Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Феникс (1)

Пролог

Край Атина, Гърция

От терасата на елегантната си варосана вила бившият президент Димитри Манцарис гледаше към плажа Вулиагмени и кристалночистата синя вода на Средиземно море отвъд него. Сега той беше стар човек, страхотно дебел и се наслаждаваше всеки ден на сирене, вино и баклава, сладкото медено удоволствие, което винаги беше обичал, макар да му устояваше като млад, когато алчността му се бореше със суетността. На осемдесетгодишна възраст тази война беше приключила. Последните останки от хубавия му външен вид се бяха изпарили заедно с политическата му кариера. Всички желания, които навремето го движеха и определяха — безмерният му стремеж към власт, незадоволимото му либидо, легендарното му сребролюбие — се бяха превърнали в руини като стените на Партенона. Яденето беше последното удоволствие на Димитри Манцарис и той му се отдаваше без задръжки.

Но не и днес.

Днес за първи път от десетилетия Димитри Манцарис нямаше апетит.

Ставрос Александрис, бившият министър на вътрешните работи и близък негов приятел, тази сутрин му беше донесъл снимката, поместена на третата страница на „Авги“, най-продавания ежедневен вестник в Гърция.

— Не можах да повярвам, когато я видях — каза Ставрос Александрис и ръцете му затрепериха.

Енергичен шейсетгодишен мъж, жилав и слаб, за разлика от кошмарно тлъстия си бивш началник, Александрис имаше репутация на безмилостен и спокоен човек. В този момент обаче последното определение не му подхождаше.

— Не мислиш…

— Че е още жива? — довърши Манцарис вместо него.

Господи, надявам се да е така.

Атина Петридис. Неговата Немезида. Съконспираторката му. Музата му. Ангелът му. Предателката му. Само дето Атина никога не е била негова. Атина Петридис никога не бе принадлежала на никого, нито дори на съпруга си, истински злия Спирос Петридис. Също като безсмъртната си съименница от Олимп Атина бе слизала от време на време сред хората, за да се бърка в работата им. Но само когато й доставяше удоволствие и само за своите собствени цели.

Димитри Манцарис беше президент, най-могъщият човек в Гърция, по времето на връзката им. Но нито за ден, нито за момент не беше имал надмощие в тази връзка. Атина Петридис го беше притежавала по начина, по който обикновена жена би притежавала куче. И все още го притежаваше. Въпреки че и тя, и мъжът й бяха мъртви от дванайсет години.

Манцарис погледна снимката отново. Тя показваше трагичния, но за съжаление познат образ на удавено дете, този път малко момченце, изхвърлено на брега на Лесбос. Толкова много безнадеждно претъпкани лодки напускаха Либия ежедневно, че гърците се бяха изпълнили с равнодушие към жестоката смърт на имигрантите. Всъщност на много места отношението се бе променило от равнодушие към гняв и негодувание.

Защо тези хора продължаваха да идват? Защо излагаха собствените си деца на такъв ужасен риск? Не знаеха ли, че Гърция едва може да изхрани собствения си народ, да не говорим за хилядите чужденци?

Димитри Манцарис не споделяше тези възгледи. Снимките все още го вълнуваха. Независимо какво вярваха много хора, той имаше сърце. Но не мъртвото момченце предизвика толкова силна буря в душата му сега. А символът, татуиран на петата му като клеймо от жигосване на роб. Древната гръцка буква „Л“. За учените това беше знакът на спартанския воин, украсявал щитовете в чест на държавата Лакония. Но за Димитри Манцарис, както и за много от световните лидери от неговото поколение, знакът имаше съвсем различно значение. Беше тайният личен подпис на Спирос Петридис, неграмотен селянин от Лагониси, който беше съпруг на Атина и най-преуспяващият бос на организираната престъпност след Карло Гамбино.

— Трябва да е фалшификат — нервно каза Ставрос Александрис.

Димитри Манцарис кимна.

— Или съвпадение.

— Да.

— Не може да е тя.

— Не.

— Тя е мъртва. И двамата са мъртви.

— Точно така.

— Но въпреки това смятам Дафни и аз да заминем за известно време. Вън от страната. Може би в Чили? Просто докато нещата се уталожат. Имаме приятели там…

Александрис си тръгна, а Димитри Манцарис се завлече до терасата и се отпусна в любимия си стол. Знаеше, че никога вече няма да види Ставрос. Клеймото на петата на момчето не беше съвпадение и двамата го знаеха. Беше послание. Послание, което само един човек би посмял да изпрати.

Затваряйки очи, Димитри Манцарис остави спомените да го залеят. Меката кожа на Атина, мускусният й аромат, гърленият й смях. С мъка той си припомни божественото й тяло, създадено за секс по начина, по който ферарито бе създадено за висока скорост.

— Атина…

Думата застина на устните му.

Манцарис също имаше приятели, хора, които му бяха задължени и можеха да му помогнат да изчезне, преди да стане прекалено късно. Но беше прекалено стар, за да бяга.

Щеше да остане тук и да чака Атина да дойде при него. Щеше да е чудесно да види лицето й отново. Макар и само за миг, преди да му пусне куршум в черепа.

 

 

Осака, Япония

Професор Норико Адачи видя снимката два дни по-късно. Татуировката на петата на мъртвото момче изпълни монитора на служебния й компютър като рентгенова снимка на рак. Ужасно. Отвратително. И все пак най-прочутият японски учен в областта на литературата не можеше да отлепи очи от нея.

Веднага след като доброволците, които работеха на плажа, забелязаха необичайния знак, интернет се изпълни с теории относно значението му. Повечето бяха смешно погрешни. Една-две се доближаваха до истината, повече от късмет, отколкото в резултат на правилна преценка според професор Адачи, и сочеха към трафикантите на хора. Но още никой не бе изрекъл думата „Петридис“.

Повечето хора още не знаят, горчиво си помисли професор Адачи. А тези, които знаят, са твърде уплашени, за да проговорят.

Тя взе с обич снимката в позлатена рамка от бюрото си и прокара пръст по стъклото. Единственият й син, Кико, стоеше пред общежитието си в Америка, усмихнат гордо в тениската си с емблемата на Калифорнийския университет в Лос Анджелис. Над него слънцето в яркосиньото небе на Калифорния грееше ослепително. Следващата седмица щяха да станат петнайсет години. Какъв прекрасен ден беше тогава, толкова пълен с надежда и обещания.

Година след като беше направена снимката, Кико Адачи бе мъртъв. Трудолюбивият, съвестен студент и спортист и любовта на живота на родителите си бе загинал от свръхдоза нов, смъртоносно силен кокаин, прочут с буквата „Л“ на пликчетата, специално изпращани в американските университетски градчета от Спирос Петридис.

Година по-късно Норико и съпругът й Изуми, бащата на Кико, се разведоха. Изуми се оплакваше, че жена му се е побъркала по Петридис и бляскавата му съпруга Атина, която по онова време беше специален посланик на ООН и световна филантропка, чийто чар и красота бяха зашеметили най-могъщите мъже в света до такава степен, че съпругът й ръководеше империята си безнаказано.

Изуми беше прав. Норико беше напълно обсебена. Написа безброй статии за престъпната дейност на Петридис, но никой не посмя да ги публикува. Дори написа роман за смъртта на сина си, в който имената и самоличностите бяха леко замаскирани, но никой не посмя да го отпечата въпреки репутацията на професорката. След две години и половина напразни усилия най-щастливият ден в живота на професор Норико Адачи бе, когато чу новината, че хеликоптерът на Спирос Петридис е паднал в далечен район в Юта, убивайки незабавно и него, и съпругата му в ярко кълбо от пламък. Всичко, което остана от Спирос Петридис, бяха няколко обгорени кости, достатъчни за ДНК проба и потвърждение. Лейди Макбет — Атина — беше изгоряла напълно. Изтрита от света.

През изминалите дванайсет години Норико Адачи се върна в университета в Осака и изгради отново кариерата си и това, което беше останало от живота й. Спирос и Атина я бяха лишили от семейството й, но тя намираше утеха в книгите, в литературата за трагедии, загуби и прераждане, които бяха академичният й свят още от студентските й дни.

Досега.

Погледът й се върна на екрана.

Една снимка, една емблема и всичко се завърна.

Още едно мъртво момче.

Нечий син.

Никой не би могъл да оцелее при онази катастрофа, каза си Норико, като принуди рационалното мислене да надмогне емоциите й. Никой човек не би могъл да преживее този пожар.

Но пък може би Атина Петридис не беше човешко същество? Вероятно наистина беше чудовище, дявол, зъл дух като японските Камайтачи, митичните невестулки, които размахваха сърпове и режеха краката на децата. Може би беше вещица.

Професор Норико Адачи седна зад бюрото си и остави омразата да я завладее и да се влее като отрова във вените й.

Ако Атина Петридис е жива… ще я убия.

 

 

Лос Анджелис, Калифорния

Лари Гастър отби на Мълхоланд Драйв, сребристото му „Бугати Вейрон“ проблесна на слънцето. Образът на жигосаната пета на удавеното дете изпълваше екрана на таблета на седалката до него.

Беше му трудно да диша. Протягайки се напред, легендарният холивудски продуцент отвори жабката, изрови шишенцето с „Ксанакс“, натъпка три таблетки в устата си и ги смачка енергично с порцелановите си коронки.

Безкрайно суетен мъж, Лари Гастър изглеждаше много по-млад от шейсет и петте си години, благодарение на усилията на най-талантливите пластични хирурзи в Ел Ей и огромното състояние на пациента им. Кожата му беше гладка, кафявите му очи — ясни и блестящи, а гъстата му кестенява коса бе съвсем леко изпъстрена със сребристо. За разлика от повечето големи клечки в Холивуд Лари Гастър не можеше да изпита задоволство, че младите актриси се бореха да си легнат с него само защото беше влиятелен и богат. Искаше и да го желаят. Физически. Напоследък обаче въпреки всичките му старания това ставаше все по-трудно. Някои хора можеха да го отдадат на възрастта му. Но Лари Гастър знаеше истината.

Виновна беше Атина. Атина Петридис.

Ех, ако никога не я беше срещнал!

Лари Гастър беше на четиресет и седем и един от най-желаните мъже в Холивуд, когато се съгласи да продуцира биографичен филм за живота на великата гръцка красавица. Срещна се с Атина в хотел „Бевърли Хилс“ за обяд. Тя се появи в бяла ефирна рокля, с която приличаше на ангел. И това бе началото на края за Лари. Влюби се незабавно и въпреки че никога не спа с нея и дори не я целуна, манията му по съпругата на Спирос Петридис се превърна в движещата сила на живота му.

Атина беше жертва. Добра жена, идеална жена, заклещена в жесток брак с чудовище. Това беше истината и Лари Гастър я показа във филма си. Искаше да спаси Атина от Спирос. Искаше да я задържи в Америка и да й построи замък в Холивуд Хилс, където тя можеше да живее в безопасност благодарение на него, благодарна завинаги за кавалерството и галантността му, както кралица Гуинивър на сър Ланселот.

Но нещата не се развиха по този начин. В деня след приключването на филма Лари Гастър бе отвлечен посред бял ден пред офиса си. Никой не знаеше какво бе станало през седмицата, когато продуцентът изчезна, и никой никога нямаше да узнае. Лари не каза нищо нито на полицията, нито на семейството си или когото и да било друг. Просто една сутрин се появи пред портата на имението си в Бевърли Хилс. Беше в шок. Четвъртият пръст на лявата му ръка бе отрязан, а на дясната му пета бе жигосана буквата „Л“.

Л за Лари. Това беше лъжата, казвана на хората, които забелязваха клеймото му по-късно.

Филмът никога не беше излъчен.

И Лари Гастър никога вече не видя Атина Петридис.

След хеликоптерната катастрофа малко по малко Лари възобнови кариерата си, направи четири хитови филма през последните десет години и се ожени повторно. Два пъти. Животът беше хубав. Досега.

Той свали прозореца, грабна таблета и го изхвърли навън, в пропастта, която се спускаше към долината.

После като малко дете Лари Гастър заплака.

 

 

Лондон, Англия

Питър Хамбрехт затвори очи и потъна в музиката. Палката му се движеше във въздуха грациозно и леко, което го отличаваше от другите велики диригенти. Хамбрехт беше Маестрото, безспорно най-добрият в света. Всеки музикант в лондонския Роял Албърт Хол се чувстваше привилегирован да е там тази вечер. Защото да бъдеш пометен от гения на Питър Хамбрехт, дори и само за миг, означаваше да свириш с цялото си сърце и да заблестиш като звезда.

— Благодаря ви, маестро!

— Великолепно изпълнение, маестро!

След концерта Питър се ръкува с няколко души и подписа автографи с типичната си небрежна елегантност. После облече дебелото си кашмирено палто и измина няколкото пресечки до апартамента си в Куинсгейт.

На следващата сутрин видя снимката. В същия ден, когато беше публикувана. Стар приятел му изпрати екземпляр. „Мислех, че ще искаш да видиш това“, бе написал приятелят му. Питър се озадачи. Кой нормален човек би искал да види снимка на удавено дете? Но разбира се, приятелят му не говореше за детето, а за символа, жигосан в плътта му, сякаш беше животно или парче месо. Питър се намръщи, когато си представи болката, която горкото момченце сигурно бе изпитало.

По-късно приятелят му се обади по телефона.

— Мислиш ли, че Атина…

— Не.

— Но, Питър…

— Атина е мъртва.

Питър Хамбрехт познаваше Атина Димитрис, както се казваше тогава, още от детска възраст и я беше обичал цял живот. Беше най-добрата му приятелка, довереница, сестрата, която никога не беше имал. В малкото селце Органи, където израснаха, русата, синеока Атина бе обожавана от всички. Тъмният женствен Питър с немския си баща, странен акцент и малката флейта, която разнасяше навсякъде със себе си, беше парият и любима мишена на местните грубияни.

— Хей, шваба! — дразнеха го те. — Защо не облечеш балетна рокличка, за да танцуваш на педалската класическа музика, която винаги свириш? Искаш ли да ти ушием рокличка?

— Може да вземе назаем рокличката на сестра ми.

— Не мисля, че той иска рокличка. Според мен копнее да набутаме флейтата му в задника му. Това би ти харесало, нали, шваба?

Питър никога не реагираше на простотиите им. Но Атина винаги се втурваше да го защити. Беше лъвица, която се хвърляше върху мъчителите му, изпълнена с праведна ярост заради него.

— Как можеш да им позволяваш да ти говорят така? Трябва да се бориш!

— Защо? — попита Питър.

— Наричат те гей!

— Аз съм гей — свива рамене той.

— Не — настоя Атина със сълзи в очите. — Не си гей, Питър. Ти ме обичаш.

— Да, обичам те — увери я той.

— Повече от всичко?

— Повече от всичко. Но просто не по този начин.

Атина покри ушите си с ръце.

— Не, не, не. Престани да повтаряш това, объркан си. Ще си промениш мнението, ще видиш. Когато се оженим.

Питър се засмя.

— Не мнението ми е това, което трябва да се промени, Атина.

Но нямаше начин да я спре. Човек никога не можеше да спре Атина. Ожениха се в годината, когато и двамата навършиха двайсет, и се преместиха в миниатюрен апартамент в Лондон, където Питър бе получил място в Кралския музикален колеж.

— Щастлив си, нали? — питаше Атина всяка сутрин, докато той разучаваше партитури в малката им кухничка.

Питър трябваше да признае, че беше блажено щастлив. Грубияните ги нямаше, той свиреше любимата си музика двайсет и четири часа в денонощието и се прибираше у дома при най-добрата си приятелка, най-вълшебната, общителна и жизнена личност, която познаваше. Да се откаже от секса с мъже беше ниска цена за щастието му.

Беше още по-щастлив, когато след няколко месеца Атина забременя с първото им дете, момченце.

— Ще го кръстим Аполон — реши тя. — На бога на красотата и музиката.

И бебето беше невероятно красиво през двайсетте кратки минути на живота си.

Вродена сърдечна болест. Това им казаха лекарите. После обясниха на Атина, че бебето въобще не е страдало.

Но в този ден бяха разбити три сърца и Атина пострада най-лошо от всички. По-късно Питър осъзна, че момичето, което беше познавал през целия си живот, бе умряло заедно със сина им. Онази Атина, която се появи след това, не беше същата като преди. Седмиците на безмълвен шок преминаха в месеци на дълбока депресия. Отчаяно желаещ да помогне, Питър опита всичко: влачеше жена си на вечеря и в парка, водеше я по лекари, терапевти и хипнотизатори. Все още помнеше колко се зарадва, когато след поредната безмълвна и тъжна вечеря Атина вдигна очи към него и му каза, че иска да отпътува за Гърция.

— На Миконос има едно място, за което мама ми разказа. Малко селце между Калафатис и Елиа. Имат специални програми, с които помагат на хората да се съвземат от мъка и депресия. Не е евтино…

— Няма значение — увери я Питър. — Отивай. Трябва да отидеш. Ще намеря парите. Не се тревожи за това.

Това беше първата позитивна идея на Атина след смъртта на Аполон и Питър се хвана за нея с две ръце като удавник. Нямаше как да знае, че това ще е краят.

На онова пътуване до Миконос Атина се запозна със Спирос Петридис. Или по-скоро тогава, в най-отчаяния си период, тя попадна под злата му магия. Написа две странни официални писма на Питър, които въобще не звучаха като нея, и му обясни, че се е запознала с някого и се е влюбила в него. И няма да се върне. Питър бил гей, а тя се нуждаела от повече от платоническа връзка. Бракът им така или иначе нямало да оцелее дълго време.

Едва последното й изречение прозвуча на Питър като истинската Атина:

„Всеки път, когато видя лицето ти, виждам неговото. Болката е по-силна от това, което мога да понеса.“

И така Питър остана без нея. Това беше преди трийсет години и той беше имал други прекрасни любовни връзки, да не споменаваме невероятно успешната кариера. Но никога не забрави Атина. През годините, когато славата й и позорната репутация на мъжа й растяха, Питър я гледаше по телевизията като дете, което гледа герой в анимационен филм. Или по-скоро герои. Множествено число. Елегантната дама от висшето общество. Светицата — посланичка на добра воля. Недосегаемата красавица. „Най-сексапилната жена в света“, както я нарече списание „Пийпъл“. Никой от тези образи не беше истинската Атина.

Носеха се слухове за престъпната дейност на Спирос Петридис, за отрядите му с убийци, бандите му за търговия с наркотици и трафик на хора. Но никога нищо не беше доказано. Ослепителната аура на Атина, добротата и вълшебството й пречеха на хората да видят зловещата истина за света на съпруга й.

Питър подозираше, че слуховете са верни. Но никога не обвини Атина за това. Нито тогава, нито сега. Независимо колко се бе променила, тя не можеше да е отговорна за смъртта или страданията на дете. Дори и да беше жива, нямаше начин да е свързана със случилото се с горкото либийско момченце. Никакъв начин.

Но тя не беше жива.

Беше мъртва, погребана до онова чудовище съпруга си.

Бог да се смили над душата й.

 

 

Ийст Хамптън, Ню Йорк

— По дяволите!

Марк Редмейн заслони очи срещу слънцето и загледа как топката му за голф промени курса си вляво от единайсетата дупка и пльосна в езерото. Той замръзна. Мамка му! Умен, но безмилостен бизнесмен, Редмейн беше в началото на петдесетте, макар да притежаваше фигурата на много по-млад мъж. Съчетана с изправената му войнишка стойка, тя му помагаше да запази аурата на едва потискано насилие, която висеше постоянно над него, плашейки и съперниците, и приятелите му. Марк Редмейн не беше човек, когото искаш да ядосаш.

Днес обаче играеше като аматьор. Технически той си беше аматьор, но само защото нямаше време да играе професионално, а не защото не беше достатъчно добър. Управлението на компания, включена в списъка на списание „Форбс“ на петстотинте най-могъщи, се оказа изморителна и времеемка работа. А съществуваше и другата работа на Марк Редмейн. Дългът му. Призванието му. И то изискваше още повече време и усилия. Особено в дни като днешния.

Беше дошъл на игрището за голф днес следобед, за да се опита да се разсее. Не се получи. Разговорът му с Гейбриъл, един от най-добрите оперативни работници на Групата, проведен преди няколко часа, все още го тормозеше.

— Тя е, господине — уведоми го Гейбриъл прямо по телефона. — Жива е и иска да сме наясно с това.

— Не е жива. Мъртва е — възрази Марк Редмейн, сякаш като изричаше думите на висок глас, можеше да ги превърне в истина. — Убихме я.

Той стисна основата на носа си, за да пропъди главоболието, което го измъчваше, и погледна през прозореца на кабинета си. Под него Манхатън лежеше разпрострян като мечта, великолепното царство, което той бе завладял. Марк Редмейн не беше основал компанията си, но под неговото ръководство тя бе израснала от скромния печатарски бизнес, който баща му му остави, в глобална империя за милиарди долари. Невероятно беше какъв ефект може да има трагичното детство върху амбициите на човек и решителността му да преуспее на всяка цена. Но деловият успех не означаваше нищо за Марк Редмейн в сравнение с това. Групата и работата, която тя вършеше под ръководството на Марк, това беше реалността. Това беше важното.

— Убихме и двамата — промърмори той.

— Може би не — отвърна Гейбриъл.

— Може би? Не ми казвай „може би“! — избухна Редмейн. — Аз бях там. Наблюдавах падането на хеликоптера.

Повечето от агентите на Групата се ужасяваха от темперамента на шефа си, и то съвсем основателно. Марк Редмейн не беше прочут със съчувствието си. Отмъщението му, веднъж предизвикано по някакъв начин, беше безмилостно. Но Гейбриъл беше един от малкото хора, които имаха имунитет срещу избухванията му. Нищо не можеше да го отклони от фактите.

— ДНК на Атина Петридис никога не беше открита, шефе.

Мускулите на челюстта на Марк Редмейн заиграха нервно.

— Защото останките й бяха унищожени в пожара.

— Но тези на съпруга й не бяха? — обори го Гейбриъл. — Двамата бяха един до друг в пилотската кабина. Ако неговите кости не са изгорели, защо нейните са?

— Не знам — неохотно призна Редмейн. — Просто знам, че са изгорели. Този спор е приключен.

Той затвори, което беше детинска постъпка, но нямаше сила, нито търпение да слуша повече от съмненията на агента. Най-вече защото и той самият изпитваше същите съмнения. Веднага щом видя снимката на мъртвото момче с жигосана пета, той разбра. Атина Петридис, онази кучка, онази вещица, онова недосегаемо чудовище… беше жива.

Марк Редмейн мразеше семейство Петридис от дълго време. В душата му имаше специално място за хора, които нараняваха деца. Ужасната тайна на собственото му детство, ужасното събитие, превърнало го в човека, който беше, и довело го в Групата, бе разпалило пламъците на омразата му в свиреп, яростен, убийствен огън, който никаква сила на света не можеше да потуши.

Но ако Атина Петридис бе преживяла някак катастрофата, убила съпруга й? И сега е някъде навън и им се присмива, присмива се на него заради нахалството му да вярва, че е спечелил. В продължение на дванайсет години се беше правила на мъртва, подмамвайки Групата и света към фалшиво чувство за безопасност. Но сега, с това жестоко, гнусно послание, мъчението на невинно дете с жигосването на „Л“, тя се бе върнала.

— Ще ви донеса нови топки, господине — каза прислужникът на Марк Редмейн, като го погледна нервно.

Господин Редмейн не беше свикнал да губи и имаше репутация, че си изкарва яда на онзи, който му е подръка. Този път обаче, за успокоение на прислужника, той изглеждаше странно спокоен.

— Няма нужда, Хенри. В старите ми топки няма нищо нередно. Просто трябва да не забравям, че ги притежавам.

— Господине?

— И трябва да започна да играя по-добре.

По-късно, в частния си самолет, Марк Редмейн проведе разговора, който беше отлагал от сутринта.

— Да кажем, че си прав.

— Господине — отвърна Гейбриъл и зачака.

— Да кажем, че е жива.

— Жива е, господине.

— Ти твърдиш така. Но с какви доказателства разполагаш?

— Засега никакви, господине.

— Е, намери някакви, ако искаш да приема думите ти сериозно — нареди Марк Редмейн и затвори телефона.

Той отвори куфарчето си и се вторачи отново в снимката на мъртвото момче. Нямаше име. Само дребен обезобразен труп, изхвърлен на плажа. Така Спирос Петридис се отнасяше с бедните и слабите. Боклук, който трябваше да бъде изхвърлен. И злата му съпруга му беше помагала.

Никое правителство не беше имало куража да се захване със семейство Петридис. Задачата бе поставена на Групата. Да поправят нередното. Да открият злото и да го унищожат на всяка цена. Групата действаше извън закона, извън границите, извън националния интерес, извън политическите и религиозните пристрастия. Поемаха рискове, каквито никой друг не би поел. И си покриваха следите. Винаги.

Убийството на Атина Петридис беше задължение на Марк Редмейн навремето.

Да я убие за втори път щеше да е удоволствие за него.

 

 

Сикинос, Гърция

Сестра Магдалена, игуменка на малкия манастир „Свято сърце“, сведе глава в молитва. Спускаше се здрач и през прозорците на отдалечения византийски храм, разположен дълбоко сред дивата природа на острова, човек можеше да види замиращите лъчи на слънцето, които се спускаха в морето.

— Прости ми прегрешенията — промърмори старата монахиня и изкривените й от артрит пръсти опипаха зърната на броеницата, закачена на врата й. — Помогни ми да намеря правилната пътека, Господи. Поведи ме през тъмнината.

Повечето сестри бяха на вечеря в трапезарията, просто меню, състоящо се от домати, маслини и лозови сарми. Но сестра Магдалена винаги постеше в този ден — годишнината от пристигането на сестра Елена.

Сестра Елена и гостуващият свещеник, отец Георгиу, бяха единствените други хора в храма тази вечер. От другата страна на каменния неф, в изящната средновековна, украсена с дърворезба изповедалня, сестра Елена получаваше причастие.

— Благослови ме, отче, защото съгреших.

Игуменката чуваше само мърморене: първо мекия, мелодичен глас на Елена, после плътния баритон на отец Георгиу. Разбира се, тя знаеше думите наизуст.

— Изречи греховете си, дете мое.

Какви грехове можеше да има Елена? Тази мила, нежна, безкрайно търпелива душа. Тази изпълнена със стоицизъм и дори жизнерадост на страдалка, преминала през мъчения, които биха съсипали обикновено човешко същество. Горката сестра Елена. Беше изгубила толкова много. Младостта, красотата си, любимите си хора. Дори сега, толкова години по-късно, лекарите твърдяха, че я мъчи постоянна физическа болка. Но вярата й оставаше силна, блестящ лъч надежда в тъмната нощ на отчаянието.

Тя трябва да ни ръководи, помисли си сестра Магдалена за хиляден път. Не аз. Аз съм като Йоан Кръстител, недостойна дори да измия краката й. И все пак сестра Магдалена приемаше, че това е Божият план. Елена беше дошла при тях с лодката от Иос като бебето Моисей в тръстиковата си кошница, безпомощна бежанка. Въпреки че никога не бе споменала от какво или кого точно бягаше, никой не се съмняваше в искреността на обета й. Навремето тя бе прекалено слаба, за да ръководи общността им. А сега беше прекалено скромна и отдадена на духовния си живот на чистота и самопожертвователност.

 

 

Сестра Елена излезе от изповедалнята. Видя коленичилата игуменка, кимна й почтително, после забърза към килията си, за да се покае. Но дали думите и молитвите можеха наистина да оправят грешките в миналото? И дори настоящето? Чудесна идея. Доброто и злото съществуваха като цифри в счетоводен документ, които можеха да бъдат размествани по желание. Само да беше вярно.

В усамотението на голата си килия, тя започна да сваля дрехите си една по една и да ги подрежда спретнато на леглото. Тежка вълнена рокля, колан, презраменник, последвани от черен воал, необичайно плътен за останалите монахини, после бял воал и накрая бялата прилепнала шапчица, носена от сестрите в Сикинос. Накрая тя застана гола, облекчена да е свободна от мъчителните одежди в тази задушна и гореща нощ.

В килията нямаше огледало, нито други аксесоари на суетата, но нощем петдесетгодишната монахиня можеше ясно да види отражението си в стъклото на прозореца. Фигурата й все още беше прекрасна, тънка, но закръглена на подходящите места, с пълни високи гърди и тясна талия над заоблените хълбоци и бедра, почти така стегнати, както бяха в младостта й. От врата надолу тя все още беше красива жена. Но лицето й беше белязано с грях.

Лицето ми е моето наказание, помисли си тя.

Но пък в живота има повече от физическото съвършенство.

Например власт.

Тя бръкна в джоба на роклята, постлана на леглото, и извади листчето, което отец Георгиу й беше дал. Разви го внимателно с бавни, опитни движения. Вестниците бяха забранени в манастира, заедно с всички други контакти с външния свят. Сестра Елена се развълнува още когато видя думата „Авги“ (най-продаваният ежедневен вестник в Атина носеше името „Зора“).

Но снимката отдолу я развълнува още повече.

Мъртвото дете. Знакът. Точно там, където можеше да го види целият свят!

Бяха толкова много, деца и възрастни, жигосани като малкото момченце. Братя и сестри по огън. По болка. Сестра Елена прокара пръсти по клеймото върху собствената си плът, на върха на вътрешната част на бедрото й. Само буквата „Л“, същата като на детето имигрант. Колко иронично, че смъртта на това дете, бежанец без име, никой, бе изкарала дамгите им на бял свят. Беше ги сложила на първата страница на вестник и в телевизионните новини.

Господ да те благослови, дете.

Вдигнала ръце към лицето си, сестра Елена остави вестника да падне на земята. Обзе я някакво неясно чувство, което не можеше да определи.

След миг внезапно се сети какво е.

Току-що сестра Елена беше направила нещо, което не й се бе случвало повече от десет години.

Беше се усмихнала.