Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Феникс (13)

12

Ела притисна чело към илюминатора, когато започнаха да се снижават през последния слой облаци към „Елефтериос Венизелос“, международното летище в Атина. Тя никога преди не беше напускала Съединените щати и се вълнуваше от всичко, което виждаше. Дори от пет хиляди метра височина й беше ясно, че навлиза не само в различна страна, но и в различен свят.

Небето, толкова яркосиньо, че изглеждаше като рисунка от детска книжка, блестеше над кафяви и зелени поля, кръстосани с малки пътища, по които бяха разпръснати бели сгради с различни форми и размери. Зад полетата синьото море се плискаше по белия пясък на брега. Самолетът продължи да се спуска и скоро Ела различи реки, църкви и нещо, което можеше да е амфитеатър или някаква подобна развалина. Самотна червена платноходка излизаше в открито море. Всичко изглежда толкова мирно, помисли си Ела.

Благодарение на инструктажа, който най-после бе получила на летището в Сан Франциско и бе прочела безброй пъти през последните десет часа, сега тя знаеше, че това странно шарено място е Атика, районът, заобикалящ столицата на Гърция.

Също така знаеше, че някъде там долу родителите й бяха загубили живота си.

Не го бяха загубили, поправи се Ела. Уилям и Рейчъл Прейгър бяха лишени от живота си, брутално убити. И сега, най-после, Ела знаеше кого да обвинява за това.

Баща й беше загинал първи, прострелян в главата от упор от членове на банда от организираната престъпност, ръководена от човек на име Спирос Петридис. Уилям Прейгър бил на мисия в Европа, част от екип, който се опитвал да разкрие огромна операция за пране на пари, оглавявана от Петридис и няколко висши представители от европейски правителства. Според инструктажа на Ела баща й бил убит някъде в Гърция. Трупът му никога не бил открит, но Групата прехванала многобройни разговори в империята на Петридис, които потвърдили убийството му.

Майката на Ела пострадала още по-жестоко. Подмамена в Гърция от семейство Петридис, в търсене на съпруга си, който вече бил мъртъв, Рейчъл била отвлечена, закарана на отдалечен плаж и удавена в Егейско море от самия Спирос Петридис, докато съпругата му, Атина, наблюдавала. Вбесен от щетите, които Уилям Прейгър нанесъл на деловите му интереси, Спирос се зарекъл да отмъсти на Групата, но не само с убийството на Уилям. Убийството на съпругата на Уилям, при това по такъв садистичен начин, било акт на ярост, предназначен да всели ужас в душите на анонимното ръководство на Групата.

Вместо това обаче постигнал точно обратния ефект. Погнусена от убийствата на семейство Прейгър, двама от най-смелите й и гениални сътрудници, Групата отговорила на удара и успешно очистила Спирос Петридис и съпругата му на следващата година, повреждайки хеликоптера им и причинявайки фатална катастрофа. Допреди няколко месеца светът вярвал, че и двамата Петридис са загинали в катастрофата. Но скорошните събития показаха на Групата, че Атина Петридис може би беше оцеляла и се бе крила през цялото време.

Мисията на Ела беше да установи дали това е вярно, и ако е, да намери Атина Петридис. Да намери жената, която беше стояла безучастно и наблюдавала как майка й бе удавена като плъх. Групата се надяваше, че уникалните способности на Ела да приема и тълкува информация, както и личният й интерес в мисията ще й помогнат да се справи там, където традиционните агенти се бяха провалили. Инструктажът добавяше, че след като бъде открита, „мишената ще бъде унищожена“.

Отначало Ела беше разочарована от липсата на подробности за смъртта на родителите си. От седемдесетте страници на инструктажа само две бяха посветени на убийствата на Уилям и Рейчъл Прейгър. Другите шейсет и осем съдържаха данни за криминалната империя на Петридис и в миналото, и сега, както и малкото конкретна информация, с която Групата разполагаше, за възможното местонахождение на мишената на Ела, Атина Петридис.

Но докато четеше, Ела откри, че оставя убийствата на родителите си настрана, когато започна да осмисля мащаба на престъпленията на бандата на Петридис. Ако подобна гигантска и сложна организация въобще може да бъде наречена банда. Мъката и страданията, причинени от Спирос Петридис и главорезите му през годините, бяха зашеметяващи, особено от групировка, за която до днес Ела не бе чувала и дума. Дори и само част от доклада да беше вярна, тези хора не отстъпваха на мафията и триадите в мъченията и убийствата, а вероятно бяха много по-преуспяващи в престъпленията на белите якички и натрупваха невероятни богатства. Освен състоянието, изкарано от незаконни дейности като проституция и наркотици, семейство Петридис бяха мамили, присвоявали и използвали безбройни легитимни бизнеси, от недвижими имоти до корабостроене, от миньорство до инвестиционно банкиране. В края на жестоката им диктатура, в годините точно преди катастрофата, те дори бяха нахлули в образованието, инвестирайки солидно в частни училища в бедните квартали на Съединените щати. Иронично това се беше оказало една от най-печелившите им дейности — прост бизнес модел, в който подмамваха бедни, но амбициозни бели и имигрантски семейства към доживотен дълг и съответно — слугуване на машината на Петридис.

Дори да не бяха убили родителите ми, помисли си Ела, тези хора са зли до мозъка на костите си.

Тя затвори очи и реши да упражни техниката на Дикс. Позволявайки на приемника в мозъка си да се отвори, се опита да го настрои само на диалога между „Въздушен контрол“ и пилотската кабина. За свое удоволствие откри, че може да го направи с лекота. Не че изпъстреният с пилотски жаргон разговор означаваше нещо за нея. Но беше невероятно да си помисли, че само преди няколко кратки седмици щеше да чуе само кошмарно бръмчене, съпътствано от убийствено главоболие и повръщане.

Тя неохотно си призна, че трябва да благодари на Групата за някои неща.

Друснаха се здраво веднъж и се приземиха.

— Добре дошли в Атина. Надяваме се, че полетът ви е бил приятен.

 

 

— Тук е милион градуса! И сигурно два милиона процента влажност. Топя се като вещица на кладата.

Ела говореше с приятеля си Боб. Намираше се на няколко пресечки от хотела и се мъчеше да задържи телефона в мокрите си от пот ръце.

— Имам предвид, че излязох само да си купя сода, но изпитвам непреодолима нужда да си съблека дрехите и да се метна в някой фонтан или нещо подобно.

— Не го прави — посъветва я Боб, едновременно радостен и ядосан от това, че Ела му звъни в четири сутринта след три седмици мълчание и се държи, сякаш бяха говорили вчера и всичко беше нормално. — Значи не си умряла в гората. Това е чудесно — каза той, като разтърка очи сънливо.

— Каква гора? — попита Ела.

— Калифорнийската. Странен костюмиран тип. Координати. Култ? — напомни й Боб за последния им разговор по време на пътуването й до лагер „Надежда“.

— О, не — отвърна Ела небрежно. — Не умрях. И не е култ. Е, не точно. Имам предвид, предполагам можеш да кажеш, че е нещо като…

— Господи, Ела.

— Защо шепнеш?

— Шепна, защото е посред нощ и Джоуни спи до мен — обясни Боб. — Какво правиш в Гърция?

— Не мога да ти отговоря.

— Или ако отговориш, ще се наложи да ме убиеш — пошегува се Боб.

— Не се тревожи. Никога не бих те убила — сериозно отвърна Ела. — Дори ако ми наредят.

Боб седна в леглото.

— Ела, какво става? Осъзнаваш ли, че това не е нормално? Нищо от цялата история не е нормално. Можеш ли да ми кажеш къде точно се намираш? И колко дълго планираш да останеш там?

— Съжалявам — отговори Ела.

— Е, мога ли поне да отида да нагледам апартамента ти, докато те няма? Ако планираш да отсъстваш известно време, което се надявам да не направиш, искам да ти помогна с нещо, Ела. Тревожа се за теб.

— Благодаря, но няма нужда да се тревожиш. Просто исках да ти звънна, за да ти съобщя, че съм добре. И да ти се извиня, задето преди поисках да спиш с мен. Преди.

Боб я усети как се изчерви, макар да водеха разговора по телефона.

— Няма проблеми, Ела.

— Не, сега виждам, че не е трябвало да го правя. Уча се как да контролирам импулсите си.

— Ами… добре — каза Боб.

Вероятно имаше нещо положително във връзката на Ела с тази пасмина откачалници.

— Това е чудесно. Значи няма да си съблечеш дрехите и да се метнеш във фонтана? Нали?

— Но е толкова горещо! — изстена Ела. — Мили боже, нямаш представа.

— И не моли случайни гърци да правят секс с теб — добави Боб, като се надяваше, че последната й забележка беше шега.

— Няма — зарече се тя. — Грижи се за себе си, Боб.

— Не, не, не, не затваряй още! — помоли я Боб, но беше прекалено късно.

Ела вдигна очи към келнера.

— Χυμός πορτοκάλια, ευχαριστώ * — самоуверено поръча тя.

Сервитьорът кимна и се отдалечи.

Разговорният гръцки на Ела се подобряваше с всеки изминал ден. Акцентът й вече звучеше достатъчно естествен, така че местните хора не я приемаха незабавно за туристка. Но Гейбриъл не се впечатли.

— Все още не е достатъчно добър — уведоми я той прямо при последния им телефонен разговор, преди тя да потегли от лагер „Надежда“ към летището. — Работи по-усърдно.

— Благодаря за това, учителю — тросна се Ела. — Страшно окуражаващо звучиш.

— В мисиите ни начинът, по който говориш, е част от прикритието ти — обясни той, без да се извини. — Може да е разликата между живота и смъртта.

— Така ли! Е, ако искахте гръцкият ми да е безукорен, трябваше да ме обучавате шест месеца, а не шест минути — рязко отвърна Ела. — Езикът не е единственото, което трябва да науча. Прекарвам по четири часа на ден с Дикс, а имам и физически тренировки. Ти опитай да се справиш!

Портокаловият сок на Ела пристигна, необяснимо защо без лед — или гърците не усещаха жегата, или си падаха по самоизтезанията. Ела отпи бавно, оглеждайки се наоколо. Само на няколко пресечки встрани имаше оживена улица, тясна, но претъпкана с бавно движещи се коли, клаксони, бучене и обичайните звуци на градския живот: плач на бебета, викове на търговци, свирене на музика по ъглите и откритите барове. Но тук, на това малко площадче, беше почти призрачно тихо. С изключение на Ела и още няколко посетители, кафенето беше празно. Малкото смели хора, излезли в горещината, разумно стояха в сенките, пушеха под дървета или тераси или седяха безмълвно на стъпалата на малката църква. Жена, облечена в черно, която изглеждаше толкова стара, че трябваше да е мъртва, мърмореше над броеницата си като странна просякиня от приказка. Ела се опита да си представи да е толкова стара, да принадлежи на този стар свят с църковните му камбани, ритуали и странни миризми на тамян, кафе, лук, жасмин и пот. Седнала тук, съвременният свят, който тъкмо бе оставила зад себе си в Америка, вече й приличаше на сън.

Но пък голяма част от изминалия месец й приличаше на сън, от който вече не искаше да се събуди. Признаваше си, че се вълнува.

Часовникът на църковната кула й каза, че е три следобед. След три часа един от гръцките агенти на Групата щеше да дойде да я вземе от хотелското лоби и да я заведе на „инструктажна“ вечеря. Достатъчно време да се върне в стаята си, да се изкъпе (отново), да се преоблече и вероятно да прочете дадената й от Гейбриъл информация за стотен път. Крайниците я боляха и тя копнееше за сън, но знаеше, че в мига, щом затвори очи, никоя сила на света не би могла да я събуди.

 

 

— Ела. Ела!

Лодката се клатеше. Вълни, огромни вълни се разбиваха върху палубата и заплашваха да я изхвърлят през борда.

— Ела, събуди се!

Тя седна в леглото паникьосана и напълно дезориентирана. Дебел мъж на средна възраст с най-косматите ръце, които някога беше виждала, я стискаше за раменете. По лицето й течеше толкова студена вода, че тя се замъчи да си поеме дъх.

— Какво… кой си ти? — изхъхри тя на горилата, която й се усмихна широко, разкривайки два реда пожълтели от никотин зъби.

— Аз съм Никос. А ти закъсняваш! — ухили се той. — Но няма проблеми. Ти си жена, а тук е Атина. Χαίρομαι που σε γνωρίζω.

— Не ми казвай, че ти е приятно да се запознаем! Изля вода на лицето ми!

— Не можех да те събудя — сви рамене той с извинение. — Хъркаше. Ей така.

Той отметна кръглата си глава назад и я имитира. Отвори уста широко и изгрухтя кошмарно като прасе.

— Сигурна съм, че не съм звучала така — каза Ела, като избърса лицето си и се опита да потисне усмивката си.

В Никос имаше нещо топло и мило, което те затрудняваше да останеш ядосан.

— Как влезе в стаята ми? — попита тя.

Той вдигна пръст предупредително и изцъка с език.

— Много, много лесно. Не си заключила два пъти. Трябва да внимаваш повече. Ясно ли е?

Преди Ела да успее да каже нещо, той стана и се заразхожда, пляскайки с дебелите си ръце като весел старшина.

— Хайде, хайде, побързай. Трябва вече да сме в ресторанта. Много бързо и веднага. Имаме много неща да обсъждаме.

— Добре — каза Ела, като метна на пода хавлията, с която още беше увита след душа, и тръгна чисто гола към малката гардеробна. — Изчакай само да се облека. Няма да ми отнеме повече от минута.

Никос се изчерви до корените на това, което беше останало от косата му, когато тя се наведе да извади чисто бельо от куфара си.

Коя беше тази смахната жена? Шефът го беше предупредил, че Ела Прейгър може да е „ексцентрична“, но Никос не беше очаквал това.

— Ще те изчакам в колата. Навън! — извика той, като извърна очи от нея.

 

 

Вечерята се състоя в оживена таверна в центъра на туристическия район на Атина в подножието на Акропола, в сянката на прочутия Партенон. Макар да се намираше на не повече от три километра от хотела, Никос подкара по толкова заобиколен път, че им отне почти четиресет минути да стигнат дотам.

— Тревожиш се да не ни следят ли? — попита Ела, като се настани до ъглова маса и разгледа съблазнителното гръцко меню.

— Не се тревожа! — увери я Никос. — Тревогата е загуба на време. Но да съм подготвен? Да, винаги.

Той запали дебела пура въпреки знаците „Не се пуши“, залепени на всяка стена, махна на келнера и незабавно започна да поръчва и за двама им. Гаврос тиганитос, порции с дребни пържени рибки, парчета сирене в зехтин, салата от домати и маслини, пържен октопод в чеснов сос и малки сармички с лозови листа. Никос пренебрегна възраженията на Ела и поръча голяма бутилка рецина, хляб и маслини „за начало“.

— Винаги ли поръчваш храната на компаньоните си за вечеря? — попита Ела развеселено. — Защото не мисля, че мога да изям и една четвърт от всичко това.

— Не, ако съм с друг мъж, никога не му поръчвам — бързо обясни Никос. — Но с жена, да. Естествено, мъжът поръчва храната, за която плаща. Така е в Гърция.

— Ами ако жената не харесва това, което мъжът избере?

— Не харесваш храната? — засегна се той.

— Сигурна съм, че ще е великолепна — отговори Ела. — Просто… ами… не мислиш ли, че се държиш като сексист? Ами ако жената плаща?

Никос отметна глава назад и се разсмя от сърце на тази идея. Докато се смееше гръмовно, привлекателна жена на средна възраст, седнала през няколко маси от тях, внезапно се завъртя и вторачи в него.

— О, боже — притесни се той и бързо изгаси цигарата си.

Жената се приближи до масата им и започна шумно и драматично да го ругае, първо на родния си италиански, после на гръцки. Дори без полезните записи на „Бабел“, Ела вероятно щеше да схване смисъла на разговора по ядосаното изражение на жената и диво размахваните й ръце. А сега ясно чу думите ψεύτης (лъжец), απατεωνας (изневяра) и χοίρων (прасе), повторени няколко пъти. Никос се защитаваше, доколкото можеше от обидите и физическите удари, свит като бито куче, докато келнерите пристигаха с чиния след чиния от пиршеството, което беше поръчал, очевидно равнодушни към драмата. Накрая жената се измори и изфуча като торнадо обратно към масата си, откъдето продължи да хвърля убийствени погледи на смотания си бивш любовник.

— Извинявам се за грубото държане на тази личност — промърмори Никос на Ела, после отрупа чиниите им с планина от храна и наля две чаши леденостудено вино, една от които изпи на екс.

— Тя изглеждаше доста разстроена — отбеляза Ела, като колебливо набоде парче октопод на вилицата си.

— Тя е италианка — отвърна Никос, сякаш това обясняваше всичко. — Говоря много добър италиански — похвали се той и вроденият му ентусиазъм се завърна като прилив. — Аз съм полиглот.

Ела откри, че й е невъзможно да не харесва този смешник. Приличаше й на ненадежден, алчен и невъзпитан Дядо Коледа.

— Тя е разстроена, защото си й изневерил — каза Ела, като отпи от виното.

— Не, не — отхвърли обвинението Никос и придружи думите си с поредната щедра глътка вино. — Просто недоразумение, уверявам те.

— Каза, че си правил секс с две други жени зад гърба й — каза Ела.

Забелязвайки шашнатото му изражение, тя се ухили.

— Аз също съм полиглот. Е, почти. А и съм имала сексуални връзки с много различни хора — добави равнодушно.

Никос заекна, задави се и кашля, докато от носа му потече рецина.

— Ти си много различна от гръцките жени — каза й той, когато възстанови дишането си.

— Различна съм от всички — сви рамене Ела.

— Да — каза той с внезапно сериозен глас. — Знам. Историята ти… и твоите… способности. Използваш ли ги сега?

Тя кимна.

— Уча се как да ги включвам и изключвам. Обучаваха ме в лагера.

— Добре. Можеш ли да чуеш нещо в момента?

— Да — кимна Ела и снижи глас. — Мъжът до вратата в червената риза си разменя текстови съобщения с търговеца си на дрога. Спорят за цената на грам кокаин.

Никос се ококори.

— Наистина ли? Чу ли това? Или го видя?

— Нито едното, нито другото — отговори Ела. — Трудно е да се обясни. Но съм наясно с това, което става. Хиляди електронни сигнали плуват из мозъка ми денем и нощем. Научавам се да ги включвам и изключвам както си поискам. Също така да различавам честоти и радиовълни. Като на гръцката полиция отвън.

— Навън има полиция? — завъртя се Никос стреснато.

— Да — потвърди Ела безгрижно. — Онези, които ни проследиха. Наблюдават теб, но май не знаят коя съм аз. Хубаво е, че никога не се тревожиш — подкачи го тя весело.

Никос остави ножа и вилицата си и се вторачи в нея възхитено.

— Това е много впечатляващо. Разбирам защо са те изпратили и се моля да можеш да ни помогнеш. Да успееш там, където другите се провалиха.

Ела се наведе напред нетърпеливо.

— Казаха ми, че ще ми дадеш информация за първия етап на мисията. Тази вечер ли? Сега ли?

— Ммм — изсумтя Никос, като откъсна парче топъл хляб и го натопи в купичка с хумус. — Седни удобно — посъветва я той кротко, без да вдига очи от чинията си. — Отпусни се. Продължавай да ядеш и пиеш. Водим нормален отегчителен разговор на вечеря, нали? Нищо, от което някой да се заинтересува.

Ела се подчини, седна удобно и насочи вниманието си към великолепната купчина с пържена аншоа, която Никос бе струпал в чинията й.

— Разбирам, че вече знаеш името и историята на мишената си, нали? — започна Никос.

— Аха — кимна Ела.

— Добре. Това ще е операция в две части — продължи Никос. — Първият етап ще бъде събирането на информация. Както знаеш, наскоро получихме сведения, че Атина Петридис може да е жива.

— Клеймото върху удавеното момче — потръпна Ела.

— Да, точно така — потвърди Никос. — А и други, стари слухове из Съединените щати за лошо наранена жена, отнесена от мястото на катастрофата. Но не забравяй — каза той, като наблегна на „р“-то в думата с всичка сила.

— Мястото на катастрофата беше адски отдалечено. Вероятността някой да е бил достатъчно близо, за да види какво става, да не говорим да помогне и да спаси един от пътниците, сигурно е повече от минимална.

— Твърдиш, че не вярваш на тези сведения? — възкликна Ела изненадано и си спечели предупредителен поглед от Никос.

Стой спокойна. Не привличай вниманието на хората. Това е отегчителен разговор по време на вечеря.

Ела схвана посланието и снижи глас.

— Не мислиш ли, че Атина е оцеляла?

— Вероятно не — отвърна той след кратка пауза.

Ела беше шокирана. Скептицизмът на Никос относно оцеляването на Атина Петридис противоречеше на увереността на останалите от Групата. Начинът, по който й бяха обяснили всичко, сочеше, че установяването на факта, че Атина е все още жива, е почти само формалност на този етап. Клеймото на петата на умрялото момче го доказваше. Истинската цел на мисията на Ела беше да открие Атина, така че екипът убийци да пристигне и да довърши работата.

— Чудо би било, ако въобще е оцеляла от катастрофата — обясни Никос, като допълни чашите им и поръча втора бутилка. — Но идеята, че не само е оцеляла, но и някой я е видял, издърпал от пламъците и я отнесъл на петдесет километра до най-близкия град, а после някак си е запазил всичко това в тайна достатъчно дълго, за да я откара нелегално в другия край на света? За мен това звучи като приказка. Като гръцки мит — засмя се той, доволен от аналогията.

Ела отпи от виното си замислено.

— Знаеш, че родителите ми са се мъчили да изправят семейство Петридис пред съда. Още когато съм била малко дете. Това е била последната им мисия.

— Да, знам — каза Никос, като впери очи в покривката, внезапно почувствал се неудобно.

— Познаваше ли ги? — попита Ела. — Те са били по-възрастни от теб, но не много. А ако и двамата са дошли в Гърция, вероятно сте се запознали?

— Никога не видях баща ти. Но познавах майка ти — призна Никос, като се прокашля. — Не добре, но… пътеките ни се пресякоха.

— Каква беше?

Никос отмести очи настрани.

— Беше забележителна дама.

— В какъв смисъл забележителна?

Ела се наведе към него, нетърпелива да чуе повече подробности, като гладно куче, надяващо се на изпуснати трохи от масата на господаря му. Но Никос изглеждаше нетипично сдържан.

— Във всякакъв. Беше пламенна. Беше мила. И изключително интелигентна, разбира се.

— Аз като нея ли съм? Виждаш ли прилики?

Невинният детски въпрос прободе Никос в сърцето и той се почувства виновен.

— Още не знам дали си като нея — тихо отговори той. — Надявам се да си. Ще се нуждаеш от смелостта на майка си в предстоящите седмици, Ела. Това знам със сигурност.

Втората бутилка вино пристигна и Никос пренебрегна протестите на Ела и напълни чашата й догоре.

— Целта ти тук, както знаеш, е разузнаване. Надяваме се, че способностите ти ще ни помогнат. Чрез теб искаме да открием дали Атина Петридис наистина е жива, или клеймото върху момчето е било някаква жестока шега. Номер, предназначен да накара нас и други хора да вярваме, че тя все още е жива.

— Но защо?

Никос протегна ръка и я сложи върху нейната.

— Прекалено много въпроси — каза той мило. — За да имаш успех и да си в безопасност, трябва да се съсредоточиш върху задачата си. Засега това означава да забравиш Атина и да се фокусираш само върху този човек.

Никос бръкна в джоба на сакото си, извади смачкан лист от вестник и го подаде на Ела. Беше от светските страници на „Елефтеротипия“ и показваше бляскава група в официални тоалети, снимана пред президентския палат в центъра на Атина. В средата на групата стоеше хубав тъмнокос мъж с широки гърди, който явно излъчваше надмощие над останалите чрез неизречените, но несъмнени сигнали на езика на тялото си, изражението и стойката си.

— Макис Алексиадис — небрежно подхвърли Никос. — Наричат го Големия Мак. Много прочут в Гърция.

— Кой е той? — попита Ела.

— Зависи кого питаш. Някои твърдят, че е преуспяващ бизнесмен. Други го наричат плейбой. Тази гръцка дума тук — посочи той надписа под снимката — мисля, че на английски означава „влиятелна личност“. А това означава, че политиците го ухажват. Обикновените хора го гледат по телевизията и светските медии и копират стила му.

— А ти какво ще кажеш за него?

Никос обра остатъците от сиренето в чинията си.

— Аз казвам — лениво сдъвка той, — че е убиец. Садист. Той е… — Промърмори нещо на гръцки, търсейки правилната английска дума — … божия напаст. Като рака — обясни Никос, като зашепна, наведе се напред и погали косата на Ела, сякаш шушнеше нежности в ухото й. — В продължение на много години Макис беше номер две в империята на Спирос Петридис. След катастрофата стана номер едно, реалният водач на бандата. По-късно тази вечер ще получиш пакет в хотела. В него ще има повече подробности за Макис и дейностите му. Но засега мога да ти кажа, че една от тях е отвличането на малки деца, най-вече от Близкия изток. После ги продава на богати западни клиенти.

— Продава ги?

Никос кимна.

— За секс ли?

— Понякога.

Ела притисна салфетката до устата си и се помъчи да потисне гаденето си.

— През последните три години, ние — Групата — успешно премахнахме няколко от клиентите му — каза Никос, като взе ножа си и сряза решително един домат, за да покаже какво точно има предвид.

— Но не и него?

— Не — намръщи се Никос, сякаш горчиво съжаляваше за това. — Не и него. За съжаление, ако Атина е още жива, Макис Алексиадис е най-близката връзка с нея. Може дори да е поддържал контакт с нея. Не знаем. Но вярваме, че който и да е жигосал клеймото на петата на удавеното дете, е изпращал сигнал на Макис, на нас и на някого другиго. Предупреждение.

— Какво предупреждение? — попита Ела. — Какво означава клеймото? Буквата „Л“?

— Знакът, който Спирос Петридис използваше, за да обозначи надмощието си над другите. Властта си. Някои вярват, че „Л“ е за Лагониси, рожденото място на Спирос. Може и да е така.

— Но? — подтикна го Ела. — Звучи сякаш ще кажеш „но“.

Никос я погледна с неудобство. Не трябваше да отваря тази кутия на Пандора.

— Но „Л“ не беше единствената гръцка буква, използвана от семейство Петридис върху враговете или подчинените им по време на властта им. От време на време имаше и алфа, омега или пи. Намирахме знаците върху трупове или понякога дори жигосани върху живи хора, които бяха ядосали семейството по някакъв начин. Собственици на ресторанти, бизнесмени, отказали да им платят пари за „защита“. Дори прочут холивудски продуцент на име Лари Гастър имал жигосано „Л“ на крака си, като наказание задето флиртувал с Атина. Преди брака на Спирос с Атина „Л“ определено беше неговата запазена марка. Тогава може да е означавала Лагониси. Но в по-късните години това се промени. Ако „Л“ е била за Лагониси, какво тогава е значението на „О“, „А“ и „Пи“?

— Може би са били места от миналото на Атина? — предположи Ела.

Никос сви рамене.

— Може би. Не знаем. Знаем, че само Спирос и Атина някога са използвали клеймата с буквите, а Спирос е мъртъв. Освен това знаем, че Макис е видял снимките на удавеното момче на плажа. Значи първият етап на мисията ти ще бъде да се сближиш с него и да прецениш реакцията му на фотографиите. Какво е казал за тях и на кого? Бил ли е изненадан? Или е знаел предварително, че ще бъдат публикувани? Ядосан ли е бил? Или доволен?

Ела кимна.

— Добре. Мога да се справя с това.

Никос забучи дебелия си пръст във вестника и скри хубавото лице на Макис Алексиадис.

— Не се опитвай да се изправяш срещу него. При никакви обстоятелства. Не проваляй прикритието си. Открий всичко, което можеш, за снимките и връзката на Атина с тях, ако съществува такава. Използвай… нали разбираш… твоите мозъчни неща… ако можеш — каза той, като посочи черепа си, в случай че Ела не го е разбрала. — А после се върни в Атина.

— Да се върна в Атина? — повдигна вежди Ела. — Макис не живее ли тук?

— Не и през август — отговори Никос. — Само глупаците и туристите остават в Атина през август. Прекалено е горещо — обясни той, сякаш Ела не беше забелязала. — Не се тревожи. През лятото той винаги живее във вилата си на Миконос. Там е много красиво и не е прекалено далеч. Ще тръгнеш през уикенда.

— През уикенда? Защо не утре? — попита Ела.

Никос се засмя.

— Ще разбереш, когато прочетеш информацията в пакета довечера. Нужно е известно време да създадем легендата ти. Новата ти самоличност. А тогава ще се наложи да се упражниш малко. Не е толкова лесно, скъпа. Имам предвид да се превърнеш в друг човек за една нощ.

И аз смятах така, помисли си Ела. Преди да се запозная с Гейбриъл.

Споразумяха се да напуснат ресторанта поотделно. Никос щеше да си тръгне първи, за да привлече колата, която го следеше, далеч от Ела.

— Сигурна ли си, че полицаите са още навън? — попита той, докато плащаше сметката, оставяйки солиден бакшиш.

— Напълно сигурна — отговори тя. — Ще се оправя. Ще остана тук двайсетина минути, после ще се прибера в хотела да поспя. Ще прегледам документите, които ще ми изпратиш, утре сутрин. Прекалено съм изморена тази вечер.

Никос я целуна по бузата и си тръгна, като заобиколи предпазливо масата на бившата си любовница.

Ела беше права за ченгетата. Проследиха го по целия път до вкъщи, но той не направи опит да се отърве от тях. Все пак не беше тайна къде живее, а той не бе извършил нищо незаконно. Поне засега.

Обратно в скромния апартамент, Никос срита обувките си, сипа си щедра доза узо и звънна на шефа си, както се очакваше от него.

— Как мина? Как беше тя? — попита Редмейн с обичайния си рязък и лишен от чар маниер.

— Беше чудесно — отговори Никос, като разтърка изморените си очи. — Наясно е с целта и се съгласи да отиде на Миконос.

— Не се възпротиви? — изненада се Редмейн, но в същото време се зарадва.

— Не — отговори Никос, който в този момент не можа да се насили да изрече „господине“.

— А имаше ли някакви въпроси?

— Не много — излъга Никос. — Но разпита за родителите си. Дали съм се познавал с тях. Какви са били.

— Надявам се, че си я отклонил, нали? — попита Редмейн с познатия си заплашителен тон.

— Разбира се. Какво друго можех да направя? — отвърна Никос с повече емоция, отколкото беше възнамерявал или бе разумно. — Да й кажа истината как хвърлихме Рейчъл Прейгър на вълците? Точно както постъпваме сега с дъщеря й? Съмнявам се, че Ела би останала да довърши вечерята си, ако й го бях казал.

— Никой не е хвърлял никого никъде — студено заяви Марк Редмейн.

Гласът му беше достатъчно остър, за да прореже предизвиканото от алкохола замайване на Никос.

— Не забравяй, че аз познавах Рейчъл добре. Много добре.

О, спомням си, горчиво си помисли Никос.

— Тя беше всеотдаен агент, който прие риска и разбираше отлично какво прави, когато пристигна в Гърция — продължи Редмейн.

— Е, с дъщеря й не е така — упорито отвърна Никос. — Ела е млада и наивна. Днес влязох без никакви проблеми в хотелската й стая. Вратата беше отключена, а тя лежеше и спеше дълбоко! Хората на Макис можеха да й прережат гърлото за секунда.

— Ела е уникален източник. Тя е оръжие, могъщо оръжие, и времето да я използваме, е сега — заяви Редмейн спокойно. — Говорим за Атина Петридис. Да не си забравил коя е тя? Какво прави? Тя и бандата й чудовища?

— Не — съгласи се Никос, като се отпусна изморено на канапето. — Разбира се, че не.

— Не, господине — рязко излая Редмейн.

— Не, господине — послушно повтори Никос. — Не забравям.

— Тогава не смей да ми казваш, че не е редно да използваме Ела, а и всеки друг източник, с който разполагаме. Ако Атина е още жива и някъде навън, тогава е правилно. Дори е жизненоважно.

— Господине.

— А ако до мен достигне новината, че си саботирал мисията ни по някакъв начин — ако предупредиш момичето или му дадеш излишна информация, която може да застраши успеха ни, това ще има сериозни последици. Разбираш ли?

— Да, господине, разбирам.

— Никой агент не е по-важен от Групата. Ничий живот не струва повече от мисията — излая Редмейн. — Рейчъл Прейгър разбираше това по-добре от всеки друг.

Да, и виж какво й се случи, помисли си Никос, но се сдържа, отговори само почтително с „господине“ и затвори телефона.

От една страна, шефът беше прав. Ела Прейгър беше буквално създадена, за да служи на Групата. Човек можеше да каже, че сега просто следва съдбата си. А и самата Ела беше съгласна да действа. Но Никос все пак се чувстваше ужасно. Защото си оставаше фактът, че след няколко дни щяха да изпратят неопитно дете на Миконос, за да шпионира Големия Мак Алексиадис. Да се сближи с психопат като него беше като да хвърлиш котенце в клетката на лъва и оправданията на Редмейн не можеха да променят това.

Никос се опита да убеди себе си, че е прекалено емоционален, но му бяха нужни още няколко питиета, за да успее да заспи тази нощ. А когато най-после се унесе, Рейчъл Прейгър се появи в съня му. Укорителното й лице се смеси със сладкия звук от гласа на дъщеря й. Ела. Толкова решителна. Толкова доверчива.

Приличам ли на нея?

Господи, ти си същата като нея!

Абсолютно същата!

Никос си пожела да не беше така.