 

 

Следващото обаждане дойде следобед. Седнала до басейна, Ела четеше новата биография на Линкълн. По някакви известни само на него причини, Гейбриъл бе решил да направи Персефъни Хамлин почитателка на историята.

— Персефъни. Мога ли да те наричам Персефъни?

— Господин Алексиадис — въздъхна Ела. — Мога ли да ви помогна с нещо?

— Всъщност да. Бих искал да вечеряме заедно довечера. И настоявам да ме наричаш Мак.

— Мак — каза тя с едва омекнал глас. — Слушай, благодаря за поканата. Наистина. И се възхищавам на настойчивостта ти. Но както ти казах снощи, аз съм омъжена.

— За човек, който не те заслужава — рязко отвърна Мак.

— А, а ти ме заслужаваш, така ли? — запита тя раздразнено.

Седнал зад бюрото в елегантния си кабинет с панорамни прозорци на всички стени, Мак почувства прилив на триумф. Ледената госпожица Персефъни започваше да се топи. Съвсем слабо. Но в последния й отговор определено се долавяше игривост, каквато отсъстваше преди.

— Вечеряй с мен и ще откриеш — измърка той.

Тя се поколеба достатъчно дълго, за да му вдъхне надежда.

— Боя се, че не мога тази вечер. Но ти благодаря отново.

За втори път този ден тя му затвори телефона.

Ръкавицата е хвърлена, помисли си Мак, по-щастлив, отколкото от години насам. Тя иска да я преследвам.

Внимавай какво си пожелаваш, госпожице Хамлин.

* * *

Минаха почти две седмици, преди Персефъни най-после да се съгласи на нещо като среща. Две седмици, които бяха също така трудни за Ела, както и за Макис.

— Какво си направила? — избухна Гейбриъл, когато чу новината. — Да не си се побъркала? Не. Отмени я.

Ела се обърка.

— Защо да я отменям? Ти беше човекът, който ми каза, че ще рискувам, ако го мотая прекалено дълго. Буквално ми нареди да го приема.

— Да, за вечеря — отвърна той, а гласът му потрепери от тревога и безпомощност. — Заобиколена от други хора. И тогава имаш шанс да прехванеш имейли или телефонни разговори, които той може да получи. Не на лодка! Сама! Без обхват на телефона и начин да те спасим. Той е убиец, Ела. Явно си забравила този факт.

— Разбира се, че не съм — възрази Ела, леко засрамена, тъй като наистина често забравяше това, особено когато Мак метнеше на Персефъни погледа на гладен лъв. — Но лодката е много по-интимна от вечерята — обясни тя. — Само ние двамата в открито море.

— Точно от това се страхувам.

— Но аз съм тук, за да се сближа с него. Да го подтикна да ми се довери. Не е ли в това смисълът?

— Не! — вбесено извика Гейбриъл. — Смисълът е да използваш специалните си способности, за да събереш информация за Атина. А определено не можеш да го направиш сама на лодка или някой забравен от бога частен плаж с психопат до теб.

— Мак иска да съблазни Персефъни, а не да я убие — упорито заяви Ела. — Ще се оправя.

Надяваш се, помисли си Гейбриъл отчаяно. Мразеше тези разговори с нея, защото не беше достатъчно близо, за да й помогне, ако се наложи. Никос Анастас беше човекът им на бойното поле, но той вече беше толкова дебел и бавен, че не можеше дори да се затича, без да рискува да получи инфаркт, камо ли да се справи със смела мисия за спасяване в последния момент, ако Ела се нуждае от помощ. Трябваше да осигурят някаква подкрепа за нея.

— Изненадан съм, че Големия Мак е предложил рибарска лодка, а не суперяхта — каза той, като се опита да върне разговора в по-спокойни и цивилизовани води.

— Не е в обичайния му стил. Обикновено е толкова бляскав, че прави Кание Уест да изглежда скромен.

— Вярно е, но Персефъни не е като него, забрави ли? — отвърна Ела. — Тя е точно обратното. И помпозността е едно от нещата, които мрази у съпруга си. Излизането с рибарска лодка беше нейна идея.

Гейбриъл изстена. Нямаше да спечели спора и това не му харесваше.

Никак не му харесваше.

 

 

Мириам Дабири също не харесваше случващото се.

Наблюдавайки през затъмнените прозорци на лимузината си как Макис Алексиадис помага на странно изглеждащата Хамлин да се спусне от кея в проста селска дървена рибарска лодка, тя усети как в гърлото й се надигна горчилка. Мак изглеждаше страхотен, както винаги, в морскозелена тениска с якичка и шорти от „Ралф Лорън“. Тъмната му коса беше пригладена назад, а очите му — скрити зад слънчеви очила от „Прада“ с рамки от костенурка. Момичето, Персефъни, в рязък контраст с него, явно не бе положило никакви усилия. Всъщност приличаше на момче повече и от преди, в широки шалвари и черен потник, придружени от прост шал и джапанки.

Коя си ти?

Мириам гледаше, изпълнена с горчивина, как двамата се понесоха със смях към открито море.

Откъде, по дяволите, се появи?

Преди две седмици Мириам беше тази, която караше Макис да се моли за вниманието й. Наистина, наоколо имаше и други момичета. Но никое от тях не би могло да се конкурира с нея нито в леглото, нито вън от него.

— Тялото ти е създадено за секс — каза й Макис първата нощ, когато се любиха. — Невероятна си.

Това беше вярно. Но внезапно това андрогенно момиче с малки гърди и хубост като на Ума Търман се появи от нищото и някак си издуха Мириам вън от водата. А дори не беше хубава, за бога! Да не споменаваме и грубото й държане. Мириам просто не можеше да разбере какво у Персефъни Хамлин бе завладяло нейния почти приятел.

Наблюдавам те, кучко!

Мириам Дабири можеше да прилича на секси кукличка, но далеч не беше глупава. Нито пък възнамеряваше да позволи страхотна партия като Макис Алексиадис да се изплъзне от ръцете й без борба.

У госпожица Персефъни Хамлин имаше нещо повече от странния й вид.

И Мириам беше твърдо решена да открие какво е то.

 

 

Мак гледаше как Персефъни седи на възглавницата в предната част на лодката и топи деликатните си пръсти във водата, докато той гребеше. Ужасно му се искаше тези пръсти да галеха голото му тяло, да го драскат, да го молят да я люби по-силно, по-бързо, по-дълбоко…

Фантазията му избледня, когато борбата с вълните се засили и накара мускулите му да се опънат, а гърдите му да се надигат от учестеното дишане. Той се опита да си припомни кога за последен път беше в лодка и гребеше. Достатъчно отдавна, за да забрави колко приятно беше да усещаш вятъра в лицето си и солените пръски по ръцете си. Много по-хубаво, отколкото тренировките по скъпите машини във вилата му.

Трябва да го правя по-често, помисли си той, после се засмя на абсурдността на тази идея и на влиянието на тази привлекателна млада жена с болшевишки идеи.

— Колко остава до плажа? — попита тя, а гласът й почти се изгуби във вятъра.

— Не е много далеч — отвърна той задъхано. — Следващото островче.

Плажът се оказа частен залив на един от малките острови, които Макис бе купил през изминалите години, преборвайки се със сложните имотни закони в Гърция чрез даване на щедри подкупи. Когато наближиха тясната ивица бял пясък, беше трудно да си представиш по-спокойно и идилично място. Или по-романтично. Руините на Делос едва се мяркаха на хоризонта, но с изключение на тях и единствената вехта рибарска лодка в далечината, не се виждаше друго освен море и небе. Самият остров беше абсолютно пустинен. Тук-там се виждаше по някое маслиново дръвче, вкоренено упорито на брега, устояващо на топлия, но вечен вятър. За първи път Ела потръпна нервно, припомняйки си предупрежденията на Гейбриъл.

„Сама с него си. Нямаш обхват на телефона, нито начини да те спасим. А той е убиец.“

— Какво би искала да правим първо, скъпа? Да половим риба, да ядем или да поплуваме? — попита Мак.

Той въобще не приличаше на убиец, докато разполагаше одеялото за пикник на земята, закрепвайки го с камъните, които лежаха разпръснати под дърветата. Всъщност беше толкова хубав и чаровен, толкова ласкателно загрижен за щастието й, че Ела трябваше съвестно да си напомни някои неща.

А) Той не се интересуваше от нея, а от Персефъни Хамлин, плод на въображението на Гейбриъл.

Б) Той всъщност беше, както Гейбриъл вечно й напомняше, психопат.

И не само това. Беше човек, който продава деца на хищници, търгува с човешкия живот, сякаш хората са стока. Психопат, който можеше да е ключът към откриването на жената, убила родителите на Ела.

Тя се срамуваше от могъщото сексуално привличане, което изпитваше към него, и се тревожеше, че срамът й не успява да го прогони.

Сякаш по сигнал, гласът на Гейбриъл внезапно избумтя в главата й като камбана в празна църква.

ВНИМАВАЙ!

Шегуваш ли се, помисли си Ела. По някакъв начин проклетникът успяваше да й предава дори тук. И по-лошото беше, че тя явно не може да го изключи.

Къде се намираше Гейбриъл? И как блокираше всичките й други честоти? Последното, от което тя се нуждаеше в момента, беше шофьор от задната седалка.

Ела се огледа наоколо и прикова очи в рибарската лодка близо до Делос. Възможно ли беше? Тя се опита да си спомни какво й беше обяснил професор Декс за хакването на местни предаватели отдалеч. Възможно ли беше Гейбриъл или Никос да използват лодката като мобилна радиостанция?

— Внимавам! — отговори тя вбесено, но и глупаво, защото знаеше, че Гейбриъл не може да я чуе.

— Какво? — попита Макис, като я изгледа с присвити очи.

Мамка му! Сърцето на Ела се сви, когато осъзна ужасено, че бе изрекла думата на глас.

— Внимавам… какво ям — отговори Персефъни, като се усмихна на Мак. — Видях огромното количество баклава, която си приготвил за нас. Хайде да поплуваме първо. Да се уверим, че сме я заслужили.

— Разбира се.

Мак засия, въодушевен от перспективата да види повече от тялото на госпожа Хамлин. Той й подаде простата памучна торба, която бе взела със себе си, приемайки, че банският й е вътре. Надяваше се да е оскъден.

— След теб — любезно каза той.

— Не! — прогърмя гласът на Гейбриъл. — Откажи му. Не се събличай!

Ела разтри слепоочията си, опитвайки се отчаяно да изключи Гейбриъл. Не знаеше ли, че я разсейва? Тя се помъчи трескаво да си припомни някои от номерата, на които я беше научил професор Дикс. Защо нищо не й вършеше работа?

— Кажи му, че си забравила банския си.

— Не мога!

— Какво не можеш? — попита Мак. — Нещо не е наред ли, Персефъни?

Господи! Отново го направих!

— Не, не. Всичко е чудесно. Просто си мислех, че не мога да реша дали да плуваме, или да ловим риба. Имам предвид, не съм ходила на риболов от години, но има нещо много романтично в това да уловиш собствената си храна. Не мислиш ли така?

Тя докосна рамото на Мак леко и завъртя глава кокетно на една страна, успешно прогонвайки раздразнението му. Слава богу!

— Предполагам, че е така — изсумтя той, като сложи топлата си ръка върху нейната.

Обзе я ужасно силно желание и тя се уплаши, че Гейбриъл ще го долови.

— Знаеш ли… напомняш ми за някого — каза Мак и изражението му се промени леко.

— Много внимателно! — избумтя Гейбриъл. — Той се опитва…

— Така ли? — усмихна се Ела на Мак, като се опита да изключи сигнала на Гейбриъл с една от техниките на Дикс за контрол на мозъка.

Ако той не спреше да я разсейва, тя щеше да допусне нова грешка, която можеше да се окаже фатална. Но за нейно огромно облекчение този път успя да го блокира. Гласът на Гейбриъл изчезна.

— Аха — кимна Макис. — Наистина ми напомняш. Но най-странното е, че не мога да си спомня на кого. Но когато се усмихна преди малко, го забелязах.

— Какво забеляза? — попита тя, като се премести по-близо до него.

Опасно близо.

— Нещо, което разпознах.

Той протегна ръка и прокара лениво пръст по лицето на Ела и брадичката й, спирайки тъкмо преди да стигне до устните й. За миг тя си помисли, че ще избухне от възбуда. Наложи й се да призове на помощ всичките си сили, за да не го покаже.

— Не знам — усмихна се Мак, като отдръпна ръката си. — Може би сме се срещали в минал живот. Нали вие калифорнийците вярвате в такива неща?

— Не всички от нас ги вярват — отговори Ела, като се прокашля и реши, че Персефъни Хамлин е прекалено практична и разумна, за да вярва в тези дивотии за минали животи.

Тя отиде до двете въдици, които Макис бе облегнал на брега на няколко метра от морето. Той я последва. Подаде й по-малката, застана зад нея и притисна силното си, кораво тяло в нейното, докато й показваше как да я държи правилно.

— Хвърлянето на въдица е изкуство — каза той, а горещият му дъх затопли ухото на Ела и тя усети аромата на одеколона му и едва не изскимтя от желание. — Но е и умение като жонглирането или карането на колело. След като го научиш, никога не го забравяш.

Топлата му ръка се затвори над нейната, докато й помагаше да размаха въдицата.

Той е зъл човек. Той е психопат.

Мозъкът на Ела продължаваше да й изпраща посланието, но тялото й продължаваше да го връща на изпращача. Нова тръпка от желание пробяга по нея и китката й се изметна и въдицата й се приземи във водата с доста неелегантен плясък. Тя се опита да не мисли за трескавите предупредителни съобщения, които Гейбриъл несъмнено се опитваше да й изпрати в момента.

— Виждаш ли, Персефъни? — прошепна Макис.

— Мисля, че да — дрезгаво отговори Ела, като се принуди да пристъпи напред, за да не позволи на телата им да се докосват повече. — Дай да опитам.

— Не е лесно отначало, така че не се дразни — каза й той, като отиде на няколко метра от нея със собствената си въдица.

Само ако знаеше колко съм раздразнена, помисли си Ела, но на глас каза:

— Няма.

После метна въдицата си с такава грация и умение, че сякаш изпълни сложна хореография. Мак я наблюдаваше възхитено.

— Правила си го и преди — каза той нежно.

— Веднъж или два пъти — ухили се Ела. — В ранчото, където израснах, ходех на риболов през цялото време.

Той се намръщи.

— Ранчото?

Стомахът на Ела се сви, когато осъзна грешката си, при това този път съвсем непричинена от другиго. Персефъни Хамлин бе израснала в града. Бяха си бъбрили за различното си детство само преди няколко часа на кея. Мак й беше разказал за бедността, която го заобикаляла в атинския му квартал, а Персефъни му описа семейния си дом в Ел Ей в луксозния Брентуд Парк.

Мили боже, как може да съм толкова тъпа?

— Е, нямах предвид, че буквално израснах там — бързо се поправи Ела, като се надяваше, че лицето й не е така червено, а дишането й — не така шумно, както се страхуваше. — Израснах в Ел Ей. Ранчото беше мястото ни за почивка. Баба ми живееше там.

— Така ли? — попита Мак, като метна собствената си въдица и се вторачи в морето.

Или пък гледаше по-надалеч? Към рибарската лодка? Със сигурност не можеше да подозира…

— Звучи мило. Как се казваше тя?

Ела се паникьоса. Мамка му! Мамка му! Мамка му!

— Баба ми ли?

— Аха — кимна той и загледа напрегнато как стръвта му се раздвижи.

— Луси — отговори Ела.

Името се появи в мозъка й внезапно и от никъде.

— Хей, мисля, че хвана нещо! — извика тя.

За щастие рибата на въдицата му й даде възможност да смени темата. А и Мак изглеждаше достатъчно щастлив да я зареже, докато се мъчеше да хване едрата платиха, нетърпелив да впечатли Персефъни отново. Ела се надяваше, че се е отървала този път, но грешката й бе изключително тъпа.

Със свито сърце тя осъзна, че ще й се наложи да я сподели с Гейбриъл довечера.

 

 

— Какво си мислеше?

Гневът в гласа му пращеше като горещ пламък.

— Съжалявам. Просто се изпуснах — отговори Ела.

— И дори си й дала име?

— Той ме попита! — запротестира Ела.

Тя лежеше в леглото в хотелската си стая, облечена в копринена пижама, отдалечила телефона от ухото си заради виковете на Гейбриъл.

— Какво трябваше да направя?

— Да се придържаш към историята! Трябваше да се придържаш към историята. Това е смисълът на работата под прикритие.

— Така ли? Ами ти? Реши да се присъединиш към мисията, без да ми съобщиш? Да използваш проклетата лодка като предавател? Да монополизираш честотите ми? Да ме разсееш с твоите „направи това и направи онова“, „внимавай“. Сякаш аз не бях помислила за това!

— Ако днес си действала внимателно, страх ме е да си помисля как може да изглежда безразсъдната ти мисия — мрачно отговори Гейбриъл.

Той не възнамеряваше да признае, че Ела беше права за устроената й от него засада. И определено не можеше да признае, че просто не може да се сдържи да не попречи на опасните опити на Макис да я съблазни.

— Не ми се довери да се справя с Макис сама.

— И сега знаеш защо!

Ела въздъхна.

— Измислих най-обикновеното име, за което се сетих — каза тя отбранително. — Имам предвид, знам, че допуснах грешка, но наистина ли е толкова голяма работа? Не е ли възможно Персефъни да е имала баба на име Луси?

— Разбира се, че е възможно — отговори Гейбриъл, като снижи глас и призова на помощ търпение, което дори не подозираше, че притежава. — Но тези неща не действат така, Ела. Баба Луси не беше в историята, а сега ще трябва да влезе. Това означава, че ще ми се наложи да създам ново присъствие в интернет, за да оправдая съществуването на тази личност. Доста е сложно. Трябва да създам ранчо с нотариален акт на нейно име и история за продажбата. Луси ще има нужда от акт за раждане и за смърт и споменаване в изборните списъци, за да изглежда реална, ако някой реши да я потърси. Защото ако Макис Алексиадис заподозре нещо, каквото и да било, повярвай ми, той ще започне да търси. Вече е направил проучвания на Персефъни и Ник Хамлин, но покрихме всичко това, преди да те изпратим на мисия. Фалшиви сватбени снимки, споменавания в светските страници и всичко друго. Това е бронята ти, Ела, разбираш ли? А днес ти просто… я свали.

— Откъде знаеш, че е правил проучвания? — попита Ела.

— Защото можем да проследим всички търсения в линковете, които сложихме в интернет. Кой друг ще проучва жена, която не съществува?

— Съжалявам — повтори Ела и се почувства адски тъпа.

Адреналинът и смелостта, които изпитваше по-рано, се бяха изпарили. Оказа се, че тя все пак не беше недосегаема шпионка, а аматьорка, която допуска глупави грешки. Бяха й нужни почти пълни пет минути, за да заобиколи блокиращите техники на Гейбриъл и да заглуши гласа му. В лагер „Надежда“ беше правила това за секунди, но подложена на напрежението на момента, нещата се развиха съвсем различно. По-лошото бе, че дълбоко в себе си беше наясно с причината, поради която негодуваше срещу намесата на Гейбриъл — опитваше се да впечатли Мак в този момент. Искаше да го отрече, но неудобната истина беше, че Макис Алексиадис я привличаше.

— Всичко е наред — увери я Гейбриъл. — Ще поработя върху проблема довечера и ще се уверя, че сме покрити. Но трябва да внимаваш повече в бъдеще.

— Ще внимавам. Стига да се отдръпнеш и да ме оставиш да си върша работата. Както и да е, имам добра новина — каза тя, изпълнена с желание да му достави удоволствие и да си спечели доброто име отново.

— Така ли? Каква?

— Мак ме помоли да се преместя във вилата му. Изнасям се оттук утре сутрин.

Паузата от другата страна на линията беше толкова дълга, че Ела си помисли, че Гейбриъл е затворил. Когато той най-после заговори, гласът му звучеше различно — висок и притеснен.

— Значи днес… все пак те е свалил, така ли? След като изгубихме контакт.

— Да ме свали? Не — изненада се Ела. — Трябваше ли да му позволя?

— Не! Не, не, не. Абсолютно не! Никой не очаква да се жертваш по този начин — каза Гейбриъл с облекчение.

Няма да е чак такава саможертва, помисли си Ела, но мъдро запази мисълта за себе си.

— Просто предположих, когато ми каза, че те е поканил да се преместиш в „Мираж“.

— Не. Всъщност се прояви като джентълмен — каза Ела. — Ще отседна там като гостенка. Ще си имам собствен апартамент, собствена всекидневна, баня и т.н.

— Чудесно — каза Гейбриъл, искрено зарадван. — Хубаво е, че ще си във вилата. Трябва да се сдобиеш с колкото може повече информация оттам.

Страхотна идея, саркастично си помисли Ела, но сдържа езика си.

— Опитай се да ни осигуриш нещо сигурно за Атина — продължи Гейбриъл. — А после изчезни веднага когато имаш възможност. Но за бога, Ела, наистина трябва да внимаваш този път. Ще бъдеш в бърлогата на лъва сега.

— Разбрано — отвърна Ела и добави с копнеж. — Той очевидно иска да спи с мен. Но го удържам.

— Точно това имах предвид. Трябва да се превъплътиш в ролята си. Никакви пропуски вече. Той не иска да спи с теб. Иска да спи с Персефъни Хамлин — напомни й Гейбриъл строго. — А Персефъни го отблъсква.

— Точно така — потвърди Ела. — Засега.

Гейбриъл затвори.

Не се чувстваше успокоен.

Всъщност никак не беше спокоен.