Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Феникс (11)

10

Макис Алексиадис стоеше на балкона на разкошната си вила и наблюдаваше пристигането на гостите си. Представляваха впечатляваща група: манекени и кинозвезди, милиардери от технологичните компании и тузари от бизнеса с недвижими имоти, рок звезди и политици, дори някои представители на европейските кралски семейства. Всички жени бяха издокарани във висша мода и с най-великолепните израелски диаманти, а мъжете носеха часовници „Луи Моне“ и тъкмо бяха слезли от суперяхтите си и частните си самолети.

Ах, Миконос през лятото! Животът определено не може да е по-прекрасен!

Кръстен на внука на великия бог Аполон, Миконос винаги е бил бижуто на Егейско море и според Макис Алексиадис — най-красивият остров в Гърция. Може да не беше зелен като другите — постоянните свирепи ветрове унищожаваха растителността и оставяха пейзаж, прочут със стръмните си каменисти хълмове, които се спускаха драматично към лазурните води. Миконос притежаваше уникална пустинна красота. Семпли рибарски селца с варосани къщи ограждаха плажовете, а нагоре по хълмовете около Ано Мера големи, величествени вили бяха кацнали като орли по скалите и осигуряваха зрелищна гледка към Делос и по-нататък.

Разположен между по-скромните си съседи, Тинос, Сирос, Парос и Наксос, със своите осемдесетте и пет квадратни километра, Миконос бе най-големият и „лъскав“ от Цикладските острови и бе привличал световния елит към идиличните си брегове дълго преди Макис Алексиадис да се присъедини към класата на плейбоите.

Класически хубав по гръцки, с гъста катраненочерна коса, маслинена кожа и сиви очи като морската мъгла сутрин, Макис беше среден на ръст и як като бик. Дори когато беше беден и растеше в мизерна кооперация в атинското предградие Сеполия, жените бяха привлечени от него като мухи към мед. Но Макис Алексиадис вече не беше беден. Кариерата му, започнала на петнайсетгодишна възраст като момче за всичко и лакей на Спирос Петридис, бе процъфтяла двайсет години по-късно в богатство и власт, каквито той не си беше представял и в най-дивите си мечти. След смъртта на шефа си Големия Мак ръководеше криминалната империя на Петридис и в същото време изграждаше фасадния си бизнес като предприемач, магнат, филантроп и суперзвезда на гръцките медии. Експлоатирайки връзката между двата си живота, Макис Алексиадис бе натрупал състояние, което вече съперничеше на богатството на учителя му Петридис в най-славните му дни.

Чудесни времена.

В рай, претъпкан с милиардери, естествено имаше многобройни съперници за титлата на най-луксозното частно жилище в Миконос. Но любимата вила „Мираж“ на Макис със сигурност влизаше в челната тройка. Над хиляда и петстотин квадратни метра от стъкло и мрамор, кацнала на върха на скала в Агиос Лазарос, разположена сред два хектара грижливо поддържани градини, които грееха в изумруденозелено сред околните червени скали, вилата предоставяше толкова великолепна гледка към океана, че Макис Алексиадис се просълзяваше. А това беше невероятно постижение. Би било омаловажаване да се твърди, че Големия Мак не е чувствителен човек. Хората, имали лошия късмет да го ядосат в бизнеса или в живота, знаеха, че сърцето му е каменно като огромните морени, разпръснати по любимия му остров, които според легендата бяха вкаменените тестиси на Титаните, митични великани, избити от Херкулес точно на това място.

Платиненият „Самсунг Галакси“ на Макис Алексиадис завибрира в джоба на сакото му. Той се намръщи. Използваше този телефон само за най-частния си и важен бизнес и никога не се отделяше от него, дори когато спеше. На теория текстово съобщение по това време на нощта можеше да е добра новина, но в този случай Макис се съмняваше. Оказа се прав. Той извади телефона и прочете съобщението.

„Загубено карго на Лесбос и Хиос. Две потънали лодки, една заловена. Следват подробности.“

— По дяволите! — изрева Макис на глас.

Това беше четвъртата изгубена пратка през този месец. Четиристотин и двайсет мигранти при средна печалба от три хиляди евро на човек. Той изчисляваше стойността на изгубения човешки живот, сякаш ставаше дума за торби със захар или царевица. Не че самите пари бяха най-важните. Според мащабите на империята на Петридис, която Големия Мак беше поел, милион и двеста хиляди евро бяха дреболия. Но разрастващият се бизнес с трафика на хора и по-специално контролът върху печелившия егейски курс можеха да донесат стотици милиони на бандата, която вземе надмощие. Загубата на не само една, но на две лодки в един и същи ден беше сериозна спънка. Ще станем за смях, мрачно си помисли Макис.

И по-страшното беше, че щеше да му се наложи да обяснява това на единствената личност, пред която отговаряше. Това не беше приятна перспектива дори като се изключеше фактът, че комуникацията с тази личност излагаше и Макис, и организацията на сериозен риск, да не споменаваме и логистичните предизвикателства.

Не беше лесно да общуваш с мъртвите.

— Ето те, ангелче.

Татяна, украинската любовница на Макис, която живееше с него, излезе на балкона и го обви с тънките си ръце като гладна змия.

— Търсих те навсякъде. Хората питат за теб, бебчо. Наред ли е всичко?

Пет сантиметра по-висока от Макис, с гъста кестенява грива, дебели устни като ужилени от пчела и почти абсурдно сексапилно тяло, което тази вечер бе едва прикрито от златиста мрежеста рокля, Татяна беше мечтата на всеки мъж. В този момент Макис се чувстваше едновременно възбуден и толкова раздразнен, че с радост би сграбчил дългия й като на газела врат и би го прекършил като клечка.

— Не — рязко отговори той, като грабна ръката й и я сложи върху коравия си член, повече по навик, отколкото от желание. — Нищо не е наред. Кажи на всички да си ходят.

Татяна се засмя нервно.

— Не мога да го направя. Френският президент е тук, скъпи, и…

Тя ахна, когато Макис се завъртя, хвана я за косата и дръпна лицето й към своето с такава сила, че за миг й се стори, че ще счупи носа й с челото си, както го беше виждала да прави с другите си подчинени, които го бяха ядосали.

— Защо ми възразяваш? — излая той свирепо.

Ужасена, тя поклати глава енергично.

— Не, Мак. Никога! Ще направя каквото поискаш. Съжалявам.

Умилостивен от молбите и несъмнения ужас в очите й, той я пусна.

— Донеси ми молив и хартия — изръмжа той. — И кажи на Франки да дойде тук. Веднага.

След секунди се появи прислужница с молив и хартия, последвана от Франки Гулакис, беззъбо селянче, което Макис Алексиадис бе прибрал от шосето един ден от любопитство, все едно взимаше безстопанствено куче, а после бе задържал по същата причина. Франки беше прост, но надежден в ясните задачи и фанатично лоялен на господаря си.

— Отнеси това в пещерите — каза Макис, като надраска кратка бележка, сгъна я и я подаде на момчето. — Остави я на обичайното място.

Франки кимна и излезе.

Поглеждайки надолу към неприличната демонстрация на богатство и мода в градините под него, Големия Мак Алексиадис си помисли отново за иронията на правенето на бизнес в съвременна Гърция. Особено на незаконен бизнес. Докато получаваше жизненоважна информация чрез шифрирано съобщение по телефона си, единственият начин за него да предаде тази информация бе чрез лист хартия, връчен на неграмотно момче, което щеше да го отнесе, качено на магаре, до пещерата, където да го пъхне в определен процеп. Оттам друг селянин щеше да го вземе и да потегли на дългото изморително пътуване до своя господар, който щеше да го изпрати нагоре по сложната верига до шефа на Макис. Целият процес можеше да отнеме две седмици заради досадните, но необходими предпазни мерки.

Технологията се развиваше скорострелно както навсякъде другаде по света. Но и носеше нови рискове.

Откриване. Прехващане. Проследяване. В резултат на това старите методи бяха живи и здрави в Гърция. Шефът на Макис Алексиадис настояваше за това.

 

 

Пот течеше по лицето и гърба на мъжа. Кожата му гореше и го сърбеше под простия вълнен панталон и ленената риза. Слънцето, винаги свирепо, днес пламтеше особено силно. Струваше му се, че го наказва, задето е поел по стръмната камениста пътека към манастира. Но разбира се, не беше така. Отец Георгиу му беше казал, че служи на Господ, когато взима тези съобщения от пещерата и ги носи на сестра Елена.

— Майката църква се нуждае от теб, Васили — казваше отец Георгиу. — Няма нужда да се питаш защо. Свърши си твоята работа и остави добрата сестра да върши нейната.

Силно религиозен и послушен, Васили би искал да стане свещеник, но знаеше в душата си, че не заслужава. Вместо това бе посветил живота си в служба на по-великите и святи от него. Те включваха отец Георгиу и разбира се, сестра Елена, въпреки че почитаната монахиня бе заобиколена от загадъчна аура, която объркваше Васили и понякога го плашеше. В нея имаше нещо особено, нещо женствено и плътско, противоречащо на избрания от монахинята живот, което караше простия човечец да се чувства едновременно щастлив и виновен в нейно присъствие. Той отдаваше тези емоции на собствената си грешна природа и правеше всичко възможно да ги потисне.

Пътешествието до Сикинос беше дълго и изтощително, пеша и на кон по трънливите пътеки, и най-лошата част за Васили беше прекосяването на морето, което винаги го караше да повръща, независимо колко спокойна беше водата. Обикновено на този етап, само на няколкостотин метра под определеното място за среща в овощна градина до оградата на манастира, той изпитваше облекчение. Скоро пътуването щеше да свърши, посланието да бъде доставено безопасно до първото звено във веригата, а Васили да се върне в малкото си стопанство в Парос при кокошките, граха и Библията. Но днес жегата правеше облекчението невъзможно. Той копнееше да спре и да си почине на сянка, да потопи лице в хладна вода и да утоли свирепата си жажда като животно.

Закривайки очи от ослепителното слънце, той погледна нагоре по хълма. И там като по чудо се бе появила тя. Облечената в черно и бяло фигура слизаше да го поздрави. Лицето й беше забулено и скрито, както винаги, от похотливите очи на мъжете, а женствените й форми бяха напълно покрити от монашеските одежди. Но начинът, по който се движеше, походката й и елегантните жестове на ръцете й омагьосваха вестоносеца като екзотичен наркотик.

— Сестро — каза Васили, като сведе глава и се отпусна на измъчените си от артрит колене, — за теб.

С треперещи ръце й подаде листа, пъхтящ като куче.

— Благодаря ти.

Мекият й мелодичен глас го заля като олио. Сестра Елена рядко говореше. През трите години, откакто служеше като вестоносец на отец Георгиу, Васили не я беше чувал да изрече повече от десетина думи. Но знаеше, че в рая този глас ще се завърне при него и той завинаги ще се наслаждава на думите й.

— Заповядай — каза сестра Елена, като извади голяма пластмасова бутилка с вода от робата си и му я подаде в замяна на бележката, която пъхна непрочетена в джоба си.

След като Васили изпи половината вода, тя му връчи парче сирене, два големи домата и малко хляб.

— Не е нужно, сестро — запротестира той, но тя настоя и притисна храната в ръцете му.

После монахинята постави длан на темето му и го благослови, преди да се обърне и качи нагоре по хълма към портата на манастира, плавно и безмълвно както беше пристигнала. Като призрак.

Тя е въплъщение на добротата и милостта, помисли си Васили. Идеалната жена, като Богородица. И животът й е посветен на Исус.

Васили никога не се беше изкушавал да прочете някое от посланията, които доставяше, въпреки че, за разлика от Франки Гулакис, беше грамотен. Вече бе омърсил духовната чистота на сестра Елена с първичните си похотливи мисли. Желанията му бяха потискани от дълго време, но не и овладени. Затова не беше свещеник. Но не възнамеряваше да утежни греха си, като погледне нещо, предназначено за друг. За човек толкова високо над него, че дори не знаеше името му. Макар да предполагаше, че сестра Елена го знае.

Той допи водата, прибра храната в раницата си и забърза надолу по хълма.

 

 

На сестра Елена бяха нужни петнайсет минути да стигне до горската поляна, тайно, напълно изолирано място, заобиколено от гъста борова гора, с малко поточе с леденостудена вода, независимо колко палещо беше слънцето. Тъй като мястото принадлежеше на монашеския орден, местните никога не идваха тук. Островитяните бяха почтителни хорица, възпитани в религиозно послушание и покорство като средновековни крепостници. А тъй като се намираше отвъд стените на манастира, поляната се смяташе за забранена от другите монахини. Това беше частното царство на Елена, мястото, където можеше да е самата себе си. Каквото и да означаваше това.

Толкова много възраждания. Толкова много различни самоличности. Различни животи. И всеки от тях „истински“ по собствен начин.

Не беше така с другите хора. През петдесетте си години на тази земя Елена бе наблюдавала другите да растат, да се променят, узряват и развиват по начин, който нямаше нищо общо със собствения й опит. Животът им не беше неподвижен, а вървеше по права линия, с указани по нея важни моменти: раждане, детство, пубертет, младост, средна възраст, старост, смърт. И през всичко това си оставаш самият ти.

Не и за нея. Елена бе съществувала като няколко различни жени, несвързани помежду си. Детската й личност — щастлива и спокойна. После страстната, чувствена и изпълнена с идеализъм тийнейджърка. След това идваше най-дългата й и важна роля — зрялата жена, оживена от мрачна енергия, която унищожи всичко предишно. В това си превъплъщение тя се бе запознала с човек, който щеше да промени не само нейния живот, но и този на света. Човек, на когото все още служеше в известно отношение, както й напомняше клеймото на бедрото й.

И все пак тази самоличност също бе умряла в деня, когато пристигна в манастира. И от пепелта й се възроди сестра Елена. Тиха, търпелива, всеотдайна, спокойна, благословия за останалите монахини и за всеки друг, с когото се пресичаха пътищата й. Отделена от света по избор, тя вече не беше влиятелна особа, а отшелничка, доброволен парий.

В началото животът в манастира й се струваше като проклятие. Наказание. Но през годините Елена започна да цени дълбокото спокойствие в рутината на монахините като благословия. Беше привилегия да си свободен от всичко: от стремежите, от страстите, от конфликтите. И да се посветиш изцяло на Господ. Да работиш, да се молиш, да спиш и да не оставяш място в сърцето си за нищо друго.

Тя въздъхна. Жалко, че трябваше да приключи.

Нищо не продължава вечно.

Превъплъщението в сестра Елена беше чудесно. Но писмото в ръката й означаваше, че се нуждаят от нея за друга роля. Не можеше да спре тази последна трансформация, така както гъсеницата не може да откаже да се превърне в пеперуда. Беше време да свали монашеските одежди.

Някой по-велик, отколкото сестра Елена някога би могла да бъде, скоро щеше да се възроди от мъртвите като Лазар.

Писмото в ръката й беше от Макис Алексиадис. Важен човек, но недостоен дори да целуне краката на тази, която идваше.

Атина Петридис.

Атина!

Само прошепването на името й вля електрически ток във вените на сестра Елена.

Тя извади бележката, която Макис Алексиадис си бе направил труда да й изпрати, разгъна я и я прочете бавно. Стомахът й се сви и тя усети напрежение в тялото си, ръцете и врата, което едновременно беше чуждо и все пак странно познато. Лоша новина. Много лоша. Още две изгубени пратки, две потънали лодки с много изгубени животи. Сякаш някой се опитваше да саботира славното завръщане на Атина и възстановяването на властта й.

Макис Алексиадис.

Големия Мак. Така го наричаха хората сега. Мършавото дребно хлапе, което Спирос Петридис водеше навсякъде със себе си като куче. Той твърдеше, че все още е лоялен към двойката, която го бе извадила от нищото и го беше вкарала в свят с невероятна власт, влияние и богатство. Но дали наистина беше лоялен? Ами ако той беше този, който саботира Атина? Позволяваше на доходоносния егейски мигрантски маршрут да се изплъзне от пръстите й. Полагаше основите на плана си да узурпира властта й.

Ами ако на Макис Алексиадис не можеше да се има доверие?

Разбира се, имаше и много други, от които да се страхуват. Стари врагове. Особено Групата. Те бяха хората, предизвикали катастрофата с хеликоптера на семейство Петридис в онзи ден. Деня, когато загинаха.

Само дето, разбира се, Атина не умря. Някак си оцеля от ужасните пламъци на развалините, преборвайки се с унищожителната жега като вещица. „Някой“ сигурно й беше помогнал.

Сестра Елена се засмя на себе си.

Удавеното жигосано момче беше съобщило на Групата, че се е провалила. Ако паметта на сестра Елена не я лъжеше, те не приемаха провалите леко. Като всички фанатици, и те щяха да се борят до смърт. Докато свършат работата. Нямаше да спрат, докато не забият кол в сърцето на Атина.

През високите борове сестра Елена забеляза стените на манастира, който бе неин дом и убежище толкова много години. Би предпочела да отложи заминаването си с още няколко месеца. Да се подготви емоционално. Да се подготви за задълженията си и това, което предстоеше. Но жигосаното момче, изхвърлено на брега, означаваше, че времето им е изтекло. Днешната бележка от Макис Алексиадис просто го потвърждаваше.

Второто пришествие настъпваше.