Стивън Кинг
Институтът (81)

15.

Следващия следобед Тревър Стакхаус отиде в кабинета на госпожа Сигсби. Тя седеше приведена над отворена папка, четеше и си водеше бележки. Вдигна показалец, без да откъсва очи от документите. Стакхаус се приближи до прозореца с изглед към Източното крило на сградата, която наричаха Общежитието, сякаш Институтът беше колеж, случайно разположен дълбоко в горите на Северен Мейн. Видя две-три деца да се мотаят около току-що заредените автомати за храни и напитки. В Източния салон нямаше автомати за цигари и алкохол от 2005 г. Източното крило обикновено имаше съвсем малко обитатели или пустееше напълно и когато настаняха там нови попълнения, те можеха да си купуват цигари и алкохол от автоматите в другия край на сградата. Някои деца си взимаха от тях само за да пробват, но изненадващо голям брой — обикновено депресираните и уплашените до смърт от внезапната катастрофална промяна в живота им — бързо се пристрастяваха. Именно те създаваха най-малко проблеми, защото не просто искаха жетони, а се нуждаеха от тях. Карл Маркс нарекъл религията опиум за народа, но Стакхаус не беше съгласен. Той смяташе, че „Лъки Страйк“ и плодовото вино на „Буун’с Фарм“ (предпочитаната напитка на гостите от женски пол) вършат чудесна работа.

— Добре — каза Сигсби и затвори папката. — Готова съм, Тревър.

— Екип Опал ще доведе утре още четирима — започна Стакхаус с ръце, сключени зад гърба, и крака, разтворени на ширината на раменете. „Като капитан, застанал на носа на кораб“, помисли си госпожа Сигсби. Облечен беше с един от традиционните си кафяви костюми, които Сигсби би определила като неподходящи за разгара на лятото, но той несъмнено ги смяташе за част от имиджа си. — Не сме имали толкова деца от 2008 година.

Стакхаус обърна гръб на гледката през прозореца, която всъщност не беше особено интересна. Понякога — дори често — страшно му писваше от деца. Нямаше представа как издържат учителите, особено след като нямаха правото да напляскат нахалните и да пуснат ток на бунтарите като вече преместения Николас Уилхолм.

Госпожа Сигсби каза:

— Едно време, дълго преди да дойдем ние с теб, тук е имало над сто деца. Съставяли дори списък с чакащи.

— Имало е списък с чакащи. Любопитен факт, но затова ли ме повика? Екип Опал е на място и извеждането на поне едно от новите попълнения ще е сложно. Утре хващам самолета. Детето се намира под постоянен надзор.

— Искаш да кажеш, че е в клиника за рехабилитация.

— Точно така. — Хлапетата със силно развита телекинеза обикновено се приспособяваха лесно, но онези със силно развита телепатия срещаха трудности и често прибягваха до алкохол и наркотици. Стакхаус предполагаше, че така заглушават безспирно прииждащия поток от мисли. — Струва си усилията. Момичето не е чак на нивото на малкия Диксън — той е изключително надарен — но се доближава до него. Затова ми кажи какво те тревожи и ме остави да си върша работата.

— Нищо не ме тревожи, само исках да те предупредя. И недей да стоиш така зад гърба ми, побиват ме тръпки. Донеси си стол.

Докато Стакхаус отиде да вземе свободния стол срещу бюрото, госпожа Сигсби отвори видеофайл на екрана и го пусна. Видяха се автоматите за закуски до столовата. Изображението беше замъглено, прескачаше през десетина секунди и от време на време картината ставаше на снежинки. Тя натисна пауза точно по време на едно от смущенията.

— Първото, на което искам да обърнеш внимание — каза тя със сухия лекторски тон, който Стакхаус ненавиждаше, — е качеството на този видеозапис. Абсолютно неприемливо е. Същото важи за поне половината от камерите. Камерата в мизерния денонощен магазин в Бенд предава по-добре от нашите. — Имаше предвид Денисън Ривър Бенд, а относно камерите — беше права.

— Ще предам оплакването ти, но и двамата знаем много добре, че сградите са в окаяно състояние. За последно е правен цялостен ремонт преди четирийсет години, когато положението в страната е било различно. Не така затегнато. Сега разполагаме само с двама компютърни специалисти, а в момента единият е в отпуск. Компютрите ни са остарели, както и генераторите. Всичко това ти е добре известно.

Госпожа Сигсби го знаеше. Не се дължеше на недостатъчно финансиране, а тъй като не можеха да потърсят помощ отвън. С други думи, типичен параграф 22. От Института не биваше да излиза никаква информация, а в епохата на социалните мрежи и хакерите това ставаше още по-трудно. Разнесеше ли се и най-дребният слух с какво се занимават тук, щеше да настъпи краят. Не само за жизненоважната работа, която вършеха, но и за служителите. Това създаваше затруднения при наемането на нови кадри и снабдяването с провизии, а извършването на ремонтни дейности беше истински кошмар.

— Смущенията са предизвикани от кухненските уреди — каза Стакхаус. — Миксери, машини за смилане на отпадъци, микровълнови фурни. Може би ще успея да направя нещо по въпроса.

— А може би ще успееш да направиш нещо и по въпроса с мръсните стъкла на камерите. Нещо, което не изисква съвременни технологии. Струва ми се, че се наричаше „бърсане на прах“. Все пак имаме чистачи.

Стакхаус си погледна часовника.

— Добре, Тревър, схващам намека. — Тя отново пусна видеозаписа. Появи се Морийн Алвърсън с кошница с почистващи препарати. Придружаваха я две от децата: Люк Елис и Ейвъри Диксън, изключително надареният телепат, който вече почти всяка нощ спеше при Елис. Макар картината да беше с лошо качество, звукът се чуваше ясно.

— Можем да говорим тук — каза Морийн на момчетата. — Има микрофон, но не работи от години. Просто се усмихвайте, тъй че ако някой изгледа записа, да си помисли, че ми се подмазвате за жетони. А сега кажете какво ви тревожи? Накратко.

Последва мълчание. Малкото момченце се почеса по ръцете, пощипна си носа и погледна Люк. Значи Диксън беше само придружител. Елис беше инициаторът. Стакхаус не се изненада: Елис беше умникът. Шахматистът.

— Ами — започна Люк, — става въпрос за случилото се в столовата с Хари и близначките. Това ни тревожи.

Морийн въздъхна и остави кошницата.

— Чух. Неприятна случка, но доколкото разбрах, те са добре.

— Наистина ли? И тримата?

Морийн мълчеше. Ейвъри се взираше напрегнато в нея, чешеше се по ръцете, подръпваше нос и в общи линии изглеждаше сякаш му се пишка. Най-накрая Морийн отговори:

— Е, може би все още не са се оправили напълно, но чух доктор Еванс да казва, че са ги закарали в лазарета в Задната половина, а там имат отлични лекари.

— Какво още имат…

— Тихо. — Тя вдигна ръка към Люк и се огледа. Картината се набразди, но звукът продължи да се чува ясно. — Не ме питай за Задната половина. Единственото, което мога да кажа за нея, е, че е много по-хубава от Предната половина и след като момченцата и момиченцата прекарат там известно време, се прибират вкъщи.

Морийн ги беше прегърнала през раменете, когато картината се проясни, и ги притискаше до себе си.

— Виж само — възхити се Стакхаус. — Истинска милосърдна сестра, която вдъхва кураж. Бива си я.

— Тихо — нареди му госпожа Сигсби.

Люк попита Морийн дали е напълно сигурна, че Хари и Грета са живи.

— Защото изглеждаха… мъртви.

— Да, всички деца така си мислят — съгласи се Ейвъри и стисна носа си особено силно. — Хари получи гърч и спря да диша. Вратът на Грета изглеждаше много странно изкривен.

Морийн не побърза да отговори; Стакхаус видя, че подбира внимателно думите си. Реши, че от нея би излязъл добър разузнавач, ако работеше някъде, където разузнаването беше от значение. Междувременно двете момчета я гледаха в очакване.

Накрая тя каза:

— Разбира се, аз не присъствах и предполагам, че гледката е била страшна, но сигурно ви се е сторила много по-страшна, отколкото е била в действителност. — Тя отново замълча, но след като Ейвъри стисна пак носа си за успокоение, продължи: — Ако Хари Крос е получил гърч — подчертавам ако — значи сега го лекуват с подходящи лекарства. А що се отнася до Грета, докато минавах покрай стаята за почивка, чух доктор Еванс да казва на доктор Хендерсън, че си е изкълчила врата. Вероятно са й сложили шина. Сестра й несъмнено е при нея. За да я утеши.

— Добре — каза облекчено Люк. — Стига да си сигурна.

— Абсолютно съм убедена, само това мога да ти кажа, Люк. Тук лъжат много, но мен са ме възпитали да не лъжа хората, особено пък децата. Затова ти казвам, че съм сигурна. Защо това е толкова важно? Само се тревожиш за приятелите си или има и друго?

Люк погледна Ейвъри, който пак си дръпна носа, а после кимна.

Стакхаус изпухтя раздразнено.

— Господи, малкият, ако искаш да си бръкнеш в носа, просто го направи. Това подръпване ме побърква.

Госпожа Сигсби спря записа.

— Този жест го успокоява и е по-добре, отколкото да си попипва чатала. Виждала съм предостатъчно деца, които се попипват по слабините, и момчета, и момичета. А сега мълчи. Идва интересната част.

— Ако ти кажа нещо, ще обещаеш ли да го пазиш в тайна? — попита Люк.

Морийн обмисляше въпроса, докато Ейвъри продължи да измъчва горкия си нос. Камериерката кимна.

Люк сниши глас. Госпожа Сигсби усили звука.

— Някои от децата обмислят да направят гладна стачка. Няма да ядем, докато не се убедим, че близначките и Хари са добре.

Морийн също сниши глас:

— Кои деца?

— Не съм сигурен кои точно — отвърна Люк. — Няколко от новите.

— Кажи им, че идеята е много лоша. Ти си умно момче, Люк, много умно момче, и съм сигурна, че знаеш какво означава думата репресия. Можеш да я обясниш на Ейвъри по-късно. — Тя прикова по-малкото момче с поглед, а то се отдръпна и вдигна ръка, за да предпази носа си, сякаш се страхуваше, че Морийн ще го сграбчи и може би дори ще го откъсне. — Сега трябва да тръгвам. Не искам да загазите, не искам и аз да си имам неприятности. Ако някой ви пита за какво сме си говорили…

— Помолили сме да ти помогнем, за да получим допълнителни жетони — отговори Ейвъри. — Разбрано.

— Чудесно. — Морийн погледна за миг към камерата, пое напред, но след малко се обърна. — Скоро ще си тръгнете оттук и ще се приберете вкъщи. Дотогава бъдете съобразителни. Не клатете лодката.

Взе един парцал, избърса набързо подноса на автомата за алкохол, след което взе кошницата и се отдалечи. Люк и Ейвъри постояха още миг, след което продължиха по пътя си. Госпожа Сигсби угаси видеоклипа.

— Гладна стачка — усмихна се Стакхаус. — Това е ново.

— Да — съгласи се тя.

— Само при мисълта за това ме сковава страх. — Усмивката му стана още по-широка. Сигърс може и да не одобряваше, но не се сдържа.

За негова изненада тя се разсмя. Кога за последно я беше виждал да се смее? Отговорът май беше „никога“.

— Има си и смешна страна. Подрастващите деца са най-неспособни на гладуване. Стомасите им сякаш са бездънни. Но си прав, наистина е нещо ново под слънцето. Според теб кой от новодошлите е предложил идеята?

— О, я стига. Не е бил никой от новите. Имаме само едно хлапе, достатъчно умно, че да знае какво е гладна стачка, и то е тук почти от месец.

— Да — съгласи се тя. — И много ще се радвам, когато си замине от Предната половина. Уилхолм беше дразнител, но поне не таеше гнева си. Елис обаче… е коварен. Не обичам коварни деца.

— Кога ще го местим?

— В неделя или понеделник, ако Халас и Джеймс от Задната половина се съгласят. А те ще се съгласят. Хендрикс в общи линии е приключил с него.

— Добре. Ще направиш ли нещо по въпроса с гладната стачка, или да не се занимаваме с нея? Аз предлагам да не се занимаваме. Ще отшуми бързо и безболезнено, ако изобщо се случи.

— Мисля да повдигна въпроса. Както каза, в момента имаме много питомци и е препоръчително да се обърнем към всички тях поне веднъж.

— Но тогава Елис вероятно ще се досети, че Алвърсън доносничи. — Като се има предвид какъв коефициент на интелигентност притежаваше хлапето, думата „вероятно“ беше излишна.

— Няма значение. Той ще си замине след няколко дни, а малкият му сополив приятел ще го последва скоро след това. Сега да се върнем на камерите…

— Ще оставя бележка на Анди Фелоус преди да си тръгна довечера и ще се заемем с тях веднага щом се върна. — Стакхаус се приведе напред и впери кафявите си очи в стоманеносивия й поглед. — През това време се разведри малко. Ще вземеш да си докараш язва. Напомняй си поне веднъж на ден, че се занимаваме с деца, а не със закоравели престъпници.

Госпожа Сигсби не отговори, защото знаеше, че той е прав. Дори Люк Елис, колкото и умен да беше, си оставаше просто дете, а след като прекараше известно време в Задната половина, пак щеше да е дете, само че никак нямаше да е умен.