Стивън Кинг
Институтът (64)

27.

На следващия ден Джо и Хадад отведоха Люк и Джордж Айлс в стая C-11 и за малко ги оставиха сами. Когато се върнаха с чаши кафе в ръце, с тях беше Зик. Очите му бяха зачервени и като че ли имаше махмурлук. Той сложи на двете момчета гумени шапки с електроди и завърза шнуровете им стегнато под брадичките. След като прегледа датчиците, момчетата влязоха едно след друго в автомобилен симулатор. Доктор Еванс пристигна и застана отстрани с бележника си, като си записваше, когато Зик изричаше на висок глас различни числа, които може би бяха свързани (или пък не) с времето им за реакция. Люк мина на няколко пъти на червен светофар и помля доста хора преди да му хване цаката, но след това тестът се оказа дори приятен — което му се случваше за пръв път в Института.

След като приключиха, доктор Ричардсън дойде и отиде при доктор Еванс. Днес носеше делови костюм с пола и обувки на висок ток. Изглеждаше готова за важна бизнес среща.

— По скалата от едно до десет колко силна болка изпитваш тази сутрин, Люк?

— Две — отвърна той. — А по скалата от едно до десет желанието ми да се махна от тази дупка е единайсет.

— Кой спечели? — попита Джордж доктор Еванс.

Той се усмихна снизходително.

— Този тест не е такъв, Джордж.

— Добре, но кой спечели?

— И двамата бяхте доста бързи, след като свикнахте със симулатора, както и очакваме от телекинетите. За днес няма да ви правят повече тестове, момчета, не е ли чудесно? Хадад, Джо, заведете младите господа горе.

По пътя към асансьора Джордж каза:

— Сгазих поне шестима пешеходци преди да му хвана цаката. Ти колко смаза?

— Само трима, но блъснах един училищен автобус. Възможно е вътре да е имало жертви.

— Нещастник. Аз дори не се доближих до автобуса. — Асансьорът пристигна и четиримата се качиха в него. — Всъщност блъснах седем пешеходци. Последния нарочно. Представих си, че е Зик.

Джо и Хадад се спогледаха и се разсмяха, поради което станаха малко по-симпатични на Люк. Не му се искаше, но какво да направи?

След като двамата възпитатели се качиха отново в асансьора, вероятно за да слязат долу в стаята за почивка, Люк каза:

— След точките ти направиха теста с картите. Тест за телепатия.

— Да, нали ти казах.

— А правили ли са ти някога тест за телекинеза? Карали ли са те да включиш лампа или да бутнеш подредени в колонка плочки за домино?

Джордж се почеса по главата.

— Мисля, че не. Но защо да ме подлагат на такъв тест, след като вече знаят, че мога да правя подобни неща? Поне когато ми е ден. На теб давали ли са ти такива тестове?

— Не. Разбирам какво имаш предвид, но въпреки това няма логика да не изследват на какво сме способни с дарбата, която притежаваме.

— Тук нищо не е логично, Люки-Лу. Като се започне с факта, че сме тук. Да вървим да ядем.

Повечето от децата обядваха в столовата, но Калиша и Ейвъри бяха навън на площадката. Седяха на чакъла, облегнати на телената мрежа, и се гледаха. Люк каза на Джордж да върви да обядва и излезе навън. Красивото чернокожо момиче и малкото бяло момче не говореха… но в същото време разговаряха. Люк схвана това, но нямаше представа за какво си говорят.

Спомни си за изпитите и за момичето, което го бе попитало за задачата, в която се питаше колко трябва да плати някакъв тип на име Арън за стая в хотел. Това сякаш се беше случило в друг живот, но Люк помнеше ясно, че не можеше да проумее как толкова проста за него задача се е оказала толкова трудна за момичето. Сега разбираше. Онова, което се случваше между Калиша и Ейвъри при оградата, беше нещо, което той не можеше да проумее.

Калиша го забеляза и му махна с ръка да си върви.

— С теб ще говоря после, Люк. Отивай да обядваш.

— Добре — каза той, но не успя да говори с нея на обяд, защото тя го пропусна. По-късно, след дълъг сън (най-накрая капитулира и изпи едно от хапчетата), тръгна по коридора към салона и площадката, но спря пред вратата й, която зееше отворена. Розовата покривка на леглото и възглавниците с къдрички бяха изчезнали. Както и снимката на Мартин Лутър Кинг. Люк остана да стои там, с длан върху устата и облещени очи, докато осмисляше гледката.

Смяташе, че ако тя се беше съпротивлявала като Ники, шумът щеше да го събуди въпреки хапчето. Другият вариант — че е тръгнала послушно с тях, беше по-неприятен, но трябваше да признае, че е и по-правдоподобен.

Прибра се в стаята си и зарови лице във възглавницата.