Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Феникс (10)

9

— Муд! Махмуд!

Дебелият полицай Талакис плесна с косматите си, подобни на наденици ръце пред лицето на затворника. В килията беше убийствено горещо. Не сухата пустинна жега на Либия, където Махмуд Салим, Муд, израсна в сънливо селце на около стотина километра от Мурзук. Това беше вонящата, гадна и тежка жега на Гърция, страна, която Муд вече мразеше с всяка частица от съществото си. Въздухът тук миришеше на пот и риба, сирене и лъжи, на гадния дъх на мъже като инспектор Талакис. Не хора, а чудовища. Животни, лишени от състрадание.

— Говори бе, човек! — извика полицаят и от подутите му устни изхвърчаха слюнки и паднаха върху кожата на затворника. — Отговори на въпроса — нареди му Талакис. — Отговори или ще стане още по-лошо за теб!

По-лошо за мен. При други обстоятелства, в стария си живот, Муд би се изсмял. Как това невежо прасе си въобразяваше, че нещо може да е по-лошо за него от това сега?

— Кой ти плати пътя? Кажи ми! — изкрещя ченгето и месестият му юмрук се стовари върху евтината пластмасова маса. — Кой те доведе тук, Махмуд? Семейството ти…

Случи се, преди някой да осъзнае какво става. Затворникът се надигна от стола с животинско ръмжене като чудовище от дълбините на Егейско море, хвърли се върху инспектор Талакис и обви мощните си великански ръце около врата на дебелака.

— Не говори за семейството ми!

Хватката на гиганта се затегна. Лицето на Талакис се зачерви, после полилавя, а очите му изхвръкнаха от орбитите си като гроздови зърна, готови да изскочат от кожицата си. Двамата пазачи се метнаха върху затворника и го задърпаха с всичка сила, но безуспешно. Беше все едно да се мъчиш да откачиш с пластмасова лъжичка малко ракообразно, залепнало на кила на лодка.

Той ще го убие!

Талакис губеше съзнание. Един от пазачите паникьосано извади пистолета си. Завъртя го и го стовари с цялата си мощ върху тила на затворника. Чу се шумен трясък, после кръв, после тишина. Като повалено дърво Махмуд Салим се стовари на земята. Инспектор Талакис падна напред на масата и се замъчи да си поеме дъх като риба на сухо.

Последното, което Муд си спомни, преди тъмнината да го погълне, бе студената последна вълна. И писъците на шестгодишната си дъщеря, когато бе отнесена от нея.

 

 

Муд Салим беше роден в голямо семейство козари в югозападния район на Либия, Фезан. Най-малкият от шестима синове, детството му беше спартанско, но щастливо. Нямаха играчки, нито телевизия, нито други от съвременните луксове. Семейство Салим живееше като безбройните поколения преди него — колкото може по-далеч от политиката в Триполи и света отвъд него. Приятелите на Муд бяха братята и братовчедите му, както и безкрайните пясъчни дюни на Сахара. Майка му му беше учителка, баща му — неговият господ, а козите — смисълът на живота му. Никога не беше гладен, нито се смяташе за беден, тъй като не бе видял друг начин на живот.

Тази Либия вече не съществуваше и беше само история за децата на Муд. Той и съпругата му Хода бяха благословени с две дъщери. Парзийн, по-голямата, беше чернокоса и тъмноока, духовита и хитра като малка фея. По-малката й сестра, Ава, беше по-мека и закръглена, по-сладка, със смях, който звучеше на Муд като ромон на пустинно поточе.

— Смехът й е дар Божи — казваше той на Хода, когато гледаше как момиченцето пълзи по пода на претъпкания им апартамент в Тархуна.

Хода се усмихваше и го целуваше. Тя обожаваше романтичната природа на съпруга си, поезията в душата му, за която бе сигурна, че идва от живота му в пустинята. Нейното собствено детство беше точно обратното: образовано семейство от средната класа, живеещо в града и не особено щастливо. Родителите й се разведоха, когато тя беше на единайсет, и оставиха Хода и брат й Халил да се оправят сами.

Всички коментираха как семейство Салим имат брак на противоположностите, класически случай на сблъсъка на старата и новата Либия, но никой не се съмняваше в успеха на съюза. Муд, мощен и як като бик, метър и деветдесет бос, и дребната, нежна Хода бяха напълно отдадени един на друг и на децата си. Скромният им живот в Тархуна определено бе благословен с щастие.

А сега от него не остана нищо освен боклуци.

Политиката, войната и мизерията, които плъзнаха из Близкия изток, засегнаха семейство Салим късно. Но когато това стана, беше като цунами и унищожи всичко по пътя си. Заличи миналото и хвърли мрачна сянка върху бъдещето.

Когато първите лодки започнаха да отплават от Сабрата през Средиземно море към Италия или към Гърция, на Муд въобще не му дойде наум, че един ден той и момичетата му ще търсят начин да се качат на тях. Но средновековните ужаси на „Ислямска държава“, вълните от зли фанатици, заливащи Либия от Сирия и Ирак като черна чума, бързо промениха решението му. Скоро Муд, както повечето си съседи, продаде всичко, което притежаваше, за да купи места за себе си и момичетата на лодка, отправяща се към остров Лесбос.

Човекът, който му продаде местата, беше либиец, но с бледа кожа и няколко години по-млад от Муд. Носеше вносен костюм, скъп часовник и одеколон, три обидни въплъщения на лукса в град, където хората си нямаха нищо, а старци и деца умираха от глад.

— Правиш правилния избор, братко — каза той на Муд ухилено, когато прибра парите му.

— Не е избор — отговори Муд. — А ти не си мой брат.

Но сделката беше сключена.

Всички му повтаряха едно и също: условията в лодките бяха нечовешки — малки, разбити рибарски лодки, претъпкани с повече от триста човека. Без спасителни жилетки. Някои от най-жестоките трафиканти на хора започнаха да предлагат отстъпки за лошо време на най-бедните семейства, които нямаха избор, освен да отплават по време на зимните бури, понякога в открити лодки. Пък предлагаха и безплатно пътуване на деца под тригодишна възраст, сякаш това бе ваканционен круиз. Муд се постара да осигури места в по-читава лодка, средна по размер, дървена, но в добро състояние, която щеше да превозва не повече от четиресет мигранти. Въпреки това пътуването щеше да е тежко и опасно. Но поне в това страдание и опасност имаше и място за действие от страна на Муд. Правеше нещо, за да спаси момичетата си. Вместо да чака пасивно в Либия да ги бомбардират, да умрат от глад или да бъдат измъчвани до смърт от поредната банда откачени фанатици. Европа, Гърция предлагаха поне шанс за живот. За бъдеще. За надежда.

Седмицата преди да заминат, те се сприятелиха с друго семейство, което бе настанено в същата къща извън Сабрата. Бащата беше убит, но майката, Зафира, и трите й деца, двама близнаци на възрастта на Парзийн и бебе момиченце, бяха платени пътници на същата лодка като семейство Садим. Муд си спомняше Зафира като оазис от спокойствие в пустинята на страха и несигурността, докато очакваха съобщението, че могат да се качат на лодката.

— Спете подготвени — предупредиха ги трафикантите. — Може да ви почукаме в три сутринта. Трябва да дойдете веднага или ще отплаваме без вас.

— Доверете се на Аллах — казваше Зафира на Муд и Хода, а кръглото й лице излъчваше доброта и вяра.

Но поредната нощ минаваше и никой не почукваше. Ако лодката не потеглеше скоро, всички те можеха да бъдат изгорени в леглата си.

— Той благославя невинните — уверяваше ги Зафира. — Ще защити и нас, и децата ни.

Но Аллах не го направи.

 

 

Качиха се на борда в черна като катран нощ. Тъмнината беше толкова плътна, че човек не можеше да види ръката пред лицето си. Въпреки това Муд преброи поне осемдесет души на тяхната лодка за „не повече от четиресет човека“, а изгнилото дърво под краката му потъваше зловещо при всяка негова стъпка.

— Това не е за каквото платихме — оплака се друг мъж на един от трафикантите, който незабавно извади мачете и го опря в гърлото му, опасно близо до югуларната му вена, като го притисна към стената.

— Мълчи! — изсъска трафикантът. — Без повече шум. Ако проговориш отново, ще те изритаме. Всички вас!

Той се завъртя и изръмжа към ужасените хора, скупчени в тъмнината. Хода и момичетата се притиснаха една към друга. С тъга, но без срам Муд разкара старец от пътя си, за да вземе четири спасителни жилетки от купчината с не повече от трийсет в центъра на лодката. После се върна при семейството си и нагласи жилетките върху тях, преди да простре разперените си ръце над трите. Не можеше да им предложи повече защита в момента. Секунди по-късно изгнилата лодка излезе в морето.

Пътуването напомни на Муд за стар анекдот, който баща му разказваше за морската болест. Как през първата нощ е толкова лошо, че се страхуваш, че може да умреш. А на втората е толкова ужасно, че се страхуваш, че няма да умреш. Горката Ава повръща с часове, докато изтощеното й телце не можеше да понесе повече и тя се отпусна в дълбок сън в изцапаните ръце на майка си. Парзийн не се чувстваше много по-добре и трябваше да я принудят да погълне малко хляб и фурми, които Хода беше взела, за да залъгват глада, докато стигнат до сушата. Муд също повръщаше, повече заради вонята от останалите, отколкото от клатенето на лодката, въпреки че бурята, която се разрази шест часа след отплаването им, накара всички да се притискат към лодката и да се молят, убедени, че ще потънат или ще бъдат разбити на парчета от следващата голяма вълна.

Но не стана така. След дванайсет сравнително кротки часа нервите на всички започнаха да се успокояват. Ако не се отклонят много от курса, трябваше да стигнат до брега най-късно в полунощ, или в Лесбос, както бе планирано, или на някой от другите острови, ако катерите на бреговата охрана кръстосват морето прекалено често.

Муд помнеше как гледаше Хода, докато момичетата спяха, и й се усмихваше. Никой от двама им нямаше сила и енергия за разговор. Но красивата му съпруга му се усмихна в отговор и стисна ръката му. Надежда и благодарност заляха и двамата. След това, по-изтощен от когато и да било преди в живота си, Муд най-после заспа.

Когато се събуди, се намираше във водата. По-късно, на спасителната лодка, английско момиче с червена коса и очила му каза, че били ударени от друга мигрантска лодка и двата съда потънали за минути. Но в момента той не усещаше нищо освен тъмнина и зверски студ. Тялото му потъваше дълбоко под вълните, а после, сякаш бе вързан с въже за бънджи скокове, се изстреля към повърхността и спасителната жилетка го издигна нагоре във въздуха като летяща риба.

Сега помнеше съвсем малко. Откъслеци. Как викаше имената на децата си и Хода. Как се напъваше да различи гласовете им сред смразяващите кръвта писъци наоколо. Помнеше тъмнина. Липса на ориентир. Паника. Лудото биене на сърцето си, шумно и подигравателно възвестяващо оцеляването му, когато единственото, което го вълнуваше, бе оцеляването на семейството му.

И внезапно я видя. Мигновено проблясване на светлина и я видя. Парзийн. Тя пляскаше с ръце ожесточено, търсейки нещо, което може да я спаси.

— Парзийн!

Дали можеше да го чуе?

— Парзийн! Татко е тук. Идвам!

Светлината изчезна, но той заплува сляпо към нея. Само водата беше между тях. С всяко загребване той протягаше ръце, опипваше и търсеше малкото й телце в огромния океан. Внезапно, като по чудо, тя се озова в ръцете му. Дишаше.

— Татко!

— Всичко е наред, Парзийн. Всичко е наред, бебчо. Хванах те.

Сетивата му се събудиха. Нов проблясък — откъде ли идваше — и малка лодка. Гумена, полупразна. С дъщеря си на рамо, той заплува към нея като обладан от дявола. Дива надежда се надигна в гърдите му, че Хода и Ава може би са там. Спасителната му жилетка и тази на Парзийн бяха спасили живота им. Нямаше причина да вярва, че жена му и бебето не се бяха спасили.

Стигна до лодката. Мощната му хлъзгава ръка сграбчи лодката и той се издигна. Позна сред мъжете на борда един от трафикантите.

— Дъщеря ми — изхъхри Муд. — Вземете я. Вземете детето.

Мъжът се поколеба, но после протегна ръце и взе Парзийн от раменете на баща й. Тя изпищя. Беше писъкът на малко дете, по-уплашено да пусне баща си в тъмната вода, отколкото от факта, че и двамата може да се удавят. Писък на любов. Най-красивият писък в света и последният звук, който Муд чу, преди вълната да удари и двама им и да сложи край на света му.

 

 

Сара Уейд се наведе над огромния либиец, галейки нежно ръката му, докато той бавно се връщаше в съзнание. Сара работеше на спасителната лодка „Констанс“ от почти пет месеца, но човек никога не можеше да свикне с това. Ежедневните удавяния, безбройните жертви, много от които бяха деца, изхвърлени на брега като счупени кукли. Писъците на оцелелите. Пълната липса на съжаление у трафикантите. И безразличието на гръцките власти към епичната човешка трагедия, която се разиграваше пред очите им.

Шефът на Сара, Паскал Дютроа, й каза, че е несправедлива.

— В човешката природа е, когато смъртта стане ежедневна, да се научиш да живееш с нея. Никой не може да прекара години от живота си в плач и скубане на косата си. А дори и да може, каква ще е ползата?

Но Сара не разсъждаваше така. Вероятно защото беше само на двайсет и три и идеалистка според родителите си. Но ако тя можеше да плаче за тези хора всеки ден, защо и жителите на Лесбос не го правеха? Според Сара причината беше, че гърците не гледаха на африканските мигранти като на хора. Суровата действителност беше, че безразличието вероятно беше най-любезната и състрадателна емоция, проявявана към хората от лодките. Много от местните изпитваха гняв, граничещ с омраза, към рояците отчаяни семейства, добрали се до островите им. Използваха думи като εισβολή (нашествие), πανούκλα (чума), и ζωύφια (паразити). Паскал Дютроа твърдеше, че заради собствената си немотия гръцките островитяни не могат да понесат такова масово пристигане на хора.

— Ако искаш да обвиниш някого, насочи гнева си към Европейския съюз. Или към Организацията на обединените нации, богатите страни в света, които не вършат нищо.

Но Сара Уейд не искаше да обвинява никого. Просто копнееше хората да проявят малко човечност. Вероятно ако работеха на лодките като нея…

Едрият мъж изстена и се закашля, плюейки морска вода. Съвземаше се.

— Добре си — спокойно заговори Сара, като отметна червената коса от лицето си и се наведе към него. — В безопасност си. Ще те откараме в Лесбос, където да те види лекар.

Той седна и я погледна с отчаянието, което Сара бе виждала хиляди пъти преди.

— Дъщерите ми! — изстена човекът на арабски. — Съпругата ми?

Сара се помъчи да не заплаче.

— Съжалявам — отговори тя на английски. — Имаше много малко оцелели. Само няколко.

— Да, но може би… те… били…

Английският му беше накъсан, а и той все още се мъчеше да си поеме дъх.

— Хода Салим. Съпругата ми. Тя е дребна, с тъмна коса. И дъщерите ми. Те носеха…

Муд се протегна да докосне оранжевата спасителна жилетка, но тя беше изчезнала.

Сара Уейд сложи ръка на мокрите му гърди и се насили да го погледне в очите.

— Ужасно съжалявам. Всички оцелели са възрастни мъже. Бреговата охрана още претърсва…

Гласът й заглъхна. Но лицето й вече беше казало на Махмуд Салим всичко нужно. Той се отпусна назад и затвори очи, прекалено изтръпнал от шока, за да направи друго, освен да диша. Момичето продължи да гали ръката му и да говори. Друга лодка ги била ударила. И двете лодки потънали. Спасителите направили всичко възможно, но почти всички от лодката на Махмуд били заклещени под нея. Само опитните трафиканти и няколко силни мъже успели да изплуват.

И Парзийн, помисли си Муд. Тя се бори. Тя се бори за живота си. Може би…

Но надеждата беше прекалено болезнена. Не можеше да я понесе. Трябваше да я прогони, за да се опита да предпази себе си.

— Когато слезеш от катера, ще бъдеш отведен на лекар в един от лагерите. Имаш право на храна, подслон и технически на адвокат, въпреки че вероятно няма да получиш такъв. Местната полиция ще иска да те разпита, когато си достатъчно добре, за да говориш. После развитието ще зависи от гръцките власти, но най-вероятно ще бъдеш изпратен обратно у дома.

У дома. За Муд Салим това място вече не съществуваше.

Червенокосото английско момиче беше последното мило лице, което Муд видя. Последната личност, която се отнесе с него като с човешко същество.

От момента, когато стъпи на гръцка земя, той вече не беше Муд Салим, съпруг, баща, син и брат. Беше животно, нещо, което да бъде подкарвано, обиждано и презирано. Но това не беше проблем.

Муд не искаше съчувствие.

Копнееше за отмъщение.

 

 

Инспектор Георгиу Талакис стисна гърлото си благодарен, че е жив. Изправи се нестабилно и погледна в огледалото тъмнолилавите синини, които вече украсяваха врата му, по една за всеки от гигантските пръсти на арабина. Колко дълго щяха да очакват от него да се разправя с тези боклуци? Тези жестоки, смахнати чужденци, тези животни, по-лоши дори от турците. Всички твърдяха, че бягали от насилието, и вероятно това беше вярно. Но някъде по пътя самите те се бяха заразили от насилието. И сега то се разпростираше тук в Гърция като ужасно заболяване, за което очевидно никой не притежаваше лекарство.

— Мъртъв ли е? — попита Талакис, като се вторачи в затворника, проснат на каменния под на килията с локва кръв около главата си, подобна на зловещ ореол.

Един от пазачите клекна и сложи пръст на врата на великана.

— Не още. Да извикам ли лекар?

Талакис се замисли. Според него още един мъртъв либиец беше просто решен проблем. Но от друга страна, той искаше да узнае името на копелето, което управлява тази банда трафиканти. Благодарение на вечното набъркване на благотворителните спасителни лодки, той беше хванал така наречения „капитан“ на лодката и смотания му екип трафиканти. Но Георгиу Талакис не се интересуваше от морски маймуни. Искаше шефа им.

Трафикантите се страхуваха много повече от шефовете си, отколкото от гръцката полиция, и никога не издаваха имената им. А това означаваше, че Талакис се нуждае от някой от оцелелите — или от този звяр Махмуд, или от разплакания му другар от съседната килия.

Точно в този момент вратата се отвори и колегата на Талакис, инспектор Валас, влезе в помещението.

— Мисля, че го пипнахме! — ухили се той. — Момчето ми не разполагаше с име, но се сдобихме с положителна идентификация по снимка. Андреас Кувлаки. Какво е станало тук, между другото? — попита той, като погледна равнодушно към припадналия затворник и локвата кръв.

— Подхлъзна се — отвърна Талакис, също така равнодушно.

Кувлаки. Откъде знаеше това име? Внезапно се сети.

— Андреас Кувлаки. Някаква връзка с Пери Кувлаки?

— Точно така — ухили се инспектор Валас. — Андреас е малкото братче на Пери.

— Значи Алексиадис стои зад това? — попита Талакис, като отново разтри наранения си врат. — Знаех си!

Макис Алексиадис или Големия Мак, както го наричаха приятелите и сътрудниците му, беше истинският лидер на криминалните операции на Петридис, огромна мрежа от незаконни бизнеси, все още изключително силна дванайсет години след като основателите й бяха загинали при „трагична“ катастрофа с хеликоптер в Съединените щати. Пери Кувлаки беше известен като дясната ръка на Алексиадис и главния му лакей. Ако малкият брат на Пери беше в Либия и набираше пътници за лодките на смъртта, значи „Петридис ООД“ бе навлязло в бизнеса с имигранти. В това имаше логика. Дори в съвременния свят на киберизмами и биткойни, все още можеха да се натрупат състояния чрез старомодно робство и всичките му гнусни разновидности — проституция, незаконен фермерски труд, организирана престъпност, дори въоръжени обири. След като попаднеха на европейска земя, мигрантите нямаха права, нито пари и можеха да бъдат експлоатирани от типове като хората на Петридис.

Разбира се, никой съд нямаше да приеме думата на беден либиец като доказателство, че Макис Алексиадис е замесен в трафика на хора и не е нещо различно от легитимния бизнесмен, който твърдеше, че е. Също като Спирос Петридис преди него Алексиадис беше недосегаем, благодарение на огромното количество скъпи адвокати, които трябваше да защитават доброто му име. А те бяха повече на брой от тези, с които разполагаше средният африкански диктатор. Но положителна идентификация на брата на Пери Кувлаки беше добро начало. Сега само трябваше да намерят копелето.

— Да повикам ли лекар? — попита инспектор Валас.

Инспектор Талакис погледна отново мъжа, който тъкмо се беше опитал да го убие.

— Разбира се. Давай.

Следата към Андреас Кувлаки беше оправила настроението му.

 

 

Проснат неподвижно на пода, Муд Салим не се чувстваше готов да прости.

Ако гръцките копелета мислеха, че е в безсъзнание, толкова по-добре. Вече не му пукаше за инквизиторите му. Не повече, отколкото на тях за него. Сега той разполагаше с име. Всъщност с три имена.

Андреас Кувлаки. Пери Кувлаки. И Макис Алексиадис.

Муд нямаше да спре, докато и тримата мъже не бъдат мъртви и погребани.

Докато гнилите им души на убийци не попаднат в ада.

Също като неговата.