Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Феникс (12)

11

Убиецът клечеше в тъмнината, свит под увисналите клони на лавровите дървета, които ограждаха крепостта. Краката го боляха, а пръстите му бяха изтръпнали от студа. Имаше чувството, че чака тук от години. Но с тези неща не трябваше да се прибързва. Пазачите на имението на Андреас Кувлаки, господин и госпожа Жаме, си бяха легнали само преди половин час. Той трябваше да изчака и двамата да заспят дълбоко, преди да предприеме следващия си ход.

Вилата на Андреас Кувлаки в Южна Франция беше изненадващо красива и изискана. Той не си падаше по помпозните модерни палати от стъкло и метал, които гледаха към плажа Пампелон, нито по величествените имоти в града. Вместо това богатият трафикант на хора бе избрал преустроена ферма от XVII век на хълмовете над Раматюел, чиито усамотени земи бяха оградени от гори и напълно скрити от любопитните погледи на местните жители. Вероятно смяташе, че изолацията на крепостта му осигурява достатъчно безопасност? Затова ли беше наел само дъртото семейство Жаме, един отегчен нощен пазач и два добермана? Или просто беше прекалено арогантен, за да вярва, че враговете му ще посмеят да го нападнат?

Брат му, Пери Кувлаки, беше несравнимо по-внимателен. Той беше инсталирал сложни алармени системи и се бе заобиколил с малка армия телохранители. Не че накрая това имаше значение. Убиецът се бе справил успешно с Пери миналия месец в Париж. Беше го пребил до смърт с чук в задната стаичка на изоставен бивш нощен клуб, преди да жигоса обезобразеното му тяло с буквата „А“. След като научи за мерака на по-стария Кувлаки към арабски момченца, колкото по-млади, толкова по-добре, бе лесно да подмами гнусния педофил към смъртта. Дори се зачуди дали да го жигоса, докато беше още жив. Господ знаеше, че гадното копеле го заслужава. Но след като грабна чука, пред очите му падна червена завеса и го обзе праведна убийствена ярост. Пери умря за секунди. Накрая убиецът се помъчи да намери достатъчно здрава кожа по трупа му, за да остави клеймото си. Спря се на това, което навремето беше лопатката на рамото му.

Следващия път трябваше да се опита да действа по-бавно.

Андреас беше наясно със съдбата на брат си, макар да прие, че зловещото убийство на Пери е извършено от сводник или „приятелите“ на някоя от играчките му. Тъй като не споделяше перверзиите на брат си, Андреас не се смяташе изложен на риск. Чаровен и хубав, със слабо тяло и безукорен вкус, издокаран в идеално скроени костюми, по-младият Кувлаки беше популярен и харесван. Играеше ролята си на почтен бизнесмен безпогрешно. Жените се стичаха към него, а мъжете се надпреварваха да му станат приятели, равнодушни към страховитото човешко страдание, на която бе основана империята му.

Но Андреас бе станал самодоволен и небрежен. Никой не беше безгрешен, както убиецът знаеше добре. И той беше тук, за да свърши работата си. Денят на възмездието бе настъпил.

Излизайки бавно от скривалището си, той се намръщи, когато кръвта се раздвижи в схванатите му крака, и тръгна към къщичката на пазача. Ако сметките му бяха правилни, кучетата щяха да усетят миризмата му след около петнайсет секунди и да залаят ожесточено, а той трябваше да ги смълчи колкото се може по-бързо.

Петнайсет… четиринайсет… десет…

Той бръкна в окачената на гърдите му чанта, извади две дебели пържоли, всяка напоена щедро с конски транквилант, и ги протегна пред себе си като талисман.

Две… едно…

Точно навреме, доберманите изскочиха от тъмнината като двойка дяволски хрътки, лаейки свирепо, но пържолите ги заковаха на място. Той се отдръпна назад докато душеха, а после ядяха, без да усетят успокоителното, което нахлу в кръвта им. И двете животни бяха на земята в безсъзнание след по-малко от минута.

Убиецът завъртя заглушителя на пистолета си, коленичи и погали гладките им кожи. Искаше му се да не се налага да го прави, но нямаше начин. С натежало сърце пусна по един куршум в мозъците им.

Те са жертви на Кувлаки, а не мои, каза си той, докато преодоляваше ключалката на къщичката на прислугата с лекота. Качи се бързо по стълбите, спря за миг пред вратата на спалнята на семейство Жаме, погледна старците, които спяха един до друг, подали почернелите си лица над юргана като два стари ореха. Изкатери се на леглото и притисна парцали с хлороформ в лицата им, преди да имат шанс да се размърдат. След по-малко от минута двамата бяха приспани и закачени с белезници към леглото, а той беше отново навън, на път към главната къща.

Последното препятствие беше Лоран, мързеливият и безполезен нощен пазач на Андреас Кувлаки. Повечето големи домове в Кот д’Азур назначаваха подобни личности в наши дни, за да се предпазят от крадци на коли или обирджии, въпреки че повечето млади мъже, които приемаха тези смъртно отегчителни служби, бяха безработни местни младежи, напълно необучени и далеч не така полезни като кучетата пазачи. Но все пак хората се чувстваха по-добре, когато знаеха, че някой патрулира около домовете им с фенер, докато те спят. А Кувлаки поне си беше направил труда да осигури пистолет на Лоран, което го поставяше едно стъпало над останалите.

Но метър и седемдесет високият и слаб Лоран не беше противник за убиеца. Той го приближи изотзад, притисна трети парцал с хлороформ в носа и устата му, както беше постъпил със старците, и скоро и последният пазач на Кувлаки беше вързан със запушена уста и заключен в бараката за инструменти.

Хладен вятър повя, когато отвори прозореца на първия етаж и проникна лесно в тъмната крепост. Но той вече не усещаше студа. Вместо него бавна, приятна топлина се разля по тялото му, когато си помисли какво ще направи и защо.

Аз съм ангел на отмъщението.

Слуга на праведните.

Унищожител на злото.

Усмихнат, убиецът се заизкачва по стълбите.

Инспектор Анжу разтърка очите си с ръка.

— Кравата! — подсвирна той през зъби.

Сцената пред него не можеше да се сравни с нищо, на което се беше натъквал през двайсетте си години служба в полицията. Това, което в началото на вечерта е било елегантна спалня, сега приличаше на кланица. Като в онези зловещи клипове, които активистите за права на животните или фанатизираните вегетарианци публикуваха в интернет. Само дето обезобразеният труп в средата на клането не принадлежеше на крава или свиня, а на млад мъж в разцвета на силите му.

— Приятелката му проговори ли? — попита инспектор Анжу един от офицерите си, все още приковал очи в кървавата каша, която навремето беше Андреас Кувлаки.

— Не, господине — отговори полицаят. — Не спира да пищи. Все още е в шок.

— Видяла ли е как е станало?

— Не — отговори ченгето. — Била упоена и завързана за леглото. Натрапникът извлякъл Кувлаки навън. Тогава го видяла за последен път. Когато се събудила, той бил… — Младият мъж кимна към трупа, но не го погледна.

Вече изглеждаше позеленял и готов да повърне. Инспектор Анжу не го обвиняваше.

— Но тя ни се обади, нали?

Младият офицер кимна.

— Убиецът нарочно сложил телефона до нея на леглото. Сигурно е искал тя да получи помощ.

Инспектор Анжу изсумтя.

— О, да, бил е страхотен сладур.

— Разбира се, че не, господине. Но е впечатляващо, че не е наранил никого другиго в имението — посочи младият полицай. — С изключение на кучетата. Имам предвид, явно мишената му е бил господин Кувлаки.

И наистина е уцелил мишената си.

Анжу коленичи до трупа. Внимаваше да не докосне нищо, но огледа раните на Андреас Кувлаки колкото може по-подробно, изучавайки творбата на убиеца с отвращение. Лицето беше смазано на пихтия, вероятно с юмрук или тъпата дръжка на пистолет. Повечето други рани бяха нанесени с нож, въпреки че убиецът явно бе имал и пистолет. В краката на трупа имаше куршуми — вероятно убиецът бе спрял жертвата си, когато се е опитала да побегне. Гърлото беше прерязано. Няколко пъти. Но най-впечатляващи бяха двете осакатявания на трупа, които инспектор Анжу се надяваше, че са били извършени посмъртно.

Едното беше буквата „П“, жигосана на гърдите му като на добиче.

А другото беше дясната му ръка. Тя все още бе украсена със златните и диамантените пръстени на жертвата. Който и да бе извършил престъплението, очевидно не се интересуваше от пари. Но показалецът беше отрязан грижливо.

Убива кучета, помисли си инспектор Анжу. Жесток е. Оставя знаци по жертвите си и запазва части от трупа като трофеи.

Но… оставя телефон за приятелката на убития, за да повика помощ, и целия персонал жив.

Какъв вид психопат беше този?

Обратно в спокойствието на наетата си стая, убиецът се изкъпа, облече чиста тениска и анцуг и се просна на леглото. Беше изтощен физически, но знаеше, че няма да заспи. Нищо не можеше да успокои трескавия му, работещ на високи обороти ум.

Не го вълнуваше убийството. То не му доставяше удоволствие. Все пак той не беше чудовище. Но го радваше чувството за изпълнена задача. За въздадена справедливост. За мисия, която не бе завършена, но вече беше задействана. Той изпълняваше задълженията си не за себе си, а в името на други хора.

Андреас Кувлаки беше умен човек. Също като брат си той се замоли за корумпирания си, безсмислен живот. Но за разлика от брат си имаше стратегия — предложи на убиеца най-важната мишена.

— Мога да ти осигуря достъп до къщата в Атина — забърбори той трескаво. — Той е там в момента. Повярвай ми, мразя го също като теб. Всичко, което съм извършил, беше защото той ме принуди.

Убиецът не му повярва. Нито за миг. Но обещанието на Андреас да му осигури достъп беше интересно. Достатъчно интересно, за да забави смъртта му.

— Как? Как можеш да ме вкараш вътре?

— Кодовете за външните порти и предната врата са съхранени на флашдрайв в кабинета ми — отговори Кувлаки. — Ще ти го дам. Сейфът е в една от спалните за гости. Но кодовете ще те отведат само донякъде. Нощем в спалнята му се включва лазерна аларма. Имаш нужда от биометричен достъп до нея, а аз съм един от четиримата, които го притежават. Ще се нуждаеш от помощта ми.

Убиецът погледна замислено молещия се в краката му. Спомни си първия път, когато беше видял Андреас Кувлаки, далеч, далеч оттук. В онзи ден слънцето грееше, а Андреас също блестеше, излъчвайки авторитет и увереност. Властта и богатството му бяха в рязък контраст с бедността и мизерията около него. Като сребърен делфин той плуваше в море от мръсотия.

Как се бяха обърнали нещата.

— Моля те — затръшка се Андреас. — Можем да свършим работата заедно. Нуждаеш се от мен. Позволи ми да ти помогна.

— Благодаря ти — тихо отвърна убиецът. — Ще ти позволя.

И го направи. Сега бръкна в раницата до леглото си, извади двете съкровища от тази нощ и ги погледна с обич.

Първото беше флашдрайв, съдържащ кодовете за достъп до имението на следващата жертва.

Второто беше десният показалец на Андреас Кувлаки, биометричният ключ към спалнята, добре опакован в лед.