Стивън Кинг
Институтът (67)

1.

Изминаха три седмици.

Люк ядеше. Спеше, събуждаше се, пак ядеше. Скоро научи менюто наизуст и се включваше в саркастичните аплодисменти на другите деца, когато се появеше някое ново ястие. Понякога му правеха тестове. Друг път му правеха инжекции. Имаше дни, в които му правеха и двете. Имаше дни в които не му правеха нищо. От някои инжекции му прилошаваше. Но от повечето не получаваше странични ефекти. Гърлото му повече не се сви, за което беше благодарен. Излизаше на площадката. Гледаше телевизия и се сприятеляваше с Опра, Елън, Доктор Фил, Съдия Джуди. Гледаше видеоклипове в YouTube, в които котки се зяпаха в огледала и кучета улавяха фризбита. Понякога гледаше сам, понякога с другите деца. Когато Хари идваше в стаята му, близначките идваха с него и искаха да гледат анимационни филмчета. Когато Люк ходеше в стаята на Хари, близначките почти винаги бяха там. Хари не обичаше анимационни филмчета. Хари обичаше да гледа кеч, клипове на боеве в клетка и на катастрофи по време на ралита. Обичайният му поздрав към Люк беше: „Виж този клип!“. Близначките обожаваха да оцветяват и възпитателите ги снабдяваха с купища книжки за оцветяване. Обикновено не излизаха от очертанията, но един ден непрекъснато драскаха извън линиите и се превиваха от смях, поради което Люк реши, че са или пияни, или надрусани. Когато попита Хари, той отвърна, че били поискали да опитат. Поне имаше благоприличието да изглежда засрамен и когато момиченцата повърнаха (едновременно, както правеха всичко), се засрами още повече. И почисти след тях. Един ден Хелън направи тройно кълбо на батута, разсмя се, поклони се, а после избухна в плач и не можеха да я утешат. Когато Люк се опита да я успокои, тя започна да го налага с малките си юмручета, бам-бам-бам-бам. Известно време Люк биеше всички новодошли на шах, а когато му омръзна, намираше начини да загуби, което се оказа изненадващо трудно за него.

Имаше чувството, че спи дори когато е буден. Усещаше как интелигентността изтича от главата му, наистина го усещаше, като стичаща се в мивката вода, когато някой е забравил кранчето отворено. Следеше хода на времето през това странно лято чрез часовника на компютъра си. Освен за да гледа клипове в YouTube използваше компютъра си само — с едно значително изключение — за да си пише с Джордж и Хелън, когато си бяха по стаите. Никога не започваше пръв тези разговори и се стараеше да траят възможно най-кратко.

„Какво ти става, по дяволите?“, написа му веднъж Хелън.

„Нищо“, отговори й той.

„Как мислиш, защо сме още в Предната половина? — попита го Джордж. — Не че се оплаквам.“

„Нямам представа“, отговори Люк и излезе от чата.

Установи, че не е трудно да крие скръбта си от възпитатели, техници и лекари: те бяха свикнали да се занимават с депресирани деца. Но дори в най-потиснатите си мигове понякога се сещаше за яркия образ, който му беше показал Ейвъри: канарче, излитащо от клетката.

Будният му сън на скръбта понякога биваше пронизван от ярки откъслечни спомени, които винаги го спохождаха неочаквано: как баща му го пръска с градинския маркуч; как баща му изпълнява наказателен удар с гръб към коша и как Люк се мята върху него, когато улучва, и двамата падат със смях в тревата; как майка му донася огромно кексче със запалени свещи на масата за дванайсетия му рожден ден; как майка му го прегръща и казва: „Колко бързо растеш“; как майка му и баща му танцуват вихрено в кухнята, докато Риана пее „Pon de Replay“. Тези спомени бяха красиви и пареха като коприва.

Когато не мислеше за убитата двойка от Фалкън Хайтс — когато не я сънуваше — размишляваше за клетката, в която беше затворен, и за свободната птица, в която искаше да се превърне. Само в тези случаи умът му като че ли си възвръщаше предишната пълна концентрация. Забелязваше неща, които като че ли потвърждаваха впечатлението му, че Институтът работи по инерция като ракета, която изключва двигателите, щом излезе от гравитационното поле. Черните стъклени топки, в които бяха разположени камерите за наблюдение по таваните на коридорите, например. Повечето бяха мръсни, сякаш не бяха чистени от много дълго време. Това важеше с още по-голяма сила за пустото Западно крило на общежитието. Камерите в стъклените топки вероятно още работеха, но картината от тях би трябвало да е най-малкото размазана. Все пак не изглеждаше отгоре да спускат нареждания на Фред и колегите му чистачи — Морт, Кони, Джавед — да ги почистват, а това означаваше, че на онзи, който отговаряше за наблюдението в коридорите, не му пукаше, че картината е размазана.

Люк прекарваше дните с наведена глава, изпълняваше каквото му се казва без да спори, но когато не дремеше в стаята си, се превръщаше в малко дете с големи уши. Повечето дочути неща бяха безполезни, но все пак си ги отбелязваше наум. Клюките например. Как доктор Еванс все се навърташе около доктор Ричардсън и се опитваше да завърже разговор, прекалено лапнал (тази дума чу от възпитателката Норма), за да разбере, че Фелиша Ричардсън не би го докоснала и с триметров прът. Как Джо и други двама възпитатели, Чад и Гари, понякога използваха жетоните, които не бяха раздали, за да си взимат вино и от онези малки бутилки с алкохолна лимонада от автомата в Източния салон. Понякога говореха за семействата си или как са ходили да пият в бар на име „Страна на разбойници“, където свирели групи на живо. „Ако наричаш това музика“, дочу Люк веднъж една възпитателка, Шери, да казва на Гладис Фалшивата усмивка. Този бар, известен сред техниците от мъжки пол като „Сливата“, се намираше в град на име Денисън Ривър Бенд. Люк не успя да добие представа колко далеч е този град, но прецени, че трябва да е в радиус от четирийсет километра, най-много петдесет, защото всички очевидно ходеха там, когато бяха в почивка.

Запомняше всички имена, които чуеше. Малкото име на доктор Еванс беше Джеймс, доктор Хендрикс беше Дан, фамилията на Тони беше Физале, Гладис беше Хиксън, Зик беше Йонидис. Ако някога се измъкнеше оттук, ако канарчето някога излетеше от клетката, се надяваше да разполага с дълъг списък за момента, в който отидеше да свидетелства срещу тези задници в съда. Осъзнаваше, че това вероятно е само фантазия, но тя му вдъхваше сила.

Сега, след като живееше безропотно в мъгла като добро момче, понякога го оставяха сам на ниво C за кратки периоди с предупреждението да не мърда от мястото си. Той кимваше, оставяше техникът да отиде да свърши каквото имаше да върши, а после също излизаше. На долните нива имаше предостатъчно камери, които винаги бяха чисти, но не се задействаха аларми и не дотичваха възпитатели с шокови палки. Два пъти го забелязаха да се разхожда и го връщаха в съответната стая, веднъж с мъмрене и веднъж с небрежен плесник зад врата.

При една от тези експедиции (винаги се стараеше да създаде впечатление, че е отегчен и се шляе безцелно; дете, което просто убива времето преди следващия тест или докато му позволят да се върне в стаята си), Люк откри съкровище. В стаята с ядрено-магнитния резонанс, която през въпросния ден беше празна, зърна една от картите, с които отключваха асансьора, да се подава изпод компютърен монитор. Мина покрай масата, взе картата и я пъхна в джоба си, докато надничаше в празната тръба на апарата. Почти очакваше картата да започне да крещи: „Крадец, крадец!“, докато излизаше от стаята (като вълшебната арфа, която Джак — онзи с бобеното стебло — открадва от великана), но нищо не се случи нито тогава, нито по-късно. Нима не следяха колко такива карти има в обращение? Изглежда, не. А може и срокът й на валидност да беше изтекъл и да е също толкова безполезна, колкото карта-ключ за хотелска стая след като гостът, за когото е била кодирана, си тръгне.

Но когато на следващия ден изпробва картата в асансьора, с радост установи, че тя работи. Когато на по-следващия ден доктор Ричардсън го забеляза да надзърта в стаята на ниво D, където държаха водния резервоар, очакваше наказание — може би електрошок с палката, която тя носеше под бялата си престилка, може би побой от Тони или Зик. Вместо това тя му даде крадешком един жетон, а той й благодари.

— Още не са ме вкарвали в резервоара — каза Люк и посочи към него. — Страшно ли е?

— Не, забавно е — отвърна тя и Люк й хвърли широка усмивка, все едно вярваше на глупостите й. — Какво правиш тук долу?

— Повозих се в асансьора с един от възпитателите. Не знам кой точно, забравих какво пишеше на табелката с името му.

— По-добре. Ако беше запомнил името му, трябваше да го докладвам и той щеше да загази. А после? Тонове бумаги за попълване. — Тя извъртя очи с досада, а Люк й хвърли съчувствен поглед. После го заведе до асансьора и го попита къде трябва да се намира в момента, а той отговори — ниво B. Тя се качи с него, попита го дали още има болки, а Люк й каза, че болките са спрели и се чувства добре.

Картата го отведе и до ниво E, където беше пълно с машинарии, но когато опита да слезе по-надолу — по-долни нива имаше със сигурност, беше чувал разговори за нива F и G — женският глас на асансьора любезно го уведоми, че няма достъп дотам. Нищо. Човек се учи чрез проби и грешки.

В Предната половина нямаше писмени тестове, но имаше предостатъчно ЕЕГ-та. Понякога доктор Еванс преглеждаше децата вкупом, но друг път го правеше поотделно. Веднъж, докато Люк беше на преглед сам, доктор Еванс внезапно смръщи лице, притисна корема си с ръка и каза, че ще се върне след малко. Нареди му да не пипа нищо и изтича навън. За да отиде по голяма нужда, предположи Люк.

Той огледа компютърните екрани, плъзна пръсти по една-две клавиатури, помисли си дали да не ги разцъка, но реши, че идеята не е добра, и вместо това отиде до вратата. Надникна в коридора точно когато асансьорът се отвори и от него излезе едрият плешив мъж, облечен отново със същия скъп кафяв костюм. А може костюмът да беше друг. Може би Стакхаус имаше цял гардероб със скъпи кафяви костюми. Носеше навити на руло листове. Тръгна по коридора и започна да ги разлиства, при което Люк се прибра веднага. В стая C-4, в която държаха апаратите за ЕЕГ и ЕКГ и имаше малка ниша с рафтове за различни принадлежности. Люк влезе в нея, без да знае дали поривът да се скрие е обикновена проява на интуицията, някоя от новите му телепатични мозъчни вълни или просто параноя. Във всеки случай се шмугна вътре точно навреме. Стакхаус надзърна в стаята, огледа я и излезе. Люк изчака, за да е сигурен, че няма да се върне, след което излезе от нишата и седна до машината за ЕЕГ.

След две-три минути Еванс пристигна забързан с развяваща се бяла престилка. Бузите му бяха зачервени, а очите ококорени. Сграбчи Люк за блузата и го попита:

— Какво каза Стакхаус, когато видя, че си сам? Кажи ми!

— Не каза нищо, защото не ме видя. Надничах през вратата, за да видя дали се връщате, когато господин Стакхаус слезе от асансьора, и се скрих ето там. — Той посочи нишата, след което погледна Еванс с разширени невинни очи. — Не исках да си навлечете неприятности.

— Добро момче — рече Еванс и го потупа по гърба. — Имах повик от природата и бях убеден, че може да ти се има доверие. А сега да се захващаме с прегледа. После можеш да се върнеш горе и да си играеш с приятелчетата си.

Преди да повика Йоланда, друга възпитателка (фамилия: Фрийман), да го заведе обратно на ниво A, Еванс даде на Люк десетина жетона и отново го тупна по гърба.

— Това ще си остане между нас, нали?

— Да — отвърна Люк.

„Той си мисли, че го харесвам — удиви се Люк. — Какъв идиот!“ Нямаше търпение да каже на Джордж.